Жул Верн
Децата на капитан Грант (59)

Глава XI
Езерото Таупо

Още в доисторическата епоха вследствие на срутване на каверни всред порфироидни лави се е образувала в центъра на острова една бездънна пропаст, дълга двадесет и пет мили и широка двадесет. Водите, стекли се от околните върхове, изпълнили тази огромна празнина. Пропастта се превърнала в езеро, но си останала все пак пропаст и дълбокомерите още не могат да измерят нейната дълбочина.

Такова е това странно езеро Таупо, което се намира на 375 метра над морското равнище и е заобиколено от една верига планини, високи осемстотин метра. На запад от него се издигат високи отвесни скали, на север — няколко отдалечени и покрити с малки горички върхове, на изток — широк песъчлив бряг, където минава път, украсен с пемзови камъни, които блестят между храстите, а на юг — зад една ивица гори, се издигат вулканични конуси, които ограждат величествено това обширно водно пространство, чиито свирепи бури не отстъпват на циклоните в океана.

Цялата тази област кипи като огромен котел, висящ над подземните пламъци. Почвата трепти под милувките на земния огън. На много места излизат топли пари. Земната кора е изпъстрена с големи пукнатини като превтасал козунак и несъмнено това плато би се разтопило като в пещ, ако на дванадесет мили по-далеч сгъстените пари не намираха изход през кратерите на Тонгариро.

От северния бряг тоя вулкан изглеждаше обвит с пушек и пламъци над малки, бълващи огън възвишения.

Изглежда, че Тонгариро бе свързан с една сложна орографическа система. Зад него в равнината се издигаше самотно планината Рюапаху, чийто връх се губеше в облаците на 2700 метра височина. Никой смъртен не е стъпвал на неговия недостъпен конус. Никога човешко око не е измервало дълбочините на неговия кратер, докато по-достъпните върхове на Тонгариро са били измерени три пъти за двадесет години от Бидуил, Дайсън и неотдавна от Хохщетер.

За тия вулкани съществуват и легенди и при всички други обстоятелства Паганел нямаше да пропусне да ги разправи на другарите си. Той щеше да им разкаже свадата, която един ден избухнала между Тонгариро и Таранаки, тогава негов съсед и приятел, заради една жена. Тонгариро с горещата си глава като всички вулкани се увлякъл дотам, че ударил Таранаки. Битият и унизен Таранаки побягнал през долината на Уангани и по пътя изтървал два къса планина. Той стигнал до брега на морето, където и сега се издига самотен под името монт Егмонт.

Но Паганел нямаше настроение да разказва, а и приятелите му нямаха никакво желание да го слушат. Те наблюдаваха мълчаливо североизточния бряг на Таупо, където току-що ги бе довела измамната съдба. Мисията, основана от пастора Грейс в Пукава на западния бряг на езерото, не съществуваше вече. Войната бе принудила мисионера да избяга далеч от главното огнище на въстанието. Пленниците бяха сами, изоставени на произвола на жадните за отмъщение маори, и то тъкмо в тази дива част на острова, където християнството никога не беше прониквало.

Кай Куму напусна водите на Уайкато и като премина през малък залив, през който реката се изливаше в езерото, заобиколи един остър нос и спря на източния бряг на езерото в подножието на първите възвишения на планината Манга, висока 600 метра. Там се разстилаха поляни с „формиум“, скъпоценния новозеландски лен. Туземците го наричат „харакеке“. Всичко от това полезно растение се използува. От цвета му се добива превъзходен мед. Стъблото му дава едно лепливо вещество, което замества восъка и нишестето. А листата му са още по-полезни и се поддават на всевъзможни преработки: зелени — те служат за хартия, изсушени — заместват праханта, нарязани — се преработват във въжета, върви и мрежи, разкъсани на нишки и изгръстени — те се превръщат в покривки и наметала, рогозки и туники. Боядисани червено или черно — те обличат и най-елегантните маори.

