Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Enfants du capitaine Grant, –1868 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Глава XX
ALAND! ZEALAND!

Произнасянето на името Бен Джойс падна като гръм. Еъртън се изправи бързо. В ръката си държеше револвер. Раздаде се изстрел. Гленарван падна, ударен от куршум. Отвън се чуха изстрели от пушка.

Джон Манглс и моряците, отначало изненадани, искаха да се хвърлят върху Бен Джойс. Но смелият каторжник бе вече изчезнал и догонил шайката си, разпръсната по покрайнината на гората.

Палатката не беше достатъчна закрила срещу куршумите. Трябваше да отстъпят. Гленарван, който беше леко ранен, се вдигна.

— В колата! В колата! — извика Джон Манглс и повлече със себе си леди Елена и Мери Грант, които скоро се намериха в бе-зопасност зад дебелите ритли.

Там Джон, майорът, Паганел и моряците сграбчиха карабините си и бяха готови да отговорят на каторжниците. Гленарван и Робърт се присъединиха към пътешественичките, а Олбинет се притече на помощ.

Всичко това се случи с бързината на светкавица. Джон Манглс наблюдаваше внимателно края на гората. С пристигането на Бен Джойс изстрелите спряха. След шумната престрелка настъпи дълбоко мълчание. Между клоните на дърветата се носеха още няколко облачета бял дим. Високите туфи гастролобиум бяха неподвижни. Нямаше никакъв признак за нападение.

Майорът и Джон Манглс отидоха да разузнаят положението до самите големи дървета. Нямаше никой. Виждаха се много следи и по земята димяха няколко полуизгорели заряди. Майорът като предпазлив човек ги загаси, защото трябваше само една искра, за да предизвика ужасен пожар в гора от изсъхнали дървета.

— Каторжниците са изчезнали — каза Джон Манглс.

— Да — отговори майорът, — и това ме безпокои. Бих предпочел да ги срещна лице с лице. По-добре тигър в равнина, отколкото змия под трева. Да обиколим храсталаците около колата.

Майорът и Джон претършуваха всичко наоколо. От края на гората до брега на Сноуи те не срещнаха нито един каторжник. Шайката на Бен Джойс сякаш бе излетяла като ято вредни птици. Това изчезване бе прекалено странно, за да не възбуди по-дозрения. Затова решиха да бъдат нащрек. Колата, истинска за-тънала крепост, се превърна в център на лагера. На стража стояха по двама души, които се сменяха всеки час.

Първата грижа на леди Елена и на Мери Грант бе да превържат раната на Гленарван. В момента когато съпругът й падна, ударен от куршума на Бен Джойс, леди Елена се втурна ужасена към лорда. Но после тази смела жена се овладя и отведе Гленарван до колата. Там заголиха рамото на ранения и майорът констатира, че куршумът, макар да беше разкъсал месото, не бе причинил никаква вътрешна повреда. Не бяха засегнати нито костта, нито мускулите. От раната течеше много кръв, но Гленарван можеше да движи пръстите на ръката си, което успокои приятелите му. След като го превързаха, той помоли повече да не се занимават с него и пристъпиха към обяснения.

Пътешествениците освен Мълреди и Уйлсън, които бяха на стража, се наместиха в колата кой както може и помолиха майора да им разясни случката.

Преди да започне разказа си, майорът постави леди Елена в течение на нещата, които тя не знаеше, т.е. за бягството на една група каторжници от Пърт, за появяването им в провинцията Виктория и за участието им в железопътната катастрофа. Той й показа купения в Сеймур брой на „Австралийски и Новозеландски вестник“ и добави, че полицията бе определила награда за главата на Бен Джойс, опасен разбойник, чиито осемнадесетмесечни престъпления му бяха създали лоша слава.

Но по какъв начин Мак Набс бе познал Бен Джойс в лицето на боцмана Еъртън? Това беше тайната, която всички искаха да узнаят, и майорът започна обясненията си.

Още първия ден при срещата си с Еъртън Мак Набс изпитал инстинктивно недоверие към него. Две или три почти незначителни случки — размененият в Уймера ривър поглед между боцмана и подковача, колебанието на Еъртън да минава през градове и села, настояването му „Дънкан“ да дойде на брега, необяснимата смърт на поверените му животни, липсата на откровеност в обноските му, всички тия подробности, взети заедно, бяха възбудили подозренията на майора.

Все пак той не би бил в състояние да формулира конкретни обвинения срещу него, ако не бяха случилите се предната пощ събития.

През тази нощ Мак Набс, като пропълзял между високите туфи храсталаци, дошъл близо до съмнителните сенки, които забелязал на около половин миля от лагера. Фосфоресцентните растения хвърляли бледа светлина в тъмнината.

