Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Enfants du capitaine Grant, –1868 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Глава XI
ПРЕЗ ЧИЛИ

Групата туземци мулетари, които Гленарван бе наел, се състоеше от трима мъже и едно момче. Главният мулетар беше англичанин, който живееше от двадесетина години в страната. Той изкарваше прехраната си, като даваше под наем мулета на пътешественици и им служеше за водач през разните проходи на Кордилерите. Оттам той ги предаваше на някой „бакуеано“, аржентински водач, който познаваше пътищата през пампасите. Този англичанин не бе забравил сред своите мулета и индианците родния си език дотолкова, че да не може да разговаря с пътешествениците. Благодарение на това заповедите се даваха и изпълняваха по-лесно, нещо, което Гленарван побърза да използува, защото Жак Паганел все още не успяваше със своя испански да се изрази така, че да бъде разбран.

Главният мулетар — „катапас“ по чилийски — имаше за помощници двама пеони[1] индианци и едно дванадесетгодишно момче. Пеоните се грижеха за мулетата, натоварени с багажите на отряда, а детето водеше една „мадрина“, малка кобила, накачена със звънчета, която вървеше напред и увличаше след себе си десетте мулета. Пътешествениците яздеха седем от тях, катапасът едно, а останалите две бяха натоварени с хранителни припаси и няколко топа плат, предназначени да осигурят благоволението на кациките[2] в равнината. Според обичая си, пеоните вървяха пеша. Така това прекосяване на Южна Америка трябваше да се извърши при най-голяма сигурност и бързина. Преминаването на планинската верига на Андите не е обикновено пътуване. То не може да се извърши без тия здрави мулета, най-добрите от които са от аржентински произход. У тия отлични животинка се развили на местна почва качества, които липсват на основната раса. Те не са придирчиви за храна, пият вода само веднъж на ден, лесно извървяват по десет мили за осем часа и носят до четиринадесет ароба[3] товар, без да се оплакват.

По този път, свързващ единия океан с другия, няма странноприемници. Яде се сушено месо, ориз, подправен с пипер, и дивеч, убит из пътя. Вода се пие в планината от горските потоци, а в полето — от ручеите. Към нея се добавят няколко капки ром, питие, с което всеки пътник е запасен и го носи в нещо като манерка от волски рог, наречена „чифл“. Но трябва да се внимава да не се злоупотребява със спиртни питиета, които са особено вредни в една област, в която нервната система на човека е крайно възбудена. Що се отнася до постелките за спане, те се съдържаха изцяло в туземните седла, наречени „рекадо“. Тия седла, направени от „пелион“ — овчи кожи, щавени само от едната страна, а от другата покрити с вълна, се пристягат с широки, богато украсени ремъци. Завит в тия топли завивки, пътникът не рискува нищо, дори и през най-влажните нощи и спи отлично.

Гленарван като човек, който знае да пътува и да се съобразява с обичаите на разни страни, бе избрал за себе си и другарите си чилийското облекло. Паганел и Робърт — две деца, едното голямо, другото малко — не сдържаха радостта си, когато провряха глава през националното „пънчо“ — широк вълнен плащ с дупка в средата, и нахлузиха ботуши от кожа от задните крака на млад кон. Трябваше да се видят техните мулета с богато украсена сбруя, с арабски мундщуци в устата, с дълги, изплетени от кожи поводи, които служеха и за бич, с оглавник, украсен с металически пулове, и „алфорхас“ — дисаги от плат с ярки цветове, които съдържаха провизиите за деня. Паганел, винаги разсеян, щеше за малко да получи няколко ритника от своето прекрасно муле, когато го възсядаше. Настанен най-сетне на седлото, с вечния си далекоглед през рамо, стъпил здраво на стремената, той се довери на опитността на животното и не стана нужда да съжалява за това. Колкото до Робърт, той прояви от самото начало заложби на отличен ездач.

Тръгнаха. Времето беше великолепно, небето кристално чисто, а въздухът достатъчно разхладяван от морския вятър въпреки силното слънце. Малката група тръгна с бърза крачка по криволичещия бряг на залива Талкауано, за да стигне тридесет мили по на юг до началото на тридесет и седмия паралел. През целия този първи ден те вървяха бързо през тръстиките на пресушени блата, но говореха малко. Съвсем живи бяха още силните впечатления от раздялата. Пътниците виждаха още дима на „Дънкан“, който се губеше на хоризонта. Всички освен Паганел мълчаха. Ученолюбивият географ си задаваше въпроси по испански и сам си отговаряше на тоя нов език. Катапасът беше доста мълчалив, а и занаятът му го правеше такьв. Той почти не говореше с пеоните си, които от дълга практика познаваха много добре работата си. Ако някое муле спираше, те го подкарва-ха с гърлен вик, а когато това не помагаше, един камък, отпратен от сигурна ръка, надвиваше упорството на животното. Ако се разкопчееше някоя каишка или паднеше поводът, неонът сваляше пънчото си и покриваше с него главата на мулето, което след поправката тръгваше веднага.

