В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (13)

Фоксуърт Хол отвън

В мига, в който изрекох думите, той изкрещя:

— Не! Защо не оставиш миналото на мира?

— Защото не съм като теб, Кристофър! Ти предпочиташ да се преструваш, че Кори не умря от арсеника, а от пневмония, защото така ти е по-удобно. Но ти ме убеди, че тя го е направила! Тогава защо не отидем там и не проверим дали в някоя болница е зарегистрирана смъртта на Кори?

— Кори може да е умрял и от пневмония! Всички симптоми бяха налице! — Колко спокойно изрече тези думи, знаейки, че по този начин я защитава!

— Чакай малко! — намеси се Пол, който досега мълчеше и проговори едва когато видя огъня, искрящ в очите ми. — Ако Кати е решила, че иска да провери, защо да не го направи? Въпреки че ако майка ти е регистрирала Кори под фалшиво име, няма да е лесно да проверим.

— Тя ще е сложила и лъжливо име на гроба му — обади се Крис и ме погледна продължително и с омраза.

Пол се замисли, като се чудеше как бихме могли да открием гроба, ако не знаем името. Смятах, че зная отговорите. Ако бе регистрирала Кори в болницата под определено име, естествено бе да използва същото и за гроба му.

— Пол, тъй като си лекар, можеш да получиш достъп до архивите на болницата, нали?

— Наистина ли го искаш? — попита той. — Както Крис каза, ще разчовъркаш много лоши спомени и ще отвориш заздравели вече рани.

— Моите рани не са заздравели и никога няма да заздравеят! Искам да сложа цветя на гроба на Кори! Смятам, че ще е добре за Кари да разбере къде е погребан. После можем да го посещаваме от време на време. Крис, ако искаш, можеш да не идваш с нас, щом си толкова против!

Пол се опита да осъществи желанията ми въпреки съпротивата на Крис. Той все пак дойде с нас до Шарлотсвил, като пътуваше на задната седалка с Кари. Пол влезе в няколко болници и успя да убеди сестрите да му дадат архивите, от които се нуждаеше. Двамата с него ги преглеждахме, а Крис и Кари чакаха отвън. Нямаше дете, починало от пневмония през октомври преди две години! И освен това, в гробищата не бе регистрирано погребение на дете на неговата възраст! Въпреки всичко упорито исках да проверя всички гробища, защото смятах, че майка ми може да се е излъгала и все пак да е сложила името Долангенгър на гроба му. Кари се разплака, защото смяташе, че Кори е в рая, а не под земята, затрупан от наскоро падналия сняг.

Доколкото бе известно на света, не съществуваше осемгодишно дете, починало през октомври или ноември на 1960 година! Крис настояваше да се върнем в къщата на Пол. Опитваше се да ме убеди, че не желая да видя Фоксуърт Хол.

Обърнах се и го погледнах!

— Искам да отида там! Имаме време! След като сме дошли дотук защо да се връщаме, без да видим къщата? Защо да не я погледнем веднъж и отвън на дневна светлина?

Пол убеди Крис, че се нуждая да видя къщата.

— И трябва да призная, аз също искам да я видя.

Изпълнен с мрачни предчувствия на задната седалка до Кари, Крис се предаде. Кари се разплака, когато Пол подкара по планинския път, който мама и съпругът й сигурно изминаваха стотици пъти. Спря на една бензиностанция и попита за пътя към Фоксуърт Хол.

— Красива природа — отбеляза Пол, докато караше. Случайно стигнахме до огромна къща, която самотно се извисяваше на хълма.

— Ето го! — извиках развълнувано аз. Приличаше на хотел. Всички прозорци бяха с черни капаци. Черният покрив бе толкова остър, че изглеждаше страшен — как се бяхме осмелявали да излизаме на него! Преброих осем комина, четири, от които бяха на капандурите на тавана.

— Виж, Пол — казах аз и посочих двата прозореца на северното крило, където бяхме затворници дълго време, чакайки дядо ни да умре.

Докато Пол разглеждаше тези прозорци, аз се вгледах в прозорците на капандурата на тавана и видях, че падналата летва на един от черните капаци е сменена. Никъде нямаше следи от пожар. Къщата не бе изгоряла! Господ не бе изпратил вятър, който да разнесе пламъка на свещта и да запали книжните цветя. Нямаше да накаже майка ни и баба ни за делата им!

Изведнъж Кари изпищя.

— Искам мама! — викаше тя. — Кати, Крис, тук живеехме с Кори! Хайде да влезем. Искам да видя мама, истинската ми майка!

Начинът, по който викаше и се молеше, бе ужасяващ. Как позна къщата? Беше тъмно, когато пристигнахме, а на близнаците така им се спеше, че не забелязваха нищо. А сутринта, когато се измъкнахме на разсъмване, излязохме през задната врата. Как разбра Кари, че това бе нашият затвор от миналото? И тогава се сетих. По къщите на долната улица. Често надничахме през прозорците на заключената стая и разглеждахме прекрасните къщи. Беше ни забранено да гледаме през прозорците, но понякога се осмелявахме.

Какво постигнахме с дългото си пътуване? Нищо, освен че събрахме още доказателства, че майка ни е невероятна лъжкиня. Обмислях го непрекъснато, дори и докато Пол насапунисваше косата ми и внимателно я миеше. Правеше го както му бях показала, после я изсушаваше, сресваше къдриците и те се разстилаха като копринен шал около мен и закриваха голото ми тяло, както вероятно Ева е закривала своето.

— Пол — запитах с наведени очи, — нещата, които вършим, нали не са порочни? Непрекъснато си мисля за баба и думите й за злото. Кажи, че любовта оправя всичко.

— Кати, отвори си очите — каза нежно той. — Какво виждаш? Един гол мъж, така както Господ го е създал. — Когато го погледнах, той повдигна нагоре главата ми, изправи ме, за да може да ме прегърне. Заговори, държейки ме здраво в прегръдката си, и всяка негова дума ме убеждаваше, че любовта ни е красива и праведна.

Не можех да говоря. Мълчаливо изплаках в себе си, защото съвсем лесно можех да завърша живота си като старата мома, която баба ми искаше да стана.

Позволих му да ме подсуши и среше косата ми, сякаш бях малко дете. Той го направи с толкова внимание и целувки, че жарта, която тлееше в нас, се възпламени. Вдигна ме и ме отнесе в леглото си.

Когато страстта ни бе задоволена, лежах свита в прегръдката му и си мислех за всичко, което правех. Неща, които биха ме шокирали като дете. Странно бе, че хората се раждат така чувствителни, а сподавят усещанията си. Спомних си първия път, когато езикът му ме бе докоснал там, и за невероятната наслада, която изпитах.

Можех да целувам Пол навсякъде, без да изпитвам срам, защото любовта с него бе по-прекрасна от уханието на розите през слънчев летен ден, по-хубава от танца с най-добрия балетист на фона на нежна музика.

Така изглеждаше любовта ми към Пол, когато бях на седемнайсет, а той — на четирийсет и две.

Върна ме към живота, направи ме едно цяло и затворих дълбоко в себе си скръбта, която изпитвах по Кори.

За Крис съществуваше надежда, защото беше жив.

За Кари съществуваше надежда, защото можеше да порасне и да открие любовта.

И може би, ако нещата потръгнеха — и за мен съществуваше надежда.