Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Enfants du capitaine Grant, –1868 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Глава XVIII
ЕЪРТЪН ИЛИ БЕН ДЖОЙС

Еъртън се яви. Той премина по палубата с уверени стъпки и се изкачи по стълбите на предния дек. Очите му бяха мрачни, зъбите стиснати, юмруците конвулсивно свити. Външният му вид не издаваше нито високомерие, нито смиреност. Когато се намери пред лорд Гленарван, той кръстоса ръце и спокоен и мълчалив, зачака да го разпитат.

— И тъй, Еъртън — каза Гленарван, — ето ни на същия тоя „Дънкан“, който вие искахте да предадете на шайката на Бен Джойс!

При тия думи устните на боцмана потрепераха. Лека руменина покри равнодушното му лице. Но не руменина от разкаяние, а от срам за неуспеха си. На тази яхта, която смяташе да командува като господар, сега той беше пленник и съдбата му щеше да се реши след няколко минути.

Той обаче не отговори. Гленарван чакаше търпеливо. Но Еъртън пазеше пълно мълчание.

— Говорете, Еъртън, какво имате да кажете? — поде Гленарван.

Еъртън се поколеба, бръчките на челото му се вдълбаха, после спокойно каза:

— Няма какво да кажа, милорде. Направих глупостта да се оставя да ме хванат. Постъпете, както намерите за добре.

Като каза това, боцманът погледна към брега, който се разстилаше на запад, и се престори, че му е напълно безразлично всичко, което ставаше около него. Гледайки го, човек би помислил, че е чужд на това тежко престъпление. Но Гленарван беше решил да бъде търпелив. Той имаше всичкия интерес да научи някои подробности от тайнственото минало на Еъртън, особено във връзка с Хари Грант и „Британия“. Ето защо той продължи разпита, като говореше извънредно меко и сдържайки напълно вътрешното си негодувание.

— Аз мисля, Еъртън — продължи той, — че няма да откажете да отговорите на някои въпроси, които искам да ви задам. Преди всичко как трябва да ви наричам — Еъртън или Бен Джойс? Били ли сте, или не сте били боцман на „Британия“?

Еъртън продължаваше да гледа безучастно към брега, сякаш не чуваше въпросите.

Гленарван, чиито очи пламнаха, продължи да разпитва боцмана.

— Кажете ми, как напуснахте „Британия“ и защо бяхте в Австралия?

Същото мълчание, същото безразличие.

— Чуйте ме добре, Еъртън — продължи Гленарван. — Във ваш интерес е да говорите. Вашата откровеност е единственият начин да облекчите положението си. За последен път, искате ли да отговорите на въпросите ми?

Еъртън обърна глава към Гленарван и го погледна в очите.

— Милорде — каза той, — няма какво да отговарям. Не аз, а правосъдието трябва да доказва вината ми.

— Доказването ще бъде лесно! — отговори Гленарван.

— Лесно ли, милорде? — поде Еъртън с насмешка. — Струва ми се, че ваша светлост се увлича. Аз твърдя, че и най-добрият съдия от Темпл Бар ще се позатрудни с мене! Кой ще каже защо съм дошъл в Австралия, щом капитан Грант го няма? Кой ще докаже, че аз съм търсеният от полицията Бен Джойс, когато тя никога не ме е държала в ръцете си, а другарите ми са на свобода? Кой освен вас може да ме обвини в нещо, и то не в престъпление, а дори само в някакво осъдително деяние? Кой може да потвърди, че съм искал да завладея този кораб и да го предам на каторжниците? Никой, чувате ли, никой! Вие ме подозирате? Добре! Но за да се осъди един човек, трябват доказателства, а доказателства вие нямате. Докато не се докаже противното, аз съм Еъртън, боцман на „Британия“.

Говорейки така, Еъртън се беше разпалил, но веднага след това се върна към предишното си безразличие. Навярно бе предполагал, че декларацията му ще приключи разпита, но Гленарван заговори наново:

— Еъртън, аз не съм съдия, който е натоварен да води следствие срещу вас. Това не е моя работа. Важно е обаче нашите позиции да бъдат изяснени. Аз не искам от вас нищо, което би могло да ви компрометира. Това е работа на правосъдието. Но вие знаете каква е целта на нашето пътуване и само с една дума можете да ни насочите към следите, които загубихме. Искате ли да говорите?

