Жул Верн
Децата на капитан Грант (31)

Глава V
ГНЕВЪТ НА ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН

Два дни след този разговор Джон Манглс направи по обяд своите измервания и съобщи, че „Дънкан“ се намира на 113° 37 източна дължина. Пътниците погледнаха корабната карта и видяха със задоволство, че от нос Бернули ги отделят само пет градуса. Между този нос и крайната точка на нос Антрекасто австралийският бряг описва една дъга, чиито краища опъва като тетива на лък тридесет и седмият паралел. Ако „Дънкан“ се насочеше на север към екватора, той щеше да стигне скоро до нос Чатам, от който отстоеше иа сто и двадесет мили, В момента той плаваше в оная част на Индийския океан, която мие австралийския материк.

Следователно те можеха да се надяват, че след четири дни нос Бернули ще се покаже на хоризонта.

Досега западният вятър бе улеснил хода на яхтата, но от няколко дни той започна да отслабва и малко по малко да стихва. На 13 декември той стихна съвсем и платната увиснаха по мачтите.

Без мощното си витло „Дънкан“ щеше да бъде скован от безветрието на океана.

Това състояние на атмосферата можеше да продължи неопределено време. Вечерта Гленарван поговори по този въпрос с Джон Манглс. Младият капитан виждаше кък бързо се изпразват трюмовете с въглища и изглеждаше доста обезпокоен от внезапното стихване на вятъра. Той бе опънал всички платна на кораба си, за да използува и най-малкото подухване. Но, както казват моряците, вятърът не стигаше да напълни даже една шапка.

— Във всеки случай — каза Гленарван — не трябва да се оплакваме, защото е по-добре безветрие, отколкото обратен вятър.

— Ваша светлост има право — отговори Джон Манглс, — но тъкмо тия внезапни затишия докарват промяна на времето и затова аз се боя от тях. Ние плаваме на границата на мусоните^[1], които от октомври до април духат от североизток, и ако попаднем в тях, ходът ни ще бъде много забавен.

— Няма какво, Джон! Ако това се случи, ще трябва да се примирим. В края на краищата то ще бъде само едно забавяне.

— Безспорно, ако не се разрази буря.

— От буря ли се страхувате? — каза Гленарван, като разглеждаше небето, по което от хоризонта до зенита нямаше пикакъв облак.

— Да — отговори капитанът, — казвам го на ваша светлост, но не бих искал да плаша леди Гленарван, нито мис Грант.

— Постъпвате разумно, но какво ви тревожи?

— Сигурните признаци на буря. Не се доверявайте на изгледа на небето, милорде. Няма нищо по-измамно. От два дни барометърът спада по обезпокоителен начин. В момента той е много спаднал. Това е предупреждение, което не мога да пренебрегна. Аз се опасявам особено много от бурите в южните морета, защото вече съм се борил с тях. Изпаренията, които се сгъстяват в огромните заледени пространства на Южния полюс, предизвикват въздушни течения със страшна сила. Оттук — борбата между полярни и екваториални ветрове, която създава циклоните, ураганите и всички ония разнообразни бури, срещу които не е лесно за кораба да се бори.

— Джон — отговори Гленарван. — „Дънкан“ е здрав кораб, а капитанът му опитен моряк. Нека дойде бурята, ние ще съумеем да се справим с нея.

Като изразяваше опасенията си, Джон Манглс се подчиняваше на своя моряшки инстинкт. Той беше опитен „weather-wise“, английски израз, който означава „познавач на времето“. Барометърът спадаше непрекъснато и това го накара да вземе на кораба всички предпазни мерки.

Той очакваше голяма буря, която състоянието на небето още не показваше, но за която неговият безпогрешен инструмент не можеше да го измами. Въздушните течения идват от места, гдето живачният стълб се изкачва, и се насочват там, гдето той спада. Колкото по-близки са тия места едно до друго, толкова по-бързо се изравнява атмосферното налягане и толкова по-голяма е скоростта на вятъра.