По тази причина драгоценният формиум се среща навсякъде в двата острова, по брега на морето, както и покрай реките и езерата. Тук неговите диви храсти покриваха цели полета. Цветовете му, кафявочервени и подобни на цветовете на столетника, стърчаха навред из непроходимия гъсталак от дългите му листа, които образуваха снопове остри ками. Грациозни птици, нектарници, постоянни гости на полетата с формиум, летяха на големи ята и смучеха с наслада медения сок на цветовете.

Във водата на езерото се гмуркаха ята патици с черни пера, нашарени със сиво и зелено, които се опитомяваха много лесно.

На четвърт миля оттам върху един склон на планината се виждаше „пах“, маорска крепост, построена на недостъпно място. Пленниците с развързани ръце и крака слязоха на брега един по един и бяха отведени от войниците. Пътеката, която водеше към укрепеното място, минаваше през полета формиум и една горичка хубави дървета „кайкатеа“ с вечнозелени листа и червени плодове, „dracenas australis“, наречено „ти“ от туземците, чиито върхове заместват сполучливо палмовата зелка, и „хюйус“, с които боядисват в черно платовете. Едри гълъби с металически отблясъци, вид сиви гарги и многобройни скорци с червеникави качулки излетяха при приближаването на туземците.

След доста голяма обиколка Гленарван, леди Елена, Мери Грант и другарите им стигнаха във вътрешността на паха.

Тази крепост бе защитена от една външна ограда от здрави колове, високи четири метра и половина. Втора редица колове и стена от плет с изрязани в нея бойници ограждаха вътрешния двор, т.е. платото на паха, върху което се издигаха маорски постройки и около четиридесет симетрично разположени колиби.

Влизайки в крепостта, пленниците изтръпнаха, като видяха главите, които украсяваха коловете на втората ограда. Леди Елена и Мери Грант отвърнаха поглед повече от отвращение, отколкото от ужас.

Това бяха глави на неприятелски вождове, паднали в сраженията, и чиито тела бяха изядени от победителите.

Географът разбра това от вдлъбнатите орбити, на които липсваха очите.

И наистина очите на вождовете се изяждат. Главата, препарирана по туземски, с изваден мозък и с одрана кожа, носът, подкрепен от малки дъсчици, ноздрите изпълнени с формиум, устата и клепачите зашити, се поставя в пещ, където се опушва в продължение на тридесет часа. Така приготвена, тя се съхранява много дълго без повреда или набръчкване и представлява победен трофей.

Често маорите запазват и главите на своите вождове, но в такъв случай очите остават в орбитите и гледат. Новозеландците показват тия останки с гордост. На тях се любуват младите войни и им устройват тържествени обреди в знак на голяма почит.

В паха на Кай Куму обаче имаше само неприятелски глави и сигурно много англичани с празни орбити увеличаваха колекцията на този отвратителен музей.

Колибата на Кай Куму се издигаше между другите по-малки колиби в дъното на паха пред една обширна открита площадка, която европейците биха нарекли „бойно поле“. Тази „каза“ бе построена от преплетени клони и колове и облицована отвътре с рогозки от формиум. С нейните 6 метра дължина, 4,5 метра ширина и 3 метра височина Кай Куму притежаваше едно жилище от около 80 кубически метра. Това беше достатъчно за един новозеландски вожд.

Казата имаше само един отвор, който се затваряше от подвижен плот, направен от дебел растителен плат и служещ за врата. Отгоре покривът се удължаваше във форма на тераса, нещо като римски имплувиум. Украсата на колибата се състоеше от фигури, изрязани в края на напречните греди, а „уарепуни“ или порталът беше декориран с фрески, представляващи листа, символични фигури, чудовища, усукани клони и какви ли не още любопитни орнаменти, издълбани от длетото на туземните декоратори.

Вътре в казата подът, който беше от трамбована земя, се издигаше на 30 см над равнището на почвата. Няколко леси, изплетени от тръстика, и сламеници от суха папрат, покрити с рогозки от тесни и еластични листа на „тифа“, служеха за легла. В средата една иззидана с камъни дупка представляваше огнището, а на покрива друга дупка служеше за комин. Димът започваше да излиза от тази дупка само след като колибата се изпълнеше с достатъчно гъст пушек, което личеше от стените, покрити с лъскаво черен пласт сажди.

