Жул Верн
Децата на капитан Грант (53)

Глава V
ПО НЕВОЛЯ МОРЯЦИ

Уйл Халей и екипажът му се бяха възползували от нощта и съня на пътниците и бяха избягали с единствената лодка на кораба. В това нямаше никакво съмнение. Този капитан, който по дълг трябваше да остане последен на кораба, го бе напуснал първи.

— Тия негодници са избягали — каза Джон Манглс. — Но толкова по-добре, милорде. Спестяват ни доста неприятни сцени!

— И аз така мисля — отговори Гленарван. — Впрочем ние си имаме капитан, а също и моряци, които, макар и да не са опитни, са поне пълни с кураж, това са твоите спътници, Джон. Нареждай и ние сме готови да ти се подчиняваме.

Майорът, Паганел, Робърт, Уйлсън, Мълреди и дори Олбинет започнаха да ръкопляскат на думите на Гленарван и строени на палубата, зачакаха заповедите на Джон Манглс.

— Какво трябва да правим? — запита Гленарван. Младият капитан хвърли поглед към морето, огледа повредените мачти на кораба и след като поразмисли, каза:

— Милорде, имаме два начина да излезем от това положение: да изтеглим кораба и продължим да плаваме, или да стигнем до брега със сал, който ще построим лесно.

— Ако можем да изтеглим кораба, да го изтеглим — отговори Гленарван. — Не мислите ли, че това е най-доброто, което можем да направим?

— Да, ваша светлост, защото на брега какво бихме правили без превозни средства?

— Трябва да избегнем брега — добави Паганел. — Не бива да се доверяваме на Нова Зеландия.

— Още повече че сме се отклонили много от пътя — поде Джон. — Няма съмнение, че поради нехайството на Халей сме отнесени на юг. По пладне ще направя наблюдения и изчисления и ако се намираме южно от Окленд, както предполагам, ще опитам да се придвижим с „Мъкуори“ на север, плавайки покрай брега.

— А повредите на платнохода? — запита леди Елена.

— Не мисля, че са сериозни, госпожо — отговори Джон Манглс. — За да заместя предната мачта, ще приспособя на носа на кораба някаква друга мачта и плавайки, макар и бавно, ще стигнем, където искаме. Ако за нещастие корпусът на кораба е продънен или не може да бъде изтеглен от пясъка, тогава ще трябва да слезем на брега и да вървим пеша до Окленд.

— Да видим първо в какво състояние е корабът — каза майорът. — Това е най-важното.

Гленарван, Джон и Мълреди отвориха големия входник и слязоха в трюма. Там имаше около двеста тона щавени кожи, нахвърляни небрежно. Преместиха ги без много мъка благодарение на скрипците, прикачени на страничните крепители на главната мачта. Джон нареди веднага да изхвърлят част от балите в морето, за да облекчи кораба.

След три часа упорит труд успяха да прегледат дъното на кораба. Два шева от обшивката на лявата страна се бяха отворили. „Мъкуори“ беше наклонен надясно, вследствие на което лявата страна беше над водата и през отворените шевове не можеше да проникне вода. Впрочем Уйлсън побърза да запълни дупките с кълчища и отгоре да прикове внимателно лист медна ламарина.

Водата в трюма не беше повече от шестдесет сантиметра. Помпите щяха да я изсмучат лесно и да облекчат още повече кораба.

След прегледа на корпуса Джон намери, че той беше пострадал малко от засядането. При изтеглянето може би една част от лъжливия гръбнак да остане в пясъка, но можеше и без нея.

След като прегледа вътрешността на кораба, Уйлсън се гмурна във водата, за да определи положението на платнохода върху пясъка.

„Мъкуори“ с нос, обърнат на север-северозапад, беше заседнал върху една плитчина от тинест пясък с много стръмни склонове. Долният край на вълнореза и около две трети от гръбнака бяха затънали дълбоко. Останалата част до кърмовия опор плаваше във вода, чиято дълбочина достигаше десет метра. Кърмата не беше затънала и кормилото действуваше свободно. Това позволяваше да го използуват при първа възможност.