Джон остана на мостика през цялата нощ. Към единадесет часа южната част на небето започна да потъмнява. Джон извика целия екипаж горе и свали малките платна. Запази само долните платна. В полунощ задуха силен вятър. Духаше с такава сила, че въздухът се движеше със скорост шест туаза в секунда. Пращенето на мачтите, свистенето на въжетата, сухото плющене на платната, стоновете на вътрешните прегради на корпуса — всичко това уведоми пътниците за онова, което те още не знаеха. Паганел, Гленарван, майорът, Робърт се появиха на палубата, едните от любопитство, другите готови да помогнат на екипажа. По небето, което те бяха оставили чисто и звездно, се носеха гъсти облаци, отделени един от друг от ивици на нетна като леопардова кожа.

— Ураган? — попита просто Гленарван.

— Не още, но скоро — отговори капитанът.

В този момент той даде заповед да се навие долният край на платното за буря. Моряците се втурнаха по въжените стъпала на крепилата на мачтата и борейки се с вятъра, не без мъка намалиха площта на платното, като го привързаха пак с долните му върви към напречника. Джон Манглс държеше да запази колкото се може повече платна, за да може яхтата да бъде по-устойчива върху вълните и да се намали нейното клатене.

После, след като взе тия предпазни мерки, той даде на Остин и на боцмана необходимите заповеди за посрещане на урагана, който нямаше да закъснее да се разрази. Вързалата на лодките и на резервния рангоут бяха удвоени. Засилиха също страничните въжета на оръдието и изпънаха въжетата, които крепят мачтите. Затвориха и люковете. Джон, застанал като офицер пред направен в укрепление пробив, не напускаше подветрената страна на яхтата и от височината на кърмовия дек се мъчеше да отгадае тайната на това буреносно небе.

В този момент барометърът бе спаднал на шестстотин и шестдесет милиметра, спадане много рядко за барометричния стълб, и щормгласът^[2] показваше буря.

Беше един часът сутринта. Леди Елена и мис Грант, силно раздрусани в кабините си, се осмелиха да се изкачат на палубата. Скоростта на вятъра беше четиринадесет туаза в секунда. Той духаше със страшна сила корабните въжета. Тия металически кабели, подобно на струните на музикален инструмент, ехтяха, сякаш някакъв огромен лък предизвикваше техните бързи трептения. Скрипците се блъскаха един в друг. Въжетата се хлъзгаха с остър шум в грапавите си жлебове. Платната плющяха с грохота на артилерийски изстрели. Вълните вече бяха чудовищни и налитаха върху яхтата, която се люшкаше като алсион^[3] по пенестите им гребени.

Щом капитан Джон забеляза пътничките, той отиде бързо при тях и ги помоли да слязат в каюткомпанията. Огромни вълни се насочваха вече към яхтата и палубата щеше да бъде заляна всеки момент. Грохотът на стихията беше толкова оглушителен, че леди Елена едва чуваше младия капитан.

— Има ли някаква опасност? — успя все пак да му каже тя в момент на леко затишие.

— Никаква, госпожо — отговори Джон Манглс, — но нито вие, нито мис Грант можете да останете на палубата.

Леди Гленарван и мис Грант не се противопоставиха на тая заповед, която приличаше по-скоро на молба, и слязоха в каюткомпанията в момента, когато една вълна връхлетя върху кърмовата част на кораба и стъклата на люковете задрънчаха в рамките си. Яростта на вятъра се беше удвоила. Мачтите се огъваха под натиска на платната и яхтата сякаш се изправяше над вълните.

— Свий предното платно! — изкомандува Джон Манглс. — Долу първото долно и стърчилните платна!

Моряците изтичаха по местата си, въжетата бяха отслабени, повдигачите бяха отдадени и стърчилните платна спуснати с шум, който заглуши дори бурята, а „Дънкан“, чийто комин из-ригваше кълба черен дим, биеше неравномерно морето с перките на витлото си, които понякога излизаха над водата.

