Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Enfants du capitaine Grant, –1868 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Глава IV
ОБЛОЗИТЕ НА ЖАК ПАГАНЕЛ И МАЙОР МАК НАБС

На 7 декември в три часа сутринта пещите на „Дънкан“ вече бумтяха. Завъртяха рудана. Котвата бе изправена отвесно, освободена от пясъчното дъно на малкото пристанище, издигната до страничника, витлото заработи и яхтата навлезе в открито море. Когато в осем часа пътниците се изкачиха на палубата, остров Амстердам изчезваше в мъглите на хоризонта. Това беше последният етап по пътя на тридесет и седмия паралел и оставаха още три хиляди мили до австралийския бряг. Ако западният вятър продължаваше да бъде попътен и морето спокойно, „Дънкан“ щеше да стигне до целта на пътуването си след дванадесетина дни.

Мери Грант и Робърт не можеха да гледат спокойно вълните, по които вероятно се е носела „Британия“ няколко дни преди потъването си. Тук може би капитан Грант с повреден кораб, с намален екипаж се е борил срещу опасните урагани на Индийския океан, съзнавайки, че корабът му се носи с неудържима сила към брега. Джон Манглс показваше на девойката отбелязаните на корабната карта течения и й обясняваше постоянното им направление. Едно от тях пресича Индийския океан и се насочва към австралийския материк. Неговото действие се чувствува по цялото протежение от запад до изток не само в Тихия, но и в Атлантическия океан. „Британия“, загубила мачтите си и лишена от кормило, с други думи, обезоръжена срещу яростта на небето и морето, е била отнесена към брега и там се е разбила.

Тук обаче се появи едно затруднение. Последните новини от капитан Грант, според „Морски и търговски вестник“, бяха от Калао от 30 май 1862 година. Как на 7 юни, осем дни след като е напуснала бреговете на Перу, „Британия“ е могла да бъде в Индийския океан? Паганел, запитан по този въпрос, даде доста правдоподобно обяснение, което би задоволило и най-придирчивите.

Това стана на 12 декември вечерта, шест дни след като напуснаха остров Амстердам. Лорд и леди Гленарван, Робърт и Мери Грант, капитан Джон, Мак Набс и Паганел разговаряха на задния дек. Както обикновено, говореха за „Британия“, която не излизаше от мисълта на всички. Затруднението, за което говорихме, бе споменато случайно, но веднага помрачи надеждите на пътешествениците.

При неочакваната забележка на Гленарван Паганел вдигна бързо глава. После, без да отговори, отиде да вземе документа. Когато се върна, той само сви рамене, като човек засрамен, че е могъл да се замисли дори за миг над такава „дреболия“.

— Добре, драги ми приятелю — каза Гленарван, — но дайте ни поне някакъв отговор.

— Не — отговори Паганел, — ще задам само един въпрос и то на капитан Джон.

— Говорете, господин Паганел — каза Джон Манглс.

— Един бързоходен кораб може ли да измине за един месец по Тихия океан разстоянието от Америка до Австралия?

— Да, ако минава по двеста мили за двадесет и четири часа.

— Тази скорост изключителна ли е?

— Не. Някои бързоходни платноходи често пътуват с по-голяма скорост.

— Е добре — поде Паганел, — вместо да четем върху документа 7 юни, предположете, че морето е изличило една цифра от тази дата и прочетете „17 юни“ или „27 юни“. Така всичко се обяснява.

— Наистина — отговори леди Елена — от 31 май до 27 юни…

— Капитан Грант е могъл да прекоси Тихия океан и да се озове в Индийския океан.

Това заключение на Паганел бе посрещнато с чувство на истинско облекчение.

— Още един изяснен въпрос! — каза Гленарван. — И то пак благодарение на нашия приятел. Не ни остава друго, освен да стигнем Австралия и да потърсим на западния й бряг следи от „Британия“.

— Или на източния й бряг — каза Джон Манглс.

— Наистина имате право, Джон. В документа нищо не сочи, че катастрофата е станала в западното крайбрежие, а не в източното. Нашите издирвания трябва да се насочат към двете точки, в които Австралия е пресечена от тридесет и седмия паралел.

