Жул Верн
Децата на капитан Грант (52)

Глава IV
ПОДВОДНИТЕ СКАЛИ

Мъчителното пътуване продължаваше. На 2 февруари, шест дена след тръгването. „Мъкуори“ все още беше далече от бреговете на Окленд, макар че вятърът беше попътен и се поддържаше в югозападна посока. Пречеха обаче теченията и корабът едва се движеше. Морето, мрачно и бурно, го клатеше, корпусът му пращеше и той се издигаше мъчно над вълните. Лошо опънатите крепители поддържаха слабо мачтите, които се клатеха силно при всяко накланяне на кораба.

За щастие Уйл Халей като човек, който не бърза, бе поставил малко платна. Иначе мачтите щяха веднага да се строполят. Джон Манглс се надяваше, че това лошо „корито“ ще се дотът-ри до брега без приключения, но страдаше, че спътниците му пътуват при такива лоши условия на този кораб.

При все това леди Елена и Мери Грант не се оплакваха, макар че непрекъснатият дъжд ги принуждаваше да седят в рубката, където много ги измъчваха липсата на въздух и клатенето на кораба. Затова понякога, без да обръщат внимание на дъжда, те излизаха на палубата и оставаха там, докато неудържимият порив на вятъра ги принудеше да слязат отново в тясната рубка, пригодена по-скоро за стоки, отколкото за пътници и още по-малко за пътнички.

Приятелите им се стараеха да ги развличат. Паганел се опитваше да убива времето им с всевъзможни истории, но нямаше голям успех. И наистина духовете, потиснати от печалното завръщане, бяха деморализирани. Колкото разказите на географа върху пампасите и Австралия бяха по-рано забавни, толкова сега разсъжденията му и описанията на Нова Зеландия се посрещаха студено и с безразличие. Впрочем те отиваха към тази страна със зловещо минало без увлечение, по принуда, само под натиска на фаталността. От всички пътници на „Мъкуори“ най за оплакване беше лорд Гленарван. Той се мяркаше рядко в рубката. Не го сдържаше на едно място. Нервната му и свръхвъзбудена природа не можеше да свикне да седи затворена между четири тесни стени. През деня, та дори и през нощта, безчувствен към поройния дъжд и грамадните вълни, които прехвърляха кораба, той стоеше на палубата, ту опрян на перилата, ту крачейки възбудено напред-назад. Очите му бяха непрекъснато устремени към морската шир. През време на кратките пробля-съци той я разглеждаше настойчиво с бинокъла си, сякаш разпитваше немите вълни и искаше да разкъса с един замах мъглата, тия струпани пари, които закриваха хоризонта. Не можеше да се примири и лицето му издаваше жестоко страдание. Това беше енергичният човек, досега щастлив и могъщ, който изведнъж бе лишен и от щастие, и от мощ.

Джон Манглс не го напускаше и понасяше с него лошото време. Този ден Гленарван отправяше с още по-голяма настойчивост поглед навсякъде, където мъглата се разкъсваше. Джон се доближи до него.

— Земята ли търсите, ваша светлост? — запита го той. Гленарван кимна с глава отрицателно.

— Все пак — продължи младият капитан — вие сигурно чакате с нетърпение да напуснете този кораб. Още преди тридесет и шест часа трябваше да видим фаровете на Окленд.

Гленарван не отговори. Той продължаваше да гледа и цяла минута бинокълът му остана насочен в една точка на хоризонта, в посоката, от която духаше вятърът.

— Земята не е от тази страна — каза Джон Манглс. — Ваша светлост трябва да гледа по-скоро надясно от кораба.

— Защо, Джон? — отговори Гленарван. — Аз не търся земята!

— А какво, милорде?

— Моята яхта! Моя „Дънкан“! — отговори гневно Гленарван. — Тя трябва да е тук, в тия води, превърната в зловещ пират! Тя е тук, да, тук, Джон, по пътя на корабите между Австралия и Нова Зеландия! И аз предчувствувам, че ще я срещнем!

— Да не дава господ такава среща, милорде!

— Защо, Джон?

— Ваша светлост забравя нашето положение! Какво ще правим на този кораб, ако „Дънкан“ го подгони! Не бихме могли дори да избягаме!

— Да избягаме, Джон?