В Тихия океан приливите не са много големи. При все това Джон Манглс разчиташе на тях, за да повдигне „Мъкуори“. Платноходът беше заседнал около един час преди най-високото равнище на водата. Откакто бе започнал отливът, десният борд се бе наклонил още повече. В шест часа сутринта, при най-ниското равнище на водата, той бе достигнал най-големия си наклон и нямаше нужда да поставят подпори под кораба. Така щяха да запазят различните напречници и греди, с които Джон смяташе да направи временна мачта в предната част на платнохода.

Оставаше само да вземат мерки за изтеглянето на „Мъкуори“. Дълга и тежка работа. Несъмнено корабът не можеше да бъде готов до прилива, чието най-високо равнище щеше да бъде в дванадесет и четвърт. Щяха само да видят какво въздействие ще окаже повдигането на водата върху свободната част на кораба и при следния прилив да направят голямото усилие да го изтеглят.

— На работа! — изкомандува Джон Манглс. Доброволците моряци чакаха заповедите му.

Най напред Джон заповяда да приберат платната. Майорът, Робърт и Паганел, ръководени от Уйлсън, се изкачиха на мачтовата площадка. Голямото платно, надуто от вятъра, би попречило на изтеглянето на кораба и затова трябваше да го свият, което криво-ляво сториха. После след упорита и тежка за несвикнали ръце работа беше спуснат вторият мачтов удължител. Младият Робърт, пъргав като котка, смел като юнга, помогна извънредно много по време на тази трудна операция.

Трябваше да се отдаде една котва, може би и две зад кърмата на кораба, по посока на гръбнака. Те трябваше да служат за опорна точка при изтеглянето на „Мъкуори“ при прилива. Тази операция не е трудна, когато корабът разполага с лодка. Взема се една малка котва, и се отдава на подходящо място, което се избира предварително. Но в случая те нямаха лодка и трябваше да я заменят с нещо друго.

Гленарван имаше доста морски опит, за да разбере нуждата от тия операции. За изтеглянето на кораб, заседнал при отлив, отдаването на котва е наложително.

— Но как да направим това без лодка? — запита той Джон.

— Ще употребим парчетата от счупената предна мачта и празни варели — отговори младият капитан. — Операцията ще бъде трудна, но не и невъзможна, защото котвите на „Мъкуори“ са малки. Веднъж отдадени, ако не се откачат, надявам се да успеем.

— Добре, Джон, да не губим време.

Всички, моряците и пътниците, бяха повикани на палубата и всеки се залови за работа. С брадва прерязаха въжетата, които задържаха още предната мачта. При падането си долната част на мачтата се пречупи при наставката си, така че изваждането на мачтовата площадка стана лесно.

Джон Манглс предвиждаше от тази площадка да направи сал. Той я постави на празни бурета и я направи годна да удържи котвите. На сала прикрепиха едно гребло, с което да го управляват. Впрочем и без това отливът щеше да го отнесе точно зад кърмата на кораба. След отдаването на котвите връщането на сала към кораба щеше да стане лесно чрез котвената верига.

По пладне тази работа беше наполовина свършена.

Джон Манглс остави Гленарван да наблюдава започнатите работи, а той се зае да определи местоположението на кораба. Това беше извънредно важно. За щастие Джон бе намерил в каютата на Уйл Халей заедно с годишника на Гринуичката обсерватория и един много мръсен секстант, но още годен за работа. Той го изчисти и го изнесе на палубата.

Този инструмент с помощта на няколко подвижни огледала отразява слънцето на хоризонта точно на пладне, т.е., когато дневното светило достига най-високата си точка. За целта с тръбата на секстанта трябва да се гледа истинският хоризонт, този, където се сливат небето и водата. За жалост сушата се простираше на север като огромен нос и заставаше между наблюдателя и истинския хоризонт, поради което наблюдението беше невъзможно.

При подобни случаи, когато хоризонтът не се вижда, той се замества с изкуствен хоризонт. Това е обикновено един плитък съд, пълен с живак, над който се работи. Всъщност живакът представлява едно напълно хоризонтално огледало.

Джон нямаше живак, но го замести с каца, пълна с течен катран, чиято повърхност отразяваше достатъчно ясно слънцето.

За щастие той знаеше дължината, тъй като беше на западния бряг на Нова Зеландия. Иначе без хронометър не би могъл да я изчисли. Липсваше му само ширината и той се зае да я намери.