Трима души търсели по земята пресни следи. Между тях Мак Набс познал ковача от Блек пойнт. „Това са те“ — казал един от тях. „Да — отговорил друг, — ето детелинката на подковите. Ние ги следим още от Уймера. Всичките коне измряха. Отровата не е далече. Има достатъчно, за да извадиш от строя цяла кавалерия. Полезно растение е този гастролобиум!“

— После те млъкнаха — добави Мак Набс — и се отдалечиха. Това, което чух, не беше достатъчно и затова ги проследих. Скоро разговорът започна отново: „Ловък човек е Бен Джойс — каза ковачът. — Славен боцман с неговата измислица за корабокрушепието! Ако планът му успее, ние всички ще забогатеем! Дяволският му Еъртън! Наричай го Бен Джойс, той заслужава това име.“ — В този момент негодниците излязоха от гората. Аз узнах това, което ме интересуваше, и се върнах в лагера, убеден, че колкото и това да не се харесва на Паганел, не всички каторжници се поправят в Австралия.

Майорът млъкна.

Другарите му мълчаха и размишляваха.

— Значи така — каза Гленарван с побледняло от гняв лице. — Еъртън ни довлече дотук, за да ни ограби и убие!

— Да — отговори майорът.

— И още от Уймера шайката му върви по следите ни и дебне удобния момент за това?

— Да.

— Но в такъв случай този негодник не е моряк от „Британия“? Той сигурно е откраднал името Еъртън и договора за по-постъпване на борда?

Всички погледнаха Мак Набс, който сигурно си беше задавал този въпрос.

— Ето — отговори той с обичайния си спокоен глас — кое е положителното в тази тъмна история. Според мене, този човек се нарича действително Еъртън. Бен Джойс е разбойническото му име. Безспорно е също така, че той познава Хари Грант и че е бил боцман на „Британия“. Тези факти, доказани вече от подробностите, които ни разказа Еъртън, се потвърждават и от думите на каторжниците, които ви предадох. Затова да не се увличаме в безполезни предложения, а да счетем за сигурно, че Бен Джойс е Еъртън, както Еъртън е Бен Джойс, т.е. че един моряк от „Британия“ се е превърнал в предводител на шайка каторжници.

Обясненията на Мак Набе бяха приети без възражения.

— А сега — отговори Гленарван — ще ми кажете ли как и защо боцманът на Хари Грант се намира в Австралия?

— Как? Не знам — отговори Мак Набс, — а и самата полиция заявява, че не знае повече от мене по този въпрос. Защо?

Невъзможно ми е да го кажа. Тук има нещо загадъчно, което бъ-дещето ще изясни.

— Полицията не знае дори, че Еъртън и Бен Джойс са едно и също лице — каза Джон Манглс.

— Имате право, Джон — отговори майорът, — а това обсто-ятелство би улеснило значително нейните издирвания.

— И така — каза леди Елена — този нещастник се е промък-нал и чифлика на Пади О’Мур с престъпни намерения?

— Няма съмнение в това — отговори Мак Набс. — Той подготвяше някакво престъпление срещу ирландеца, когато му се представи по-удобен случай. Една случайност го събра с нас. Той чу разказа на Гленарван, историята на корабокрушението и понеже е смел, реши веднага да извлече полза от това. Експедицията бе решена. В Уймера той влезе във връзка с един от своите хора, ковача от Блек пойнт, и нареди да оставяме следи по нашия път. Шайката му ни е следвала. Едно отровно растение му позволи да убие постепенно воловете и конете ни. След това, като настъпи удобният момент, той ни накара да затънем в блатата на Сноуи и ни предаде в ръцете на каторжниците, които предвожда той.

За Бен Джойс бе казано всичко. Майорът възстанови миналото му и негодникът се очерта такъв, какъвто беше — един решителен и опасен престъпник. Намеренията му бяха ясни и налагаха на Гленарван крайна предпазливост. За щастие разбуденият разбойник е по-безопасен, отколкото предателят.

Но от това изяснено положение произтичаше една сериозна последица, за която никой не бе помислил. Единствено Мери Грант, макар че слушаше да се разправя за миналото, гледаше към бъдещето. Пръв Джон Манглс забеляза, че тя е пребледняла и отчаяна, и отгатна мислите й.

— Мис Мери! Мис Мери! — извика той. — Вие плачете!

— Ти плачеш, дете мое? — каза леди Елена.

— Баща ми! Госпожо, баща ми! — отговори девойката.

Тя не можа да продължи. Но изведнъж на всички мина през ума една и съща мисъл. Те разбраха скръбта на мис Мери — защо плачеше и защо от устата й се изтръгна името на баща й.

