Жул Верн
Децата на капитан Грант (62)

Глава XIV
ПЛАНИНАТА Е ТАБУ

До върха на планината оставаха още около 30 метра. Бегълците имаха интерес да го достигнат, за да се скрият на отвъдния склон от погледите на маорите. Те се надяваха, че оттам по някой проходим хребет ще могат да стигнат до околните върхове, които се сливаха в една орографическа система, с която, ако бедният Паганел беше тук, бездруго щеше да се справи.

Наближаващите крясъци ставаха все по-заплашителни и бегълците ускориха изкачването. Нахлуващата орда бе стигнала вече подножието на планината.

— Кураж! Кураж, приятели! — викаше Гленарван, като насърчаваше другарите си с думи и жестове.

За по-малко от пет минути те стигнаха върха. Там се извърнаха, за да обсъдят положението и да тръгнат в посока, която да заблуди маорите.

От тази височина погледът им обхващаше цялото езеро Таупо, което се простираше на запад всред живописна рамка от планини. На север се издигаха върховете на Пиронджиа, а на юг — огнедишащият кратер на Тонгариро. На изток обаче погледът опираше на преграда от върхове и възвишения, които се сливаха с Уахити Рейнджес, тази голяма верига, чиито непрекъснати звена свързват целия северен остров от пролива Кук до Източния нос. Трябваше значи да се спуснат по отвъдния склон и да навлязат в теснини, които може би нямаха изход.

Гленарван хвърли тревожен поглед наоколо. Слънчевите лъчи бяха разпръснали мъглата и той виждаше ясно и най-малките неравности на почвата. Никакво движение на маорите не можеше да убегне от погледа му.

Туземците бяха на повече от 150 метра от него, когато достигнаха платото, на което се издигаше самотният конусовиден връх.

Гленарван не можеше да чака нито минута. Изтощен или не, той трябваше да бяга, за да не бъде обграден.

— Да слизаме! — извика той. — Да слизаме, докато пътят ни не е преграден!

Но в момента когато нещастните жени се вдигаха с последни усилия, Мак Набс ги спря и каза:

— Това е безполезно, Гленарван, вижте.

И наистина всички видяха една необяснима промяна, която току-що бе настъпила в поведението на маорите.

Неочаквано те бяха престанали да ги преследват. Изкачването по планината бе преустановено като по властна заповед. Ордата от туземци бе обуздала порива си и се бе спряла като морски вълни пред непреодолима скала. Всичките тия диваци, настървени за кръв, сега, застанали в редици около подножието на планината, виеха, ръкомахаха, размахваха пушки и брадви, но не напредваха нито стъпка. Кучетата им, приковани в земята като тях, лаеха бясно.

Какво се бе случило? Каква невидима сила задържаше туземците? Бегълците гледаха, без да разбират, и се бояха да не би причината, която бе приковала на място племето на Кай Куму, да изчезне.

Внезапно Джон Манглс нададе вик, който накара другарите му да се обърнат. Той им сочеше с ръка една малка крепост, издигната на върха на конусовидното възвишение.

— Гробът на вожда Кара Тете! — провикна се Робърт.

— Истината ли говориш, Робърт? — запита Гленарван.

— Да, милорде, това наистина е неговият гроб — познавам го…

Робърт не се лъжеше. На 15 метра по-горе, на самото било на планината, прясно боядисани колове очертаваха малко оградено място. Гленарван също позна, че това беше гробът на новозеландския вожд. По време на бягството те неволно се бяха озовали на самия връх Маунганаму.

Следван от другарите си, лордът изкачи и последните склонове на конуса, до самото подножие на гробницата. В нея се влизаше през широк отвор, преграден с рогозки. Гленарван се гответе да влезе във вътрешността на Удупа, когато изведнъж бързо се дръпна назад и извика:

— Един дивак!

— Дивак в този гроб? — запита майорът.

— Да, Мак Набс.

— Какво от това? Да влезем!

Гленарван, майорът, Робърт и Джон Манглс влязоха вътре. Там имаше един маор, облечен в голямо наметало от формиум. Сянката на Удупа не позволяваше да се различат чертите му. Той изглеждаше много спокоен и закусваше съвсем безгрижно.

Гленарван се готвеше да му заговори, когато туземецът го изпревари и му каза любезно на хубав английски език:

— Седнете, драги лорде, закуската ви чака.

