В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (8)

Първата ми среща

Колебаех се дали да кажа на Пол за Джулиан. Беше събота вечер; Крис и Кари си бяха вкъщи и предпочитах да отида на кино с тях и с Пол. С огромно нежелание съобщих, че имам среща с Джулиан Маркю.

— Довечера е, Пол, нали нямаш нищо против?

Умореният му поглед ме стрелна и той леко се усмихна:

— Мисля, че вече е време да ходиш на срещи. Не е много по-възрастен от теб, нали?

— Не е — прошепнах аз, леко разочарована, че той изобщо не се възпротиви.

 

 

Джулиан пристигна точно в осем часа. Беше се облякъл в нов костюм, с излъскани обувки. Буйната му коса беше идеално сресана, поведението му — толкова безупречно, че не приличаше на себе си. Здрависа се с Пол и се наведе да целуне Кари по бузата. Крис го наблюдаваше през цялото време. Двамата, Кари и Крис, караха колела, когато съобщих на Пол за първата ми среща, но докато Джулиан ми придържаше новото пролетно палто, усетих неодобрението на Крис.

Джулиан ме заведе в един много изискан ресторант с цветни светлини и рок музика. С изненадваща увереност той прочете менюто, опита виното, което келнерът донесе, и го одобри. Бях се изнервила до крайност, защото всичко беше ново за мен и се безпокоях да не направя грешка. Джулиан ми подаде менюто. Ръцете ми трепереха прекалено много, затова му го върнах и го помолих той да избере. Не можех да чета на френски, а той, изглежда, можеше, като се има предвид скоростния начин, по който поръча храната ни. Салатата и основното ядене пристигнаха. Бяха толкова вкусни, колкото беше обещал.

Бях облечена с нова рокля, доста къса и прекалено женствена за момиче на моята възраст. Исках да изглеждам изтънчена, въпреки че не бях.

— Красива си — каза той, а аз си мислех същото за него. Почувствах се като предателка. — Прекалено красива, за да останеш затворена в Хиктаун, а майка ми да експлоатира таланта ти. Не съм водещ балетмайстор, Кати, както ти бях казал. Исках да те впечатля, защото зная, че ако ми станеш партньор, двамата ще се изкачим на върха. Между нас съществува някакво магично привличане, което досега не съм изпитвал с друга балерина. Разбира се, ще трябва да започнеш в балетната група на мадам Золта, но много скоро тя ще види, че талантът ти далеч превъзхожда възрастта и опита ти. Тя е стара сврака, но не е глупава. Кати, само ако знаеш през какво съм минал, за да стигна до тук. С моя помощ обаче ще се справиш по-лесно. Бихме могли да станем сензационна двойка. Снежната ти белота ще допълва мургавия ми тен. Това е идеалният контраст.

Той не преставаше да говори и да ме убеждава, но дълбоко в мен нещо ми подсказваше, че не съм толкова сензационна и все още не съм достатъчно добра за Ню Йорк. Освен това съществуваше и Крис, когото нямаше да виждам в Ню Йорк, и Кари, която имаше нужда от мен всяка седмица. А и Пол — той също имаше свое място в живота ми.

След като се нахранихме и изпихме виното, Джулиан ме поведе към дансинга. Скоро танцувахме рок както никой друг. Всички ни гледаха и започнаха да ни аплодират. Бях замаяна от близостта му и от изпитото вино.

По пътя за вкъщи Джулиан отби колата на едно усамотено място недалеч от пътя, там, където обикновено спираха любовниците, никога не бях излизала с толкова напорист човек като Джулиан и не бях подготвена.

— Кати, Кати, Кати… — мълвеше той, докато ме целуваше по врата, зад ушите, а ръката му се плъзгаше по бедрото ми.

— Престани! — извиках аз. — Недей! Не те познавам достатъчно добре! Прекалено много бързаш!

— Държиш се толкова детински — отвърна с раздразнение. — Пропътувах целия път от Ню Йорк само за да бъда с теб, а ти дори не ми позволяваш да те целуна.

— Джулиан — промълвих аз, — заведи ме вкъщи.

— Дете! — измънка ядосано той и включи стартера. — Ти си едно красиво дете, което само ме измъчва с лъжливи надежди. Порасни, Кати! Няма вечно да се въртя около теб.

Той беше част от вълшебния свят на балетното изкуство и изведнъж се изплаших да не го загубя.

— Защо си се нарекъл Маркю, след като името на баща ти е Розенкоф? — попитах аз и посегнах да изключа мотора.

Той се усмихна, облегна се назад, след което се обърна към мен.

