Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Enfants du capitaine Grant, –1868 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Глава XIX
НЕОЧАКВАНА РАЗВРЪЗКА

Нощта беше ужасна. Към два часа започна да вали дъжд, истински проливен дъжд, който продължи до съмване. Палатката се оказа недостатъчен подслон. Гленарван и спътниците му се приютиха в колата. Никой не спа. Говориха за какво ли не. Единствен майорът, чието кратко отсъствие никой не бе забелязал, се задоволи да слуша, без да произнесе нито дума. Поройният дъжд не преставаше. Имаше опасност реката да придойде и колата, която бе затънала в размекналата почва, да не може да бъде извлечена оттам. На няколко пъти Мълреди, Еъртън и Джон Манглс ходиха да проверят нивото на водата в реката и се връщаха измокрени до кости.

Най-сетне съмна. Дъждът престана, но слънчевите лъчи не успяваха да пробият дебелия пласт облаци. Големи локви жълтеникава вода, истински мътни и кални блата, покриваха на всички страни земята. От тия мочури се издигаше топла пара и насищаше въздуха с нездрава влага.

Преди всичко друго Гленарван се зае с колата, която, според него, беше най-важното нещо. Прегледаха я. Оказа се, че тя беше затънала в една широка падина посред лепкава глина. Трудно щеше да бъде да я извлекат оттам, освен ако съюзяха силите на хората, воловете и конете.

— Във всички случаи трябва да побързаме — каза Джон Манглс, — защото работата ще стане по-трудна, ако глината засъхне.

— Да побързаме — отговори Еъртън.

Гленарван, двамата моряци, Джон Манглс и Еъртън навлязоха в гората, където животните бяха прекарали нощта.

Това беше гора от високи смолисти дървета със зловещ изглед. Само изсъхнали дървета на голямо разстояние едно от друго, с обелени от вековете кори или по-скоро като коркови дървета в момент на реколта. Те издигаха на двеста стъпки височина тънката мрежа на изсъхналите си клони. По тия въздушни скелети не се гушеше никаква птичка. Нито един лист не трептеше по тия сухи и дрънкащи като купчина кости клонаци. На каква ли стихия трябваше да се отдаде това твърде често явление в Австралия, където цели гори умират от някаква епидемична смърт? Никой нищо не знаеше. И най-старите туземци, а и техните прадеди, отдавна почиващи в земята, не бяха виждали тия гори зелени.

Гленарван вървеше и гледаше сивото небе, върху което се очертаваха ясно и най-малките клонки като тънки резки. Еъртън бе много учуден, че конете и воловете не бяха на мястото, където ги беше оставил. Впрочем спънатите животни не можеха да отидат далеч.

Потърсиха ги из гората, но не ги намериха. Тогава, озадачен, Еъртън отиде към реката, чиито брегове бяха обрасли с великолепни мимози. Той нададе познатия на животните вик, но никой не отговори. Боцманът изглеждаше много разтревожен, а спътниците му се гледаха в недоумение.

Изтече цял час в безполезно търсене и Гленарван се готвеше да се върне към отстоящата на една миля кола, когато се чу цвилене, а почти веднага след това и мучене.

— Там са! — провикна се Джон Манглс, като се провря между високите туфи на гастролобиума, достатъчно високи, за да скрият цялото стадо.

Гленарван, Мълреди и Еъртън се втурнаха подире му и скоро останаха слисани като него.

На земята лежаха два вола и три коня, поразени като другите. Труповете им бяха вече изстинали и цяло ято мършави гарги грачеха по мимозите в очакване на тази необичайна плячка. Гленарван и останалите се спогледаха, а Уйлсън не можа да се въздържи и изруга високо.

— Няма какво, Уйлсън! — каза Гленарван, който едва се сдържаше. — Безсилни сме пред съдбата. Еъртън, отведете вола и коня. Ще трябва да се справим само с тях.

— Ако колата не беше затънала — отговори Джон Манглс, — тия две животни, вървейки бавно, можеха да ни отведат до брега. Трябва на всяка цена да измъкнем тази проклета кола.

— Ще се опитаме, Джон — отговори Гленарван, — а сега да се върнем в лагера, където може би са разтревожени от продължителното ни отсъствие.

Еъртън свали букаите от краката на вола, а Мълреди от коня и тръгнаха обратно по криволичещия бряг на реката. Половин час по-късно Паганел и Мак Набс, леди Елена и мис Грант знаеха какво се бе случило.

— Откровено казано, Еъртън — не можа да се стърпи майорът, — трябва да се съжалява, че не подковахте всички коне при преминаването на Уймера.

— Защо, господине? — запита Еъртън.

— Защото от всичките ни коне оцеля само този, който бе подкован от доведения от вас подковач.

— Наистина — каза Джон Манглс, — много интересно съвпадение.

