Жул Верн
Децата на капитан Грант (24)

Глава XXIV
Пътешествениците продължават да живеят като птици

Тия неочаквани думи бяха посрещнати с дълбоко учудване. Какво искаше да каже географът? Ума ли си беше изгубил? А говореше така убедително, че всички погледи се насочиха към Гленарван. Твърдението на Паганел беше пряк отговор на неговия въпрос. Но Гленарван се задоволи само да кимне отрицателно с глава, което не беше в полза на учения.

Паганел обаче вече се бе успокоил и продължи:

— Да, да! — каза той уверено. — Ние сме се заблудили в нашите издирвания и сме прочели в документа това, което не е писано в него!

— Обяснете се, Паганел — каза майорът, — но по-спокойно.

— Много просто, майоре. И аз като вас се бях заблудил, и аз като вас се бях насочил към погрешно тълкование. Но само преди минута горе на това дърво, когато отговарях на въпросите ви, като бе произнесена думата „Австралия“, сякаш светкавица мина през ума ми и всичко ми стана ясно.

— Какво? — извика Гленарван. — Вие твърдите, че Хари Грант…

— Аз твърдя — отговори Паганел, — че думата Austral, която се намира в документа, не е цяла дума, както мислехме досега, а само коренът на думата Australie.

— Това би било много чудно! — отговори майорът.

— Чудно ли? — отвърна Гленарван, като повдигна рамене. — Това е просто невъзможно.

— Невъзможно? — поде Паганел. — Ето една дума, която ние не признаваме във Франция.

— Как? — добави Гленарван с дълбоко недоверие. — Вие смеете да твърдите с документа в ръка, че „Британия“ е потънал край бреговете на Австралия?

— Сигурен съм в това! — отговори Паганел.

— Ей богу, Паганел — каза Гленарван, — такова твърдение от страна на секретаря на едно географско дружество много ме учудва.

— Защо? — попита Паганел, засегнат на болното място.

— Защото, ако вземем думата Австралия за вярна, трябва да приемем, че там има и индианци, нещо нечувано досега.

Паганел никак не бе изненадан от този довод. Той очевидно го очакваше и се усмихна.

— Драги Гленарван — каза той, — не бързайте да тържествувате. Ей сега „ще ви направя на пестил“, както казваме ние, французите, и това ще бъде най-голямото поражение, което е претърпявал англичанин! Отмъщение за Креси и Азинкур^[1].

— Ще бъда много щастлив. Победете ме, Паганел!

— Слушайте тогава. В текста на документа не се говори нито за индианци, нито за Патагония! Непълната дума indi… не означава индианци, a indigenes, т.е. туземци. Надявам се, ще приемете, че в Австралия има туземци?

Трябва да се признае, че в този момент Гленарван погледна Паганел втренчено.

— Браво, Паганел! — каза майорът.

— Приемате ли моето тълкование, драги лорде?

— Да — отговори Гленарван, — ако ми докажете, че остатъкът от дума gonie не означава Патагония.

— Не, разбира се! — провикна се Паганел. — Тук не става дума за Патагония. За каквото щете друго, само не за Патагония.

— А за какво тогава?

— Cosmogonie! Theogonie! Agonie!^[2]

— Agonie — каза майорът.

— Все едно ми е — отговори Паганел. — Думата няма никакво значение. Дори не ще търся какво може да означава. Важното е, че Austral значи Австралия и само човек, който е задълбал сляпо в погрешна насока, може да не намери веднага едно такова очевидно обяснение. Ако аз бях намерил документа, ако моята преценка не беше повлияна от вашето тълкуване, никога нямаше да го разбера другояче.

Този път думите на Паганел бяха посрещнати с „ура“, с одобрения и похвали. Остин, моряците, майорът и най-вече Робърт, толкова щастлив от подновените надежди, поздравиха достойния учен. Гленарван, който малко по малко започна да проглежда, бе готов, както сам заяви, да се предаде.

— Още един въпрос, драги Паганел — каза той, — и ще се преклони пред вашата проницателност.

— Говорете, Гленарван.