— Значи, милорде — каза девойката, — по този въпрос има още съмнение.

— О! Не, мис — побърза да отговори Джон Манглс, който искаше да разсее опасенията на Мери Грант. — Негова светлост навярно ще се съгласи, че ако капитан Грант е слязъл на източния бряг на Австралия, той веднага е щял да намери помощ и подкрепа. Целият този бряг е, така да се каже, английски и е населен с колониста. Екипажът на „Британия“ е щял да срещне сънародници още на първите десет мили.

— Добре, капитан Джон — отвърна Паганел. — Присъединявам се към вашето мнение. На източния бряг, в залива Туфолд, в град Еден, Хари Грант щеше да намери не само убежище в някоя английска колония, но също и превоз да се върне в Европа.

— Следователно — каза леди Елена — корабокрушенците не са намерили същите възможности в тази част на Австралия, към която ни води „Дънкан“?

— Не, госпожо — отговори Паганел, — тук брегът е пустинен. Между него и Мелбърн или Аделаида няма никакви пътни съобщения. Ако „Британия“ се е разбила в крайбрежните рифове, тя е била лишена от всякаква помощ, също като да се е разбила в негостоприемните брегове на Африка.

— Но в такъв случай какво ли е станало с баща ми през тия две години? — запита Мери Грант.

— Драга Мери — отговори Паганел, — вие сте уверена, нали, че след корабокрушението капитан Грант се е добрал до австралийския бряг?

— Да, господин Паганел — отговори момичето.

— Е добре, след като се е добрал до материка, какво е станало с капитан Грант? Предположенията не са много. Те са само три. Или капитан Грант и неговите другари са стигнали до английските колонии, или са паднали в плен на туземците, или най-сетне са се загубили в обширните пустини на Австралия. — Като каза това, Паганел млъкна и потърси в очите на слушателите си одобрение на това си схващане.

— Продължавайте, Паганел — обади се лорд Гленарван.

— Продължавам — отговори Паганел, — и преди всичко отхвърлям първото предположение. Хари Грант не е могъл да стигне до английските колонии, защото в такъв случай спасението му щеше да бъде осигурено и отдавна щеше да бъде при децата си в обичния си град Дънди.

— Бедният татко! — прошепна Мери Грант. — От две години отделен от нас.

— Сестро, остави господин Паганел да говори — каза Робърт, — от него ще научим…

— Уви! Не, момчето ми! Единственото, което мога да твърдя, е, че капитан Грант се намира в плен у австралийци, или…

— Но тия туземци — запита живо леди Гленарван — дали са?…

— Успокойте се, госпожо — отговори ученият, който разбра мисълта на леди Елена, — тия туземци са диви, груби, те стоят на най-долното стъпало на човешкото развитие, но нравите им са меки и не са кръвожадни като съседите си от Нова Зеландия. Ако корабокрушенците от „Британия“ са попаднали в техен плен, повярвайте ми, животът им не е бил заплашван нито за момент. Всички пътешественици са единодушни в твърдението си, че австралийците се ужасяват от проливането на кръв и че много пъти са намирали в тяхно лице верни съюзници, за да отблъснат нападенията на каторжниците, които от своя страна, са били действително жестоки.

— Чувате ли какво казва господин Паганел — поде леди Елена, като се обърна към Мери Грант — Ако вашият баща е в ръцете на туземците, нещо, за което се загатва и в документа, ние ще го намерим.

— А ако е загубен в тази огромна страна? — отговори девойката, като погледна въпросително Паганел.

— Какво от това! — провикна се географът с увереност. — Ние пак ще го намерим! Нали, приятели мои?

— Разбира се — отговори Гленарван, който искаше да даде на разговора по-весел обрат. — Аз не допускам, че е възможно да се загубиш…

— Нито аз — отвърна Паганел.

— А Австралия голяма ли е? — запита Робърт.

— Австралия, момчето ми, заема площ от около седемстотин седемдесет и пет милиона хектара, което се равнява на четири пети от Европа.

— Толкова много — каза майорът.

