Жул Верн
Децата на капитан Грант (22)

Глава XXII
НАВОДНЕНИЕТО

Форт Независимост беше на сто и петдесет мили от бреговете на Атлантическия океан. Ако не се случеха непредвидени забавяния, които бяха малко вероятни, Гленарван щеше да бъде на „Дънкан“ след четири дни. Но да се върне на яхтата без капитан Грант след пълния неуспех на издирванията, с тази мисъл Гленарван не можеше да свикне. Затова на другия ден той и не мислеше да дава заповед за тръгване. Майорът обаче но своя инициатива нареди да се оседлаят конете, да се възобновят запасите от храна и да се проучи пътят. Благодарение на него в осем часа сутринта малкият отряд вече се спускаше по тревистите склонове на сиера Тандил.

Гленарван с Робърт до себе си яздеше, без да продума. Неговият смел и решителен характер не му позволяваше да приеме неуспеха със спокойна съвест. Сърцето му биеше до пръсване, а главата му беше в огън. Паганел, раздразнен от мъчнотията, разместваше думите на документа по всички начини с цел да извлече ново указание. Талкав мълчеше и бе оставил на Таука да го води. Майорът, който никога не губеше надежда, стоеше бодро на поста си като човек, който не знае какво значи да паднеш духом. Том Остин и двамата моряци споделяха настроението на господаря си. По едно време плах заек им пресече пътя. Суеверните шотландци се спогледаха.

— Лошо предзнаменование — каза Уйлсьн.

— Да, в Горна Шотландия — отговори Мълреди.

— Това, което с лошо в Горна Шотландия, не е по-добро тук — отговори поучително Уйлсън.

Към обед пътешествениците бяха прекосили сиера Тандил и се намериха отново в широко накъдрените равнини, които се простират до морето. На всяка крачка се срещаха бистри рекички, които напояваха тази плодородна област и се губеха някъде из високите пасбища. Земята ставаше наново равна като океана след буря. Преминаха и последните възвишения на аржентинските пампаси и еднообразната равнина разстилаше под нозете на конете своя дълъг килим от зеленина.

Дотук времето беше хубаво. Но този ден небето почна да става несигурно. Изобилните изпарения, предизвикани от горещините през последните дни, се бяха натрупали на небето в гъсти облаци и заплашваха да се разразят в проливни дъждове. Освен това съседството на Атлантическия океан и западния вятър, който е господар тук, правеха климата на тази област извънредно влажен. Това личеше от нейното плодородие, от тучността на нейните пасбища и от техния тъмнозелен цвят. Все пак поне този ден големите тъмни облаци не се изляха в дъжд. Привечер конете, които бяха изминали бодро един преход от четиридесет мили, спряха на брега на дълбоки „канядас“ — огромни естествени ровове, пълни с вода. Липсваше всякакъв подслон. Пънчото послужиха едновременно за палатка и за завивка и всички заспаха под заплашващото небе, което за щастие си остана само със заплахите.

На другая ден със снишаването на равнината започна да се забелязва все повече и присъствието на подпочвена вода. Вода се процеждаше от всички пори на земята. Появиха се големи блата, които пресичаха пътя към изток. Едните бяха дълбоки, а другите започваха да се образуват. Докато се срещаха само „ла-гунас“, т.е. добре очертани локви без водорасли, конете се справяха лесно. Но с подвижните тресавища, наречени „пентанос“, беше по-трудно. Те бяха задръстени от висока трева и опасността проличаваше, едва след като навлезе човек в нея.

В тия тресавища са загинали немалко живи същества. И наистина Робърт, който беше избързал напред с около половин миля, се върна галоп и се провикна:

— Господин Паганел! Господин Паганел! Цяла гора от рога!

— Какво? — се учуди ученият. — Намерил си цяла гора от рога ли?

— Да, да, или поне сечище.

— Сечище ли? Ти сънуваш, момчето ми! — отвърна Паганел, като вдигна рамене.

— Не сънувам — поде Робърт, — сам ще видите! Чудна страна! Сеят рога и те растат като жито! Бих искал да имам от това семе.

— Но той говори сериозно — каза майорът.

— Да, господин майор, сам ще видите.

Робърт не се беше излъгал. Скоро се намериха пред огромно поле с правилно наредени рога, което се простираше, додето поглед стига. Това беше истинско сечище — ниско и гъсто, но страшно.

— Е, какво ще кажете? — запита Робърт.

— Много чудно нещо — отговори Паганел, като се обърна към индианеца и го запита какво е това.

