Жул Верн
Децата на капитан Грант (42)

Глава XVI
МАЙОРЪТ ПОДДЪРЖА, ЧЕ ТОВА СА МАЙМУНИ

На другата сутрин, 5 януари, пътешествениците навлязоха в обширната територия на Мърей. Тази неизследвана и необитаема област се простира до високия хребет на австралийските Алпи. Цивилизацията още не я беше поделила на отделни графства. Това е малко известна и малко посещавана част от провинцията. Един ден горите й ще бъдат повалени от брадвата на колониста. Ливадите й ще се превърнат в пасбища за скуотърските стада. Сега обаче земята й беше девствена, такава, каквато бе изплувала от Индийския океан. Тя беше пустиня.

Съвкупността на тия земи носи върху английските карти многозначителното име: „Резерват за черни“. И наистина колонистите тласнаха брутално туземците в тази област. Бяха им оставили в отдалечени равнини, в недостъпни гори няколко определени места, където туземната раса трябваше малко по малко да изчезне. Всеки бял, бил той колонист, емигрант, скуотър или горски труженик, можеше да премине границата на тия резервати. Само черният не трябваше никога да излезе от тях.

Яздейки, Паганел разсъждаваше върху този сериозен въпрос за туземните раси. По негово мнение английската система водеше към унищожение на завладените туземни племена, към тяхното изличаване от областите, в които са живели прадедите им. Тази злощастна тенденция се забелязва навсякъде, и най-вече в Австралия.

В първите дни на колонизацията каторжниците, а и самите колониста считали черните за диви зверове. Ходили на лов за тях и ги разстрелвали. Убивали ги, основавайки се на мнението на юрисконсултите, че Австралия е извън естествените закони и че убийството на тия нещастници не е престъпление. Дори вестниците от Сидней бяха предложили едно ефикасно средство за ликвидиране племената около езерото Хънтър — да ги изтровят масово.

Както виждаме, в началото на тяхното завоевание англичаните, за да улеснят колонизирането, прибягвали до убийства. Техните жестокости били ужасни. Те са се държали в Австралия, както в Индия, където бяха изтребени пет милиона индуси, и както в Кап, където от един милион хотентоти са останали само стотина хиляди. И така туземното население, унищожавано от лошите обноски и пиянството, е на път да изчезне от материка пред една човекоубийствена цивилизация. Вярно е, че някои губернатори издаваха декрети против кръвожадните колониста! Те наказваха с удари с бич белия, който отрязвал носа или ушите на някой чернокож или му отсичал малкия пръст, за да си направи „пълнител на лула“. Напразни заплахи! Убийствата се организирали с широк замах и цели племена изчезвали. Достатъчно е да споменем, че на остров Ван Димен, където в началото на века имало петстотин хиляди туземци, в 1863 година те били само осем! А напоследък „Меркурий“ съобщи, че в град Хобарт таун бил пристигнал последният тасманец.

Нито Гленарван, нито майорът, нито Джон Манглс опровергаха Паганел. Дори и да бяха англичани, те нямаше да защитят своите сънародници. Фактите бяха явни, неопровержими.

— Преди петдесет години — добави Паганел — ние щяхме да срещнем по пътя си множество туземни племена, а сега не срещнахме нито един туземец. След сто години на този материк няма да остане нито един представител от неговата черна раса.

И наистина „резерватът“ изглеждаше напълно обезлюден. Никаква следа от лагер, от колиби. Равнините и горите следваха една след друга и местността добиваше малко по малко див изглед. Сякага никакво живо същество, човек или звяр, не посещаваше тия отдалечени области. Внезапно Робърт се спря пред една група евкалипти и започна да вика:

— Маймуна! Ето една маймуна!

И той показа голямо черно тяло, което с изумителна ловкост се хлъзгаше от клон на клон и преминаваше от връх на връх, сякаш някакви ципести крила го поддържаха във въздуха. Може би в тази чудновата страна маймуните хвърчаха подобно на някои лисици, които природата бе надарила с криле като на прилеп.

Колата спря и всички загледаха животното, което малко по малко изчезна във висините на евкалипта. Но много скоро то се спусна на земята със светкавична бързина, като се кривеше и подскачаше, и после обгърна с дългите си ръце гладкото стъбло на едно огромно смолисто дърво. Всички се запитаха как ще се покатери по това право и хлъзгаво дърво, което не можеше да обхване. Но маймуната започна да удря дървото с нещо като секира, издълба малки стъпълца и подемайки се по тия равномерно разположени опорни точки, достигна до короната на дървото. Само за няколко секунди тя изчезна в гъстия листак.