Разкритието за измяната на Еъртън унищожаваше всяка надежда. За да заблуди Гленарван, каторжникът бе измислил корабокрушението. В разговора, подслушан от майора, каторжниците бяха ясно потвърдили това. Никога „Британия“ не се бе разбивала в подводните скали на Туфолд бей! Никога кракът на капитан Грант не бе стъпвал на австралийския материк!

За втори път невярното тълкуване на документа бе насочило търсачите на „Британия“ по лъжливи следи.

Поставени пред това положение и пред скръбта на двете деца, всички тягостно мълчаха. Кой впрочем би могъл да намери още обнадеждаващи думи? Робърт плачеше в прегръдките на сестра си, а Паганел мърмореше ядосано:

— Ах, злополучни документе! Можеш да се похвалиш, че си подложил на тежко изпитание мозъците на дванадесет честни хора!

И достойният географ беше така вбесен срещу себе си, че удряше челото си до смазване.

През това време Гленарван отиде при Мълреди и Уйлсън, които бяха на стража. В равнината, образувапа между края на гората и реката, цареше дълбоко мълчание. Големи неподвижни облаци бяха струпани на небесния свод. Посред тази атмосфера, затъпена в безчувствено мъртвило, и най-малкият шум би се чул много ясно, а нищо не се чуваше. Бен Джойс и шайката му навярно се бяха оттеглили на доста голямо разстояние, защото ятата птички, които подскачаха по ниските клони на дърветата, няколко кенгуру, които пасяха спокойно младите филизи, един чифт казуари, чиито доверчиви глави се подаваха през големите туфи храсталаци, доказваха, че наоколо нямаше човек, който да смущава тоя спокоен пущинак.

— От един час насам — запита Гленарван двамата моряци — нищо ли не сте видели или чули?

— Нищо, ваша светлост — отговори Уйлсън. — Каторжниците са сигурно много мили далеч оттук.

— Те вероятно са достатъчно силни, за да ни нападнат — добави Мълреди. — Бен Джойс е отишъл да събере подобни нему разбойници измежду негодниците, които скитат в подножието на Алпите.

— Възможно е, Мълреди — отговори Гленарван, — тия нехранимайковци са подлеци. Те знаят, че сме въоръжени, и то добре въоръжени. Може би чакат нощта, за да ни нападнат. Като започне да се свечерява, трябва да засилим нашата бдителност.

Ех, да можехме да напуснем тази блатиста равнина и да продължим към крайбрежието! Но придошлите води на реката ни преграждат пътя. Бих заплатил за сал, който да ни прехвърли на другия бряг, толкова, колкото е тежестта му в злато.

— Защо, ваша светлост — каза Уйлсън, — не ни заповядате да построим този сал? Дървета не ни липсват.

— Не, Уйлсън — отговори Гленарван. — Сноуи не е рекичка, а непроходим порой.

И този момент Джон Манглс, майорът и Паганел се приближиха към Гленарван. Те току-що бяха огледали реката. Придошлите от последните дъждове води се бяха покачили над обикновеното си равнище и образуваха стремително течение, подобно на американските бързеи. И дума не можеше да става да се спуснат в тия ревящи и пенещи се води, които влачеха камъни и се разбиваха в хиляди водовъртежи.

Джон Манглс заяви, че преминаването е невъзможно.

— Но — добави той — не трябва да стоим тук, без нищо да опитаме. Това, което искахме да направим преди измяната на Еъртън, сега е още по-наложително.

— За какво мислиш, Джон? — запита Гленарван.

— Мисля, че се нуждаем от помощ, и понеже не можем да стигнем до Туфолд бей, трябва да се отиде до Мелбърн. Остава ни един кон. Нека ваша светлост ми го даде и аз ще отида в Мелбърн.

— Но това е рискован опит, Джон — каза Гленарван. — Да оставим настрана опасностите на едно пътуване от двеста мили през непозната страна, но трябва да се има предвид, че пътеките и пътищата са сигурно пазени от съучастниците на Бен Джойс.

— Знам това, милорде, но знам също, че така не може да продължава. На Еъртън му трябваха осем дни, за да се върне с моряците от „Дънкан“. Аз ще бъда на брега на Сноуи само след шест дни. Е! Какво ще заповяда, ваша светлост?

— Преди да се изкаже Гленарван — каза Паганел, — трябва да направя една забележка. Да се отиде до Мелбърн е добре, но не съм съгласен това опасно поръчение да се възложи на Джон Манглс. Той е капитан на „Дънкан“ и не може да се излага на рискове. Вместо него ще отида аз.

— Браво — отговори майорът. — А защо вие, Паганел?