— Как при новото ви тълкование свързвате отделните думи и как, според вас, трябва да се прочете документът?

— Нищо по-лесно. Ето ви документа — каза Паганел и подаде скъпоценната хартия, която той проучваше толкова добросъвестно от няколко дни насам.

Докато географът събираше мислите си и се готвеше да отговори, настъпи дълбоко мълчание. След това, като сочеше с пръст полуизтритите редове на документа, със сигурен глас и като наблягаше на някои думи, той започна да чете:

„На 7 юни 1862 г. тримачтовият кораб „Британия“ от Глазгоу потъна след…“ да кажем, ако искате „два или три дни“ или „дълга агония“ — това е без значение — „край бреговете на Австралия. Насочили се към брега, двама моряци и капитан Грант ще опитат да достигнат“ или „достигнаха материка, където ще бъдат“ или „са пленени от жестоки туземци. Те хвърлиха този документ“ и т.н. Ясно ли е?

— Ще бъде ясно — отговори Гленарван, — ако думата „континент“ може да се употреби за Австралия, която е само остров!

— Бъдете спокоен, драги Гленарван, най-добрите географи са на мнение, че този остров трябва да се нарича „Австралийски континент“.

— Тогава, драги приятели — извика Гленарван, — не ми остава нищо друго, освен да кажа: към Австралия! И небето да ни помага!

— Към Австралия! — повториха единодушно другарите му.

— Знаете ли, Паганел — добави Гленарван, — че вас провидението ви изпрати на борда на „Дънкан“.

— Добре! — отговори Паганел. — Да признаем, че съм пратеник на провидението, и да не говорим вече за това!

Така завърши този разговор, който впоследствие се оказа толкова съдбоносен. Той съвсем промени настроението на пътешествениците. Те уловиха наново пътеводната нишка, която щеше да ги изведе от лабиринта, в който считаха, че са безвъзвратно загубени. Върху развалините на техните рухнали планове изгряваше нова надежда. Можеха спокойно да напуснат американския материк и всичките им мисли летяха вече към Австралия. Като се върнеха на яхтата „Дънкан“, те нямаше да занесат със себе си отчаяние и леди Елена и Мери Грант нямаше да оплакват безвъзвратната загуба на капитан Грант! Обзети от радост, те забравиха опасностите на положението, в което се намираха, и съжаляваха единствено, че не могат да тръгнат веднага.

Беше четири часът след пладне. Решиха да вечерят в шест часа. Паганел пожела да отпразнуват този щастлив ден с хубава вечеря. Но яденето беше малко и той предложи на Робърт да отидат на лов в „близката гора“. Робърт започна да пляска с ръце от радост. Взеха барутницата на Талкав, почистиха револверите, заредиха ги със сачми и поеха.

— Не се отдалечавайте много — каза важно майорът на двамата ловци.

След тяхното тръгване Гленарван и Мак Набс отидоха да видят белезите, които бяха изрязали на дървото, а Уйлсън и Мълреди останаха да разпалят огъня. Гленарван слезе до повърхността на огромното езеро и не видя никакви признаци на спадане. Все пак изглеждаше, че водите бяха достигнали най-високото си ниво. Но силата, с която те се изтичаха от юг на север, показваше, че още не беше настъпило равновесие между водите на отделните аржентински реки. Преди да започне да спада, водната маса трябва да се успокои, както морето в момента, когато приливът свършва и започва отливът. А докато водите продължаваха да се изтичат с такава сила на север, не можеше да се очаква да спаднат.

Докато Гленарван и майорът правеха своите наблюдения, на дървото се разнесоха изстрели, придружени от почти толкова шумни изблици на радост. Сопраното на Робърт акомпанираше с фини рулади баса на Паганел. И двамата се надпреварваха кой да бъде по-голямо дете. Ловът се очертаваше да бъде добър и обещаваше чудесна вечеря. Когато майорът и Гленарван се върнаха при огъня, много се зарадваха от едно щастливо хрумване на Уйлсън. Добрият моряк бе започнал да лови риба с карфица и парче канап. Вече няколко дузини рибки мохарас, вкусни като пъстърва, шаваха в една от гънките на пънчото му и обещаваха чудесно ястие.