— Само съвпадение и нищо повече — отговори боцманът, като се заглеждаше втренчено в майора.

Мак Набс прехапа устните си, сякаш искаше да задържи думи, готови да излязат от устата му. Гленарван, Манглс и леди Елена почакаха майорът да допълни мисълта си, но майорът млъкна и се запъти към колата, която Еъртън разглеждаше.

— Какво искаше да каже? — запита Гленарван Джон Манглс.

— Нищо не знам — отговори младият капитан, — но майорът не е от тия, които говорят без причина.

— Не, Джон — каза леди Елена, — Мак Набс сигурно има някакви подозрения спрямо Еъртън.

— Подозрения? — каза Паганел, като вдигна рамене.

— Какви подозрения? — отговори Гленарван. — Да не би да мисли, че той е убил воловете и конете ни? Но с каква цел? Нима интересът на Еъртън не съвпада с нашия?

— Имате право, драги Едуард — каза леди Елена, — и дори ще добавя, че от началото на пътуването досега боцманът ни е дал неоспорими доказателства за своята преданост.

— Безспорно — отговори Джон Манглс, — но тогава, какво означава забележката на майора?

— Дали не го подозира, че е във връзка с каторжниците? — извика непредпазливо Паганел.

— Какви каторжници? — запита мис Грант.

— Господин Паганел сбърка — отговори живо Джон Манглс. — Той знае много добре, че в провинцията Виктория няма каторжници.

— Да, разбира се! — отвърна Паганел, който желаеше да оттегли думите си. — Къде ми беше главата, дявол да го вземе? Чувал ли е някога някой да се говори за каторжници в Австралия? Впрочем с пристигането си те се превръщат в много порядъчни хора! Климатът! Морализиращият климат, мис Мери…

Бедният учен, колкото повече искаше да поправи грешката си, толкова повече затъваше подобно на колата. Леди Елена го гледаше и това му отне всякакво самообладание. Тя не искаше да го поставя в още по-неловко положение и затова отведе мис Мери към палатката, където мистър Олбинет бе зает с приготовлението на закуската, съгласно всички правила на изкуството.

— По-скоро аз заслужавам да отида на каторга — каза окаяно Паганел.

— И аз така мисля — отговори Гленарван.

Този отговор, изречен много сериозно, съвсем стъписа достойния географ, а Гленарван и Джон Манглс тръгнаха към колата.

В този момент Еъртън и двамата моряци се мъчеха да изтеглят колата от тинята. Волът и конят, впрегнати един до друг, теглеха с все сили. Каишите бяха изпънати до скъсване, а хамутите застрашаваха да се пръснат от усилието. Уйлсън и Мълреди бутаха колелата, докато боцманът с викове и с остена подканяше животните да дърпат. Тежката кола не мърдаше. Изсъхналата вече глина я задържаше, сякаш беше циментирана.

Джон Манглс накара да полеят глината с вода, за да омекне, но и това не помогна. Колата стоеше неподвижно. След много нови усилия хора и животни спряха. За да изтеглят колата от калта, не им оставаше нищо друго, освен да я разглобят на части. Но за това трябваха инструменти, каквито те нямаха.

Все пак Еъртън искаше на всяка цена да преодолее това препятствие и се готвеше да направи нов опит, когато Гленарван го спря.

— Стига толкова, Еъртън — каза той. — Трябва да пощадим коня и вола, които ни остават. Ако се наложи да продължим пътя пеша, единият ще носи пътешественичките, а другият провизиите. Те още могат да ни бъдат полезни.

— Добре, милорде — отговори боцманът, като започна да разпряга изтощените животни.

— А сега, приятели — добави Гленарван, — да се върнем в лагера. Там ще се съвещаваме и обсъдим положението, ще видим какви са възможностите и ще решим какво да правим.

Няколко минути след това пътешествениците възстановиха със скромна закуска силите си след зле прекараната нощ, след което започна обсъждането на положението. Всички бяха помолени да дадат мнението си.

Преди всичко трябваше да се определи по най-точен начин мястото, където се намираха. Паганел, комуто бе възложена тази задача, я изпълни с необходимата строгост. Според него експедицията се намираше на тридесет и седмия паралел, при 147° 53′ източна дължина, на брега на реката Сноуи.

— А на какво измерение се намира Туфолд бей? — запита Гленарван.

— Сто и петдесет градуса — отговори Паганел.

— И тази разлика от два градуса и седем минути представлява?

— Седемдесет и пет мили.

— А разстоянието до Мелбърн е?

— Поне двеста мили.

— Добре. А сега, след като определихме местонахождението си, какво трябва да предприемем?