— Да, Мак Набс, с приблизителност до един ярд. Не мислите ли, че такава страна има право да носи името „континент“, което й дава документът?

— Без друго, Паганел.

— Ще добавя — поде ученият, — че малко са пътешествениците, които са изчезнали в тази просторна страна. Мисля дори, че Лейхарт е единственият, за чиято съдба не се знае нищо, при все че малко преди заминаването ми бях уведомен в Географското дружество, че Мак Интайр смятал, че е попаднал на следите му.

— Нима всички области на Австралия не са изследвани? — запита леди Гленарван.

— Не достатъчно, госпожо — отговори Паганел. — За този материк се знае толкова, колкото и за вътрешността на Африка. А предприемчиви пътешественици не са липсвали. От 1606 година до 1862 година повече от петдесет изследователи са работили както във вътрешността, така и по бреговете на Австралия, за да я проучат.

— О, петдесет! — каза майорът недоверчиво.

— Да, Мак Набс, точно толкова. Аз говоря за моряците, които, рискувайки да плават по непознати води, са очертали границите на Австралия, а също и за пътешествениците, които са се опитвали да прекосят материка.

— Все пак петдесет е силно казано — отвърна майорът.

— Ще отида и по-далеч, Мак Набс — поде географът, раздразнен, че му се противоречи.

— Идете по-далеч, Паганел.

— Ако не ми вярвате, ще ви изброя тия петдесет имена без колебание.

— О! — каза спокойно майорът. — Това са те, учените! В нищо не се съмняват.

— Майоре — каза Паганел, — залагате ли карабината си марка „Пърдей Мур и Диксън“ срещу моя далекоглед „Секретан“?

— Защо не, Паганел, ако това ви прави удоволствие? — отвърна Мак Набс.

— Добре, майоре — извика ученият, — ето една карабина, с която вие повече няма да убивате диви кози или лисици, освен ако ви я заема, нещо, което винаги с удоволствие ще направя.

— Паганел — отговори сериозно майорът, — когато имате нужда от далекогледа ми, той ще бъде винаги на ваше разположение.

— Да започнем тогава — отвърна Паганел. — Госпожи и господа, вие сте публиката, която ще ни съди. А ти, Робърт, ще бележиш точките.

Лорд и леди Гленарван, Мери и Робърт, майорът и Джон Манглс, които спорът забавляваше, се приготвиха да слушат географа. Впрочем не можеше да се избере по-подходящ момент да се говори за Австралия, към която ги водеше „Дънкан“, и за нейната история. И затова Паганел бе помолен да започне веднага своя сеанс по мнемотехника[1].

— Мнемосина! — провикна се той — Богиньо на паметта, майко на целомъдрените музи, вдъхнови твоя верен и пламенен почитател! Преди двеста петдесет и осем години, драги приятели, Австралия била още непозната. Съществуването на голям южен материк се предполагало отдавна. В библиотеката на вашия Британски музей, драги Гленарван, се съхраняват две карти от 1550 година, които отбелязват земя на юг от Азия, която те назовават „Великата Ява на португалците“. Но тия карти не са достатъчно достоверни. Стигам до XVII век, 1606 година. През тази година един испански мореплавател, Кирос, открил земя, която нарекъл „Австралия на Светия дух“ Някои автори твърдят, че той е открил групата острови Нови Хебриди, а не Австралия. По този върос няма да споря. Робърт, отбележи този Кирос и да преминем на друг.

— Един — каза Робърт.

— Същата година Луис Вас де Торес, помощник-командир на флотилията на Кирос, продължил по на юг да изследва новите земи. Но честта за великото откритие се пада на холандеца Теодорик Хертог. Той слязъл на западния бряг на Австралия при 25° южна ширина и я нарекъл „Индрахт“, по името на своя кораб. След него броят на мореплавателите се увеличил. В 1618 година Цихен изследвал по южния бряг земите Арнхейм и Ван Димен. В 1619 година Жан Еделс обходил и нарекъл с името си една част от западния бряг. В 1622 година Льовал се спуснал до носа, който носи неговото име. В 1627 година дьо Нуитс и дьо Вит, единият на запад, другият на юг, допълнили откритията на техните предшественици. Те били последвани от капитан Кар-пентър, който навлязъл с корабите си в просторния залив, наричан и сега залив Карпентария. Най-сетне в 1642 година именитият моряк Тасман обиколил остров Ван Димен, за който смятал, че е свързан с материка, и го нарекъл на името на главния губернатор дьо Батавия, име, което потомството справедливо е заменило с името Тасмания. По това време австралийският материк е бил обиколен изцяло. Установено било, че Индийският и Тихият океан мият бреговете му и в 1665 година, тъкмо в епохата, когато ролята на холандските мореплаватели била към своя залез, на този огромен южен остров бе наложено името Нова Холандия, което той не запази. До какво число стигнахме?