В този момент от върха на омбуто слязоха и ловците. Паганел носеше внимателно яйца от черна лястовица и една низа врабци, които по-късно той поднесе под името чучулиги. Робърт бе уловил няколко чифта „илгуерос“, малки жълто-зелени птичета, много вкусни и много търсени на пазара в Монтевидео. Паганел, който знаеше петдесет и един начини да приготовлява яйца, този път се задоволи да ги опече в горещата пепел. Все пак вечерята беше и разнообразна, и вкусна. Сушеното месо, яйцата, печените мохарас, врабците и печените илгуерос послужиха за едно пиршество, чийто спомен остава неизличим.

Разговорът беше много весел. Паганел бе похвален за двойното му умение на ловец и готвач. Ученият прие тия похвали с подобаваща на истинската добродетел скромност. После започна да разправя интересни неща за великолепното омбу, което ги бе приютило в своя листак, и чиито размери, според него, били огромни.

— По време на лова — добави той шеговито — Робърт и аз мислехме, че се намираме сред някоя голяма гора. Дори за момент ми се стори, че ще се загубим. Не можех да намеря пътя! Слънцето вече залязваше! Напразно търсех следите от стъпките си! Гладът започна да ни мъчи! От тъмните гъстаци вече долиташе ревът на хищни зверове… Впрочем не: хищни зверове няма и аз съжалявам за това!

— Какво? — каза Гленарван. — Съжалявате, че няма хищни зверове?

— Да, разбира се.

— Дори и тогава, когато трябва да се боим от тяхната кръвожадност…

— От гледище на науката кръвожадност няма — отговори ученият.

— Е, сега и вие, Паганел! — каза майорът. — Никога няма да ме убедите, че хищните животни са полезни! За какво служат те?

— Но, майоре — възкликна Паганел, — та те служат за класификация; да се определят отделните разреди, семейства, родове, под родове, видове…

— Голяма полза! — каза Мак Набс. — Аз мога и без тях. Ако бях един от спътниците на Ной по време на потопа, сигурно щях да попреча на този неблагоразумен старец да вземе в ковчега двойки лъвове, тигри, пантери, мечки и други колкото вредни, толкова и безполезни животни.

— Щяхте да направите това! — попита Паганел.

— Щях да го направя.

— Е добре! Щяхте да сгрешите от гледна точка на зоологията.

— Това е възмутително! — поде Паганел. — А аз, напротив, щях да запазя тъкмо мегатериумите, птеродактилите и всички допотопни същества, от които днес за съжаление сме лишени.

— А аз ви казвам, че Ной е постъпил зле — възрази майорът — и че е заслужил до края на вековете проклятието на учените.

Слушателите на Паганел и майора не можеха да сдържат смеха си, като гледаха как двамата приятели се препират за дядо Ной. Противно на принципите си майорът, който никога през живота си не бе спорил с никого, сега всеки ден се разправяше с Паганел. Можеше да се помисли, че ученият особено го дразни. По обичая си Гленарван се намеси в спора и каза:

— Дали трябва да се съжалява, или не от гледна точка на науката или от човешка гледна точка, че сме лишени от хищни зверове, е без значение. Просто трябва да се примирим сега с тяхното отсъствие. Паганел не е могъл да се надява да срещне някой от тях в тази въздушна гора.

— Защо не? — отговори ученият.

— Диви животни на дърво? — се учуди Том Остин.

— Разбира се! Американският тигър, ягуарът, когато е подгонен от ловците, се крие по дърветата! Изненадано от наводнението, някое от тия животни е могло лесно да потърси убежище в листака на омбуто.

— Предполагам, че не сте срещнали такова животно, нали? — каза майорът.

— Не — отговори Паганел, — макар че обходихме цялата гора. Жалко, защото щеше да бъде чудесен лов. Хищно животно е това ягуарът! С един удар на лапата си пречупва врата на кон! Когато пък е вкусил човешко месо, вече го търси с настървение. Най-много обича индианците, след това негрите, мулатите и най-сетне белите.

