Жул Верн
Децата на капитан Грант (13)

Глава XIII
СПУСКАНЕ ПО КОРДИЛЕРИТЕ

Всеки друг на мястото на Мак Набс би минал сто пъти край колибата, около или дори върху самата нея, без да подозре нейното съществуване. Само една подутина върху снежната покривка едва я отличаваше от околните скали. Трябваше да я разринат. След половин час упорит труд Уйлсън и Мълреди разчистиха входа на „казучата“ и малкият отряд побърза да се сгуши в нея.

Тази казуча, построена от индианците, бе иззидана от „адобес“ — кирпичи. Тя имаше форма на куб със страни от по дванадесет стъпки и се издигаше на върха на един базалтов блок. Каменна стълба водеше до входа й, единствен отвор на казучата, но колкото и тесен да беше той, ураганите, снегът или градушката успяваха да проникнат през него, когато „темпоралесите“ ги развихряха в планината.

В казучата можеха да се настанят свободно десет души и ако стените й не бяха достатъчно непромокаеми през сезона на дъждовете, сега поне през това годишно време предпазваха горе-долу от силния студ, който според термометъра беше десет градуса под нулата. Освен това нещо като огнище с комин от лошо замазани тухли позволяваше да запалят огън и да се борят успешно с външния студ.

— Ето едно задаволително жилище — каза Гленарван, — макар и неудобно. Самото провидение ни доведе до него и не ни остава нищо друго, освен да му благодарим.

— Какво говорите — възкликна Паганел. — Та това е дворец! Липсват му само дворцовият караул и придворните дами и господа. Тук ще бъдем великолепно.

— Особено като пламне хубав огън в огнището — каза Том Остин, — защото, струва ми се, че не само сме гладни, а сме и премръзнали и колкото се отнася до мене, вързоп дърва би ме зарадвал повече, отколкото къс месо от дивеч.

— Добре, Том — отговори Паганел, — ще се постараем да намерим гориво.

— Гориво на върха на Кордилерите? — каза Мълреди, като поклати недоверчиво глава.

— Щом като са направили в казучата огнище — отговори майорът, — навярно се намира и какво да се гори.

— Нашият приятел Мак Набс има право — каза Гленарван. — Пригответе всичко за вечеря, а аз ще отида за дърва.

— Ние с Уйлсън ще ви придружим — отговори Паганел.

— Имате ли нужда и от мен?… — запита Робърт и стана.

— Не, ти си почини, момчето ми — отговори Гленарван. — Ти ще бъдеш мъж на възраст, когато другите са още деца!

Гленарван, Паганел и Уйлсън излязоха от казучата. Беше шест часа вечерта. Студът щипеше силно въпреки пълното спокойствие на въздуха. Синевината на небето вече потъмняваше и слънцето галеше с последните си лъчи високите върхове на андските плата. Паганел, който носеше барометъра си, го погледна и видя, че живакът бе спрял на 0,495 милиметра. Спадането на живачната стълбица отговаряше на височина единадесет хиляди и седемстотин стъпки. Значи тази част на Кордилерите бе по-ниска от Монблан само с деветстотин и десет метра. Ако тия планини създаваха мъчнотиите, които изобилствуват около швейцарския гигант, и ако срещу пътешествениците се разразяха урагани и вихрушки, нито един не би преминал през голямата планинска верига на Новия свят.

Гленарван и Паганел се изкачиха на една порфирова чука и започнаха да оглеждат на всички страни хоризонта. В този момент те се намираха на самия връх на кордилерските планини и обхващаха с поглед едно пространство от четиридесет хиляди квадратни мили. На изток склоновете се снишаваха в леки стръмнини с проходими наклони, по които пеоните се свличаха, хлъзгайки се на разстояния няколкостотин туаза. В далечината продълговати ивици от камъни и ератически блокове^[1], довлечени от свличането на лавини, образуваха огромни линии от морени. Долината на Колорадо вече потъваше във възлизащата сянка на залязващото слънце. Планинските очертания, изда-тините, зъберите и върховете, осветени от слънчевите лъчи, постепенно гаснеха и сумракът застилаше малко по малко целия източен склон на Андите. На запад слънцето все още осве-тяваше предпланините, които подпираха отвесните западни склонове. Гледката на скалите и глетчерите, потънали в сиянието на дневното светило, беше замайваща. Към север се простираше вълнообразно един низ от върхове, които се сливаха незабележимо и образуваха нещо като несигурна линия от молив, прокарана от несръчна ръка. Погледът се объркваше в нея. По на юг зрелището ставаше великолепно и с падането на нощта щеше да вземе величествени размери. И наистина погледът потъваше в дивата долина на Торбидо и обхващаше Антухо, чийто зеещ кратер се намираше на две мили оттам. Вулканът ревеше като огромно чудовище подобно на Левиатан^[2] от апокалипсиса и изриташе нажежен дим, примесен с потоци саждив пламък. Кръгът от планини, който го заобикаляше, сякаш гореше. Градушка от нажежени камъни, облаци от червеникави пари и къдели лава, подобни на ракети, се смесваха в искрящи снопове. Един огромен блясък, който се разрастваше всеки миг, един ослепителен пожар изпълваше цялата околност с огнени зари — докато слънцето, лишавано малко по малко от сиянието на своя залез, изчезваше като изгаснало светило в сенките на хоризонта.