— Добре, щом искаш да разговаряме. Мисля, че двамата с теб много си приличаме, въпреки че не го признаваш. Мадам и Джордж са мои родители, но никога не са ме възприемали като техен син, особено баща ми. Той ме вижда като свое продължение. Ако стана велик балетист, заслугата няма да е моя, а негова. Сложих край на тази идея, като промених името си. Всеки изпълнител може да го направи, когато поиска. Знаеш ли колко бейзболни игри съм изиграл? Нито една! Те не ми позволяваха. За футбол изобщо не можеше и да се говори. Освен това толкова се изморявах от непрекъснатите упражнения, че не можех да мисля за нищо друго. Джордж никога не ми позволяваше да го наричам татко, когато бях малък. А след време аз самият отвикнах, така че дори и на колене да ме моли, не бих го нарекъл така. Никога не успях да му угодя. Винаги ми намираше някаква грешка. Така че, ако успея, това ще се дължи единствено на собствените ми сили и никой няма да узнае, че той ми е баща, а Мариша — майка. Не разказвай на останалите момичета. Те не знаят. Смешно, нали? Заплаших го, че ако спомене, че съм негов син, няма да танцувам. Това го измъчваше, така че ми позволи да замина за Ню Йорк. Смяташе, че без неговото име няма да се справя. Но аз се справих. Мисля, че това ще го довърши. Сега ми разкажи за себе си. Защо живееш с този доктор, а не със собственото си семейство?

— Родителите ми са мъртви — казах аз, притеснена, че ме е попитал. — Доктор Пол беше приятел на баща ми, затова ни прибра. Съжали ни и не искаше да отидем в сиропиталище.

— Били сте късметлии — каза той с известна горчивина. — Никога не бих имал такъв късмет.

После се обърна, така че челото му се опря в моето, и устните ни бяха на милиметри. Усещах парещия му дъх върху лицето си.

— Кати, не искам да ме разбираш погрешно. Просто искам да се превърнеш в най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Аз съм тринайсетият в дългата редица от балетисти, повечето женени за балерини. Как мислиш, че се чувствам? Определено не съм щастлив. В Ню Йорк съм, откакто навърших осемнайсет, а миналия февруари станах на двайсет. Минали са две години и все още не съм звезда. Бих могъл да стана с твоя помощ. Трябва да докажа на Джордж, че съм по-добър от него. Досега не съм казвал на никого, но когато бях малък, си нараних гърба, опитвайки се да вдигна една прекалено тежка машина. Боли ме през цялото време, но продължавам да танцувам. Харесвам те не само защото си лека и малка. Познавам други балерини, дори по-леки от теб, но нещо в пропорциите ти ме балансира, когато те вдигам. Или може би така нагласяш тялото си, че улесняваш ръцете ми. Каквото и да правиш, страхотно ме облекчаваш, Кати. Моля те, ела с мен в Ню Йорк.

— Ако дойда, нали няма да се възползваш от мен?

— Ще бъда твоят ангел-хранител.

— Ню Йорк е толкова голям!

— Познавам го като дланта на ръката си. Скоро и ти ще го опознаеш така.

— Да, но имам сестра и брат, които не искам да изоставям.

— Ще се наложи. Колкото по-дълго се задържиш тук, толкова по-трудно ще бъде да се откъснеш. Трябва да пораснеш, Кати, и да се изградиш като личност. А никога няма да го постигнеш, ако си седиш само вкъщи и позволяваш останалите да те ръководят.

— Може би. Нека си помисля.

 

 

Крис стоеше на балкона пред стаята ми, когато влязох да се съблека. Нещо в отпуснатите му рамене ме привлече към него.

— Как мина? — попита ме той, без да ме погледне. Ръцете ми го обгърнаха нервно.

— Добре, предполагам. Вечеряхме, пихме вино. Мисля, че Джулиан малко се напи. Аз също.

Той се обърна и се втренчи в очите ми.

— Не го харесвам, Кати! Бих искал да си стои в Ню Йорк и да те остави на мира. Според слуховете, Джулиан е обявил, че си негова, така че никой друг няма да те покани на среща. Кати, той е от Ню Йорк, а там момчетата действат бързо. Ти си само на петнайсет. — Той леко ме залюля в ръцете си.

— Ти с кого се срещаш? — попитах сподавено аз. — Не ми казвай, че не се срещаш с никого.

Бузата му се беше опряла в моята, когато той бавно ми отговори:

— Никое момиче, с което съм се срещал, не може да се сравнява с теб.

— Как върви учението? — попитах аз и се опитах да отвлека вниманието му от мен.

— Страхотно! Когато не мисля за всичко, което трябва да правя през първата година в медицинското училище — обща анатомия, микроанатомия, невроанатомия, се подготвям за колежа.

— А какво правиш през свободното си време?

— Какво свободно време? Изобщо не ми остава такова, особено когато се притеснявам за теб. Харесва ми училището, Кати. Бих му се наслаждавал изцяло, но ти не излизаш от съзнанието ми. Жадувам за уикендите, когато мога да ви видя отново — теб и Кари.

— О, Крис, трябва да се опиташ да ме забравиш и да намериш някоя друга.

От един-единствен поглед в измъчените му очи ми стана ясно, че това, което беше започнало много отдавна, не можеше да бъде спряно лесно.

Трябваше аз да се опитам да си намеря някой друг, вероятно тогава той щеше да разбере, че най-накрая всичко е свършено — завинаги. Замислих се за Джулиан, който водеше усилена борба, за да си докаже, че е по-добър балетист от баща си. Така както и аз трябваше да превъзхождам майка си.