Определи с помощта на секстанта меридианната височина^[1] на слънцето над хоризонта. Тази височина беше 68°30. Разстоянието от слънцето до зенита беше значи 21°30′ понеже двете цифри, събрани, трябва да дадат 90 градуса. Този ден, 3 февруари, отклонението на слънцето според годишника беше 16°30′.

Като прибавим към него зенитното разстояние 21°30′, получаваме ширината на мястото — 38 градуса.

Следователно, като изключим някои незначителни грешки, дължими на несъвършените инструменти и за които можеше да не се държи сметка, положението на „Мъкуори“ се определяше с дължина 171°13′ и ширина 38°.

Като се справи с картата на Джонстън, която Паганел бе купил в Идън, Джон Манглс установи, че аварията бе станала при входа на залива Аотея, над нос Кахуа, по брега на провинцията Окленд. Градът Окленд беше на тридесет и седмия паралел, което значеше, че „Мъкуори“ е бил отнесен с един градус на юг. Трябваше значи да се придвижат с един градус на север, за да стигнат до столицата на Нова Зеландия.

— Това прави — каза Гленарван — едно разстояние от най-много двадесет и пет мили, което е нищо.

— Това, което е нищо по море, ще бъде дълго и тежко по суша — отговори Паганел.

— И затова — каза Джон Манглс — ще направим всичко, което е по силите на човека, за да изтеглим „Мъкуори“.

След установяване на местоположението работата продължи. В дванадесет и четвърт по обяд морето бе стигнало най-високото си ниво. Джон не можа да използува този прилив, защото котвите не бяха още отдадени. Все пак той следеше кораба с тревога. Ще се повдигне ли той от прилива? Това щеше да се види след пет минути.

Зачакаха. Чуха се скърцания. Те произлизаха ако не от повдигане, то от разтърсване на гръбнака на кораба. Джон сметна това за добър признак и възложи надежди на следващия прилив, макар че всъщност корабът не мръдна.

Работата продължи. В два часа салът беше готов. Натовариха на него малката котва. Качиха се също Джон и Уйлсън, след като завързаха наа кърмата на кораба едно стоманено въже. Приливът ги отнесе и те отдадоха котвата на сто метра от кораба при дълбочина двадесет метра.

Котвата се залови добре и салът се върна на кораба.

Оставаше да спуснат и другата, голямата котва. Натовариха я не без мъка. Салът повтори маневрата и скоро бе отдадена и втората котва зад първата, на тридесет метра дълбочина.

След това, придръпвайки се по стоманеното въже, Джон и Уйлсън се върнаха на „Мъкуори“.

Котвената верига и стоманеното въже бяха поставени на ру-дана и всички зачакаха следния прилив, който трябваше да започне в един часа през нощта. Часът беше шест вечерта.

Джон Манглс похвали моряците си и заяви на Паганел, че с кураж добро поведение един ден може да стане боцман.

Междувременно мистър Олбинет, който помогна при различните маневри, се бе прибрал в кухнята. Той беше приготвил крепка вечеря, която идваше тъкмо навреме. Екипажът бе изгладнял и остана много доволен от вечерята. Всички се почувствуваха с възстановени сили и готови за бъдещата работа. След вечерята Джон Манглс взе последните предпазни мерки, които трябваше да осигурят успеха на операцията. Когато се изтегля заседнал кораб, не трябва нищо да се пропуща. Често маневрата не успява само защото не е облекчен достатъчно корабът и затъналият гръбнак не може да се освободи от пясъка.

За да облекчи платнохода, Джон Манглс бе наредил да хвърлят в морето голяма част от стоката. Останалите бали, тежките греди, резервните напречници, няколко тона чугун, които служеха за баласт, бяха пренесени в кърмовата част на кораба, за да улеснят с тежестта си повдигането на предната му част. Уйл-сън и Мълреди дотъркаляха в кърмата и известно число бурета, които напълниха с вода, за да се повдигне още повече носът на платнохода.

Беше вече полунощ, когато привършиха всички тия работи. Екипажът беше капнал от умора, обстоятелство, неприятно в момент, когато бяха потребни всички сили, за да въртят рудана. Това накара Джон Манглс да вземе ново решение.

В този момент настъпи затишие. Вятърът едва диплеше с леки къдри повърхността на водата. Джон наблюдаваше хоризонта и забеляза, че вятърът ще се промени от югозападен в северозападен. Особеното разположение и цветът на облаците не можеха да измамят един моряк. Уйлсън и Мълреди споделяха мнението на капитана си.