— Рогата стърчат над земята — каза Талкав, — но говедата са отдолу.

— Какво? — провикна се Паганел. — Цяло стадо ли е потънало в тази кал?

— Да — отговори патагонецът.

И наистина тук бе намерило смъртта си цяло стадо. Стотици говеда бяха потънали едно до друго, задушени в това огромно тресавище, чиято почва под тежестта на животните се бе раздвижила. Това явление, което се случва понякога в аржентинската равнина, не можеше да не е известно на индианеца. А то беше предупреждение, за което трябваше да се държи сметка. Пътешествениците заобиколиха огромната хекатомба^[1], която би задоволила и най-ненаситните богове на древността, и след един час осеяното с рога поле остана две мили назад.

Талкав наблюдаваше с известна тревога това положение, което не му изглеждаше нормално. Той често спираше и се изправяше на стремената. Високият ръст му позволяваше да обгърне с поглед голямо пространство, но като не забелязваше нищо, което да привлече вниманието му, веднага продължаваше прекъснатия път. На една миля по-нататьк той спря отново, отклони се от пътя, свърна няколко мили на север, после на юг, след това се върна и пак застана начело на отряда, без да каже нито какво предполагаше, нито от какво се боеше. Тази маневра, повторена няколко пъти, заинтригува Паганел и обезпокои Гленарван. Той помоли Паганел да запита индианеца и ученият веднага стори това.

Талкав отговори, че е много учуден от изобилието на вода в равнината. Никога досега, доколкото си спомнял и откакто бил водач, краката му не били газели такава влажна земя. Дори и през сезона на големите дъждове в аржентинската равнина имало винаги проходими места.

— Но на какво да се отдаде тази растяща влага? — попита Паганел.

— Не знам — отговори индианецът, — а когато узная…

— Когато планинските реки се препълнят от дъждовете, излизат ли от коритата си?

— Понякога.

— Може би и сега?

— Може би! — отговори Талкав.

Паганел трябваше да се задоволи с този полуотговор и предаде разговора си на Гленарван.

— А какво съветва Талкав? — каза Гленарван.

— Какво трябва да се прави? — запита Паганел патагонеца.

— Да вървим бързо — отговори индианецът.

Съвет, лесен за даване, но труден за изпълнение. Конете се изморяваха бързо от хлъзгавата почва, която се снишаваше все повече и повече. Тази част на равнината можеше да се оприличи на огромна падина, в която щяха да се влеят бързо прииждащите от всички страни води. Налагаше се час по-скоро да излязат от тия ниски места, които едно наводнение би превърнало веднага в езеро.

Ходът бе ускорен, но не достатъчно поради притока на вода, която все повече и повече се разстилате под краката на конете. Към два часа небето сякаш се разтвори и потоци тропически дъжд се изляха над равнината. Никога не се е представял по-добър случай за човека да се покаже философ. Нямаше никаква възможност да се избегне този потоп и не оставаше друго, освен да го понасят стоически. От пънчото течаха реки, а шапките преливаха като покриви, чиито водосточни тръби са запушени. Ресните на седлата приличаха на течни нишки, а пътешествениците, пръскани от конете, които цапаха с копитата в потоци вода, яздеха под двоен дъжд, който идваше едновременно от земята и от небето.

Измокрени, премръзнали и капнали от умора, пътешествениците пристигнаха вечерта до някакво жалко ранчо. Само много непридирчиви хора можеха да назоват тази дупка убежище и само много изпаднали пътници биха приели да се приютят в него. Но Гленарван и другарите му нямаха друг избор и се свряха в изоставената колиба, в която не би се съгласил да нощува и най-бедният индианец от пампасите. С голяма мъка запалиха огън от трева, който изпускаше повече дим, отколкото грейка. Навън дъждът продължаваше да се лее като из ведро и през изгнилата слама на покрива се оцеждаха големи капки вода. Ако огънят не загасна двадесет пъти, то бе, защото Мълреди и Уйлсън двадесет пъти се бориха срещу нахлуването на водата. Вечерята, много оскъдна и неободрителна, премина тъжно. Никой не беше огладнял. Само майорът почете измокреното сушено месо и го изяде докрай. Невъзмутимият Мак Набс бе надраснал събитията. А Паганел, като добър французин, опита да се шегува, но шегите му нямаха успех.

— Шегите ми са измокрени — каза той — и правят засечка.