— До десет — отговори Робърт.

— Добре — продължи Паганел, — бележа едно кръстче и минавам към англичаните. В 1686 година един шеф на пирати, член на „Бреговото братство,“ един от най-известните флибюстиери[2] от южните морета, Уйлям Дампие, след многобройни приключения — смесица от удоволствия и нещастия — достигнал с кораба „Синье“ северозападния бряг на Нова Холандия при 16° 50′ южна ширина. Той влязъл във връзка с туземците и дал много подробно описание на техните нрави, беднотия и умствено развитие. През 1689 годна той се върнал в същия залив, в който бил слязъл Хертог, но вече не като пират, а като капитан на „Рьобък“, кораб на кралския флот. До този момент обаче откриването на Нова Холандия нямало друго значение освен географско. Никой не мислел да я колонизира и в течение на три четвърти век, от 1699 до 1770 година, нито един мореплавател не слязал на нейния бряг. Но тогава се явил един от най-известните моряци на света, капитан Кук, и новият континент не закъснял да бъде открит за европейските емигранти. През време и на трите си знаменити пътешествия Джеймс Кук е слизал на бреговете на Нова Холандия. За пръв път той слязъл там на 31 март 1770 година. След като направил в Отаити сполучливи наблюдения върху преминаването на Венера пред Слънцето[3], Кук насочил своя малък кораб „Индевър“ на запад в Тихия океан. Там той открил Нова Зеландия и стигнал на западния бряг на Австралия до един залив, толкова богат с нови растения, че го нарекъл Ботанически залив. Това е днешният „Ботани бей“. Отношенията му с полудивите туземци не са интересни. Кук се изкачил на север близо до нос Трибулейшън, където при 16° южна ширина „Индевър“ заседнал на един коралов риф, на осем мили от брега. Опасността да потъне била неизбежна и се наложило храната и оръдията да бъдат хвърлени в морето. Но през следната нощ приливът издигнал олекналия кораб и той не потънал, само защото едно парче корал се било загнездило здраво в дупката и не позволило на водата да премине. Кук успял да отведе кораба до малко заливче. В него се вливала река, която нарекли Индевър… Там в продължение на три месеца — докато траели поправките — англичаните се опитали да установят полезни връзки с туземците, но не успели и отплавали. „Индевър“ продължил пътя си на север. Кук искал да знае дали съществува пролив между Нова Гвинея и Нова Холандия. След редица опасности и след като корабът му рискувал двадесетина пъти да потъне, той забелязъл на югозапад обширно море. Проливът съществувал. Кук го преминал, слязъл на малък остров и като завладял от името на Англия големите крайбрежни територии, които открил, той ги нарекъл с типичното английско име „Нов Южен Уелс“. Три години по-късно смелият моряк командувал „Аванчър“ и „Резолюшън“. Капитан Фурно тръгнал с „Аванчър“ да изследва бреговете на Вандименовата земя и се върнал с предположението, че тя е част от Нова Холандия. Едва през 1777 година, по време на трето си пътуване, Кук посетил с корабите си „Резолюшън“ и „Декуверт“ залива Аванчър във Вандименовата земя и оттам няколко месеца по-късно тръгнал за Сандвичевите острови, където загинал.

— Той е бил велик човек — каза Гленарван.