— Чудна работа! Каква е пък тази маймуна? — запита майорът.

— Тази маймуна — отговори Паганел — е един чистокръвен австралиец!

Спътниците на географа не бяха успели още да вдигнат рамене, когато съвсем наблизо се чуха викове, които звучаха: „коо-еех, коо-еех!“ Еъртъи подкара воловете и на сто крачки по-на-татък пътешествениците попаднаха внезапно в лагер от туземци.

Каква тъжна картина! Десетина палатки, разпънати на голата земя. Тези „гуниос“, направени от ленти кора, разположени една над друга като керемиди, предпазваха своите нещастни обитатели само от една страна. А клетите същества, изродени от мизерията, бяха отблъскващи. Те бяха на брой около триде-сетина, мъже, жени, деца, всички облечени с дрипави кожи от кенгуру. При доближаването на колата първата им реакция беше да се разбягат, но няколкото думи, произнесени от Еъртън на някакъв неразбираем местен език, сякаш ги успокоиха. Тогава те се върнаха, изпълнени едновременно с боязън и доверие, като животни, на които подават апетитно парче храна.

Тия туземци бяха високи от 1,60 до 1,68 метра, имаха саждив цвят на кожата, не черен, а цвят на стари сажди, къдрави коси, дълги ръце, издути кореми и космати тела, покрити с белези от татуировки или от разрези, които те си правят при погребалните церемонии. Човек не може да си представи по-отвратително нещо от тия уродливи лица с огромни уста, счупени и сплескани носове, издадени долни челюсти, с бели зъби, които стърчаха навън. Никога човешки създания не са наподобявали до такава степен животните.

— Робърт не се е излъгал — каза майорът, — че това са маймуни, те са може би породисти, но все пак маймуни.

— Мак Набс — отговори леди Елена да не би да оправдавате тия, които га избиват като диви зверове? Тези нещастни същества са хора.

— Хора! — провикна се Мак Набс. — В най-добрия случай нещо преходно между човека и орангутана! Но и то не е сигурно, защото, ако им измерим лицевия ъгъл, той сигурно ще е остър като на маймуните!

В това отношение Мак Набс имаше право. Лицевият ъгъл на австралийските туземци е много остър и се доближава значително до този на орангутана, т.е., шестдесет до шестдесет и два градуса. По тази причина де Риенци бе предложил тия нещастници да бъдат класирани като отделна раса, която той наричаше „питекоморф“, т.е. хора с форми на маймуна.

Но леди Елена беше по-права от Мак Набс, като смяташе, че тия същества, макар и да се намират на най-ниското стъпало на човешкото развитие, са надарени с човешка душа. Между животното и австралиеца съществува непроходимата пропаст, която разделя видовете. С основание Паскал бе казал, че човек не е никога животно. Вярно е обаче, че той добавяше не без мъдрост — „но също не е и ангел“.

Обаче леди Елена и Мери Грант не бяха съгласни с добавката на великия мислител. Тези състрадателни жени слязоха от колата, подадоха ласкаво ръка на тия нещастни създания и им предложиха храна, която диваците погълнаха с отблъскваща лакомия. Туземците сигурно бяха взели леди Елена за божество, защото, според тяхната религия, белите са бивши черни, които са побелели след смъртта си.

Но пътешественичките изпитаха състрадание най-вече към жените. Нищо не може да се сравни с положението на австралийката. Природата мащеха я е лишила от всякакъв чар. Тя е робиня, открадната насила, която за сватбата си не получава друг подарък освен удари с „уади“ — тояга, която съпругът господар здраво стиска в ръката си. От този момент тя бързо и преждевременно застарява, защото е натоварена с всички тежки работи на скитническия им живот. Тя носи заедно с децата си, обвити в цедило от тръстика, ловните и риболовните принадлежности, както и запасите от phormium tenax, с които плете мрежите. Тя е длъжна да доставя храна на семейството, като се изкачва дори до върховете на дърветата, за да лови гущери, двуутробки и змии. Тя събира дърва за огнището, кърти кори за палатката, с една дума, тя е нещастно товарно животно, което не познава почивка и яде само след господаря си отвратителните останки, от които той се отказва.