Еъртън поклати глава като човек, който е решил да мълчи.

— Искате ли да ми кажете къде е капитан Грант? — запита Гленарван.

— Не, милорде — отговори Еъртън.

— Искате ли да ми кажете къде е загинал „Британия“?

— Също не.

— Еъртън — отговори Гленарван почти с умоляващ глас, — ако знаете къде се намира капитан Грант, не искате ли да съобщите поне на нещастните му деца, които чакат само една дума от вас?

Еъртън се поколеба. Лицето му се сви, но все пак промълви с нисък глас:

— Не мога, милорде!

И веднага добави рязко, сякаш се упрекваше за моментната си слабост:

— Не, няма да говоря! Обесете ме, ако искате!

— Да ви обесим! — викна Гленарван, обладан внезапно от гняв. Но бързо се овладя и добави сериозно:

— Еъртън, тук няма нито съдии, нито палачи. При първото ни спиране вие ще бъдете предаден в ръцете на английските власти.

— Та това искам и аз! — отвърна боцманът.

После се върна със спокойни крачки в кабината, която му служеше за затвор. На вратата му бяха поставени двама моряци със заповед да следят и най-малките му движения. Свидетелите на тази сцена се оттеглиха възмутени и отчаяни.

Като не успя да сломи упорството на Еъртън, какво оставаше на Гленарван? Разбира се, да изпълни взетото в Идън решение. Да се върне в Европа, като евентуално поднови неуспели-те издирвания по-късно, тъй като засега следите на „Британия“ бяха безвъзвратно изгубени, а документът не се поддаваше на никакво ново тълкование. Още повече че тридесет и седмият паралел не минаваше през други страни. Не оставаше нищо друго, освен „Дънкан“ да се върне.

След като се посъветва с другарите си, Гленарван обсъди с Джон Манглс по-подробно въпроса за връщането. Джон прегледа складовете. Въглища имаха най-много за 15 дни. Тъй че трябваше да се снабдят с гориво от най-близкото пристанище.

Джон предложи на Гленарван да отидат до залива Талкауано, където „Дънкан“ се беше вече продоволствувал, преди да започнат околосветското пътуване. Този път беше прав и минаваше тъкмо по тридесет и седмия паралел. Оттам яхтата, след като се запаси добре, ще тръгне на юг, ще заобиколи нос Хорн и ще се върне в Шотландия по Атлантическия океан.

Планът бе приет и на механика бе дадена заповед да засили парата. След половин час бе взет курс по посока на Талкауано. Морето отговаряше напълно на името си Тих океан. В шест часа вечерта последните планини на Нова Зеландия изчезнаха в топлите мъгли на хоризонта.

Започваше обратният път. Тъжно пътуване за тия смели търсачи, които се връщаха в родината си без Хари Грант. И затова екипажът на яхтата, така щастлив при тръгването, така уверен в успеха на експедицията, сега се връщаше в Европа, победен и обезкуражен. Нито един от тия храбри моряци не се вълнуваше от мисълта, че се прибира у дома си. Напротив, те всички бяха готови още дълго да се борят с морските опасности, за да намерят капитан Грант.

Така след овациите, с които бе посрещнато появяването на Гленарван, настъпи униние. Между пътниците вече нямаше ония весели разговори, които оживяваха по-рано пътуването. Всеки се държеше настрана в самотата на своята кабина и рядко някой от тях се показваше на палубата на „Дънкан“.

Човекът, който обикновено отразяваше преувеличени и добрите, и лошите настроения на кораба, Паганел, който при нужда би измислил дори и надеждата, същият този Паганел сега беше мълчалив и мрачен. Той почти не се показваше. Неговата природна бъбривост, неговата френска живост се бяха превърнали в мълчание и отчаяние. Той дори изглеждаше по-обезсърчен от другарите си. Ако Гленарван споменеше, че ще поднови издирванията, Паганел поклащаше глава като човек, който вече на нищо не се надява и който си е съставил окончателно мнение за съдбата на корабокрушенците от „Британия“. Чувствуваше се, че той ги смята за безвъзвратно загубени.