Мулетарите имат навик да тръгват в осем часа сутринта, след закуска, и да вървят без спиране до времето за нощуване, т.е. до четири часа след пладне. Гленарван се съобразяваше с този обичай. Когато катапасът даде знак за спиране, пътниците, които бяха вървели през всичкото време по брега на пенливия океан, влизаха в град Арауко, разположен на южния край на залива. За да стигнат до края на тридесет и седмия паралел, трябваше да извървят на запад още около двадесетина мили до залива Карнеро. Но изпратените по-рано от Гленарван хора бяха обходили вече тази част от крайбрежието, без да намерят каквито и да било следи от корабокрушение. Тъй че нямаше нужда от нови търсения и затова се реши изходната точка на експедицията да бъде Арауко. Оттук те трябваше да вървят по съвсем права линия на изток.

Малката група влезе в града, за да прекара нощта, и се настани за спане в двора на една странноприемница, чиито удобства бяха още първобитни.

Арауко е столицата на Араукания, държава, дълга сто и петдесет мили, широка тридесет и населена с молучи, тия по-големи деца на чилийската раса, възпети от поета Ерсийя. Това гордо и мъжествено племе, единствено от двете Америки, никога не бе попадало под чуждо владичество. Макар че някога град Арауко е принадлежал на испанците, населението не е било никога покорявано. То се е съпротивлявало и тогава, както се бори и сега, срещу завоевателните стремежи на Чили и тяхното независимо знаме — бяла звезда върху лазурно поле — все още се вее на върха на укрепения хълм, който закриля града.

Докато приготвяха вечерята, Гленарван, Паганел и катапасът се поразходиха между покритите със слама къщи. Освен една църква и развалините на един францискански манастир в Арауко нямаше нищо забележително. Гленарван се опита да събере някои сведения за съдбата на „Британия“, но не успя. Паганел беше отчаян, че не може да се разбере с местните жители и понеже те говореха араукански — език, който се говореше чак до Магелановия проток, — испанският на Паганел му служеше толкова, колкото би му послужил староеврейският. Ето защо, като не можеше да използува ушите си, той използува очите си да гледа и изпита истинска радост на учен, наблюдавайки различните типове на расата на молучите, които се явяваха пред него. Мъжете бяха високи, с плоски лица, с меден цвят на кожата, голобради, с недоверчив поглед и широка глава, потънала в дълги черни коси. Те изглеждаха обречени на оная особена леност, присъща на бойците, които не знаят какво да правят в мирно време. Жените им, жалки на вид, но енергични, вършат цялата тежка работа в домакинството — грижат се за конете, почистват оръжието, орат, ходят на лов, за да хранят мъжете си, и все пак намират време да тъкат смарагденосини пънчос, които изискват две години труд и струват най-малко сто долара едното.

Изобщо молучите са едно не много интересно племе с доста диви нрави. Те имат почти всички човешки пороци и само една добродетел — любов към независимостта.

— Истински спартанци — повтаряше Паганел, когато след разходката седна да вечеря.

Достойният учен преувеличаваше и много изненада събеседниците си, когато заяви, че неговото френско сърце затуптяло силно при посещението му в Арауко. На въпроса на майора кои са причините за това неочаквано „сърцебиене“ той отговори, че вълнението му било напълно естествено, защото един от неговите съотечественици заемал някога трона на Араукания. Майорът го помоли да каже името на този монарх. Жак Паганел произнесе с гордост името на господин дьо Тонеинс, един прекрасен човек, бивш прошенописец от Перигьо, доста брадат, изживял онова, което детронираните владетели охотно наричат „неблагодарност на поданиците“. На леката усмивка, с която майорът посрещна мисълта, че един бивш прошенописец е могъл да бъде свален от престол, Паганел отвърна много сериозно, че е може би по-лесно за един прошенописец да бъде добър крал, отколкото за един крал да бъде добър прошенописец. На тая забележка всички се засмяха и пиха по няколко глътки „чича“[4] за здравето на Орели Антоан I, бивш крал на Араукания. Няколко минути по-късно пътниците, обвити в своите пънчос, спяха вече дълбок сън. На другия ден в осем часа с мадри-ната начело и с пеоните на опашката малкият отряд пое на изток по тридесет и седмия паралел. Пътят минаваше през плодородната територия на Араукания, богата с лозя и стада. Но постепенно тя започна да става безлюдна. Само от миля на миля се виждаше по някоя колиба на „растреадорес“ — известните в цяла Америка индианци, укротители на коне. Понякога се срещаха изоставени пощенски станции за смяна на коне, които служеха за убежище на скитащи по степите туземци. През този ден две реки се изпречиха на пътя на отряда — Рио де Ракве и Рио де Тубал. Но катапасът намери бродове, които улесниха преминаването. На хоризонта се простираше веригата на Андите, която издуваше своите закръглени хълмове и продължаваше на север с все повече и повече върхове. Но това бяха само крайните прешлени на огромния гръбнак, на който се крепи скелетът на Новия свят.