— Да, милорде! Всеки опит би бил напразен! Ще бъдем заловени и ще попаднем в пълна власт на тия негодници, а Бен Джойс доказа, че не се спира пред никое престъпление. Нашият живот за него нищо не значи! Ние ще се отбраняваме до смърт! Но след това? Помислете за леди Гленарван, милорде, помислете за Мери Грант!

— Бедните жени! — промълви Гленарван. — Сърцето ми се къса, Джон, и понякога изпадам в отчаяние. Струва ми се, че нови нещастия ни очакват, сякаш небето е против нас! Боя се!

— Вие ли, милорде?

— Не за себе си, Джон, а за тия, които обичам, и за тия, които обичаш и ти.

— Успокойте се, милорде — отговори младият капитан. — Не трябва вече да се страхувате! „Мъкуори“ върви лошо, но все пак върви. Уйл Халей е едно затъпяло животно, но аз съм тук и ако крайбрежието ми се стори опасно, ще върна кораба в открито море. Тъй че в това отношение опасността е малка или изобщо не съществува. Но не дай боже да се намерим в съседство с „Дънкан“! И ако ваша светлост търси да го види, то да бъде, за да го избегнем, да избягаме от него!

Джон Манглс имаше право. Една среща с „Дънкан“ би била гибелна за „Мъкуори“. А трябваше да се опасяват от нея именно в тия отдалечени морета, гдето пиратите могат да разбойничествуват безнаказано. Все пак поне този ден яхтата не се появи и шестата нощ от тръгването от Туфолд бей настъпи, без да се сбъднат опасенията на Джон Манглс.

Но тази нощ бе страшна. Стъмни се почти изведнъж в седем часа вечерта. Небето бе заплашително. Моряшкият инстинкт, по-силен от пиянското затьпяване, се събуди у Уйл Халей. Той излезе от каютата си, разтърка очи и разтърси голямата си червена глава. После нагълта с цели гърди въздух, така както друг би изпил цяла чаша вода, за да изтрезнее, и огледа мачтите. Вятърът се засилваше и завъртайки се към запад, се насочваше право към новозеландския бряг.

Уйл Халей повика с проклятия и ругатни моряците си и ги накара да свият горните платна и да поставят нощни. Джон Манглс одобри разпореждането му, но не каза нищо. Той се бе отказал от всякакъв разговор с този грубиянин моряк. Но нито Гленарван, нито той не напуснаха палубата. Два часа по-късно излезе силен вятър. Уйл Халей нареди да се намали площта на платната. Маневрата щеше да бъде тежка за пет души, ако „Мъкуори“ нямаше американски напречници. Достатъчно бе да спуснат горния напречник и платното се намаляваше до минималните си размери.

Минаха два часа. Морето започна да става по-бурно. Корпусът на „Мъкуори“ се тресеше от удари, сякаш гръбнакът му опираше в скали. Скали обаче нямаше и ударите произлизаха от това, че тежкият корпус на кораба се блъскаше с голяма сила във вълните и трудно се издигаше над тях. Той целият се обливаше с вода. Лодката, привързана на левия му борд, бе отнесена от една голяма вълна.

Джон Манглс продължаваше да бъде тревожен. Всъщност вълните не бяха много опасни и всеки друг кораб би си играл с тях. Но с този тежък платноход имаше опасност да потънат внезапно, защото при всяка вълиа, която заливаше палубата, водата не намираше достатъчно място във водосточните отвори, за да изтече бързо, и можеше да потопи кораба. За да се избегне всяка опасност, разумно беше да се насече с брадва фалшбордът, което щеше да улесни изтичането на водата, но Уйл Халей отказа да вземе тази предпазна мярка.

Впрочем „Мъкуори“ бе заплашен от по-голяма опасност, която то нямаше време да бъде избягната.

Към единадесет часа и половина през нощта Джон Манглс и Уйлсън, които бяха застанали в подветрената страна на кораба, чуха необикновен шум. Техният инстинкт на моряци се събуди. Джон хвана ръката на моряка.

— Рифове! — каза той.

— Да — отговори Уйлсън. — Вълните се разбиват в рифове.

— Най-много на четиристотин метра оттук!

— Най-много! Там е земята!

Джон се наведе през борда, огледа тъмните вълни и извика:

— Дъномерът, Уйлсън, дъномерът!