И понеже в случая единственото приятно нещо беше да спят, всеки потърси в съня временна забрава на умората си. Нощта бе лоша. Дъските на ранчото пращяха до счупване. Самото ранчо се наклоняваше под напъна на вятъра и заплашваше да бъде отнесено от бурята. Нещастните коне жално стенеха навън под поройния дъжд, но и господарите им не бяха по-добре в полуразрушената колиба. Все пак сънят надделя. Пръв затвори очи Робърт, като отпусна глава на рамото на лорд Гленарван, и скоро всички гости на ранчото спяха под закрилата на бога.

Изглежда, че бог ги закриляше добре, защото нощта мина без произшествия. Събуди ги Таука, който, винаги добър страж, цвилеше отвън и удряше силно с копито по стената на колибата. Когато беше нужно, той знаеше да дава вместо Талкав знак за тръгване. Всички му бяха много задължени, не можеха да не му се подчинят, и тръгнаха. Дъждът беше намалял, но непромокаемата почва задържате всичката излята вода. Върху нейната плътна глина локвите, блатата и езерата бяха прелели и образуваха огромни „банадос“ с предателска дълбочина. Паганел погледна картата и помисли не без основание, че Рио Гранде и Рио Виварота, където обикновено се стичат водите от тази равнина, сега сигурно се бяха слели в общо корито, широко много мили.

Наложи се да ускорят хода колкото можеха. Касаеше се за спасението на всички. Ако наводнението се засилеше, кьде ще намерят подслон? По целия огромен кръг, очертан от хоризонта, не се виждаше нито едно възвишение и водата сигурно щеше да залее много бързо тази плоска равнина.

Конете препускаха с всички сили. Таука се носеше начело и повече от много амфибии^[2] с мощни перки заслужаваше името морски кон, защото подскачаше във водата като сред родна стихия.

Изведнъж, към десет часа сутринта, Таука започна да проявява необикновена възбуда. Той се обръщаше често на юг към неизмеримите равни пространства, вдишваше силно студения въздух и продължително цвилеше. Изпраняше се буйно на задните си крака и Талкав, който мъчно можеше да падне от скоковете му, го задържаше с мъка. Пяната от устата му се смесваше с кръвта от силно стегнатия мундщук и все пак буйното животно не се умиряваше. Господарят му чувствуваше, че ако го пуснеше свободно, то щеше да хукне с все сипа на север.

— Какво му е на Таука? — запита Паганел. — Да не би да е ухапан от пиявици, които са толкова кръвожадни в аржентинските води.

— Не — отговори индианецът.

— Да не би да се плаши от някаква опасност?

— Да, той чувствува опасността.

— Каква?

— Не знам.

Ако очите оше не виждаха опасността, която чувствуваше Таука, ушите поне можеха да си дадат вече сметка за нея. И наистина, отвъд хоризонта долиташе някакъв глух ропот, подобен на шума на прилив. Духаше силен влажен вятър, който носеше воден прах. Птиците, подгонени от някакво неизвестно явление, прекосяваха небето като стрели. Конете, потънали до колене, чувствуваха първите пристъпи на течението. Скоро на около половин миля на юг се разнесе страхотен шум — мучене, цвилене, блеене — и веднага се показаха огромни стада животни. Те се блъскаха, падаха, ставаха в невъобразим хаос и бягаха със страхотна бързина. Едва можеха да се видят от водните вихрушки, които повдигаха със стремителния си бяг. Сто от най-големите китове не биха развълнували с повече сила повърхността на океана.

— Anda, anda!^[3] — изкрещя Талкав с мощен глас.

— Какво става? — попита Паганел.

— Водата приижда! — отговори Талкав, като пришпори коня си и го обърна на север.

— Наводнение! — извика Паганел и веднага той и другарите му полетяха по следите на Таука.

Беше крайно време, защото само на пет мили на юг една огромна и широка водна стена заливаше равнината и я превръщаше в истинско море. Високите треви изчезваха като покосени. Цели туфи мимози, изтръгнати от течението, се носеха над водата и образуваха плаващи острови. Водната маса настъпваше на дебели пластове с неудържима сила. Очевидно бентовете на големите реки в пампасите бяха прекъснати и може би водите на Колорадо на север и на Рио Негро на юг се съединяваха в общо корито.

Водната стена, която бе показал Талкав, наближаваше със скорост на бързоходен кон. Пътниците бягаха пред нея като облак, подгонен от вихрушка. Напразно очите им търсеха някакво убежище. Небето и водата се сливаха на хоризонта. Конете, възбудени от опасността, препускаха като бесни и ездачите им едва се крепяха на седлата. Гленарван поглеждаше често назад.

„Водата ни настига“ — мислеше си той.