А на яхтата се намираше един човек, който можеше да даде сведения за тази катастрофа, но той продължаваше да мълчи. Това беше Еъртън. Нямаше никакво съмнение, че този негодник знае, ако не истината за настоящата съдба на капитана, то поне мястото на корабокрушението. Но, разбира се, ако намереха Грант, Грант щеше да бъде свидетел срещу него и затова той настойчиво мълчеше. Този факт беше породил против него голяма злоба особено между моряците, които искаха да се разправят с него.

На няколко пъти Гленарван поднови опитите си да узнае нещо от боцмана. Не помогнаха нито обещанията, нито заплахите. Упорството на Еъртън беше толкова голямо и толкова необяснимо, че майорът почна да мисли, че той не знае нищо. Неговото мнение споделяше впрочем и географът и с това потвърждаваше своите лични схващания за съдбата на Хари Грант.

Но ако Еъртън не знаеше нищо, защо не кажеше, че не знае? Неговото незнание не можеше да му навреди, а мълчанието му увеличаваше мъчнотиите за съставянето на нов план. От обстоятелството, че срещнаха Еъртън в Австралия, можеше ли да се заключи, че и Хари Грант се намира там? Трябваше значи на всяка цена да накарат Еъртън да говори.

Като виждаше неуспеха на мъжа си, леди Елена му поиска разрешение да опита тя да сломи упорството на боцмана. Там където мъжът е претърпял неуспех, може би жената с присъщата й благост би успяла. Не е ли това вечната история от баснята за урагана, който не може да смъкне палтото от гърба на път-ника, докато и най-слабият слънчев лъч го принуждава да се съблече веднага. Гленарван познаваше интелигентността на своята млада жена и й даде пълна свобода на действие.

Този ден, 5 март, Еъртън бе доведен в апартамента на леди Елена. Мери Грант присъствуваше на срещата, защото нейното влияние можеше да бъде голямо, а леди Елена не искаше да пропусне никакъв шанс за успех.

Двете жени останаха насаме с боцмана на „Британия“ цял час, но за резултата от разговора им не се узна нищо. Какво му бяха говорили, какви доводи бяха изтъкнали, за да изтръгнат тайната на каторжника, всичките подробности на тоя разговор останаха неизвестни. Впрочем когато се разделиха с Еъртън, изразът на лицата им свидетелствуваше за неуспех и истинско обезсърчаване.

Затова, когато отведоха боцмана в кабината му, моряците го посрещнаха със страшни закани. Той се задоволи само да вдигне рамене, с което засили още повече яростта на екипажа, та, за да я възпрат, стана нужда дори Джон Манглс и Гленарван да се намесят.

Но леди Елена не се сметна за победена. Реши да се бори докрай с тази безмилостна душа и на другия ден тя самата отиде в кабината на Еъртън, за да избегне сцените, които предизвикваше неговото минаване по палубата.

В продължение на два часа добрата и мила шотландка остана сама лице с лице с главатаря на каторжниците. Гленарван, обзет от нервно вълнение, се разхождаше около кабината, решен ту да използува докрай изгледите за успех, ту да избави жена си от този мъчителен разговор.

Но този път, когато леди Елена се появи, чертите на лицето й изразяваха надежда. Беше ли успяла да изтръгне тайната и да пробуди в сърцето на този негодник последната останала милост?

Мак Набс, който я видя пръв, не можа да въздържи израза на недоверие, изписан по лицето му.

При все това между екипажа веднага се разнесе слух, че най-сетне боцманът е отстъпил пред настоятелните молби на леди Елена. Сякаш през всички премина електрически ток. Моряците се събраха на палубата по-бързо, отколкото ако ги бе повикала на работа свирката на Том Остин.

Междувременно Гленарван се беше втурнал към жена си.

— Проговори ли? — попита той.

— Не — отговори леди Елена, — но отстъпвайки пред молбите ми, Еъртън поиска да ви види.

— Ах, мила Елена, вие успяхте!

— Надявам се, Едуард.

— Дадохте ли му някое обещание, което аз трябва да потвърдя?

— Едно-единствено, драги мой, че ще употребите всичкото си влияние, за да смекчите участта на този нещастник.

— Добре, мила Елена. Нека Еъртън дойде веднага при мене. Леди Елена се прибра в стаята си, придружена от Мери Грант, а боцманът бе отведен в каюткомпанията, където го чакаше лорд Гленарван.