Следващия път, когато Джулиан пристигна от Ню Йорк и ме покани на среща, изобщо не се противих. В крайна сметка ние имахме една и съща цел. След киното и безалкохолното питие, което изпих в един клуб, докато той пиеше бира, отново ме откара в онази алея, намираща се отстрани на пътя. Този път му позволих малко повече от една обикновена целувка, но прекалено скоро той започна да диша тежко и да ме опипва с такова умение, че несъзнателно започнах да отговарям на ласките му. Бутна ме на седалката. Изведнъж осъзнах какво се готви да направи, сграбчих чантата си и започнах да го удрям през лицето с нея.

— Спри! И преди ти казах — по-полека!

— Изпроси си го! — яростно отвърна той. — Не може първо да ме съблазняваш, а след това да ме отблъскваш. Презирам безсмислените ти игрички!

Сетих се за Крис и се разплаках.

— Джулиан, моля те, наистина те харесвам! Но ти не ми даваш възможност да се влюбя в теб. Моля те, престани да се отнасяш с мен така и да действаш толкова прибързано.

Той грубо хвана ръката ми и започна да я извива зад гърба ми. Почти изкрещях от болка. Помислих си, че ще я счупи. Тъкмо щях да изкрещя, но той я отпусна.

— Кати, мисля, че съм влюбен в теб. Но никое момиче не може да се отнася с мен, сякаш съм селски дръвник. Има много момичета, готови да ми се отдадат. Така че не си въобразявай, че имам нужда от теб — за каквото и да било.

Разбира се, не му бях необходима. Никой нямаше истинска нужда от мен, освен Крис и Кари, въпреки че желанията на Крис бяха греховни. Майка ни така го беше омотала и пленила, че го беше насочила към мен. Никога нямаше да й го простя. Щеше да си плати за всичко, което ни беше причинила. Ако двамата с него бяхме съгрешили, то вината беше изцяло нейна.

През цялата нощ обмислях как да я накарам да си плати, така че да я заболи най-много. С пари не можеше да се направи нищо — тя имаше прекалено много. Трябваше да бъде нещо, което цени повече. Съществуваха две възможности — безупречната й репутация, която и без друго беше опетнена от брака й с нейния получичо, и прекалено младият втори съпруг.

Разплаках се. Плачех за Крис, за Кари, която не можеше да порасне, и за Кори, от когото вероятно бяха останали само кости. Обърнах се, опитвайки се слепешката да намеря Кари, да я притисна до себе си, но тя беше в частното училище на десет мили извън града, а училището на Крис беше на трийсет.

Заваля силен дъжд. Барабанеше по покрива над главата ми, задрямах и се пренесох точно там, където не желаех да отивам. Бях изоставена в заключена стая, в която бяха разхвърляни кукли, игри и масивни тъмни мебели. По стените висяха картини, изобразяващи ада. Седях в полуразпаднал се люлеещ се стол, а в скута си държах призрачно малко братче, което ме наричаше „мамо“. Люлеехме се непрестанно. Дъските скърцаха, вятърът виеше, а дъждът се сипеше около нас, докато огромната къща с безбройните си стаи чакаше да ни погълне.

Мразех шума от дъждовните капки близо до главата ми, защото ми напомняха за тавана. Промъкнах се до стаята на Пол и внимателно отворих вратата му. Будилникът върху нощното шкафче показваше два часа, а него все още го нямаше. В къщата нямаше никого, освен Хени.

Разтърсих главата си и се втренчих в безупречно оправеното легло на Пол. О, Крис трябваше да е луд, за да иска да стане лекар. Никога нямаше да може да си почине добре. Все още валеше. Толкова много катастрофи ставаха през дъждовните нощи. Ами ако Пол беше убит? Какво щяхме да правим ние след това? „Пол, Пол!“ — извиках аз, затичах се към стълбите и се спуснах по тях. Спрях пред френските прозорци на хола, откъдето можех да надникна навън. Надявах се да видя паркирана бялата кола. „Господи, молех се аз, не позволявай да му се случи нещо! Не ни го отнемай, така както направи с татко!“

— Кати, защо не си легнала?

Обърнах се. Пол седеше удобно в любимия си стол и пушеше пура в тъмнината. Но имаше достатъчно светлина, за да забележа, че е облечен с червения халат, който му подарихме за Коледа. Изпитах огромно облекчение, че е жив и здрав и не се намира в моргата. Болезнени мисли.

— Притеснява ли те нещо, Катрин?

Да ме притеснява ли? Защо нощем, когато бяхме сами, ме наричаше Катрин, а през деня — Кати? Всичко ме притесняваше. Вестниците в Грийнглена и във Вирджиния, за които се бях абонирала и получавах в балетната школа, публикуваха статии как госпожа Бартоломю Уинслоу ще прекара сезона във „втория си зимен дом“ в Грийнглена. Къщата на съпруга й бе основно ремонтирана и изглеждаше като нова. Майка ми получаваше винаги най-доброто! По някаква незнайна причина изкарах гнева си върху Пол.

— От колко време си вкъщи? — попитах остро аз. — Безпокоях се за теб толкова много, че не можех да мигна! А ти си бил тук през цялото време! И вчера, и днес пропусна вечерята си. Снощи трябваше да ме заведеш на кино, но забрави. Бях написала домашното си, бях облякла най-хубавата си рокля и чаках да се появиш, а ти просто си забравил! Защо пренебрегваш личния си живот и допускаш болните да отнемат по-голяма част от времето ти?