Гленарван, майорът, Паганел и Робърт съзерцаваха с примесен с ужас възторг борбата на „Дънкан“ с вълните. Те бяха се заловили здраво за мрежите на фалшборда, без да могат да разменят нито дума, и наблюдаваха ятата буревестници, тия злокобни птици, които се забавляваха всред развихрената буря.

В този момент се чу пронизително свистене, което заглуши шума на урагана. Парата започна да излиза със страшна сила, но не от пароотводната тръба, а през клапите на котела. Прозвуча и сирената с необичайна мощ. Яхтата се наклони силно и Уйлсън, който беше на кормилото, бе повален от внезапното силно извиване на кърмата. „Дънкан“ бе застанал напречно на вълните и не можеше да бъде управляван.

— Какво има? — извика Джон Манглс и се втурна към мостика.

— Корабът се накланя! — отговори Том Остин.

— Да не би да е откачено кормилото?

— Машината, машината! — крещеше механикът.

Джон се спусна към машината и стремглаво слезе по стълбите. Гъст облак пара изпълваше помещението. Буталата бяха запрели в цилиндрите. Лостовете не предаваха никакво движение на коленчатата ос. В този момент механикът, като видя, че усилията им са напразни и опасявайки се за котела, затвори достъпа на парата към машината и я изпусна през пароотводната тръба.

— Какво се случи? — запита комендантът.

— Витлото е изкривено или е заклещено — отговори механикът. — Не работи.

— Какво? Не възможно ли е да се оправи?

— Невъзможно.

Не беше момент да се тьрси как да премахнат повредата. Налице беше неоспоримият факт, че витлото не действува и че парата, която бездействуваше, бе изхвърчала през клапите. На Джон не оставаше друго, освен да прибегне към платната и да потърси помощта на вятъра, който се бе оказал неговият най-опасен неприятел.

Той се изкачи на палубата, описа с няколко думи на Гленарван положението и настоя пред него да отиде с другите пътници в каюткомпанията. Гленарван искаше да остане на палубата.

— Не, ваша светлост — отговори Джон Манглс решително, — аз трябва да остана сам с екипажа си. Слезте долу! Корабът може да бъде залян и вълните ще ви пометат безмилостно.

— Но ние можем да бъдем полезни.

— Слезте, слезте, милорде, това се налага! Има обстоятелства, при които аз съм господар на кораба! Заповядвам да се оттеглите!

За да говори Джон Манглс с такъв повелителен тон, очевидно положението беше много сериозно. Гленарван разбра, че именно той трябваше да даде пример на послушание. Напусна палубата, последван от тримата си спътници, и отиде при двете жени, които очакваха с безпокойство развръзката на тази борба със стихиите.

— Енергичен човек е нашият добър Джон! — каза Гленарван, като влизаше в каюткомпанията.

— Да — отговори Паганел, — той ми напомня капитана от драмата на вашия велик Шекспир „Буря“, който казва на краля, намиращ се на кораба му:

— Вън оттук! Мълчете! В кабината си! Щом не можете да накарате стихиите да млъкнат, млъкнете вие! Махнете се от пътя ми, на вас говоря!

В това време Джон Манглс не губеше нито секунда, за да изтегли кораба от опасното положение, в което го бе поставила повредата на витлото. Той реши да използува колкото може по-малко платна, за да не се отклони много от пътя. Трябваше да се запазят някои платна и да се опънат така, че да се насочат косо към вятъра. Опънаха намалено първото горно платно и поставиха импровизирано платно на главната мачта. Корабът бе насочен по посока на вятъра.

Яхтата, която имаше отлични мореходни качества, се понесе напред като пришпорен бързоходен кон и изложи бордовете си на бурните вълни. Но намалените платна щяха ли да издържат?

Те бяха направени от най-добрата материя на „Дънди“, но каква тъкан можеше да издържи такъв напор?