Корабопритежателят, застанал на носа на кораба, изглеждаше, че не си дава сметка за положението. Уйлсън сграбчи въжето на дъномера, навито наблизо, втурна се към страничния крепител на предната мачта и хвърли оловото във водата. Въжето започна да се хлъзга между пръстите му. На третия възел дъномерът спря.

— Шест метра! — извика Уйлсън.

— Капитане — каза Джон, като изтича при Уйл Халей, — ние сме на плитко.

Дали видя, или му се стори, че Халей повдигна рамене, няма значение. Той се втурна обаче към кормилото и извъртя поврътника, докато Уйлсън захвърли дъномера и започна да опъва платното, за да обърне кораба към вятъра. Морякът на кормилото, блъснат силно, не разбра нищо от това неочаквано нападение.

— Отпускай! Отпускай! — извика младият капитан, като маневрираше, за да се отдалечи от рифовете.

Около половин минута дясната страна на кораба почти допираше до рифовете и въпреки тъмната нощ Джон забеляза една пенеща се линия да се белее на осем метра от кораба.

В този момент Уйл Халей, разбрал неминуемата опасност, се беше объркал. Моряците му, едва изтрезнели, не можеха да разберат заповедите му. Впрочем несвързаните му думи, противоречивите му заповеди показваха, че този глупав пияница бе загубил хладнокръвие. Той бе изненадан от близостта на сушата, която отстоеше само на осем мили по посока на вятъра, докато той я смяташе на тридесет или четиридесет мили. Теченията го бяха отклонили от обикновения му път и бяха изненадали този жалък капитан.

Бързите маневри на Джон Манглс отдалечиха „Мъкуори“ от рифовете. Но Джон не знаеше местонахождението на кораба. Може би бяха заобиколени от рифове. Вятърът духаше право на изток и всеки момент корабът можеше да се натъкне на подводна скала.

И наистина скоро шумът на прибоя откъм предния десен борд се удвои. Трябваше да се обърнат отново към вятъра. Джон завъртя кормилото и даде посока на напречниците. Прибоят се чувствуваше все повече и повече пред вълнореза на кораба и стана нужда да завият към вятъра, за да навлязят в открито море. Щеше ли тази маневра да успее с тоя неустойчив кораб и при намалени платна? Това не беше сигурно, но трябваше да се опита.

— Кормилото на борд, колкото може! — извика Джон Манглс на Уйлсън.

„Мъкуори“ се приближаваше към нова линия рифове. Морето започна да се пени от разбиващите се в подводните скала вълни.

Настъпи момент на мъчително очакване. От пяната вълните блестяха, като че някаква фосфоресценция ги осветяваше внезапно. Морето ревеше, сякаш това бе гласът на подводните скали, одушевени от езическата митология. Уйлсън и Мълреди, превити над кормилното колело, натискаха с всички сили. Кормилото докосна дъното.

Изведнъж се почувствува удар. „Мъкуори“ се бе ударил в скала. Долните крепители на стърчилото се скъсаха и предната мачта загуби устойчивост. Можеше ли корабът да завие без други повреди?

Не, защото изведнъж настъпи затишие и корабът остана на мястото си. Движението замря. Една висока вълна пое кораба отдолу и го тласна напред към рифовете, върху които той се строполи със страшна сила. Предната мачта падна с цялото си стъкмяване. Корабът се удари два пъти в дъното и след като се наклони вдясно на тридесет градуса, застана неподвижно.

Стъклата на рубката се бяха разбили на парчета. Пътниците се втурнаха навън. Но вълните заливаха палубата от единия до другия й край и беше опасно да останат там.

Джон Манглс знаеше, че корабът е заседнал здраво върху пясъка, и ги помоли да се върнат в рубката.

— Истината, Джон? — запита хладнокръвно Гленарван.

— Истината, милорде — отговори Джон Манглс, — е, че няма да потънем. А дали корабът ще бъде разбит от вълните, това е друг въпрос, но имаме време да вземем мерки.

— Сега е полунощ, нали?

— Да, милорде, и трябва да почакаме да съмне.

— Не може ли да спуснем лодката в морето?

— При това вълнение и в тази тъмнина е невъзможно. Впрочем на кое място да слезем на брега?

— Добре, Джон, да останем тук до утре.

