Жул Верн
Децата на капитан Грант (65)

Глава XVII
Защо „Дънкан“ кръстосваше покрай източния бряг на Нова Зеландия

Не могат да се опишат чувствата на Гленарван и на приятелите му, когато до ушите им достигнаха песните на стара Шотландия. В момента, когато те стъпваха на палубата на „Дънкан“, гайдарят наду гайдата си и засвири старата шотландска песен на рода Малкъм, а екипажът поздрави с мощно „ура“ завръщането на лорда на яхтата.

Гленарван, Джон Манглс, Паганел, Робърт, дори майорът — всички плачеха и се прегръщаха. От радост, от възторг. Географът беше напълно полудял. Той подскачаше и се прицелваше с неразделния си далекоглед в последните пироги, които бързаха да стигнат брега.

Но като видяха Гленарван и другарите му с окъсани дрехи, с измъчени лица и носещи отпечатъка на ужасни страдания, моряците прекратиха ликуванията си. На „Дънкан“ се връщаха не смелите и блестящи пътешественици, които преди три месеца надеждата беше повела по следите на капитан Грант, а техните сенки. Случаят, само случаят ги бе довел на кораба, който те не очакваха вече да видят! И в какво окаяно състояние, колко изнемощели и слаби се връщаха те!

Но преди да помисли за умората, глада и жаждата, Гленарван започна да разпитва Том Остин какво дирят по тия места! Защо „Дънкан“ се намира на източния бряг на Нова Зеландия? Как не е попаднал в ръцете на Бен Джойс? Каква щастлива случайност ги е извела по пътя на бегълците?

„Защо? Как? По какъв повод?“ Така започваха всички въпроси, които се сипеха едновременно върху Том Остин. Старият моряк не знаеше кого да слуша по-напред. Затова реши да слуша само лорд Гленарван и да отговаря само на него.

— А каторжниците? — запита Гленарван. — Какво направихте с каторжниците?

— Каторжниците?… — отговори Том Остин с израз на човек, който не разбира зададения му въпрос.

— Да! Разбойниците, които нападнаха яхтата?

— Коя яхта? — учуди се Том Остин. — Яхтата на ваша светлост?

— Да, Том! „Дънкан“! А Бен Джойс, който дойде на яхтата?

— Аз не познавам Бен Джойс никога не съм го виждал — отговори Остин.

— Никога? — провикна се Гленарван, поразен от отговорите на стария моряк. — Тогава кажете ми, Том, защо „Дънкан“ кръстосва в този момент край бреговете на Нова Зеландия?

Ако Гленарван, леди Елена, мис Грант, Паганел, майорът, Робърт, Джон Манглс, Олбинет, Мълреди и Уйлсън не разбираха нищо от учудването на стария моряк, те бяха слисани напълно, когато Том Остин отговори спокойно:

— „Дънкан“ кръстосва тук по заповед на ваша светлост.

— По моя заповед! — възкликна Гленарван.

— Да, милорде. Аз изпълнявам вашите нареждания, дадени ми с писмото ви от 14 януари.

— С писмото ми? С моето писмо? — възкликна наново Гленарван.

Десетте пътешественици заобиколиха Том Остин и го поглъщаха с погледи. Значи писмото от Сноуи ривър беше стигнало до „Дънкан“?

— Чакайте малко, Том! — поде Гленарван. — Да се обясним, защото почвам да мисля, че сънувам. Значи получихте писмото?

— Да, писмо от ваша светлост.

— В Мелбърн.

— Да, в Мелбърн, в момента когато завършвах поправките на кораба.

— И това писмо?…

— То не беше писано с вашата ръка, но беше подписано от вас, милорде.

— Точно така. И писмото ви беше донесено от един каторжник на име Бен Джойс.

— Не, от един моряк, наречен Еъртън, боцман на „Британия“.

— Да! Еъртън и Бен Джойс са едно и също лице. А какво пишеше в това писмо?

— В него ми се даваше заповед да напусна веднага Мелбърн и да отида да кръстосвам по източното крайбрежие на…

— На Австралия! — викна Гленарван с такава настойчивост, че смути стария моряк.

— На Австралия? — повторно запита Том с широко отворени очи. — Не! На Нова Зеландия!

— На Австралия, Том, на Австралия! — отговориха в един глас спътниците на Гленарван.

Това съвсем обърка Остин. Гленарван му говореше с такава увереност, че той се изплаши да не би да е прочел погрешно писмото. Нима той, верният и изпълнителен моряк, е могъл да направи такава грешка? Том се изчерви и смути.