— Много съм доволен, че идвам едва на четвърто място — отговори Мак Набс.

— Но това показва чисто и просто, че сте безвкусен! — отвърна Паганел пренебрежително.

— Много съм доволен, че съм безвкусен! — отвърна майорът.

— Но това е унизително! — отговори неумолимият Паганел.

— Белите се перчат, че са елитна раса. Но изглежда господа ягуарите не са на това мнение.

— Както и да е, драги Паганел — каза Гленарван, — понеже между нас няма нито индианци, нито негри, нито мулати, радвам се, че вашите мили ягуари не са тук. Нашето положение не е толкова приятно…

— Не е толкова приятно ли? — възкликна Паганел, като се залови за тази дума, която можеше да промени насоката на разговора. — Оплаквате се от съдбата си, Гленарван.

— Разбира се! — отговори Гленарван. — Вие добре ли се чувствувате сред тия неудобни и лошо тапицирани клони?

— Никога не съм се чувствувал по-добре, дори и в кабинета си. Живеем като птички: пеем и подскачаме! Почвам да мисля, че хората са предназначени да живеят по дърветата.

— Липсват им само крила! — каза майорът.

— Някой ден ще си направят!

— Дотогава — отговори Гленарван — позволете ми, драги приятелю, да предпочета пред това въздушно жилище пясъчната алея на някоя градина, паркета на някоя къща или палубата на някой кораб.

— Вижте какво — отговори Паганел, — трябва да приемаме нещата такива, каквито са! Ако са добри, толкова по-добре! Ако са лоши, да не им обръщаме внимание. Виждам, че вие тъгувате по удобствата на Малкъм Касъл.

— Не, но…

— Сигурен съм, че Робърт е напълно щастлив — избърза да каже Паганел, за да си осигури поддръжник на своите теории.

— Да, господин Паганел! — възкликна радостно Робърт.

— На неговите години, не е чудно — отговори Гленарван.

— И на моите! — отвърна ученият. — Колкото по-малко удобства, толкова по-малко нужди, по-малко нужди, толкова човек е по-щастлив.

— Гледай ти! — каза майорът. — Току-виж, че Паганел повел борба срещу богатството и разкоша.

— Не, Мак Набс — отговори ученият, — но ако желаете, ще ви разкажа по този повод една малка арабска приказка, която ми идва наум.

— Да, да, господин Паганел! — обади се нетърпеливо Робърт.

— А какво учи вашата приказка? — запита майорът.

— Това, което учат всички приказки, драги ми спътнико.

— Значи почти нищо — отговори Мак Набс. — Но все пак, Шехерезада, разкажете ни някоя от приказките, които така добре разказвате.

— Живял едно време момък — започна Паганел, — той бил син на великия Харун-ал-Рашид. Не бил щастлив момъкът и отишъл за съвет при един стар дервиш. Мъдрият старец му отговорил, че мъчно се намира щастие на тоя свят. И добавил: — Но аз знам едно сигурно средство да станеш щастлив. — Кое е то? — запитал младият принц. — Да облечеш ризата на щастлив човек — отговорил дервишът. — Като чул това, принцът прегърнал стареца и тръгнал да дири талисмана. Обходил всички столици на земята. Обличал ризи на царе, на императори, на князе, на велможи. Напразно! Не станал по-щастлив. Тогава започнал да облича ризи на артисти, на военни, на търговци. Напразен труд! Извървял така много път, но щастие не намерил. Най-сетне се отчаял и тръгнал да се връща тъжен към двореца на баща си. Както вървял, забелязал в полето един орач, който натискал ралото и радостно си пеел. — Ето един щастлив човек! — рекъл си той. — Ако и тоя човек не е щастлив, значи, че няма щастие на земята! — Отишъл при орача и го попитал: — Човече, щастлив ли си? — Да — отговорил орачът. — Нямаш ли нужда от нещо? — Не! — А не искаш ли да станеш цар вместо орач? — Никога! — рекъл орачът. — Тогава продай ми ризата си? — Ризата ли? Че аз нямам риза! — отговорил орачът.