Много дълго той не отговори, но когато отворих устата си да продължа, каза тихо:

— Ти наистина си разстроена. Предполагам, че единственото ми извинение е, че съм лекар и не разполагам със собственото си време. Съжалявам, че забравих за киното. Извинявай, че не се обадих и не ти съобщих, че имам спешен случай и не мога да дойда.

— Забравил… как си могъл да забравиш? Вчера забрави да ми донесеш любимия шампоан, след като те чаках часове наред да се върнеш. Ти просто не го направи!

— Наистина съжалявам. Понякога трябва да мисля и за други неща, освен за кината и за козметичните средства, от които имаш нужда.

— Подиграваш ли ми се?

— Опитвам се да сдържа гнева си. Би било добре, ако и ти се опиташ да го направиш.

— Не съм полудяла! — изкрещях аз. Той толкова приличаше на мама — владееше се напълно, беше уравновесен и спокоен. За разлика от мен. Не се интересуваше от мен. Затова си седеше спокойно и ме наблюдаваше по този начин. Не държеше на обещанията си — също като нея! Втурнах се към него, готова да го ударя, но той хвана юмруците ми и ме погледна учудено.

— Би ли ме ударила, Катрин? Нима един пропуснат филм означава толкова много за теб и не искаш да разбереш как съм могъл да забравя?! Извини ми се за виковете си, както аз ти се извиних, че те разочаровах.

Измъчваше ме нещо много по-силно от разочарованието. Сега осъзнах, че никога няма да открия човека, на когото мога да разчитам напълно… освен на Крис, а връзката ми с него беше забранена. Само той.

Изтръпнах. Що за човек бях? Дали като мама трябваше да получавам всичко, което искам, без да се интересувам какво причинявам на околните? Трябваше ли да карам Пол да плаща за нейната вина? Той не бе сторил нищо.

— Пол, съжалявам, че ти крещях. Разбирам те.

— Вероятно си много уморена. Прекалено сериозно гледаш на уроците си по балет. Трябва малко да се поотпуснеш.

Как бих могла да му обясня, че не мога да се отпусна? Трябваше да бъда най-добрата, а това означаваше да се трудя непрестанно. Възнамерявах да се откажа напълно от развлеченията. Не исках приятел, ако не беше балетист. Не ми трябваха приятелки, които не можеха да танцуват. Не исках нищо да застава между мен и целта ми, и все пак, все пак, все пак… Срещу мен седеше и ме наблюдаваше човек, който ми каза, че има нужда от мен, и бе наскърбен от начина, по който се държах.

— Четох за майка ми днес — казах тихо — и за къщата, която е ремонтирала и пренаредила. Тя винаги получава онова, което желае. А аз не. Затова се държах толкова лошо с теб и забравих всичко, което направи за нас. — Отстъпих няколко крачки назад, разкъсвана от срама, който изпитвах. — От колко време си вкъщи?

— От единайсет и половина — отговори той. — Изядох салатата и пържолата, която Хени ми беше оставила. Но когато съм прекалено уморен, не мога да спя добре и не обичам да слушам дъжда по покрива.

— Той те потиска и те кара да се чувстваш самотен?

— Да, нещо такова. Откъде знаеш? — усмихна се той.

Беше изписано на лицето му, мрачно като стаята. Мислеше за мъртвата си съпруга Джулия. Когато мислеше за нея, винаги беше тъжен. Приближих се до стола му и импулсивно протегнах ръка, за да докосна бузата му.

— Защо пушиш? Как можеш да казваш на пациентите си да се откажат от този лош навик, а в същото време ти продължаваш да пушиш?

— Откъде знаеш какво казвам на пациентите си? — попита ме нежно той, така че гърбът ми изтръпна.

Засмях се нервно и му обясних, че невинаги затваря плътно вратата на кабинета си, а веднъж се случи, че бях наблизо и неволно дочух някои неща. Той ми каза да си лягам, а не да се размотавам из хола, където нямах работа, а той ще продължи да пуши, след като иска.

— Понякога се държиш като съпруга. Задаваш въпроси и се сърдиш, че не съм успял да спра в аптеката и да ти купя нещата, които са ти нужни. Убедена ли си, че този шампоан ти е необходим?

Сега той ме третираше като глупачка и отново се ядосах.

— Помолих да купиш тези неща единствено защото минаваш покрай магазина, в който всичко е много по-евтино. Просто се опитвах да спестя малко пари. От сега нататък никога няма да те моля да ми вземаш нещо, от което се нуждая. Когато ме поканиш на вечеря в ресторант или на кино, ще бъда готова да се разочаровам и по този начин няма да страдам. А също така ще свикна да очаквам най-лошото.

— Катрин, мрази ме, ако искаш, накарай ме да платя за страданията ти и вероятно тогава ще можеш да спиш спокойно през нощта, без да се въртиш и обръщаш в леглото си, без да викаш майка си като тригодишно дете.

Погледнах го слисана.

— Викам ли я?

— Да — отвърна той. — Много, много пъти съм те чувал да крещиш името й. — Видях съжаление в очите му. — Не се срамувай да бъдеш човек, Катрин. Всички очакваме най-доброто от майките си.

Не исках да говоря за нея и пристъпих по-близо.