Джон Манглс съобщи на Гленарван за тия си наблюдения и предложи да отложат за другия ден изтеглянето на кораба.

— Ето моите съображения — каза той. — Преди всичко ние сме много изморени, а имаме нужда за освобождаването на кораба от всичките си сили. Освен това, след като го изтеглим, как при настъпилия дълбок мрак ще го преведем всред тия опасни рифове? По добре е да направим това през деня. Впрочем и друга причина ме кара да изчакаме. Вятърът, изглежда, ще стане благоприятен и държа да го използувам. Аз бих искал, докато морето повдига кораба, той да го тласне назад. Утре, ако се не лъжа, вятърът ще духа от северозапад. На главната мачта ще поставим платната така, че вятърът да ни помогне да изтеглим платнохода.

Тия съображения бяха решаващи. Гленарван и Паганел, които бяха най-нетърпеливи, се съгласиха с тях и операцията бе отложена за другия ден. Нощта премина спокойно. Беше наредено дежурство, главно за наблюдаване на котвите.

Денят настъпи. Предвижданията на Джон Манглс се сбъднаха. От север-северозапад духаше вятър, който постоянно се усилваше. Това представляваше значителна помощ. Екипажът беше по местата си. Робърт, Уйлсън и Мълреди — на върха на главната мачта, а Гленарван и Паганел — на палубата, бяха готови да опънат платната в подходящия момент. Напречникът на главната мачта бе издигнат до мястото си, а платната приготвени за разпъване.

Беше девет часът сутринта. До прилива оставаха още четири часа. Те не бяха загубени. Джон използува това време, за да издигне в предната част на кораба една временна мачта, която да замести предната мачта. Така можеха да се отдалечат от тия опасни места веднага щом платноходът изплава. Пътниците положиха нови усилия и преди да настъпи пладне, напречникът на предното долно платно беше здраво прикрепен вместо мачта. Леди Елена и Мери Грант оказаха голяма помощ, като привързаха едно от запасните платна върху напречника на малкото горно платно. Голяма беше радостта им, че са допринесли за общото дело. С новите си приспособления „Мъкуори“ не беше много елегантен, но поне можеше да плава, при условие че нямаше да се отдалечава от брега.

Междувременно приливът започваше. Повърхността на водата се повдигаше от леки пенести вълни. Върховете на рифовете изчезваха малко по малко като морски животни, които влизат под водата. Решителният момент наближаваше. Всички бяха възбудени от трескаво нетърпение. Никой не говореше. Гледаха Джон и чакаха заповед от него. Джон Манглс, облегнат върху перилата на кърмата, наблюдаваше прилива. Очите му бяха вперени тревожно в много опънатата котвена верига и стоманеното въже. В един часа морето достигна най-високото си ниво. Настъпи застой, т.е. за кратък момент водата нито се повдигаше, нито спадаше. Трябваше да се действува незабавно. Платната на главната мачта бяха разпънати и веднага се надуха от вятъра.

— На рудана! — извика Джон.

Руданът беше снабден с дръжки като на пожарните помпи. Гленарван, Мълреди и Робърт, от едната страна, и Паганел, майорът и Олбинет — от другата, натискаха дръжките и караха рудана да се върти. Едновременно с това Джон и Уйлсън, въоръжени с лостове, присъединиха усилията си към усилията на другарите си.

— Смело! Смело! — извика младият капитан. — И дружно!

Котвената верига и стоманеното въже се опънаха под мощното действие на рудана. Котвите държаха добре и не се влачеха. Успехът зависеше от бързината. Високото равнище на прилива трае само няколко минути. При спадането си водата не можеше да помогне. Усилията се удвоиха. Вятърът духаше силно и прилепваше платната към мачтата. Корпусът потрепера. Корабът сякаш щеше да се повдигне. Липсваха може би усилията само на още един човек, за да го изтръгнат от пясъчното му легло.

— Елена! Мери! — извика Гленарван.

Двете млади жени присъединиха и своите усилия към тия на спътниците си. Чу се още едно издрънкване на езичето на рудана.

Но това беше всичко. Корабът не мръдна. Операцията не сполучи. Отливът вече започваше. Стана ясно, че дори с помощта на вятъра и на морето този малочислен екипаж не може да изтегли кораба.