В този момент някои от тия нещастници, лишени от храна може би от дълго време, се мъчеха да подмамят птички, като им подхвърляха зърна.

Те лежаха върху горещата земя, неподвижни като мъртви, и чакаха с часове някое наивно птиче да се доближи толкова близо, че да могат да го хванат. Изкуството им да ловят птици не отиваше по-далеч и трябваше да бъдеш австралийско пернато, за да се хванеш в такъв капан.

Все пак туземците, успокоени от приветливостта на пътешествениците, ги заобиколиха и се налагаше да се пазят от техните изключителни крадливи наклонности. Говорът им беше креслив и изпълнен с шумове, произведени от езика. Той наподобяваше животински крясъци. Все пак гласът им се пречупваше често в меки, галещи тонове. Те повтаряха постоянно думата „ноки, ноки“, придружавайки я с изразителни жестове, които я поясняваха. Тя значеше „дайте ми, дайте ми!“ и се отнасяше и до най-дребните предмети на пътешествениците. Мистър Олбинет употреби доста усилия, за да защити отделението за багажите и главно припасите на експедицията. Тия изгладнели нещастници отправяха към колата страшни погледи и показваха остри зъби, които може би се бяха забивали и върху късове човешко месо. Няма съмнение, че в мирно време мнозинството австралийски племена не са човекоядци, но малко са диваците, които биха се отказали да вкусят месото на победения неприятел.

По молба на леди Елена Гленарван нареди да се раздаде храна. Туземците разбраха намерението му и изразиха с такива демонстрации възторга си, че биха трогнали и най-коравото сърце. Те нададоха рев, подобен на рева на хищните животни, когато пазачът им носи дневната храна. Без да се дава право на майора, трябва да се признае, че тия същества не бяха много далеч от животните.

Мистър Олбинет, като благовъзпитан човек, сметна, че трябва да раздаде храна първо на жените, но тия нещастни създания не смееха да ядат преди страшните си мъже, които се нахвърлиха върху бисквитите и сушеното месо като върху плячка.

Мери Грант, при мисълта, че баща й е може би пленник на също такива диви туземци, почувствува как очите й се изпълват със сълзи. Тя си представяше всичко, което можеше да изстрада един човек като Хари Грант, пленник на тия чергарски племена, изложен на нищета, глад и изтезания.

Джон Манглс, който я наблюдаваше с най-голямо внимание, отгатна мислите, които я измъчваха, и предугаждайки желанието й, се обърна към боцмана на „Британия“.

— Еъртън — запита той, — от ръцете на такива диваци ли избягахте?

— Да, капитане — отговори Еъртън. — Всички племена от вътрешността си приличат, само че тук вие виждате само една шепа от тия нещастници, докато по бреговете на Дарлинг живеят многобройни племена, начело на които стоят главатари, облечени в страшна власт.

— Но какво може да прави един европеец всред тия туземци? — запита Джон Манглс.

— Това, което правех аз — отговори Еъртън. — Той ходи на лов, лови риба заедно с тях, участвува в сраженията. Както вече ви казах, с него се отнасят в зависимост от работата, която им върши, и ако е умен и храбър, той заема в племето видно положение.

— Но той все пак си остава пленник? — каза Мери Грант.

— И е следен — добави Еъртън — така, че да не може да направи една стъпка ни денем, ни нощем!

— При все това вие сте успели да избягате, Еъртън — каза майорът, който се намеси в разговора.

— Да, г-н Набс, благодарение на едно сражение между моето племе и едно съседно племе. Аз сполучих. Това е вярно и не съжалявам. Но ако трябва да бягам наново, мисля, че ще предпочета вечно пленничество пред страданията, които изпитах при преминаване пустините на вътрешността. Да не дава господ и капитан Грант да изпита подобно спасение!

— Да, разбира се — отговори Джон Манглс, — ние трябва да желаем, мис Грант, баща ви да е задържан от някое туземно племе. Така ще намерим по-лесно следите му, отколкото ако скита из горите на континента.

— Вие все още ли продължавате да се надявате? — запита младото момиче.

— Да, мис Мери, аз все още се надявам, че един ден ще ви видя щастлива.

Само овлажнените очи на мис Грант можаха да благодарят на младия капитан.

През време на този разговор се почувствува едно необикновено раздвижване измежду диваците. Те надаваха гръмки викове, бягаха във всички направления, размахваха оръжията си и сякаш бяха обзети от страшен бяс.