Паганел и Гленарван щяха да останат още дълго време да съзерцават тази величествена борба между земния огън и огъня на небето. Случайните дървари се бяха превърнали в художници. Но Уйлсън, не по-малко възторжен от тях, ги върна към действителността. Наистина дърва нямаше, но за щастие скалите бяха покрити с тънки сухи лишеи. Набраха голямо количество, а също и едно растение, наречено „лярета“, чиито корени можеха да горят задоволително. Когато ценното гориво бе донесено в казучата, натрупаха го в огнището. Трудно бе да запалят огъня, а още по-трудно да го поддържат. Силно разреденият въздух не съдържаше достатъчно кислород, необходим за горенето. Поне така обясни майорът.

— В замяна на това — добави той — водата няма да има нужда от сто градуса, за да заври. Тия, които обичат кафе, направено с вода, завряла при сто градуса, няма да имат това удоволствие, защото на тази височина водата завира при по-малко от деветдесет градуса^[3].

Мак Набс не се лъжеше и когато водата завря в чайника, потопеният в нея термометър показваше осемдесет и седем градуса. Всички пиха с наслада по няколко глътки горещо кафе. Сушеното месо обаче им се стори малко безвкусно, нещо, което предизвика у Паганел едно колкото разумно, толкова и безполезно разсъждение.

— Дявол да го вземе — каза той, — трябва да призная, че парче печено месо от лама не е за пренебрегване! Казват, че това животно замествало и говеждото, и овцата, но много бих искал да зная дали и от хранителна гледна точка.

— Как? — рече майорът. — Не сте ли доволен от нашата вечеря, учени Паганел?

— Във възторг съм, мой храбри майоре! Но признавам, едно ядене от дивеч щеше да бъде добре дошло.

— Вие сте чревоугодник — каза Мак Набс.

— Приемам епитета, майоре. Но каквото и да казвате, и вие самият не бихте се начумерили пред някой бифтек.

— Възможно е — отговори майорът.

— А ако ви помолят да отидете на пусия въпреки студа и тъмнината, бихте ли отишли без възражения?

— Разбира се, стига това да ви прави удоволствие… Другарите на Мак Набс не бяха успели да му благодарят и да възпрат обичайната му любезност, когато се чу далечен и продължителен вой. Това не бяха викове на отделни животни, а вой на цяло стадо, което бързо се приближаваше. Дали провидението, след като им бе изпратило казучата, не им изпращаше и вечеря? Това каза географът. Но Гленарван намали малко радостта му, като забеляза, че кордилерските четириноги не се срещат никога на такава голяма височина.

— Тогава откъде иде този шум? — запита Том Остин. — Чувате ли как се приближава?

— Да не е лавина? — каза Мълреди.

— Невъзможно! Това е истински вой — отвърна Паганел.

— Да видим — каза Гленарван.

— Но да видим като ловци — отговори майорът и взе карабината си.

Всички се втурнаха навън. Нощта бе настъпила, тъмна и звездна. Луната, която беше в последната си фаза, още не показваше полунащърбения си диск. Върховете на север и на изток изчезваха в мрака и погледът можеше да различи само фантастичните силуети на някои по-високи зъбери. Воят — вой на подплашени животни — се засилваше. Той идеше от тъмната част на Кордилерите. Какво ставаше? Изведнъж се появи бясна лавина, но лавина от живи същества, обезумели от ужас. Сякаш цялото плато се раздвижи. Стичаха се стотици, може би хиляди животни, които въпреки разредения въздух правеха оглушителен шум. Дали бяха диви животни от пампасите, или само стадо лами и вигони? Гленарван, Мак Набс, Робърт, Остин и двамата моряци едва успяха да се хвърлят на земята, докато тази жива вихрушка минаваше само няколко стъпки над тях. Паганел, който беше никталоп и остана прав, за да гледа по-добре, бе мигновено повален.