— Anda, anda! — викаше Талкав.

И пътниците пришпорваха още по-силно нещастните животни. От наранените им от шпорите хълбоци течаха струи кръв, които оставяха по водата дълги червени бразди. Те се препъваха в пукнатините на почвата, краката им се заплитаха в скритата от водата трева. Те падаха. Вдигаха ги. Падаха отново. Отново ги вдигаха. А равнището на водата се издигаше чувствително. Дълги вълни предвещаваха скорошния пристъп на водата, която се пенеше на по-малко от две мили назад. Борбата с водната стихия, най-страшната от всички стихии, продължи четвърт час. Бегълците не си даваха сметка за изминатото от тях разстояние, но ако се съдеше по бързината, с която препускаха, то сигурно беше значително. А конете, потънали вече до гърди, напредваха с голяма мъка. Гленарван, Паганел, Остин — всички се смятаха за загубени и обречени на страшната смърт на изоставени в открито море нещастници. Конете вече губеха почва под себе си, а шест стъпки вода стигаше, за да ги потопи. Смъртната мъка на тия осем души, подгонени от настъпващата маса вода, не подлежи на описание. Те чувствуваха своето безсилие да се борят срещу една природна стихия, пред която човек е безпомощен. Спасението им не зависеше вече от тях.

След пет минути конете плуваха. Течението ги носеше с голяма сила и бързина, равна на най-бързия им галоп, който навярно надминаваше двадесет мили в час.

Всяко спасение изглеждаше невъзможно, когато изведнъж се чу гласът на майора:

— Дърво!

— Дърво ли? — извика Гленарван.

— Там, там! — отговори Талкав.

И показа с пръст на около осемстотин разтега на север някакво огромно орехово дърво, което се издигаше самотно всред водата.

Другарите му нямаха нужда от подканване. Това дърво, което така неочаквано се появи пред тях, трябваше да бъде достигнато на всяка цена. На конете, разбира се, то нямаше да помогне, но поне хората можеха да се спасят. Течението ги носеше. В тоя момент конят на Том Остин изцвили глухо и изчезна. Ездачът успя да се освободи от стремената и заплува силно.

— Хвани се за седлото ми! — му извика Гленарван.

— Благодаря, ваша светлост — отговори Том Остин, — мишците ми са здрави.

— А твоят кон, Робърт? — попита Гленарван, като се обърна към младия Грант.

— Държи се, милорде! Той плува като риба!

— Внимание — извика майорът.

Едва бе произнесена тая дума, й огромната водна стена ги настигна. Една чудовищна вълна, висока четиридесет стъпки, се стовари върху бегълците със страхотен шум. Хора и животни — всичко изчезна във водовъртеж от пяна. Огромна течна маса, тежка няколко милиона тона, ги обгърна в бесните си води. Когато вълната отмина, пътниците изплуваха на повърхността и се преброиха бързо. Но конете освен Таука, който носеше своя господар, бяха изчезнали завинаги.

— По-смело! По-смело! — повтаряше Гленарван, който с една ръка прикрепяше Паганел, а с другата плуваше.

— Всичко е добре! Добре! — отговори достойният учен. — И дори не се сърдя…

За какво не се сърдеше той? Това никой никога не научи, защото нещастникът бе принуден да глътне края на изречението си заедно с доста тинеста вода. Майорът напредваше спокойно, с правилни движения, за които всеки учител по плуване би го похвалил. Моряците плуваха като делфини в своята водна стихия. А Робърт бе сграбчил гривата на Таука и се носеше с него. Таука пореше водата с необикновена енергия и инстиктивно се насочваше към дървото, където го носеше течението.

Дървото не беше на повече от двадесетина разтега. След няколко секунди цялата група го достигна. За щастие, защото, ако изпуснеха това убежище, всяка надежда за спасение угасваше и трябваше да загинат във вълните.

Водата стигаше до върха на дънера, откъдето започваха големите клони. Това улесни изкачването. Талкав пусна коня си, за да повдигне Робърт, изкачи се пръв и скоро здравите му ръце изтеглиха на безопасно място изтощените плувци. Но Таука, носен от течението, се отдалечаваше бързо. Той обръщаше към своя господар умната си глава и като тръскаше дългата си грива, го викаше с цвилене.

— Ще го изоставиш ли? — попита Паганел.

— Аз ли? — извика индианецът.

И като се гмурна в бурните води, той се появи отново на десетина разтега от дървото. След няколко секунди вече се държеше за шията на Таука и кон и ездач се понесоха заедно към мъгливия хоризонт на север.