Това беше Паганел. Като чуха гласа му, всички се втурнаха в Удупа и се хвърлиха в обятията на чудесния географ. Паганел беше намерен! Той олицетворяваше спасението на всички. Започнаха да го разпитват, искаха да знаят как и защо се намираше на върха на Маунганаму. Но Гленарван прекъсна с една дума това ненавременно любопитство.

— Диваците! — каза той.

— Диваците! — отговори Паганел, като повдигна рамене. — Та това са индивиди, които крайно презирам.

— Но не могат ли те…

— Те! Тия глупаци! Елате да ги видите!

Всички последваха Паганел, който излезе от Удупа. Новозе-ландците бяха на същото място, окръжаваха подножието на конуса и надаваха страхотни крясъци.

— Крещете! Вийте! Дерете си дробовете, глупави същества! — каза Паганел. — Смеете ли да изкачите тази планина!

— А защо? — запита Гленарван.

— Защото тук е погребан вождът, защото този гроб ни закриля, защото планината е табу!

— Табу?

— Да, приятели мои! И затова аз се приютих тук като в някое от ония убежища в средните векове, които са били отворени за нещастниците.

— Господ е с нас! — извика леди Елена, като вдигна ръце към небето.

И наистина планината беше табу и поради това суеверните диваци не можеха да се изкачват по нея.

Това още не беше спасение за бегълците, но все пак една спасителна отсрочка, от която те трябваше да се възползуват.

Гленарван, обзет от неописуемо вълнение, не можеше да произнесе нито дума, а майорът клатеше глава с истинско задоволство.

— А сега, драги приятели — каза Паганел, — ако тия говеда смятат да ни победят с търпението си, много се лъжат. Само след два дни ние ще бъдем далеч от тях.

— Ще избягаме! — каза Гленарван. — Но как?

— Не знам — отговори Паганел. — Знам само, че ще избягаме.

След това всички пожелаха да чуят приключенията на географа. Но чудно нещо, този словоохотлив човек се въздържаше да говори и трябваше, тъй да се каже, да му теглят думите от устата. Той, който толкова обичаше да разказва, сега отговаряше уклончиво на въпросите на своите приятели.

„Променили са моя Паганел!“ — мислеше си Мак Набс.

И наистина изражението на достойния учен не беше същото. Той се увиваше плътно в широкото си наметало от формиум и сякаш отбягваше любопитните погледи. Стеснението му, когато ставаше дума за него, не убягна никому, но от учтивост всички се преструваха, че не са забелязали нищо. Впрочем, когато не се говореше за него, Паганел ставаше отново весел както обикновено.

Колкото до преживяното, ето какво той сметна за удобно да разкаже на другарите си, когато всички насядаха около него край оградата.

След убийството на Кара Тете той използувал като Робърт бъркотията на туземците и избягал от паха. Но по-малко щастлив от младия Грант, той попаднал в лагер на маори. Там командувал един снажен вожд с интелигентен вид и несъмнено превъзхождащ всички останали бойци от племето си. Той говорел коректно английски и му пожелал „добре дошъл“, като си потъркал носа о неговия нос.

Паганел се питал дали трябва да се смята за пленник, или не. Но като видял, че не може да направи нито крачка, без да бъде любезно придружаван от вожда, бързо разбрал какво е положението му.

Този вожд, по име Хихи, т.е. „слънчев лъч“, не бил лош човек. Изглежда, очилата и далекогледът на Паганел го накарали да го помисли за голям човек. Затова го привързал към себе си не само с добрини, но и със здрави въжета от формиум особено нощем.

Това ново положение траяло цели три дни. През това време Паганел бил ли е малтретиран, или не? „И да, и не“ — каза той без повече обяснения. С една дума, бил пленник и макар че нямало опасност да бъде веднага наказан, положението му не било по-завидно от това на клетите му приятели.

За щастие една нощ той успял да прегризе въжетата и да избяга. Присъствувал отдалеч на погребението на вожда и знаел, че са го погребали на върха на Маунганаму и че поради това планината ставала табу. И решил да се приюти там, понеже не искал да напусне областта, в която другарите му били задържани. Успял в опасното си начинание. Стигнал до гроба на Кара Тете през последната нощ и „възстановявайки силите си“, зачакал небето да спаси другарите му по някакво чудо.