В точи миг се чу пушечен изстрел. Майорът бе стрелял напосоки. Стори му се, че на няколко крачки от него падна животно, докато цялото стадо, увлечено от неудържимия си устрем и с удвоен вой, изчезваше по стръмнините, осветени от отражението на вулкана.

— А! Тука са! — каза един глас, гласът на Паганел.

— Кое е тука? — запита Пленарная.

— Очилата ми, дявол да ги вземе! В такава бъркотия естествено е човек да си загуби очилата!

— Да не сте ранен?

— Не, само малко постъпкан. Но от кого?

— От него — отговори майорът, като влачеше подире си животното, което бе убил.

Всички побързаха да се върнат в колибата и при светлината на огнището заразглеждаха „слуката“ на Мак Набс.

Беше едно красиво животно, приличащо на малка камила без гърбица. Главата му беше тънка, тялото сплеснато, краката дълги и тънки, козината мека, с бледокафяв цвят и бели петна по корема. Паганел щом го погледна, и се провикна:

— Та това е гуанако^[4]!

— Какво е това гуанако? — запита Гленарван.

— Животно, което се яде — отговори Паганел.

— А вкусно ли е?

— Много. Олимпийско ядене. Знаех си, че ще имаме прясно месо за вечеря. И какво месо! Но кой ще одере животното?

— Аз — каза Уйлсън.

— Отлично! А аз се наемам да го опека — отвърна Паганел.

— Вие значи сте и готвач, господин Паганел? — запита Робърт.

— Разбира се, момчето ми, защото съм французин. Всеки французин е и добър готвач.

След пет минути Паганел сложи големи парчета месо от дивеча да се пекат върху жар от корени на „лярета“. Десет минути по-късно той раздаде на другарите си от това толкова апетитно на вид месо, като го назова „филе от гуанако“. Без много увещания всички започнаха да ядат лакомо.

Но за голямо учудване на географа още при първата хапка по лицата на всички се изписа гримаса, придружена от едно общо „фуу“.

— Ужасно! — каза някой.

— Не може да се яде! — добави друг.

Въпреки старанието си бедният учен трябваше да се съгласи, че това печено нямаше да го яде дори и гладен човек. Почнаха да му подхвърлят шега, на които той не се сърдеше, и да осмиват неговото „олимпийско“ ядене. Самият той търсеше причината защо това иначе вкусно и ценено месо бе станало в неговите ръце отвратително, когато неочаквано му мина през ума една мисъл.

— Разбрах! — провикна се той. — Разбрах, дявол да го вземе!

Открих!

— Да не би месото да е много престояло! — попита спокойно майорът.

— Не, нетърпеливи майоре, месото само много е бягало! Как можах да забравя това?

— Какво искате да кажете, господин Паганел? — запита Том Остин.

— Искам да кажа, че гуанакото е вкусно само ако е убито в покой. Ако са го преследвали и то е бягало дълго, месото му не може вече да се яде. От неговия вкус заключавам, че животного идва отдалеч, а с него и цялото стадо.

— Уверен ли сте в това? — запита Гленарван.

— Напълно уверен.

— Но какво събитие, какво явление е могло така да изплаши гия животни и да ги подгони но време, когато трябваше спокойно да спят в леговищата си?

— На това, драги Гленарван — каза Паганел, — ми е невъзможно да отговоря. Ако ми вярвате, хайде да спим, без да разсъждаваме повече. Що се отнася до мене, аз умирам за сън. Да спим ли, майоре?

— Да спим.

След това всеки се загърна в своето пънчо, огънят бе засилен аа през нощта и скоро се разнесоха на всички тонове и във всички тактове страхотни хъркания, всред които басът на учения географ поддържаше хармонията.

Само Гленарван не спеше. Някакво тайнствено мъчително безпокойство не му позволяваше да спи. Той мислеше неволно за това стадо, което бягаше в едно направление, за неговата не-обяснима уплаха. Гуанаките не можеха да бъдат преследвани от хищни зверове. На тази височина хищни зверове не се срещат, а още по-малко — ловци. Какъв ужас ги тласкаше към пропастите на Антуко и каква можеше да бъде причината? Гленарван предчувствуваше някакво близко нещастие.

Все пак под влиянието на дрямката малко по малко мислите му взеха друга насока и опасенията отстъпиха място на надеждата. Той се видя на другия ден в равнината на Андите. Всъщност там трябваше да започнат неговите издирвания и успехът им може би не беше далече. Той видя капитан Грант и неговите двама моряци вече освободени от тежко робство. Тия картини преминаваха бързо през мозъка му, вниманието му всеки миг се отвличаше ту от пращенето на огъня, ту от летяща искра, ту от избухване на пламък, който осветяваше лицата на спящите му другари и раздвижваше някаква бягаща сянка по стените на казучата. После предчувствията му го завладяха отново и с по-голяма сила. Той долавяше смътно външните шумове, мъчно обясними по тия самотни върхове.