Гленарван не разбираше какво мислят да правят, но майорът го улесни, като се обърна към Еъртън с думите:

— Понеже сте живели дълго време между австралийци, вие сигурно разбирате езика им?

— Горе-долу — отговори боцманът, — защото колкото племена има, толкова и наречия. Все пак, доколкото разбирам, мисля, че в знак на признателност диваците искат да покажат на негова светлост една имитация на бой.

И наистина тази беше причината на това вълнение. Туземците без всякакво предисловие се нападнаха с прекрасно имитирана ярост и дори толкова прекрасно, че ако пътешествениците не бяха предупредени, можеха да вземат за истинска тази малка война. По думите на някои пътешественици австралийците са чудесни имитатори и наистина в случая те проявиха забележителен талант.

Техните нападателни и отбранителни инструменти се състояха от един боздуган, нещо като дървен кривак, който би се справил и с най-дебелите черепи, и нещо като „томахаук“, състоящо се от един корав изострен камък, прикрепен мужду две тояги с леплив клей. Дръжката на тази секира е дълга три метра. Тя е опасно оръжие във време на война и много полезно сечиво в мирно време, защото служи според случая за сечене на глави или клони, да се врязва в тела или в дървета.

Всички тия оръжия се размахваха бясно из въздуха, придружени от крясъци. Бойците налитаха един върху друг. Едни падаха като умрели, а други надаваха викове на победители. Жените, особено старите, обзети от демона на войната, ги подстрекаваха към бой и се нахвърляха към мнимите трупове, като уж ги обезобразяваха, но с такава жестокост, че ако беше наистина, нямаше да бъде по-страшна. През цялото време леди Елена се опасяваше играта да не се изроди в същински бой, още повече че децата, които взимаха участие в нея, се биеха с истинско настървение. Малките момчета и особено малките момичета, които бяха много по-яростни, си лепяха страхотни шамари.

Мнимата битка продължаваше вече от десет минути, когато внезапно бойците спряха и изпуснаха оръжията си. След ужасния шум настъпи дълбоко мълчание. Туземците бяха застанали в последните си пози също като фигури на жива картина.

Сякаш бяха вкаменени.

Коя беше причината за тази промяна и защо изведнъж тази мраморна неподвижност! Скоро всичко се изясни.

На височините на смолистите дървета се виеше ято какаду. Те изпълваха въздуха с бърборенето си и приличаха с пъстроцветните си пера на хвърчаща дъга. Сражението бе преустановено именно поради появяването на този блестящ птичи облак. Ловът като по-полезен измести играта.

Един от туземците сграбчи някакъв червен инструмент с особена форма, напусна другарите си, които продължаваха да стоят неподвижни, и се запъти между дърветата и шубраците към ятото папагали. Пълзейки, той не вдигаше никакъв шум, не докосваше нито един лист, не изместваше нито едно камъче. Хлъзгаше се като сянка.

Като доближи птиците на достатъчно разстояние, дивакът метна оръжието си в хоризонтална посока на 60 см над земята. Оръжието измина така около дванадесет метра и изведнъж, без да докосва земята, се издигна под прав ъгъл отвесно нагоре, изкачи се на около 30 м във въздуха, уби една дузина птици и като описа парабола, падна в краката на ловеца. Гленарван и другарите му бяха поразени. Не вярваха на очите си.

— Това е бумеранг! — каза Еъртън.

— Бумеранг! — провикна се Паганел. — Австралийският бумеранг.

И като дете се спусна да вдигне чудното оръжие, „за да види какво има в него“.

И наистина можеше да се помисли, че в него има някакъв механизъм, някаква внезапно отпусната пружина, която направлява полета му. Нищо такова нямаше.

Бумерангът се състоеше само от едно здраво и извито парче дърво, дълго 74 до 100 см. Дебелината му към средата беше около 7,5 см, а двата му края бяха заострени. Вдлъбнатата му страна влизаше навътре 1,3 см, а изпъкналата страна се състоеше от два много остри ръба. Това оръжие беше толкова просто, колкото и неразбираемо.

— Ето го знаменития бумеранг! — каза Паганел, след като разгледа внимателно този чудноват уред. — Парче дърво и нищо повече. Но защо в известен момент той напуска хоризонталното си движение и се издига във въздуха, за да се върне при този, който го е хвърлил? Учените и пътешествениците не са могли да обяснят това явление.