Отговорът беше единодушен: да се върви незабавно към брега. Леди Елена и Мери Грант се наемаха да вървят по пет мили на ден. Смелите жени не се бояха да преминат пеша, ако това се наложеше, разстоянието от реката Сноуи до Туфолд бей.

— Вие сте достойна за пътешественика другарка, драга Елена — каза лорд Гленарван. — Но сигурни ли сме, че като стигнем на залива, ще намерим всичко, от което се нуждаем?

— В това няма никакво съмнение — отговори Паганел. — Идън е град, който съществува от доста години. Неговото пристанище навярно има редовни съобщения с Мелбърн. Аз дори предполагам, че на тридесет и пет мили оттук в градчето Деле-гейт, на границата на Виктория, ще можем да се снабдим с всичко необходимо и ще намерим превозни средства.

— А „Дънкан“? — запита Еъртън. — Не смятате ли за необходимо, милорде, да го повикате да дойде в залива?

— Какво мислите, Джон? — запита Гленарван.

— Мисля, че ваша светлост няма защо да бърза с този въпрос — отговори младият капитан, след като размисли. — Вие винаги можете да дадете заповед на Том Остин да дойде на брега.

— Разбира се — добави Паганел.

— Още повече че след четири или пет дни ще бъдем в Идън — допълни Джон Манглс.

— Четири или пет дни! — възрази Еъртън, като поклати глава. — Смятайте петнадесет или двадесет дни, капитане, ако не искате по-късно да съжалявате за грешката си.

— Петнадесет или двадесет дни, за да се изминат седемдесет и пет мили! — учуди се Гленарван.

— Най-малко, милорде. Ще трябва да се прекоси най-дивата част на провинцията Виктория, където, както казват скуотъри-те, всичко липсва. Тя се състои от равнини, покрити с шубраци, през които не са прокарани пътища. Няма никакви станции и трябва да се напредва със секира и факла в ръка. Повярвайте ми, няма да се върви много бързо.

Еъртън говореше уверено. Паганел, към когото се отправиха всички погледи, потвърди с глава думите на боцмана.

— Допускам тия мъчнотии — поде Джон Манглс, — но какво от това? Ваша светлост ще изпрати заповедта на „Дънкан“ след петнадесет дни.

— Ще добавя — каза Еъртън тогава, — че най-големите затруднения няма да дойдат от липсата на път. Трябва да се премине и реката Сноуи, а то значи, че по всяка вероятност ще трябва да чакаме спадането на водите.

— Да чакаме! — извика младият капитан. — Нима не може да се намери брод?

— Не вярвам — отговори Еъртън. — Тази сутрин търсих брод, откъдето да минем, но напразно. Рядкост е да се срещне такава буйна река, в този сезон това е фаталност, срещу която не мога да се боря.

— Нима е широка тази Сноуи? — запита леди Гленарван. — Широка и дълбока, госпожо — отговори Еъртън, — широка една миля и с много бързо течение. И добър плувец не би я прекосил без риск.

— Но тогава да построим лодка — провикна се Робърт, който нямаше ясна представа за нещата. — Ще отсечем едно дърво, ще го издълбаем, ще се качим вътре и хайде на път.

— Какво ще кажете, Еъртьн? — запита Гленарван.

— Ще кажа, милорде, че ако не получим отнякъде помощ, и след месец пак ще бъдем на брега на Сноуи!

— Имате ли някакъв по-добър план? — запита Джон Манглс с известно нетърпение.

— Да, „Дънкан“ да напусне Мелбърн и дойде на източния бряг.

— Е, все този „Дънкан“. С какво неговото присъствие на брега ще ни улесни да стигнем и ние там?

Преди да отговори, Еъртьн помисли няколко секунди и след това каза доста уклончиво:

— Аз не искам да налагам мнението си. Това, което върша, е в интерес на всички и съм готов да тръгна веднага, щом негова светлост даде знак за тръгване.

После той скръсти ръце.

— Това не е отговор, Еъртьн — поде Гленарван. — Кажете си плана, за да го обсъдим. Какво предлагате?

Със спокоен и уверен глас Еъртьн отговори:

— Предлагам при тежкото положение, в което се намираме, да не се отдалечаваме от Сноуи. Ние трябва тук да чакаме помощ, а тази помощ може да дойде само от „Дънкан“. Да се установим на лагер тук, където няма да ни липсват припаси, а един от нас да занесе на Том Остин заповедта да замине за залива Туфолд.

Това неочаквано предложение бе посрещнато с известно учудване, а Джон Манглс дори не скри негодуванието си.

— През това време — продължи Еъртьн — водите на Сноуи ще спаднат. Това ще ни позволи да намерим брод или да ги преплуваме с лодка, която ще имаме време да построим. Ето, милорде, плана, който ви предлагам за одобрение.