В един момент му се стори, че чува далечни тътнежи, глухи и застрашителни, подобни на гръмотевица, която не идва от небето. А тия тътнежи можеха да произлизат само от буря, която се е развихрила по склоновете на планината на около хиляда стъпки по-долу от върха. Гленарван поиска да се убеди в това и излезе.

Луната тъкмо изгряваше. Въздухът бе чист и спокоен. Никакъв облак, нито на небето, нито в низината. Тук-таме по някой подвижен отблясък от огъня на Антуко. Никаква буря, никаква светкавица. Висохо в небето блестяха хиляди звезди. Тътнежите обаче продължаваха. Те сякаш се приближаваха и се носеха от единия до другия край на Андите. Гленарван се върна още по-тревожен и се питаше каква е връзката между тия подземни тътнежи и бягството на гуанаките. Едното не беше ли последица от другото? Той погледна часовника си. Беше два часът сутринта. Нищо не му подсказа близка опасност и той не събуди другарите си, които, уморени, спяха дълбоко, а и самият той бе обхванат от дълбока дрямка, която трая няколко часа.

Изведнъж ужасен трясък го накара да скочи на крака. Това беше оглушителен шум, подобен на неравномерния грохот на безкраен артилерийски ешелон от сандъци със снаряди, който минава по каменен паваж. Неочаквано Гленарван усети, че почвата изчезва под краката му и видя как казучата се разклати и в сгените й се появиха отвори.

— Тревога! — извика той.

Другарите му, събудени и струпани един върху друг, бяха повлечени по един стръмен наклон. Съмваше и гледката беше страшна. Формата на планините се промени внезапно. Конусите на някои върхове се пречупваха, а друга, сякаш под тях се отваряше някаква яма, се разклащаха и потъваха. Вследствие на едно особено явление, присъщо на Кордилерите^[5], един огромен масив, широк няколко мили, се местеше изцяло и се спускаше към равнината.

— Земетресение! — извика Паганел.

Той не се лъжеше. Това беше едно от честите стихийни бедствия в чилийските погранични планини, и по-специално за тази област, в която Копиапо бе разрушаван два пъти, а Сантяго за четиринадесет години четири пъти. Тази част от земното кълбо е разяждана от подземния огън, а вулканите на тая сравнително млада планинска верига нямат достатъчно широки кратери, през които да излизат подземните пари. На това се дължат и тия непрекъснати трусове, познати под името „тремблорес“. В това време платото, което влачеше седемте човека, заловили се за туфи лишеи, замаяни и ужасени, се хлъзгаше със скоростта на бърз влак, т.е. с петдесет мили в час. Те не можеха да викат, нито да направят движение да бягат или да се спрат. А и не биха могли да се чуят. Подземните тътнежи, трясъкът на лавините, блъскането на гранитните и базалтовите маси и вихрушките от ситен сняг не позволяваха никаква връзка помежду им. Каменният масив ту се спускаше без скокове и сътресения, ту се люшкаше встрани и отпред-назад като кораб в бурно море. Той минаваше покрай пропасти, в които изчезваха късове от планината, къртеше вековни дървета и подобен на гигантска коса, изравняваше всички издатини на източния склон.

Трудно можеше да си представи човек силата на тази каменна маса от милиарди тонове, която летеше под наклон петдесет градуса с непрекъснато растяща скорост.

Никой не би могъл да определи колко трая това неописуемо падане. Никой не би посмял да предвиди до каква пропаст щеше да стигне. Всички ли бяха тук, живи, или някой от тях вече лежеше на дъното на някоя бездна? Никой не можеше още да каже. Задъхани от бързината на спускането, пронизани от студ и заслепени от снежната вихрушка, те дишаха тежко, бяха съкрушени, почти в безсъзнание, и се вкопчваха в скалите само по някакъв върховен инстинкт за самосъхранение.

Изведнъж някакъв удар с невероятна сила ги изтръгна от хлъзгащата се маса. Нещо ги тласна напред и те се затъркаляха по последните стъпала на планината. Каменният блок бе спрял изведнъж.

В продължение на няколко минути никой не се помръдна.

Най-сетне един се надигна — зашеметен от удара, но още здрав — майорът. Той отърси снежния прах, хойто го заслепяваше, и се огледа наоколо. Неговите другари, налягали в тесен кръг, като изстрел сачми от упор, повалени един върху друг, лежаха неподвижно.

Майорът ги преброи. Тук бяха всички освен един. Липсваше Робърт Грант.