— Джулиан е отново в града. Снощи излязох с него, след като ти ми върза тенекия предишната вечер! Той смята, че съм готова за Ню Йорк. Каза ми, че инструкторката му мадам Золта ще развие способностите ми по-бързо от майка му. Мисли, че двамата с него ще сме страхотна двойка.

— А ти какво мислиш?

— Смятам, че все още не съм подготвена за Ню Йорк — прошепнах, — но понякога силната му убеденост ме кара да му вярвам.

— По-полека, Катрин! Джулиан е млад, привлекателен мъж, а арогантността му е достойна за десет мъже. Използвай собствения си здрав разум, без да се влияеш от някой, който вероятно иска да те използва.

— Всяка нощ сънувам, че съм на сцената в Ню Йорк. Представям си как майка ми е сред зрителите и не може да повярва на очите си. Искаше да ме убие. Мечтая да ме види на сцената и да осъзнае, че аз мога да дам на света много повече от нея.

Той трепна.

— Наистина ли се нуждаеш толкова много от отмъщение? Мислех, че ако приютя трима ви и направя най-доброто, което зависи от мен, ще намерите спокойствие и ще простите. Не можеш ли да простиш и да забравиш? Ако съществува някаква възможност бедните човешки същества да се доближат до боговете, тя е, като се научат да прощават.

— На теб и на Крис ви е лесно да говорите за прошка и забрава, защото не сте били жертви, за разлика от мен. Загубих по-малкия си брат, а той ми беше като син. Обичах Кори, но тя ми го отне! Никога няма да й го простя. Има хиляди причини, поради които я мразя… така че не ми говори за прошка и забрава! Тя трябва да плати за постъпките си! Излъга ни и ни предаде по най-гадния начин! Не ни каза, че дядо е умрял, и продължи да ни държи под ключ още девет месеца… а през това време ни хранеше с отровни понички! Да не си посмял да ме убеждаваш да й простя и да забравя стореното! Не зная как да го направя. Знам само да мразя! А ти не знаеш какво означава да мразиш толкова силно като мен!

— Така ли? — попита сковано той.

— Не знаеш!

Когато се разплаках и сълзите започнаха да се стичат по лицето ми, той ме придърпа в скута си. Успокои ме бащински, като леко ме целуваше и галеше по гърба.

— Катрин, и аз си имам своята история. В известен смисъл може да се сравни с ужаса, който ти си преживяла. Вероятно ако ти я разкажа, ще успееш да преосмислиш нещата.

Погледнах го в лицето. Ръцете му нежно ме прегръщаха, когато се облегнах назад.

— Ще ми разкажеш ли за Джулия и Скоти?

— Да. — Усетих твърдия тон в гласа му. Очите му бяха втренчени в мокрите прозорци, а ръцете му стискаха моите.

— Ти мислиш, че само майка ти е способна да извърши престъпление спрямо тези, които обича… е, грешиш. Подобни неща се случват всеки ден. Понякога се правят за пари, но има и други причини. — Той замълча, въздъхна и продължи: — Надявам се, че когато чуеш историята ми, спокойно ще можеш да си легнеш и ще забравиш за отмъщението си.

Не му повярвах, защото не исках. Но изгарях от желание да науча как Джулия и Скоти са починали в един и същи ден.

Когато Пол започна да говори за Джулия, се изплаших, предусещайки края. Затворих клепачите си. Не исках да слушам, защото не желаех да изпитвам отново страданието, свързано със смъртта на едно малко момче. Но той ми разказваше за мое добро, за да ме спаси, сякаш нещо би могло да ми помогне.

— Джулия беше детската ми любов. Тя нямаше друг приятел, а аз — друго момиче. Тя ми принадлежеше и го показвах на всички. Никога не позволих нито на нея, нито на себе си да научим какви са другите, а това беше ужасна грешка. Бяхме прекалено глупави и си въобразявахме, че любовта ни ще е вечна. Непрекъснато си пишехме любовни писма, въпреки че тя живееше само през няколко къщи от моята. Тя ставаше все по-красива. Мислех си, че съм най-щастливото момче в света, а тя мислеше, че съм съвършен. Тя щеше да бъде идеалната докторска съпруга, аз — най-добрият съпруг, и щяхме да имаме три деца. Джулия беше единствено дете и родителите й безкрайно много държаха на нея. Тя обожаваше баща си. Често ми казваше, че приличам на него. — Гласът му стана по-дълбок, сякаш това, което щеше да каже, беше много болезнено. — Сложих й годежен пръстен в деня, в който навърши осемнайсет. Аз бях на деветнайсет. В колежа непрекъснато си мислех за нея и за мъжете, които я заглеждат. Опасявах се, че мога да я загубя, ако не се оженим. Така че, когато тя навърши деветнайсет, сключихме брак. — Гласът му беше изпълнен с горчивина, а очите му бяха празни. Усетих как ръцете му силно ме прегърнаха. — Двамата с Джулия често се целувахме и държахме ръцете си, но тя никога не ми позволяваше нищо по-интимно… трябваше да изчакам, докато й сложа халката. Имах няколко сексуални връзки, но не много. Тя беше девствена и си мислеше същото за мен. Бях взел присърце сватбения ни обет и нямах намерение да я разочаровам — щях да бъда съпруг, с когото да е щастлива. Много я обичах. И така, през първата ни брачна нощ й бяха необходими два часа, за да се съблече в банята. Излезе оттам с дълга бяла нощница, а лицето й беше бледо като платно. Разбрах, че е ужасена. Убеждавах се, че ще бъда много нежен и любвеобилен и ще се радва, че е станала моя съпруга. Тя изобщо не хареса секса, Кати. Направих всичко възможно, за да я възбудя, а тя непрестанно се свиваше. Гледаше ме като обезумяла. Дори изкрещя, когато се опитах да сваля нощницата й. Спрях и си помислих, че ще опитам отново следващата нощ, а тя ме умоляваше да й дам малко време. Следващата нощ беше дори още по-кошмарна.