До казата се издигаха складовете, където се пазеха провизиите на вожда, реколтите му формиум, картофи, тарос, хранителна папрат, а също и пещите, в които се приготовляваше храната върху нажежени камъни. По-нататък в малки огради се държаха свинете и козите, редки потомци на полезните животни, които капитан Кук бе пренесъл по тия места. Тук-таме тичаха кучета и очакваха оскъдната си храна. За животни, които служат за ежедневна храна на маорите, те бяха много зле гледани.

Гленарван и спътниците му обхванаха цялата обстановка с един поглед. Те чакаха до някаква празна колиба вождът да благоволи да се занимае с тях, а през това време тълпа бабички ги обсипваше с ругатни. Тия вещици ги бяха заобиколили и ги заплашваха с юмруци, виеха и крещяха. Няколкото английски думи, излезли от дебелите им устни, даваха ясно да се разбере, че те искаха незабавно отмъщение.

Сред тия крясъци и заплахи леди Елена, на вид спокойна, се мъчеше да прикрие вътрешното си вълнение. В желанието си да не смути хладнокръвието на лорд Гленарван тази смела жена се държеше само благодарение на героични усилия. Бедната Мери Грант чувствуваше как силите й я напускат. Джон Манглс я прикрепяше и беше готов да умре, за да я защити. Останалите понасяха различно този поток от ругатни — равнодушно като майора или обзети от нарастващо негодувание като Паганел.

В желанието си да предпази леди Гленарван от нападките на тия зли старици Гленарван се насочи право към Кай Куму и като посочи тълпата вещици, каза:

— Изгони ги!

Вождът на маорите погледна втренчено пленника си, без да отговори, после махна с ръка и застави виещата орда да млъкне.

Гленарван се поклони в знак на благодарност и с бавни крачки се върна при своите.

В този момент в паха се бяха събрали около стотина новозеландци — старци, зрели мъже, младежи. Едните бяха спокойни, но мрачни и чакаха заповедите на Кай Куму, а другите се отдаваха на всички изблици на неописуема скръб. Те оплакваха роднини и приятели, паднали в последните сражения.

От всички вождове, въстанали при повика на Уйлям Томпсън, единствен Кай Куму се връщаше в областите около езерото и пръв той съобщаваше на племето си за неуспеха на народното въстание, разгромено в равнините на Долен Уайкато. От двестате бойци, тръгнали под негово предводителство да защитят родната земя, сто и петдесет липсваха. Някои от тях бяха паднали в плен на нашествениците, но колко други лежаха на бойното поле и нямаше никога да се върнат в страната на своите деди!

Така се обясняваше дълбокото отчаяние, което обхвана племето при пристигането на Кай Куму. До този момент те не знаеха нищо за последното поражение и затова съобщението на Кай Куму ги бе поразило като гръм.

У диваците душевното страдание се изразява винаги чрез физически прояви. И затова роднините и приятелите на загиналите бойци, главно жените, си раздираха лицата и раменете с остри раковини. Кръвта бликаше и се смесваше със сълзите им. Дълбоките рани свидетелствуваха за голямо отчаяние. Нещастните новозеландци, окървавени и обезумели, имаха ужасен вид.

Друга една причина от голямо значение за туземците увеличаваше още повече тяхното отчаяние. Те не скърбяха само че са загубили роднини и приятели, но и за това, че костите им щяха да липсват в семейната гробница. Според религията на маорите, притежаването на останките се разглежда като необходим залог за бъдещия живот. Те погребваха не тялото, което е тленно, а костите, които се събират грижливо, очистват се, остъргват се, полират се, дори и лакират, и след това се поставят окончателно в „удупа“, т.е. в „в дома на славата“. Тия гробници се украсяват с дървени статуи, възпроизвеждащи съвсем точно татуировките на покойния. А сега гробовете щяха да останат празни, религиозните обреди нямаше да се изпълнят и костите, които биха оцелели от зъбите на дивите кучета, щяха да останат да белеят на полесражението непогребани.