Това беше разказът на Паганел. Но не пропусна ли той нарочно някоя подробност от престоя си при туземците? Това можеше да се помисли, защото той неколкократно се объркваше. Както и да е, всички го поздравиха и след като узнаха миналото, се занимаха с настоящето.

Положението продължаваше да бъде крайно критично. Туземците, които не смееха да се изкачат по Маунганаму, разчитаха на глада и жаждата, за да си възвърнат обратно пленниците. Въпрос на време, а туземците имат голямо търпение.

Гленарван не си правеше илюзии върху мъчнотиите на положението, но реши да чака благоприятни обстоятелства и дори да ги създаде, ако стане нужда.

Преди всичко Гленарван пожела да проучи внимателно Маунганаму, т.е. импровизираната им крепост, но не за да я отбранява, защото нямаше опасност от обсада, а за да излезе от нея. Майорът, Джон, Робърт, Паганел и той направиха точен план на планината. Проучиха посоката на пътеките, наклоните им и докъде стигаха. Хребетът, който свързваше Маунганаму с веригата на Уахити, беше дълъг една миля и се насочваше полегато към равнината. Неговото било, тясно и с пресечен профил, беше единственият проходим път, в случай че бягството станеше възможно. Ако бегълците под прикритието на нощта преминеха по него незабелязани, може би щяха да успеят да навлязат в дълбоките равнини на Рейнджес и да укрият следите си от ма-орските бойци. Но този път беше много опасен. В ниската си част той бе изложен на пушечните изстрели. Ако туземците застанеха от двете страни в подножието му, куршумите им можеха да се кръстосат и да образуват пушечна мрежа, която никой не би могъл да премине безнаказано.

Гленарван и приятелите му се опитаха да преминат през опасната зона на хребета, но бяха поздравени с градушка от куршуми, които не ги засегнаха. Вятърът донесе до тях само няколко хартийки от заряда. От чисто любопитство Паганел ги събра и видя, че на тях има нещо напечатано, което разчете не без мъка.

— Гледай ти! — каза той. — А знаете ли, приятели, с какво пълнят пушките си тия животни?

— Не, Паганел — отговори Гленарван.

— С листа от библията! Ако за това им служат свещените стихове, съжалявам техните мисионери! Така те мъчно ще създадат маорски библиотеки.

Гленарван и другарите му изкачиха стръмните пътеки на конуса и се запътиха към гробницата, която искаха да изследват.

Вървейки, те с учудване почувствуваха през кратки интервали някакво потръпване на почвата. Това не беше вълнение, а приличаше по-скоро на непрекъснатото трептене на парен котел под натиска на кипяща вода. Ясно беше, че под покривката на планината се криеха сгъстени пари, получени от подземния огън.

Това явление не можеше да учуди хора, които неотдавна бяха минали между топлите извори на Уайкато. Те знаеха, че тази централна област, областта на Ика-на-Мауи, е изцяло вулканична. Едно истинско сито, чиято мрежа позволява на подземните пари да излизат през кипящите извори на солфатарите.

Паганел, който бе забелязал това, обърна вниманието на другарите си върху вулканичния характер на планината. Маунганаму не беше нищо друго освен един от многобройните върхове, които стърчат в централната част на острова, т.е. един бъдещ вулкан. И най-малкото механично действие можеше да предизвика образуването на кратер в неговата обвивка от белезникав пясъчен туф.

— Всъщност — каза Гланарван — тук не сме изложени на повече опасност, отколкото около парния котел на „Дънкан“. Тази земна обвивка е здрава като дебела ламарина.

— Съгласен съм — отговори майорът, — но и най-добрият парен котел след продължителна служба винаги експлодира.

— Мак Набс — каза Паганел, — аз не искам да остана на този връх. Нека небето ми покаже проходим път, и ще го напусна веднага.

— А не може ли Маунганаму, който крие в себе си такава голяма сила, сам да ни извлече оттук — отговори Джон Манглс. — Сигурно под краката ни е складирана мощ от много милиони непродуктивни и загубени конски сили! Ако нашият „Дънкан“ имаше само една хилядна част от тях, би ни отвел на края на света!

Това припомняне за „Дънкан“ върна Гленарван към най-тъжните му мисли, защото, колкото и отчаяно да беше собственото му положение, той често го забравяше и страдаше за съдбата на екипажа си.