„Защо просто не легнеш тук до мен и не ме прегърнеш? — попита ме тя през сълзи. — Защо трябва да бъде толкова грозно?“

Аз самият бях още дете и не знаех как да справя с подобна ситуация. Обичах я и я желаех, така че най-накрая я изнасилих, или поне тя твърдеше така. Въпреки това я обичах. Обичах я през целия си живот и не можех да повярвам, че съм направил грешен избор. Започнах да чета всякакви книги за любовта, опитвах какви ли не техники, за да я възбудя и да я накарам да ме пожелае, но я отблъснах още повече. След като завърших медицинското училище, започнах да пия, а когато се напивах, си намирах някоя жена, готова да ме приеме в леглото си. Годините си минаваха, а тя все повече се отчуждаваше от мен, чистеше къщата ми, переше ми дрехите, гладеше ризите ми и зашиваше скъсаните ми копчета. Беше толкова прекрасна и така силно я желаех, че понякога я насилвах, въпреки че тя плачеше след това. След време откри, че е бременна. Страшно се зарадвах, а мисля, че и тя. Не съществуваше дете по-обичано и по-глезено от сина ми. — Гласът му стана още по-дълбок и тъжен, а аз се сгуших в него. Страхувах се от ужасния край на историята.

— След като се роди Скоти, Джулия студено ми обясни, че е изпълнила дълга си, като ми е родила син, и иска да я оставя на спокойствие. С удоволствие го направих, но вътрешно бях много наранен. Разказах на майка й за проблема ни, а пък тя ми загатна за някаква тайна от миналото на Джулия, за някакъв неин братовчед, който й е сторил нещо, когато е била само на четири години. Никога не научих какво точно е станало, но каквото и да е било, то завинаги провали нашите сексуални отношения. Предложих на Джулия двамата да отидем на психолог, но тя не пожела. Много щяла да се притесни и по-добре било да я оставя на мира. Е, след това аз наистина повече не я закачах — продължи Пол. — Винаги има жени, които са готови да утешат един мъж, а имах много хубава секретарка, която ми показа съвсем ясно, че е на мое разположение по всяко време, на всяко място. Връзката ни продължи няколко години. Мислех си, че и двамата сме достатъчно дискретни и никой не знае. Един ден тя дойде и ми каза, че е бременна. Не й повярвах, защото ми беше казала, че взема хапчета. Не можех да приема, че детето е мое, защото знаех, че има и други любовници. Така че й казах, че няма да се разведа с жена си и да рискувам да загубя Скоти заради някакво дете, което по всяка вероятност не беше мое. Тогава тя избухна.

Същата вечер се прибрах вкъщи и се скарах с Джулия. Никога не се беше държала така. Изведнъж се нахвърли върху мен, обвинявайки ме, че съм й изневерявал, а тя правела всичко, което й било по силите. Освен това ме била дарила със син. А й бях изменил, бях нарушил брачния си обет и бях я направил за смях пред целия град. Заплаши, че ще се самоубие. Съжалих я, когато ми изкрещя, че ще се постарае наистина да ме заболи. И преди ме бе заплашвала със самоубийство, но не бе посягала на живота си. Въобразих си, че това избухване може да разведри отношенията ни. Джулия никога повече не спомена за изневярата ми. Всъщност тя изобщо спря да ми говори, освен когато Скоти беше около нас, тъй като искаше да му осигури истински дом и привидно щастливи родители. Бях я дарил със син, когото обичаше безусловно. След това дойде юни, когато Скоти ставаше на три години. Тя организира тържество в негова чест и покани шест негови приятелчета, които трябваше да дойдат с майките си. Беше събота. Аз бях вкъщи и за да помогна на милия Скоти, който беше доста развълнуван заради празненството си, му подарих лодка в тон с моряшкото костюмче, с което беше облечен. Джулия слезе по стълбите с него, облечена в син муселин. Прекрасната й тъмна коса беше вързана със сатенена панделка. Скоти се беше притиснал до майка си, а в свободната си ръка носеше лодката. Джулия ми каза, че се опасява, че не е купила достатъчно сладки за тържеството, така че двамата със Скоти щели да се поразходят до близкия сладкарски магазин. Предложих да ги откарам до там. Тя отказа. Предложих да ги придружа. Тя каза, че не иска. Предпочитала да си остана вкъщи в случай, че някои от гостите пристигнат по-рано. Седнах на предната тераса и зачаках. Масата беше наредена. Балоните висяха на полилея. Навсякъде бяха разпръснати смешни шапки и онези играчки, които непрекъснато щракат. А Хени беше направила огромна торта. Гостите започнаха да пристигат около два часа, а Джулия и Скоти все още не бяха се върнали. Бях започнал да се притеснявам, затова се качих в колата и потеглих към сладкарницата. Очаквах да ги срещна по пътя, но не ги видях. Попитах в сладкарницата за тях, но там никой не ги беше забелязал. Тогава истински се изплаших. Започнах да обикалям по улиците и да ги търся. Питах случайни минувачи дали са виждали жена, облечена в синьо, и малко дете с моряшко костюмче. Предполагам, че бях разпитал четири или пет човека, когато едно момче с колело ми каза, че ги е видяло. Той ми посочи накъде са тръгнали. Бяха се запътили към реката! Карах като луд и като пристигнах, изскочих от колата и се затичах по мръсната пътека, изплашен, че ще пристигна прекалено късно. Не можех да повярвам, че тя наистина е способна да го направи! Продължавах да се успокоявам, че Скоти е искал само да пусне лодката си във водата, така както правех и аз. Сърцето ме заболя от тичане, но най-накрая стигнах до тревистия речен бряг. А те бяха там, и двамата — във водата. Джулия беше обвила ръцете си около Скоти, който явно се бе опитвал да се освободи от прегръдката й. Малката му лодка се носеше по течението на реката. Сатенената панделка се беше отвързала от косата й, която се беше разпиляла около нея. Водата едва стигаше до коляно.