— Успокойте се, Том — каза леди Елена. — Провидението е искало да…

— Не, госпожо! — поде старият Том. — Извинете, но това е невъзможно! Не съм се излъгал! Еъртън също прочете писмото и тъкмо той, обратно на вашите нареждания, искаше да ме насочи към австралийския бряг!

— Еъртън? — възкликна Гленарван.

— Да, той самият. Той ме убеждаваше, че това е грешка и че вие ми давате среща в залива Туфолд!

— А пазите ли писмото, Том? — попита майорът, извънредно заинтригуван.

— Да, господин Мак Набс — отговори Остин. — Ще отида да го потърся.

Остин изтича до кабината си в предната част на кораба. Докато го нямаше всички се споглеждаха и мълчаха. Само майорът, вперил поглед в Паганел, скръсти ръце и каза:

— Но трябва да се признае, Паганел, това е вече прекалено!

— Какво? — запита географът, който, превил гръб и с очила на челото, приличаше на огромна въпросителна.

Остин се върна. Той държеше в ръка писмото, писано от Паганел и подписано от Гленарван.

— Моля ваша светлост да прочете — каза старият моряк. Гленарван взе писмото и зачете:

— „Заповядвам на Том Остин да тръгне незабавно и да отведе „Дънкан“ при 37 градуса ширина на източния бряг на Нова Зеландия…“

— Нова Зеландия! — извика Паганел, като подскочи.

Той грабна писмото от ръцете на Гленарван, разтърка очи, намести очилата на носа си и прочете на свой ред.

— „Нова Зеландия!“ — каза той по начин, който не може да се предаде, и писмото се изплъзна от пръстите му.

В този момент той почувствува, че някой сложи ръка на рамото му. Обърна се и се намери лице в лице с майора.

— Е, мой драги Паганел — каза Мак Набс сериозно, — все пак е щастие, че не сте изпратили „Дънкан“ в Кохинхина!

Тази шега довърши горкия географ. Неудържим смях обхвана целия екипаж на яхтата. Паганел ходеше като луд напред-назад, хващаше се за главата с две ръце, скубеше си косите. Не знаеше какво да прави, нито какво иска! Спусна се несъзнателно по стълбата на задния дек, тръгна безцелно по палубата право напред, като залиташе, и се изкачи на носовия мостик. Там краката му се оплетоха в купчина въжета. Препъна се. Ръката му случайно улови някаква връв.

Изведнъж се разнесе страшен гръм. Изгърмя оръдието от носовия мостик и обсипа тихите води на морето с градушка от картеч. Злополучният Паганел бе дръпнал въжето на зареденото оръдие, ударникът се бе спуснал върху запалителния заряд, от което последва гърмежът. Самият географ бе отхвърлен към стълбата на мостика и изчезна във входника, който водеше към помещението на екипажа.

След изненадата от изстрела последва вик на ужас. Всички помислиха, че се е случило нещастие. Десетина моряци се втурнаха в палубното помещение и изнесоха оттам Паганел, свит на две.

Географът бе безмълвен.

Отнесоха дългото му тяло на кърмовия дек. Другарите на честния французин бяха отчаяни. Майорът, който при сериозни случаи ставаше и лекар, се готвеше да съблече нещастния Паганел, за да превърже раните му, но щом посегна към него, умиращият подскочи, сякаш го удари електрически ток.

— Никога! Никога! — извика той и като загърна слабото си тяло в парцаливите дрехи, започна да се закопчава със странна бързина.

— Но, Паганел… — каза майорът.

— Не! По никакъв начин!

— Трябва да ви прегледам…

— Няма какво да преглеждате!

— Може би сте счупили… — поде Мак Набс.

— Да — отговори Паганел, като застана здраво на дългите си крака, — но това, което съм счупил, ще го поправи дърводелецът!

— А какво е то?

— Палубната подпорка, която се счупи при падането ми.

При тия думи всички избухнаха в още по-силен смях. Отговорът успокои приятелите на Паганел, който беше излязъл здрав и читав от приключението си с оръдието на носовия мостик.

„Гледай ти — помисли си майорът, — какъв странно срамежлив географ!“

В това време Паганел беше дошъл на себе си от голямото вълнение и трябваше да отговори на един въпрос, който не можеше да избегне.

— Сега, Паганел — каза му Гленарван, — отговорете откровено. Признавам, че вашата разсеяност се оказа спасителна. Без вас „Дънкан“ бездруго щеше да падне в ръцете на каторжниците. Без вас отново щяхме да бъдем хванати от маорите! Но за бога, кажете, каква странна асоциация на мислите, какво свръхестествено умствено заблуждение ви накара да напишете „Нова Зеландия“ вместо „Австралия“?