— Добре, Еъртьн — отговори Гленарван. — Идеята ви заслужава да бъде взета сериозно под внимание. Нейният главен недостатък е, че ще ни забави, но затова пък ще ни спести сериозни трудности, а може би и истински опасности. Какво мислите, другари?

— Кажете мнението си, драги Мак Набс — каза леди Елена. — От началото на разговора вие само слушате и сте твърде скъп на думи.

— Щом искате мнението ми — отговори майорът, — ще ви го кажа много откровено. Струва ми се, че думите на Еъртън са думи на човек разумен и предпазлив и затова аз поддържам предложението му.

Никой не очакваше този отговор, защото досега Мак Набс се бе противопоставял на всички предложения на Еъртън по този въпрос. Самият Еъртън бе изненадан и хвърли бърз поглед към майора. Паганел, леди Елена и моряците бяха твърде наклон-ни да подкрепят плана на боцмана, а сега след думите на Мак Набс те никак не се поколебаха да го сторят. Гленарван заяви, че предложението на Еъртън по принцип се приема.

— А сега, Джон — добави той, — не мислите ли и вие, че предпазливостта налага да постъпим така и да се установим на лагер тук, на брега на реката, докато се сдобием с превозни средства?

— Да — отговори Джон Манглс, — при условие че пратеникът ни успее да премине Сноуи, която ние не можем да преминем.

Погледнаха боцмана, който се усмихна като човек, уверен в себе си.

— Пратеникът няма защо да преминава реката — каза той.

— А! — възкликна Джон Манглс.

— Той чисто и просто ще отиде до пътя за Лъкноу, който ще го отведе право в Мелбърн.

— Двеста и петдесет мили пеша! — провикна се младият капитан.

— На кон — отвърна Еъртьн. — Нали ни остава един здрав кон. Разстоянието ще бъде изминато за четири дня. Прибавете още два дни за пътуването на „Дънкан“ до залива, двадесет и четири часа за връщане в лагера, значи след една седмица пратеникът ще бъде обратно тук заедно с хората от екипажа.

Майорът потвърждаваше с кимване на глава думите на Еъртън, нещо, което удивяваше Джон Манглс. Но предложението на боцмана бе одобрено от всички и не оставаше друго, освен да се изпълни този така добре обмислен план.

— Сега, приятели — каза Гленарван, — остава само да изберем нашия пратеник. Трябва да призная, че задачата му ще бъде трудна и опасна. Кой ще се жертвува за другарите си и ще отиде да занесе заповедите ми до Мелбърн?

Уйлсън, Мълреди, Джон Манглс, Паганел и дори Робърт пожелаха веднага да станат куриери. Джон настояваше най-много да му поверят тази мисия. Но Еъртън, който още нищо не беше отговорил, взе думата и каза:

— Ако ваша светлост разреши, ще отида аз, милорде. Познавам добре този край, а освен това неведнъж съм минавал през по-опасни области. Аз ще успея там, където друг ще пропадне. Ето защо в името на общия интерес настоявам аз да отида до Мелбърн. Вие ще ме препоръчате на вашия помощник-капитан и ви обещавам, че след шест дни „Дънкан“ ще бъде в залива Туфолд.

— Добре — отговори Гленарван. — Вие сте умен и смел, Еъртън, и ще успеете.

Нямаше съмнение, че боцманът беше най-подходящият за тази трудна мисия. Всички разбираха това и замълчаха. Джон Манглс направи едно последно възражение, като заяви, че присъствието на Еъртън е необходимо за намиране следите на „Британия“ или на Хари Грант. Но майорът забеляза, че експедицията ще остане да лагерува на брега на Сноуи до завръщането на Еъртън и че не става и дума да се предприемат важни издирвания без него, поради което отсъствието му няма да навреди по никакъв начин на интересите на капитана.

— Тогава заминете, Еъртън — каза Гленарван. — Изпълнете бързо поръчката и се върнете през Идън в лагера ни при Сноуи.

Очите на боцмана блеснаха от задоволство. Джон Манглс забеляза този блясък на задоволство и инстинктивно почувствува някакво недоверие спрямо Еъртън.

С помощта на двамата моряци боцманът започна да се стяга за път. Единият от моряците оседла коня му, а другият му приготви храна. През това време Гленарван написа писмото до Том Остин.

Той заповядваше на помощник-капитана на „Дънкан“ да тръгне незабавно за залива Туфолд, като му препоръчваше боцмана за човек, в когото може да има пълно доверие. След пристигането си в залива Том Остин трябваше да постави в разпореждане на Еъртън един отряд моряци.

Гленарван дописваше този пасаж от писмото си, когато Мак Набс, който го следеше с очи, запита с особен тон как пише името на Еъртън.

— Така, както се произнася — отвърна Гленарван.

— Това е грешка — отговори спокойно майорът. — То се произнася Еъртън, но се пише Бен Джойс!