В четири часа привечер след един преход от тридесет и пет мили спряха сред полето под една група огромни миртови дървета. Мулетата бяха разседлани и пуснати да пасат на свобода в гъстата степна трева. От дисагите извадиха обичайната храна, месо и ориз. Постлаха на земята „пелионите“, които служеха за завивки и за възглавници, и в тия импровизирани легла всеки намери почивка, необходима за възстановяване на силите. През това време пеоните и катапасът се редуваха на стража.

Понеже времето беше хубаво и всички пътници, в това число и Робърт, се чувствуваха здрави и понеже пътуването започваше при толкова благоприятни обстоятелства, те трябваше да се възползуват от това и да бързат, както прави картоиграчът, когато му върви. На това мнение бяха всички. На следния ден ускориха хода, преминаха без приключения бързея де Бел и вечерта, когато спряха за нощуване на брега на Рио Биобио, която разделя Испанско Чили от Независимо Чили, Гленарван можеше да впише към актива на експедицията още тридесет и пет мили път. Местността не беше се променила. Тя беше плодородна и богата с амарилис, диви теменуги, които растат като дърво, татул и кактуси със златисти цветове. Различни животни се криеха в гъсталаците. Но туземци се срещаха рядко. Само понякога някои и други „гуасос“ — изродени потомци на индианци и испанци — препускаха на коне, окървавени от огромните, прикрепени на бос крак шпори и минаваха като сенки. По пътя не се срещаше никой, с когото да поговорнш и от когото да събереш сведения. Гленарван се примиряваше с това, като си казваше, че ако капитан Грант е наистина пленен от индианците, те сигурно са го отвлекли отвъд Андите. Търсенето можеше да бъде успешно само в пампасите, а не от тази страна на Андите. Тъй че нужно беше търпение и да се върви бързо напред и все напред.

На 17 тръгнаха в обичайния час и в установения ред. Ред, който Робърт мъчно спазваше, защото неговата пламенност го увличаше и той изпреварваше мадрината за голям ужас на мулето му. Но стигаше само една строга забележка от страна на Гленарван и момчето се връщаше веднага на мястото си.

Местността почна да става по-пресечена. Няколко хълма показваха близостта на планини. Увеличаваха се и реките, които се спускаха шумно по наклоните. Паганел поглеждаше често картата и когато някоя от тия рекички не беше отбелязана на нея, а това се случваше често, неговата кръв на географ кипваше и той се сърдеше най-добродушно.

— Ручей, който няма име — казваше той, — е все едно, че няма гражданско състояние! От гледище на географските закони той не съществува.

И без никакво стеснение той кръщаваше тия безименни рекички с най-гръмки испански наименования и ги нанасяше на картата.

— Какъв език! — повтаряше той. — Какъв богат и звучен език! Език от метал! И аз съм убеден, че той съдържа седемдесет и осем части мед и двадесет и две части калай като бронза на камбаните!

— Но поне напредвате ли в езика? — запита го Гленарван.

— Разбира се, драги лорде! Но само този проклет акцент! Ах, този проклет акцент!

И като се надяваше, че ще добие по-добър акцент, Паганел не жалеше гърлото си и както пътуваше, се упражняваше да превъзмогна мъчнотиите на испанското произношение, без да забравя своите географски наблюдения. В тия наблюдения той беше необикновено силен и никой не можеше да го надмине. Когато Гленарван питаше катапаса за някоя особеност на местността, ученият географ отговаряше винаги преди водача, който го гледаше изненадан.

Този ден към десет часа стигнаха до един път, който пресичаше следваната дотогава посока. Гленарван, естествено, запита за името на този път и отговори, разбира се, пак Паганел:

— Това е пътят от Юмбел за Лос Анджилиз.

Гленарван погледна катапаса.

— Точно така — отговори водачът. После се обърна към географа:

— Вие значи сте пътували по тия места?

— Разбира се! — отговори сериозно Паганел.

— На муле ли?

— Не, в кресло.

Катапасът не разбра нищо, вдигна рамене и застана отново начело на колоната. В пет часа привечер отрядът спря в една не много дълбока клисура, на няколко мили над градчето Лоха. Тази нощ пътешествениците прекараха в полите на планината, първите възвишения на огромните Кордилери.

Бележки

[1] Селяни в Южна Америка, които се намират в полуробско положение. Б. пр.

[2] Вожд на туземно племе. Б. пр.

[3] Местна единица за тежест, равна на 11 кг и 50 г. Б. а.

[4] Ракия от ферментирала царевица. Б. а.