Плаването косо на вятъра с намалени платна имаше преимуществото, че излагаше на вълните най-солидните части на яхтата и я държеше в първоначалната й посока. Все пак това беше опасно, защото корабът можеше да пропадне в огромните падини, които се образуваха между вълните, и да не се издигне вече. Но Джон Манглс нямаше избор и реши да продължи така, докато издържат мачтите и платната. Екипажът му беше тук, пред очите му, готов да се притече навсякъде, където присъствието му бе наложително. Джон, привързан към крепителите на мачтата, наблюдаваше разяреното море.

В това положение протече останалата част на нощта. Надяваха се, че на разсъмване бурята ще стихне. Напразна надежда. Към осем часа сутринта вятърът се засили и се превърна в ураган със скорост осемнадесет туаза в секунда.

Джон мълчеше, но трепереше за кораба и за тия, които бяха на него. „Дънкан“ се наклоняваше ужасно встрани. Гредите му пращяха и понякога напречниците на мачтите досягаха гребените на вълните. Дори в един момент екипажът помисли, че яхтата няма да се изправи. Моряците със секири в ръце вече се спускаха към крепителите на главната мачта, когато платната, изтръгнати от въжетата, излетяха като огромни албатроси.

„Дънкан“ се изправи, но без опора над вълните, без посока и се клатеше толкова силно, че мачтите му застрашаваха да се пречупят из основа. Той не можеше да издържи дълго подобно клатене, мачтите се огъваха, дебелите дъски на корпуса се разединяваха, обковките се късаха и скоро водата можеше да нахлуе.

На Джон Манглс оставаше само едно средство: да постави едно малко предно платно и да тръгне по вятъра. Той успя, но след продължителни усилия и след като трябваше двадесет пъти да започват отново. Едва към три часа пладне можаха да изпънат платното и го оставят на действието на вятъра.

Това платно позволи на „Дънкан“, гонен от вятъра, да се понесе с необикновена бързина. Той плаваше на североизток, където го тласкаше бурята, и трябваше да поддържа колкото се може по-голяма скорост, защото от нея зависеше спасението му. Понякога, като надпреварваше вълните, които се движеха в същата посока, той ги прорязваше с острия си нос и като потъваше в тях подобно на огромен кит, водата го заливаше от единия край до другия. В други моменти скоростта му се изравнянаше с тая на вълните, кормилото преставаше да работи и той правеше огромни внезапни завои, които заплашваха да го поставят срещу вълните. Случваше се също вълните, подгонени от урагана, да бягат по-бързо от него. Тогава той подскачаше но гребените им и цялата палуба се заливаше с неудържима сила от кърмата до носа.

Така тревожно между надеждата и отчаянието премина денят на 15 декември и нощта, която го последва. Джон Манглс не напусна нито за миг поста си. Не хапна нищо. Измъчваха го опасения, които невъзмутимият израз на лицето му не издаваше. Погледът му търсеше упорито да проникне в натрупаните на север мъгли.

И наистина той имаше от какво да се опасява. „Дънкан“, отхвърлен от пътя си, се носеше към австралийския бряг със скорост, която нищо не можеше да спре. Джон Манглс чувствуваше по инстинкт, че корабът е носен от едно светкавично течение. Всеки миг той се страхуваше, че яхтата ще налети на подводна скала и ще се разбие на хиляди парчета. По негова преценка брегът се намираше на дванадесетина мили по посока на вятъра. А сушата — това значеше крушение и загуба на яхтата. Сто пъти по-добре беше да останат в огромния океан, срещу чийто гняв един кораб може да се брани, па макар и да отстъпва. Ако бурята обаче го захвърли на някой бряг, той загива.

Джон Манглс слезе при лорд Гленарван, повика го настрана и му обясни положението, без да намалява неговата сериозност. Той посрещаше нещата с хладнокръвието на моряк, готов на всичко, и завърши с думите, че ще бъде може би принуден да изхвърли „Дънкан“ на брега.

— За да спася, ако е възможно, тия, които се намират в него, милорде.

— Правете, каквото намерите за добре, Джон! — отговори Гленарван.

— А леди Елена? Мис Грант?