Усетих как издавам някакъв звук, който задуши гърлото ми, съзнавайки силната болка на Пол, но той не ме чу и продължи.

— Моментално ги вдигнах и ги отнесох на брега. Джулия едва дишаше, но Скоти изглеждаше мъртъв. Именно затова се опитах да спася първо него. Направих всичко възможно да изпомпам водата от дробовете му, но той беше мъртъв. После направих същото на Джулия. Тя се закашля и изплю малко вода. Не си отвори очите, но поне дишаше. Сложих ги в колата и ги закарах до най-близката болница, където направиха всичко възможно, за да върнат Джулия към живота, но не успяха. Както аз не успях да спася Скоти. — Пол спря и се вгледа в очите ми. — Това е моята история, предназначена за едно момиче, убедено, че е единственото на света, което страда и скърби. И аз страдам колкото теб, но освен това понасям и вината си. Трябваше да забележа колко нестабилна беше станала Джулия. Държах се глупаво и изобщо не се усъмних, че крои планове. Но въпреки всичко и сега не мога да проумея как можа да убие детето си. Можеше да се разведе и да го отведе, но това отмъщение не беше достатъчно за нея. Трябваше да убие човека, когото обичах най-много — сина ми.

Не можех да говоря. Що за човек е била тази Джулия? Вероятно като майка ми. Но майка ми беше убила, за да спечели богатство, а Джулия — за отмъщение. И аз ли исках да направя същото? Не, не, разбира се! Моят начин щеше да бъде далеч по-добър. Защото тя щеше да живее и да страда непрекъснато.

— Съжалявам — казах аз и го целунах по бузата. — Но ти можеш да имаш и други деца. Отново можеш да се ожениш. — Прегърнах го, а той поклати глава.

— Забрави за Джулия! — извиках аз, обгърнах врата му с ръце и се притиснах силно към него. — Не ми ли повтаряше през цялото време да простя и да забравя? Прости на себе си и забрави случилото се с Джулия. Спомням си майка ми и баща ми — те винаги се обичаха и целуваха. Още от малка зная, че мъжът се нуждае от любов и от ласки. Виждала съм как майка ми успокояваше татко, когато той беше ядосан. Правеше го с целувки, нежни погледи и леки докосвания. — Наведох главата си назад и му се усмихнах, както бях виждала майка ми да се усмихва на баща ми. — Разкажи ми как трябва да се държи съпругата през сватбената нощ. Не бих искала да разочаровам съпруга си.

— Няма да ти говоря такива неща.

— Тогава аз ще си представя, че ти си моят младоженец, а аз тъкмо съм излязла от банята. Или искаш да се съблека пред теб. Как мислиш?

Той се закашля и се опита да ме отблъсне, но аз се бях вкопчила в него.

— Мисля, че би трябвало да си легнеш и да забравиш за тези игри.

Не помръднах от мястото си. Продължих да го целувам и скоро той започна да ми отговаря. Усетих как плътта ми се затопля, но в този момент той ме вдигна ме и ме понесе. Помислих, че ще ме занесе в стаята си и ще ме люби. Изплаших се и се засрамих, но същевременно се развълнувах и тръпнех от желание. Той се отправи към моята стая и се поколеба пред тясното ми легло. Задържа ме близо до гърдите си мъчително дълго време, а дъждът се сипеше като из ведро и удряше по стъклата на прозорците. Пол изглежда бе забравил коя съм аз, когато бузата му се отърка в моята. И отново, както винаги, се обадих и развалих всичко.