Тия мисли удвояваха изблиците на отчаяние. След заканите на жените срещу европейците последваха проклятията на мъжете. Обидите се засилваха, ръкомаханията ставаха по-заплашителни. Виковете щяха да се заменят с насилие.

Кай Куму, който се боеше, че няма да удържи фанатиците от племето, заповяда да отведат пленниците в свещеното място, разположено на другия край на паха, върху стръмно плато. Тази колиба опираше в една скала, която се издигаше на около 30 метра над нея и завършваше от тази страна на крепостта с доста стръмен склон. В тази „Варе Атуа“, свещена къща, жреците или ариките поучаваха новозеландците, че бог има три лица — баща, син и птица или дух. Колибата беше широка и добре затворена. В нея се пазеше свещената и подбрана храна, която бог Мауи Ранга Ранги яде чрез устата на своите жреци. Тук пленниците, временно избавени от яростта на туземците, се изтегнаха върху рогозки от формиум. Леди Елена, грохнала и душевно сломена, падна в прегръдките на мъжа си.

Гленарван я притискаше към себе си и повтаряше:

— Кураж, мила Елена, небето няма да ни изостави!

Щом ги затвориха, Робърт се покачи на раменете на Уйлсън и успя да провре главата си в една пролука между покрива и стената, където висяха броеници от амулети^[1]. Оттам се виждаше целият пах до казата на Кай Куму.

— Събрани са около вожда си — каза момчето тихо. — Махат с ръце… Надават викове… Кай Куму иска да говори…

Детето замълча няколко минути, после продължи:

— Кай Куму говори… Диваците се успокояват… Те го слушат.

— Разбира се — каза майорът, — вождът има личен интерес да ни покровителствува. Той иска да ни замени срещу пленените вождове на племето! Но бойците му ще се съгласят ли?

— Да!… Те го слушат… — поде Робърт. — Те се разотиват… Едни влизат в колибите си… Други напускат лагера…

— Истина ли казваш? — възкликна майорът.

— Да, господин Мак Набс — отговори Робърт. — Кай Куму остана сам с бойците от своята лодка. А! Един от тях идва насам.

— Слез, Робърт! — каза Гленарван.

В този момент леди Елена, която беше станала, сграбчи ръката на мъжа си.

— Едуард — каза тя с твърд глас, — нито Мери Грант, нито аз не бива да паднем живи в ръцете на тия диваци!

И след тия думи тя подаде на Гленарван един пълен револвер.

— Оръжие! — възкликна Гленарван, чиито очи светнаха.

— Да! Маорите не обискираха пленничките си! Но това оръжие е за нас, Едуард, а не за тях!…

— Гленарван — каза бързо Мак Набс, — скрийте тоя револвер! Още е рано…

Револверът изчезна под дрехите на лорда. Рогозката, която затваряше вратата на колибата, се повдигна. Показа се един туземец.

Той направи знак на пленниците да го последват. Гленарван и другарите му прекосиха паха рамо до рамо и спряха пред Кай Куму.

Около вожда бяха събрани главните бойци от племето му. Между тях се виждаше и маорът, чиято лодка се присъедини към Кай Куму при вливането на Похайнхена в Уайкато. Той беше мъж на около четиридесет години, здравеняк, със сурово и жестоко лице. Името му беше Кара Тете, т.е. по новозеландски „сприхав“. Кай Куму се отнасяше към него с почит, а от изяществото на татуировката личеше, че Кара Тете заемаше висок ранг в племето. Но внимателният наблюдател би отгатнал, че между тия двама вождове съществува съперничество. Майорът бе забелязал, че влиянието на Кара Тете засенчваше Кай Куму. Те и двамата бяха предводители на многобройни племена от бреговете на Уайкато и имаха равна власт. Затова по време на разговора устата на Кай Куму се усмихваше, но очите му издаваха дълбока омраза.