Той мислеше все още за тези нещастни хора, когато настигна на върха на Маунганаму своите другари.

Щом го забеляза, леди Елена дойде при него.

— Драги Едуард, проучихте ли нашето местоположение? Трябва ли да се надяваме, или да се отчайваме?

— Да се надяваме, мила Елена! — отговори Гленарван. — Туземците никога няма да преминат границата на планината и ние ще имаме достатъчно време да изработим план за бягство.

— А сега в Удупата! — викна радостно Паганел. — Това е нашата крепост, нашият замък, нашата трапезария, нашият работен кабинет! Там никой няма да ни смущава! Мили госпожи, позволете ми да ви предложа гостоприемство в това очарователно жилище!

Всички последваха любезния Паганел. Когато диваците видяха, че бегълците отново оскверняват гробницата, на която бе наложено табу, започнаха да стрелят често и да надават страхотни крясъци, които не отстъпваха по сила на изстрелите. За голямо щастие куршумите не достигаха толкова далеч, колкото виковете, и падаха по средата на склона, а ругатните се губеха в пространството.

Леди Елена, Мери Грант и спътниците им, като видяха, че суеверието на маорите беше наистина по-голямо от гнева им, влязоха спокойно в гробницата.

Удупата на новозеландския вожд представляваше ограда от колове, боядисани в червено. Символични фигури, истинска татуировка върху дърво, разказваха за благородството и подвизите на покойника. Броеници от амулети, раковини или шлифовани камъни се люлееха от един кол до друг. Земята в гробницата бе покрита с дебел пласт зелени листа. В средата малка могила показваше мястото на предния гроб.

Около него бяха наслагани оръжията на вожда: пушките му, пълни и заредени, копието му, великолепната му брадва от зелен жад; много барут и куршуми, които да му стигнат за лов во веки веков.

— Ето ти цял арсенал — каза Паганел, — който ние ще употребим по-полезно от покойника! Каква прекрасна идея имат тия диваци да отнасят оръжието си на онзи свят!

— Но това са английски пушки! — възкликна майорът.

— Несъмнено! — отговори Гленарван. — И доста глупав обичай е да се подаряват огнестрелни оръжия на диваците! После те си служат с тях срещу завоевателите и имат право. Във всеки случай тия пушки ще могат да ни бъдат полезни!

— Но онова, което ще ни бъде още по-полезно — каза Паганел, — са провизиите и водата, предназначени за Кара Тете!

И наистина роднините и приятелите на покойника се бяха погрижили добре за него. Запасите от продукти свидетелствуваха за почитта им към добродетелите на вожда. Тук имаше достатъчно храна за десет души в продължение на петнадесет дни, а за покойника — за цяла вечност. Продуктите бяха от растителен произход и се състояха от папрати, сладки патати, туземните „convolvulos batatas“, и от картофи, които европейците бяха внесли отдавна в страната. Имаше големи съдове, пълни с чиста вода, която е задължителна за всяка новозеландска трапеза, и около десетина художествено изплетени кошници, пълни с някакви таблетки от зелена гума, която никой не познаваше.

Бегълците бяха запасени за няколко дни с храна и вода. Те не чакаха специална покана, за да се нахранят за сметка на покойния вожд.

Гленарван взе необходимите продукти и ги повери на мистър Олбинет.

Стюардът, който си оставаше формалист дори и в най-тежките моменти, намери, че менюто за вечерята е много скромно. Впрочем той не знаеше как да сготви тия корени, а му липсваше и огън.

Но Паганел го улесни, като го посъветва чисто и просто да зарови папратите и сладките патати в самата земя.

И наистина температурата на горните слоеве беше много висока и ако заровеха термометър в земята, той сигурно щеше да се качи до шестдесет или шестдесет и пет градуса. Дори малко остана Олбинет да се изгори сериозно, защото, когато копаеше дупка в земята, за да постави вътре корените, изведнъж бликна струя водни пари, които се издигнаха със свистене на един метър височина. Стюардът падна ужасен по гръб.

— Затворете крановете! — извика майорът, който изтича и с помощта на двамата моряци запълни дупката с шупливи камъчета. През това време Паганел, който наблюдаваше с особен израз това явление, прошепна следните думи:

— Гледай ти! Гледай ти! Хе! Хе! Защо не?

— Да не би да сте ранен? — запита Мак Набс Олбинет.