— Пол — свенливият ми глас го извади от дълбокия унес, който, ако не бях нарушила, скоро щеше да ме отведе до екстаза, който тялото ми така желаеше, — когато бяхме заключени, нашата баба винаги ни наричаше дяволски изчадия. Каза ни, че сме семена на злото, хвърлени в неподходяща почва и от нас няма да излезе нищо добро. Винаги ни караше да се чувстваме несигурни и да си мислим дали изобщо заслужаваме да живеем. Толкова ли е ужасно извършеното от майка ни — брак с нейния получичо, който е бил само три години по-възрастен от нея. Никоя жена не би могла да му устои. Признавам, че и аз не бих могла. Той беше точно като теб. Баба и дядо вярваха, че родителите ни са извършили безбожен грях и ни презираха, независимо че близнаците бяха толкова малки и сладки. Наричаха ни нечестивци. Бяха ли прави? Имаха ли право да се опитват да ни убият?

Мисля, че думите ми го върнаха към действителността. Той бързо ме пусна. Обърна главата си така, че да не виждам очите му. Мразех хората, които в старанието си да прикрият истината извръщат очи.

— Мисля, че родителите ти са били млади и много влюбени — каза той със странен, скован глас. — Толкова влюбени, че изобщо не са се замислили за бъдещето и последствията.

— О! — извиках възмутено. — Ти мислиш, че баба и дядо са прави… ние сме злото.

Той се обърна и ме погледна вбесено.

— Не преиначавай думите ми, така че да отговарят на желанието ти за отмъщение. За убийството няма оправдание, освен ако не е извършено при самозащита. Ти не си злото. Баба ти и дядо ти са били фанатични глупаци, които е трябвало да приемат случилото се. Би трябвало да се гордеят, че родителите ви са ги дарили с внуци. Ако родителите ви са преценили риска, който поемат, като са решили да имат деца, аз ти казвам, че са спечелили. Господ е бил на ваша страна и ви е дарил с голяма красота и много талант. Определено тук стои едно младо момиче, което прекалено много се занимава с емоциите на възрастните.

— Пол…

— Не ме гледай така, Катрин!

— Не зная как гледам.

— Време е да спиш, Катрин Шефийлд.

— Как ме нарече? — попитах аз, докато той отиваше към вратата.

— Не смятай, че съм го казал неволно, както би помислил Фройд — усмихна се той. — Долангенгър е прекалено дълго име. Шефийлд звучи много по-добре. Юридически лесно ще уредим смяната на фамилията.

— О! — призля ми от разочарование.

— Виж, Катрин — каза той от прага на вратата. Беше толкова едър, че скриваше светлината от хола. — Захванала си опасна игра. Опитваш се да ме съблазниш. Много си хубава и трудно може да ти се устои. Но за мен ти си само дъщеря, нищо повече.

— Валеше ли онзи юнски ден, когато погреба Джулия и Скоти?

— Какво значение има? Когато погребваш любим човек, винаги вали!

И той си тръгна бързо, а после силно затръшна вратата на стаята си.

И така, два пъти опитвах, а той ме отблъскваше. Вече бях свободна да вървя по пътя на самоунищожението и да танцувам. Майка ми щеше да разбере, че може сам да спечелиш богатството си, без да продаваш тялото си или да прибягваш до престъпление, за да го получиш.

Целият свят щеше да узнае за мен! Щяха да ме сравняват с Ана Павловна и да казват, че съм по-добра. Майка ми щеше да дойде на празненството в моя чест заедно със съпруга си. Щеше да изглежда стара, преуморена, измъчена, докато аз щях да съм свежа и млада, и скъпият й Барт щеше да дойде при мен и да целуне ръката ми със смаян поглед.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал — щеше да каже той, — и най-талантливата.

И по очите му щях да разбера, че е влюбен в мен и ме обича десет пъти повече от нея. И когато станеше мой, а тя останеше сама, щях да му обясня коя съм. В началото нямаше да ми повярва, но после… после щеше да я намрази! Ще вземе всичките й пари. А къде биха отишли тези пари? Бях озадачена. Може би при баба ми? Не биха дошли при нас, просто защото ние не съществувахме. След това се усмихнах и се сетих за четирите свидетелства за раждане, зашити в подплатата на един от четирите ни стари куфара. Започнах да се смея. О, майко, какви глупави неща вършиш! Да скриеш свидетелствата за раждане, с чиято помощ бих могла да докажа, че Кори е съществувал. Ако ги нямаше, полицията можеше да издири лекаря от Гладстоун, изродил близнаците. Ами старата ни гувернантка госпожа Симпсън… ами Джим Джонсън? О, надявах се, че никой не се е преместил и все още си спомнят за четирите дрезденски кукли.

Знаех, че съм зла, точно както баба ми твърдеше. Наказваха ме още преди да съм извършила нещо лошо, така че защо да не оправдая мнението им. Нямаше причина, поради която трябваше да бъда преследвана и съсипана, само защото веднъж в безизходица бях потърсила утеха в прегръдките на брат ми. Бих помогнала на човека, който има нужда от мен. Ако желанието можеше да се нарече злина, то тогава нека бъде наречено така!

Заспивайки, започнах да кроя планове. Не можеше да се откаже от мен и да ме отблъсне, защото нямаше да му позволя. Не би посмял да ме отблъсне. Когато бъда негова, ще реши, че не е имал друг избор и нямаше да се чувства виновен.

Цялата вина ще поема аз. Крис щеше да ме намрази и да потърси друга, което отдавна трябваше да направи.