През това време Уйл Халей тичаше по палубата като луд. Моряците му, дошли на себе си от уплахата, бяха издънили едно буре ракия и пиеха. Джон предвиждаше, че пиянството им ще доведе до ужасни сцени. На капитана не можеше да се разчита да ги укроти. Нещастникът си скубеше косите и кършеше ръце. Той мислеше само за товара си, който не беше осигурен.

— Аз съм разорен! Аз съм загубен! — викаше той, като тичаше от единия край до другия.

Джон Манглс и не мислеше да го утешава. Той въоръжи другарите си и всички бяха готови да отблъснат моряците, които се наливаха с ракия и богохулстваха отвратително.

— Първия от тия негодници, който се доближи до рубката — каза спокойно морякът, — ще убия като куче!

Моряците видяха, изглежда, че пътниците бяха решени да не се церемонят с тях, защото след няколко опита за грабеж изчезнаха. Джон Манглс престана да се интересува от тия пияници и зачака нетърпеливо да съмне.

Корабът беше напълно неподвижен. Морето малко по малко се успокояваше. Вятърът отслабна. Корпусът можеше да изтрае още няколко часа. При изгрева на слънцето Джон щеше да разгледа сушата. Ако достъпът до нея беше лесен, малката спасителна лодка, единствената останала на кораба, щеше да пренесе екипажа и пътниците. Това можеше да стане най-малко на три пъти, защото в нея имаше място само за четирима души. Колкото до голямата лодка, както видяхме, тя бе отнесена от една вълна.

Облегнат па входника, Джон Манглс размишляваше върху опасностите на положението и се вслушваше в шума на вълните, които се разбиваха в рифовете. Той се мъчеше да прозре в дълбокия мрак и се питаше на какво разстояние се намира тая толкова желана и толкова опасна земя. Рифовете се простират понякога на много мили от брега. Леката лодка можеше ли да издържи по-дълго пътуване.

Докато Джон размишляваше и молеше мрачното небе за малко светлина, пътничките, уповаващи се на неговите думи, почиваха върху леглата си. Неподвижността на кораба им осигуряваше няколко часа спокойствие. Гленарван, Джон и другарите им не чуваха вече виковете на мъртвопияния екипаж и се опитаха да възстановят силите си с кратък сън. Към един часа сутринта цареше дълбоко мълчание в кораба и самият той бе заспал върху своето пясъчно легло.

Към четири часа се появиха на изток първите светлини. Облаците се обагриха леко от лъчите на зората. Джон се изкачи на палубата. Над хоризонта тежеше мъглива завеса. Няколко неясни очертания плуваха в утринните пари, но доста високо. Слабо вълнение раздвижваше още морето и далечните вълни се губеха всред дебели, неподвижни облаци.

Джон зачака. Малко по малко светлината се засили и хоризонтът поруменя. Завесата се вдигна бавно над обширния декор на далечината. От водата стърчаха черни скали. После зад една пенлива ивица се очерта линия и високо над нея се появи ярка светлина като от фар — невидимото още слънце осветяваше острия връх на планина. Там беше земята, на по-малко от девет мили.

— Земя! — провикна се Джон Манглс.

Събудени от вика, другарите му се втурнаха върху палубата на платнохода и погледнаха мълчаливо брега, който се очертаваше на хоризонта. Гостоприемна или гибелна, тази земя трябваше да стане тяхно убежище.

— Къде е Уйл Халей? — запита Гленарван.

— Не знам, милорде — отговори Джон Манглс.

— А моряците му?

— Изчезнали като него.

— И като него, без всяко съмнение, мъртвопияни — добави Мак Набс.

— Трябва да ги потърсим! — каза Гленарван. — Не можем да ги изоставим на кораба.

Мълреди и Уйлсън слязоха в носовото помещение, но след две минути се върнаха. Помещението беше празно. Тогава те претърсиха целия кораб, но не намериха нито Уйл Халей, нито моряците му.

— Как? Никой? — каза Гленарван.

— Да не са паднали в морето? — запита Паганел.

— Всичко е възможно — отговори Джон Манглс, много загрижен от това изчезване.

После тръгна към задната част на кораба.

— Към лодката! — каза той.

Уйлсън и Мълреди го последваха, за да спуснат малката спасителна лодка в морето, но и тя беше изчезнала.