— Няма ли тук нещо подобно на обръчите, които, хвърлени по известен начин, се връщат на първоначалната си точка? — каза Джон Манглс.

— Или по-скоро — добави Гленарван — резултат на обратно движение, каквото наблюдаваме в билярдната топка, ударена в определена точка?

— Ни най-малко — отговори Паганел, — и в двата случая има една опорна точка, която определя обратното движение — земята за обръча и сукното за билярдната топка. Тук обаче опорна точка липсва, уредът не докосва земята и все пак се издига на значителна височина!

— Тогава как ще обясните това явление, господин Паганел? — запита леди Елена.

— Аз не го обяснявам, госпожо, а само констатирам факта. Няма съмнение, че движението на бумеранга се дължи на начина, по който той се хвърля, и на особената му форма. Начинът на хвърлянето е обаче тайна на австралийците.

— Във всеки случай той е много добре замислен… за маймуни — добави леди Елена, като погледна майора, който клатеше глава недоверчиво.

При това времето течеше и Гленарван помисли, че не бива повече да се бавят. Той тъкмо се готвеше да помоли другарите си да се върнат към колата, когато един туземец притича при тях и много развълнуван произнесе няколко думи.

— Аха! — каза Еъртън. — Забелязали са казоари.

— Какво! Касае се за лов ли? — запита Гленарван.

— Трябва да видим това — провикна се Паганел. — Сигурно е много интересно и може би ще употребят пак бумеранга.

— Какво мислите, Еъртън?

— Това няма да продължи дълго, милорде — отговори боцманът.

Туземците не губеха нито секунда. За тях да убият казоар е щастлив случай. Племето ще има храна за няколко дни. Затова ловците прилагаха цялата си ловкост, за да не пропуснат подобна плячка. Но как без пушки и без кучета успяват те да настигнат и убият такова пъргаво животно? Това беше интересното в зрелището, което искаше да види Паганел.

Ему или казоар без каска, наречен от туземците „мурек“, е животно, което започва да става много рядко в равнините на Австралия. Тази голяма птица, висока 75 сантиметра, има бяло месо, което много напомня месото на пуйка. На главата си има рогова черупка, очите й са светлокестеняви, клюнът й е закри-вен от горе на долу, пръстите на краката й са въоръжени с мощни нокти, крилата й, подобни на отрязани крайници, са малки и не й позволяват да лети, перата, за да не кажем руното й, са потъмни около врата и гърдите. Казоарът не може да лети, но затова пък бяга толкова бързо, че би надбягал и най-бързия състезателен кон. Той може да се хване само с хитрост, и то с голяма хитрост.

Ето защо при повика на туземеца десетина австралийци се разгънаха като стрелкови отряд. Това ставаше в една прекрасна равнина, където индигото растеше естествено и обагряше с цветовете си почвата в синьо. Пътешествениците спряха край една горичка от мимози.

При приближаването на туземците, половин дузина казоари се вдигнаха и побягнаха, за да се укрият на една миля по-далече. Щом видя къде се скриха, ловецът на племето направи знак на другарите си да спрат. Те се излегнаха на земята, а той извади от мрежата си две кожи от казуар, доста сръчно съединени една с друга, и ги нахлузи веднага. След това вдигна дясната си ръка над главата и започна да подражава, като се друсаше, на казоар, който търси храната си.

Ловецът се запъти към казоарите, като ту се спираше и даваше вид, че кълве зърна, ту ровеше земята с краката си и се обвиваше в облак прах. Стратегията му беше чудесна, а подражанието на походката на казоара съвършено. Туземецът издаваше глухо ръмжене, което би измамило и самата птица. Така и стана. Скоро дивакът се намери сред безгрижното стадо. Изведнъж той размаха тоягата си и пет от шестте казоари паднаха около него.

Ловецът бе успял. Ловът беше завършил.

Тогава Гленарван, пътешественичките и целият отряд се сбогуваха с туземците, които проявиха твърде малко съжаление за тази раздяла. Може би успешният лов на казоари ги караше да забравят, че те, пътешествениците, им бяха дали храна. Не изпитваха дори признателността на стомаха, която е много по-силна от тази на сърцето у нецивилизования човек и у животните.

Както и да е, човек не може в известни случаи да не се учудва на техния ум и сръчност.