— Най-именитият моряк, който някога е съществувал. Бенкс, един от неговите спътници, внушил на английското правителство идеята да се основе колония в Ботани бей. След него се втурнали към Австралия мореплаватели от всички нации. В последното писмо, получено от Лаперуз и писано на 7 февруари 1787 година в Ботани бей, злощастният моряк съобщава за намерението си да посети залива Карпентария и цялото крайбрежие на Нова Холандия до Вандименовата земя. Той тръгнал, но не се върнал. В 1788 година капитан Филип основал в Порт Джаксън първата английска колония. В 1791 година Ванкувър изследвал голяма част от южното крайбрежие на новия континент. В 1792 година д’Антрекасто, изпратен да търси Лаперуз, обиколил Нова Холандия на запад и на юг и открил по пътя си неизвестни дотогава острови. В 1795 и 1797 година двама млади хора, Флиндерс и Бас, продължили да изследват смело, с лодка, дълга осем стъпки, южното крайбрежие и в 1797 година Бас минал между Вандименовата земя и Нова Холандия през пролива, който носи неговото име. През същата година Фламинг, откривателят на остров Амстердам, открил по източните брегове реката Суон ривър, в която живеели извънредно красиви черни лебеди. А що се отнася до Флиндерс, той подновил в 1801 година своите интересни изследвания и при 138° 58′ източна дължина и 35°40′ южна ширина той се срещнал в Енкаунтърбей с „Жеограф“ и „Натуралист“ — два френски кораба, командувани от капитаните Боден и Хамлен.

— А капитан Боден? — каза майорът.

— Да! Но защо това възклицание? — запита Паганел.

— О! Нищо. Продължавайте, драги Паганел.

— Продължавам, като ще добавя към имената на тия мореплаватели и името на капитан Кинг, който от 1817 до 1822 година допълнил изследването на междутропическото крайбрежие на Нова Холандия.

— С това имената стават двадесет и четири — каза Робърт.

— Добре — отговори Паганел, — аз вече притежавам половината карабина на майора. А сега, като свърших с моряците, да преминем към пътешествениците.

— Много добре, господин Паганел — каза леди Елена. — Трябва да се признае, че вие имате поразителна памет.

— Нещо много чудно — добави Гленарван — за човек толкова…

— Толкова разсеян — избърза да каже Паганел. — О! Аз помня само дати и факти и това е всичко.

— Двадесет и четири — повтори Робърт.

— Е добре, двадесет и петият, поручик Доус. Това било в 1789 година, една година след основаването на колонията в Порт Джаксън. Новият континент бил обиколен, но какво съдържал той, никой не можел да каже. Дълга верига планини, успоредни на източното крайбрежие, като че ли препречвали пътя към вътрешността. След едно пътуване от девет дни поручик Доус е трябвало да се върне в Порт Джаксън. Същата година капитан Тенч се опитал да премине тази висока верига, но не успял. Тия два неуспеха отклонили в течение на три години пътешествениците от намерението им да се заемат с тази трудна задача. В1792 година полковник Патерсън, смел изследовател на Африка, направил също неуспешен опит. На следната година един обикновен боцман от английския флот, смелият Хоукинс, надминал с двадесет мили линията, която предшествениците му не успели да преминат. За следващите осемнадесет години мога да спомена само две имена — името на известния моряк Бас и на Барелие, инженер на колонията, които не са били по-щастливи от другите. Стигам до 1813 година, когато най-сетне бе открит един проход на запад от Сидней. Губернаторът Макари се осмелил в 1815 година да мине през него и основал град Батхърст на другата страна на Сините планини. От този момент Тросби в 1819 година, Окслей, който проникнал на триста мили в страната, Хоуел и Хън, тръгнали именно от залива Туфолд, през който минава тридесет и седмият паралел, и капитан Стърт, който в 1829 и 1830 година проучил течението на реките Дарлинг и Мърей, обогатиха географията с нови данни и подпомогнаха развитието на колониите.

— Тридесет и шест — каза Робърт.