— Не, господин Мак Набс — отговори стюардът, — но никак не очаквах…

— Толкова добрини от небето! — допълни весело Паганел. — След водата и продуктите на Кара Тете ето ти и огъня от земята! Тази планина е цял рай! Предлагам да основем тук колония, да я разработим и да се установим до края на живота си! Ние ще бъдем робинзоновците от Маунганаму! И наистина аз се питам какво ни липсва върху този прекрасен конус!

— Нищо, ако е солиден — отговори Джон Манглс.

— Хайде де, той не е създаден от вчера — каза Паганел. — Устоява на действието на подземния огън от толкова дълго време, че ще устои и до нашето заминаване.

— Обедът е сервиран — оповести важно мистър Олбинет, като че ли изпълняваше задълженията си в замъка Малкъм.

Насядали около оградата, бегълците започнаха веднага обеда.

Сътрапезниците не бяха придирчиви по отношение на разнообразието на продуктите, но мненията бяха разделени, що се отнася до хранителната папрат. Едни я намираха сладка и с приятен вкус, а други лепкава, блудкава и извънредно жилава. Сладките патати, опечени в гореща почва, бяха превъзходни. Географът забеляза, че Кара Тете не бил никак за съжаление.

След като уталожиха глада си, Гленарван предложи да обмислят веднага план за бягство.

— Вече? — каза Паганел с истинско съжаление. — Мислите вече да напуснете това прекрасно място?

— Но, господин Паганел — отговори леди Елена, — ако предположим, че сме в Капуа, вие знаете, че не бива да подражаваме на Анибал!

— Госпожо — отговори Паганел, — не бих си позволил да ви противореча и понеже искате да разискваме, да разискваме.

— Аз мисля преди всичко — каза Гленарван, — че трябва да се опитаме да избягаме, преди да ни е принудил гладът. Сили не ни липсват и трябва да се възползваме от това. Още тази нощ трябва да се опитаме да достигнем източните долини, като преминем обръча на туземците под закрилата на тъмнината.

— Отлично! — отговори Паганел. — Ако маорите ни оставят да минем.

— А ако ни попречат? — каза Джон Манглс.

— Тогава ще употребим крайните средства — отговори Паганел.

— Значи вие имате крайни средства? — запита майорът.

— Толкова, че не знам какво да ги правя — отвърна Паганел, без да се поясни.

Не оставаше нищо друго, освен да дочакат нощта и опитат да преминат линията на туземците.

Диваците не бяха напуснали местата си. Дори сякаш броят им се беше увеличил с прииждането на закъснели членове на племето.

Тук-таме имаше запалени огньове, които образуваха огнен пояс в подножието на хълма. Когато тъмнината покри околните долини, изглеждаше като че ли Маунганаму излиза от огромно огнище, а върхът му се губи в гъст мрак. На сто и осемдесет метра по-долу се чуваха викове и шумът на неприятелския лагер.

В девет часа, когато се стъмни съвсем, Гленарван и Джон Манглс решиха, преди да поведат другарите си по тоя опасен път, да направят разузнаване. За десетина минути те се спуснаха безшумно надолу и тръгнаха по тесния хребет, който пресичаше линията на туземците на около 15 метра над лагера.

Дотук всичко вървеше добре. Изтегнати край своите огньове, маорите сякаш не забелязваха двамата бегълци и те направиха още няколко крачки. Но изведнъж отляво и отдясно на хребета избухна двойна стрелба.

— Назад! — каза Гленарван. — Тия разбойници имат очи на котки и пушки на снайперисти!

Джон Манглс и той веднага поеха обратно по стръмния склон и се върнаха, за да успокоят другарите си, които се бяха разтревожили от гърмежите. Шапката на Гленарван бе пронизана от два куршума. Невъзможно беше да минат по безкрайния хребет между тия две редици стрелци.

— Ще отложим за утре — каза Паганел. — И понеже не можем да измамим бдителността на туземците, ще ми позволите да им поднеса една попара по мой вкус!

Беше доста студено. За щастие Кара Тете бе донесъл в гроба най-добрите си нощни роби, топли завивки от формиум, в които всички се завиха без стеснение, и скоро бегълците, пазени от суеверието на туземците и под закрилата на оградата, заспаха спокойно върху топлата земя, която потръпваше от клокоченето на подземните газове.