Кай Куму почна да разпитва Гленарван.

— Англичанин ли си? — попита го той.

— Да — отговори лордът без колебание, защото тази народност щеше да улесни размяната.

— А другарите ти? — каза Кай Куму.

— Другарите ми са англичани като мене. Ние сме пътешественици, корабокрушенци. И ако искаш да знаеш, ние не сме участвували във войната.

— Това няма значение! — отговори грубо Кара Тете. — Всеки англичанин е наш неприятел. Твоите нахълтаха на нашия остров! Те ограбиха полята ни. Те опожариха селата ни!

— Лошо са направили! — отговори Гленарван със сериозен тон. — Казвам ти това, защото тъй мисля, а не защото съм в твоя власт.

— Слушай — продължи Кай Куму, — Тохонга, първожрецът на Нуи Атуа^[2], падна в ръцете на твоите братя. Той е пленник на пакеките^[3]. Нашият бог ни заповядва да го откупим. Аз бих искал да ти изтръгна сърцето, бих искал главата ти и главите на твоите другари да бъдат набучени завинаги върху коловете на тази ограда! Но Нуи Атуа каза своята дума!

И като говореше това Кай Куму, дотогава господар на себе си, затрепери от гняв и лицето му придоби израз на яростно възбуждение.

Но след няколко секунди той продължи по-спокойно:

— Мислиш ли, че англичаните ще заменят нашия Тохонга срещу тебе?

Гленарван се поколеба да отговори и загледа внимателно вожда на маорите.

— Не знам — отвърна той след кратко мълчание.

— Говори! — поде Кай Куму. — Животът ти струва ли колкото животът на нашия Тохонга?

— Не — отговори Гленарван. — Аз не съм нито вожд, нито свещеник между моите!

Паганел, стъписан от този отговор, загледа Гленарван с голямо учудване.

Кай Куму беше също изненадан.

— Значи ти се съмняваш? — каза той.

— Не знам — повтори Гленарван.

— Твоите няма ли да те приемат в замяна на нашия Тохонга?

— Само мене, не! — отговори Гленарван. — Нас всички може би.

— У маорите — каза Кай Куму — се заменя глава за глава.

— Предложи първо тия жени срещу твоя жрец — каза Гленарван, като посочи леди Елена и Мери Грант.

Леди Елена поиска да се спусне към съпруга си, но майорът я задържа.

— Тези две дами — продължи Гленарван, като се поклони много учтиво към леди Елена и Мери Грант — заемат високо положение в страната си.

Воинът изгледа студено своя пленник. По устните му заигра лоша усмивка. Но тя изчезна почти веднага и той отговори с глас, който едва сдържаше:

— Нима се надяваш да измамиш Кай Куму с лъжливи думи, проклети европеецо? Мислиш ли, че очите на Кай Куму не знаят да четат в сърцата?

И като посочи леди Елена, той каза:

— Ето твоята жена!

— Не! Моята! — провикна се Кара Тете.

И като отблъсна пленниците. Кара Тете сложи ръка върху рамото на леди Елена, която пребледня при досега.

— Едуард! — извика нещастната жена обезумяла.

Без да произнесе нито дума, Гленарван вдигна ръка. Разнесе се изстрел. Кара Тете падна мъртъв.

Като чуха изстрела, от колибите наизлязоха множество туземци. За миг пахът се изпълни. Срещу нещастниците се надигнаха стотина ръце. Револверът бе изтръгнат от ръката на Гленарван.

Кай Куму хвърли към Гленарван странен поглед. След това с едната си ръка закри тялото на убиеца, а с другата задържа тълпата, готова да се нахвърли върху европейците.

Най-сетне гласът му се наложи над врявата.

— Табу! Табу! — извика той.

При тази дума тълпата се спря пред Гленарван и другарите му, които сякаш бяха предпазени за миг от някаква свръхестествена сила.

След няколко минути те бяха отведени отново във Варе Атуа, което им служеше за затвор. Но Робърт Грант и Жак Паганел не бяха вече с тях.