— Отлично! Имам аванс — отговори Паганел. — Ще спомена, между другото, Ейр и Лайхарт, които обходили част от страната в 1840 и 1841 година; Стърт в 1845 година; братята Грегъри и Хелпман в 1846 година в Западна Австралия; Кенеди в 1847 година по реката Виктория и в 1848 година в Северна Австралия; Грегъри в 1852 година, Остин в 1854 година; пак братята Грегъри от 1855 до 1858 година в северозападната част на материка; Бабедж от езерото Торенс до езерото Ейр и стигам най-сетне до един много известен в австралийските летописи пътешественик — Стюарт, който предприел три пъти смели пътувания през континента. Първата му експедиция във вътрешността е от 1860 година. Ако искате, по-късно ще ви разправя как Австралия е била премината четири пъти от юг на север. Днес ще се огранича само да довърша този дълъг списък и за периода от 1860 до 1862 година ще добавя към имената на изброените смели труженици на науката и имената на братята Демпстер, Клерксон и Харпър, на Бърке и Уйлс, на Нейлсън, на Уокър, Ландсборо, Маккинлей, Хоувит…

— Петдесет и шест! — провикна се Робърт.

— Добре, майоре — продължи Паганел, — добре ще ви натоваря, защото не съм споменал нито Дъперей, нито Бугенвил, нито Фитц Рой, нито Уйкам, ни Стокс…

— Достатъчно — каза майорът, смазан от множеството имена.

— Нито Перу, нито Куой — продължаваше Паганел, засилил се като експресен влак, — нито Бенет, нито Кънингам, нито Нътчел, нито Тиер…

— Милост!

— Нито Диксън, нито Стрелески, нито Рейд, нито Уйлкс, нито Мичел…

— Спрете, Паганел — каза Гленарван, който се смееше от все сърце, — недейте доубива нещастния Мак Набс. Бъдете великодушен! Той се признава за победен.

— А карабината му? — запита географът с тържествуващ вид.

— Ваша е, Паганел — отговори майорът, — и съжалявам много за нея. Но вие имате памет да спечелите цял артилерийски музей.

— Не е възможно да се познава по-добре Австралия — каза леди Елена. — И най-малкото име, и най-малкият факт…

— Охо! И най-малкият факт! — поклати глава майорът.

— Какво! Какво, Мак Набс? — провикна се Паганел.

— Казвам, че може би не познавате всички подробности по откриването на Австралия.

— Например? — запита високомерно Паганел.

— Ако ви посоча някоя подробност, която не знаете, ще ми върнете ли карабината? — запита Мак Набс.

— Веднага, майоре.

— Спазарихме ли се?

— Спазарихме се.

— Добре. Знаете ли, Паганел, защо Австралия не принадлежи на Франция?

— Но, струва ми се…

— Или поне как обясняват англичаните това?

— Не, майоре — отговори Паганел обидено.

— Чисто и просто защото капитан Боден, който при това не е бил срамежлив, в 1802 година се изплашил толкова много от крякането на австралийските жаби, че бързо вдигнал котва и избягал, за да не се върне вече никога.

— Какво! — провикна се ученият. — Така се говори в Англия? Но това е злобна шега!

— Признавам, че е много злобна — отговори майорът, — но тя е историческа в Обединеното кралство.

— Това е недостойно! — провикна се патриотичният географ. — И това сериозно ли се говори?

— Принуден съм да го призная, драги Паганел — отговори Гленарван посред всеобщ смях. — Как! Вие не знаехте тази подробност?

— Разбира се, че не, и протестирам! Впрочем англичаните ни наричат „хора, които ядат жаби“, а обикновено не се изпитва страх от онова, което ядеш.

— И все пак това се говори, Паганел! — отговори със скромна усмивка майорът.

Ето как знаменитата карабина „Пърдей Мур и Диксън“ остана собственост на майор Мак Набс.

Бележки

[1] Мнемотехника или мнемоника — изкуство да запомняш. Б. пр.

[2] Пирати, корсари или флибюстиери са названия на морски разбойници от XVII век. Те са играли голяма роля в Англия и Франция в борбата им срещу Испания за колонии. Б. пр.

[3] Преминаването на планетата Венера пред диска на Слънцето е станало в 1769 година. Това много рядко явление е имало голямо астрономическо значение, защото е позволило да се изчисли точно разстоянието от Земята до Слънцето. Б.а.