— Защото, дявол да го вземе — възкликна Паганел, — защото…

Но в този момент погледът му се спря на Робърт и Мери Грант и той изведнъж млъкна. След това отговори:

— Какво да ви кажа, Гленарван, аз съм побъркан, луд, непоправим и ще си умра в кожата на най-разсеяния човек…

— Ако само не ви одерат жив — добави майорът.

— Да ме одерат жив? — провикна се географът ядосано. — Това някакъв намек ли е?…

— Какъв намек, Паганел? — запита Мак Набс спокойно.

Инцидентът нямаше други последици. Тайната за появяването на „Дънкан“ бе изяснена. Спасените по чудо пътешественици мислеха вече само за едно. Да се оттеглят в уютните си кабини и да закусят.

Но когато леди Елена и Мери Грант, майорът, Паганел и Робърт отидоха в каюткомпанията, Гленарван и Джон Манглс задържаха Том Остин при себе си. Искаха да го разпитат за още нещо.

— А сега, мой стари Том — каза Гленарван, — отговорете ми: заповедта да отидете да кръстосвате край бреговете на Нова Зеландия не ви ли се стори странна?

— Да, ваша светлост, бях много изненадан — отговори Остин, — но аз нямам навик да разсъждавам върху заповедите, които ми се дават, и се подчиних. Можех ли да постъпя другояче? Ами ако поради това, че не бях изпълнил точно вашите нареждания, се случеше някоя катастрофа, нямаше ли да бъда виновен? Вие бихте ли постъпили другояче, капитане?

— Не, Том — отговори Джон Манглс.

— Но какво си помислихте? — запита Гленарван.

— Помислих, ваша светлост, че в интереса на Хари Грант трябва да отида там, където ми нареждахте да отида. Допуснах, че вследствие на нови комбинации някой кораб ще ви отведе в Нова Зеландия и аз трябва да ви чакам на източния бряг на острова. Впрочем, напущайки Мелбърн, аз запазих в тайна моето предназначение и екипажът го узна едва в открито море, когато австралийският бряг беше вече изчезнал от погледите ни. Но тогава на кораба се случи нещо, което ме постави в недоумение.

— Какво именно, Том? — попита Гленарван.

— Това, че когато на другия ден след заминаването боцманът Еъртън узна за преназначението на „Дънкан“…

— Еъртън? — извика Гленарван. — Той е значи тук, на кораба?

— Да, ваша светлост.

— Еъртън — тук! — повтори Гленарван, като погледна Джон Манглс.

— Така е било писано! — отговори младият капитан.

За миг с бързината на светкавица поведението на Еъртън, неговата дълго обмисляна измяна, раната на Гленарван, покушението над Мълреди, страданията на експедицията, затънала в блатата на Сноуи, цялото минало на този негодник премина пред очите на двамата мъже. И ето сега по много странно стечение на обстоятелствата каторжникът беше в тяхна власт.

— Къде е той! — попита живо Гленарван.

— В една от кабините на носа, под стража — отговори Том Остин.

— Но защо сте го арестували?

— Защото, като разбра, че яхтата плава към Нова Зеландия, просто се вбеси и искаше да ме принуди да променя посоката на кораба, защото ме заплашваше, защото най-сетне искаше да разбунтува хората ми. Разбрах, че е опасен човек и трябваше да взема предпазни мерки срещу него.

— И оттогава?

— Оттогава седи в кабината си и не се опитва да излезе.

— Добре, Том.

В този момент Гленарван и Джон Манглс бяха повикани в каюткомпанията. Закуската, от която имаха такава голяма нужда, беше готова. Те насядаха около масата и не споменаха нищо за Еъртън.

Но когато закуската свърши и когато всички, отпочинали и нахранени, се събраха на палубата, Гленарван им съобщи за присъствието на боцмана на кораба и за намерението си да го разпита пред тях.

— Може ли да не присъствувам на разпита? — попита леди Елена. — Признавам ви, драги Едуард, че ще ми бъде много трудно да гледам този нещастник.

— Това е очна ставка, Елена — отговори лорд Гленарван. — Моля ви, останете. Бен Джойс трябва да се срещне очи в очи с всичките си жертви!

Леди Елена се преклони. Мери Грант и тя седнаха до лорд Гленарван, а около тях се наредиха майорът, Паганел, Джон Манглс, Робърт, Уйлсън, Мълреди, Олбинет — всички, които бяха жестоко пострадали от измяната на каторжника. Екипажът на яхтата, без още да разбира значението на тази сцена, пазеше дълбоко мълчание.

— Доведете Еъртън! — каза Гленарван.