— Не сме ли и ние тук? — обадиха се Мълреди и Уйлсън.

— Мислите ли — поде Мак Набс, — че ще се изплаша от един преход от двеста мили на кон?

— Приятели — каза Гленарван, — ако един от нас трябва да отиде до Мелбърн, ще хвърлим жребий. Паганел, напишете имената…

— Във всеки случай не и вашето, милорде — каза Джон Манглс.

— А защо не? — запита Гленарван.

— Да се разделите от леди Елена, когато раната ви е още отворена!

— Гленарван — каза Паганел, — вие не можете да напуснете експедицията.

— Не — добави майорът. — Вашето място е тук, Едуард, и вие не бива да пътувате.

— Предстоят опасности — отговори Гленарван — и аз няма да отстъпя моята част на други. Пишете, Паганел! Името ми трябва да бъде заедно с имената на моите другари и дано то да бъде изтеглено първо!

Всички се преклониха пред това решение. Името на Гленарван бе добавено към имената на другите. Теглиха жребий. Съдбата определи Мълреди. Смелият моряк започна да вика „ура“ от радост.

— Милорде, готов съм да тръгна — каза той. Гленарван стисна ръката на Мълреди. След това се върна към колата, като остави майора и Джон Манглс да пазят лагера.

Леди Елена беше уведомена веднага за решението да се изпрати куриер до Мелбърн и кому се бе паднал жребият. Тя каза на Мълреди няколко топли думи, които трогнаха смелия моряк до дън душа. Той беше храбър, умен, здрав, неуморим и наистина жребият не можеше да направи по-добър избор.

Заминаването на Мълреди бе определено за осем часа, след свечеряване. Уйлсън се нагърби да приготви коня. Дойде му наум да смени предателската подкова, която конят носеше на левия си крак, с подкова на един от умрелите през нощта коне. Каторжниците няма да могат да разпознаят следите на Мълреди, нито да го преследват, защото нямат коне.

Докато Уйлсън се занимаваше с тия подробности, Гленарван приготви писмото, предназначено за Том Остин, но раната му пречеше и той помоли Паганел да пише вместо него. Ученият, погълнат от някаква мисъл, сякаш беше чужд на онова, което ставаше около него. Трябва да се каже, че през време на всички тия неприятности, Паганел мислеше само за погрешно изтълкувания документ. Той преобръщаше всякак думите, за да открие нов смисъл, и беше всецяло погълнат от тълкуването.

Поради това той не чу молбата на Гленарван и Гленарван бе принуден да я повтори.

— А! Много добре — отговори Паганел. — Готов съм!

И както говореше, извади машинално бележника си, откъсна един лист, взе молива и се приготви да пише. Гленарван започна да му диктува следните нареждания:

„Заповядвам на Том Остин да отплава незабавно и да отведе «Дънкан»…“

Паганел довършваше последната дума, когато погледът му случайно попадна върху броя на „Australian and New Zealand“, който лежеше на земята. Вестникът беше сгънат и се виждаха само последните две срички от заглавието му.

Моливът спря да се движи и Паганел сякаш съвсем забрави и Гленарван, и писмото, и диктовката.

— Какво има, Паганел? — попита Гленарван.

— Ах! — възкликна географът.

— Какво ви е? — попита повторно майорът.

— Нищо! Нищо! — отговори Паганел.

И почна да повтаря на себе си: „Aland! Aland! Aland!“

После стана. Вдигна вестника и почна да го разтърсва, като се мъчеше да задържи думите, които бяха готови да се изтръгнат от устните му. Леди Елена, Мери, Робърт и Гленарван го гледаха, без да могат да си обяснят възбуждението му.

Паганел приличаше па човек, обхванат от внезапна лудост. По това състояние на нервно възбуждение не трая дълго. Малко по малко той се успокои, радостта, която блестеше в очите му, угасна, той седна на мястото си и каза спокойно:

— Както желаете, на вашите заповеди съм, милорде. Гленарван поднови диктовката на писмото, което гласеше: „Заповядвам на Том Остин да отплава незабавно и да отведе «Дънкан» до тридесет и седмия градус ширина на източния бряг на Австралия…“

— На Австралия ли? — каза Паганел. — Ах, да, на Австралия!

После довърши писмото и го поднесе на Гленарван за подпис. Ръката на Гленарван му пречеше, но той все пак успя да го подпише. Писмото бе затворено, запечатано, и с ръка, която още трепереше от вълнение, Паганел написа върху плика:

Том Остин

Помощник-капитан на яхтата „Дънкан“

Мелбърн

И той напусна колата, като ръкомахаше и повтаряше неразбраните думи: „Aland! Aland! Zealand!“