— Ще им кажа едва в последния момент, когато изчезне всяка надежда да се задържим в морето. Ще ме предупредите, нали?

— Ще ви предупредя, милорде.

Гленарван се върна при пътничките, които, без да разбират опасността, чувствуваха нейната неизбежност. Те проявяваха голяма смелост, равна на смелостта на техните кавалери. Паганел се бе впуснал в съвсем ненавременни теории за посоката на въздушните течения. Той правеше пред Робърт, който го слушаше, интересни сравнения между вихри, циклони и бури. Що се отнася до майора, той чакаше края с фатализма на мюсюлманин. Към единадесет часа ураганът сякаш поутихна, влажната мъгла се разсея и в един кратък проблясък Джон можа да съзре някакъв нисък бряг на около шест мили но посока на вятъра. Яхтата се носеше право към него. Страхотни вълни се издигаха на грамадна височина, на петдесет стъпка и повече. Джон разбра, че те бяха намерили здрава опорна точка, за да се издигат толкова високо.

— Има пясъчни плитчини — каза той на Остин.

— Така мисля и аз — отговори помощникът.

— Ние сме в ръцете на господа — продължи Джон. — Ако той не насочи „Дънкан“ през някой проход и не го преведе през него сам, сме загубени.

— В момента е прилив, капитане, може би ще успеем да минем над плитчините.

— Но вижте, Остин, яростта на тия вълни. Кой кораб би могъл да им устои? Да помолим господ да ни помогне, приятелю мой!

През това време, „Дънкан“ със своите намалени платна се насочваше към брега със страшна бързина. Скоро той се намери само на две мили от пясъчните плитчини. Изпаренията скриваха ежеминутно брега. Все пак на Джон се стори, че зад пенестата лента, образувана от плитчините, водата беше спокойна. Там „Дънкан“ би бил в относителна безопасност. Но как да преминат?

Джон помоли пътниците да се изкачат на палубата. Той не искаше в момента на крушението те да бъдат затворени в каюткомпанията. Гленарван и спътниците му погледнаха страшното море. Мери Грант побледня.

— Джон — каза тихо Гленарван на младия капитан, — аз ще опитам да спася жена си или да загина с нея. Вземи грижата за мис Грант.

— Да, ваша светлост — отговори Джон Манглс, като поднесе ръката на лорда към влажните си очи.

„Дънкан“ се намираше само на няколкостотин метра от началото на плитчините. Издигнатото от прилива ниво на морето щеше безспорно да позволи на яхтата да премине опасните плитчини. Но огромните вълни, които ту я издигаха, ту я отпускаха, щяха неминуемо да ударят гръбнака й в дъното. Имаше ли начин да се намали яростта на вълните, да се успокои движението на водата, с една дума, да се смири бушуващата стихия?

През ума на Джон Манглс премина една последна идея.

— Масло! — извика той. — Хвърляйте масло, деца мои! Хвърляйте масло!

Думите му бяха разбрани веднага от целия екипаж. Касаеше се да се употреби един способ, който успяваше понякога. Яростта на вълните можеше да се намали, като се покрият с пласт мазнина. Мазнината излиза на повърхността и унищожава гребените на вълните, като ги прави по-заоблени. Въздействието е незабавно, но кратко. Когато един кораб премине през това изкуствено усмирено море, то удвоява яростта си и тежко томува, който го следва. Моряците, чиито сили се бяха удесеторили от грозящата опасност, незабавно извадиха на носа на кораба варелите с тюленово масло. Там ги издъниха с брадви и ги провесиха по перилата на левия и десния борд.

— Бъдете готови! — извика Джон Манглс, чакайки удобния момент.

За двадесет секунди яхтата достигна началото на плитчините, които ивица яростни вълни ограждаха. Моментът бе настъпил.

— С бога напред! — извика младият капитан.

Бъчвите бяха обърнати и от тях бликнаха ручеи масло. Мигновено масленият слой сякаш изравни пенестата повърхност на морето. „Дънкан“ прелятя над усмирените води и се намери зад опасните плитчини в спокойно море.