В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (6)

Отново на училище

Един януарски ден трябваше да се разделим. Бяхме държали изпити и за всеобща изненада се бяхме справили добре. Бях взела изпитите за десети клас, Кари — за трети, Крис — за подготвителния клас за колежа. Въпреки това нямаше и следа от щастие по лицето на Кари, когато извика: „Не! Не!“ Сви юмруците си и приготви крака си, готова да се сбие с всеки, който се опита да я принуди.

— Не искам да ходя в частно училище за смешно изглеждащи момиченца. Няма да отида! Не можете да ме накарате! Ще кажа на доктор Пол!

Лицето й почервеня от ярост, а гласът й издаваше вопли като на сирена.

Не бях много щастлива от идеята да настаним Кари в частно училище на десет мили извън града. Крис щеше да напусне един ден след нея. Щях да остана сама и да посещавам гимназия, а се бяхме заклели никога да не се разделяме. Върнах храната обратно. Никой не знаеше за скривалището, освен Крис. Взех Кари в скута си, за да й обясня как доктор Пол е избрал това специално училище и как вече е платил огромната училищна такса. Тя стисна очи и се опита да не ме слуша.

— Това не е училище за смешни малки момиченца, Кари — утеших я аз и я целунах по челото. — Това е училище за богати момичета, чиито родители могат да си позволят най-доброто. Трябва да си горда и щастлива, че доктор Пол ни е законният настойник.

Дали успях да я убедя? Дали изобщо съм успяла да я убедя в нещо?

— Въпреки всичко не искам да отида — заинати се тя. — Защо не мога да посещавам твоето училище, Кати? Защо трябва да ходя там сама?

— Сама ли? — усмихнах се аз, опитвайки се да скрия чувствата си. — Няма да си сама, скъпа. Ще има още стотици други момичета на твоята възраст. Ти трябва да посещаваш основно училище, а аз — гимназия.

Полюлях я напред-назад и разроших дългия бляскав водопад от коси, след което обърнах кукленското й лице към моето. О, тя беше прекрасно малко същество. Щеше да се превърне в невероятна красавица, ако тялото й растеше пропорционално на главата.

— Кари, има четирима души, които много те обичат — доктор Пол, Хени, Крис и аз. Ние всички ти желаем най-доброто и въпреки че ще бъдем разделени, ти ще си в сърцата и в мислите ни, а освен това всеки уикенд ще можеш да си идваш вкъщи. Независимо дали ми вярваш, училището не е отегчително място, всъщност е доста забавно. Ще имаш прекрасна стая и съквартирантка на твоята възраст. Учителите са добри, а момичетата около теб ще смятат, че си най-красивото същество, което са виждали. Сигурно искаш да имаш приятели. Ще играете, ще образувате тайни групички, ще се веселите, ще си шепнете и ще се смеете цяла нощ. Наистина ще ти хареса!

Да, със сигурност щеше да й хареса!

Кари мълчаливо се съгласи едва след като изплака водопад от сълзи. Умоляващите й очи ми казваха, че приема само заради мен и заради благодетеля, когото обичаше. Би легнала върху пирони, за да му достави удоволствие. А за нея това училище представляваше легло с пирони, което трябваше да изтърпи. Пол и Крис влязоха точно навреме в стаята, за да чуят:

— Много дълго ли ще остана там?

Двамата се усамотяваха в кабинета на доктора с пасове, където Пол преподаваше на брат ми някои неща в областта на химията, които Крис беше пренебрегнал, докато учеше сам. Само с един поглед Пол разбра страданието на Кари и се запъти към малкия шкаф. Върна се с голяма кутия, увита с пурпурночервена хартия, завързана с червена сатенена панделка, широка три инча.

— Подарък за любимата ми блондинка.

Преди да се усмихне, Кари го погледна с големите си тъжни очи.

— О! — извика тя и трескаво отвори пакета. Видя светлочервената чантичка с козметични принадлежности — златен гребен, четка, огледалце, малки пластмасови бурканчета и шишенца, както и кожен комплект за писане на писма. — Колко е красиво! — възкликна тя, моментално запленена от всички червени и изящни неща.

Погледнах Пол, който със сигурност не мислеше, че едно малко момиче има нужда от грим. Сякаш прочитайки мислите ми, той каза:

— Зная, че е за възрастни, но исках да й подаря нещо, което може да използва години наред. Когато го погледне, винаги ще се сеща за мен.

— Това е най-хубавият комплект, който съм виждала — казах усмихнато. — Можеш да си сложиш четката за зъби, пудрата и тоалетната си вода.

— Няма да си слагам никаква гадна тоалетна вода!

Това ни накара да се засмеем. После станах и се затичах по стълбите, бързайки към стаята си, за да взема една малка кутия. Втурнах се обратно. Внимателно държах кутията в ръцете си, чудейки се дали да й я дам й да събудя спомените й.

— Вътре в тази кутия се намират някои от старите ти приятели, Кари. Когато отидеш в училището на госпожа Емили Дийн и се почувстваш малко самотна, просто отвори кутията и виж какво има вътре. Не показвай съдържанието й никому, освен на най-добрите си приятели.

Очите й се разшириха, когато видя изящните порцеланови кукли и бебето, което обичаше толкова много. Бях ги откраднала от огромната куклена къща, с която тя си играеше на тавана. Бях взела дори и креватчето.

— Господин и госпожа Паркинс — въздъхна Кари, а сълзи на щастие заблестяха в огромните й сини очи, — и малкото бебе Клара! Откъде дойдоха, Кати?

— Знаеш откъде. — Тя ме погледна, стиснала кутията с памук, предпазващ чупливите кукли и ръчно направеното дървено креватче — безценните наследствени антики.

— Кати, къде е мама?

О, Господи! Точно от този въпрос се страхувах.

— Кари, знаеш, че трябва да казваме на всички, че родителите ни са мъртви.

— А мама мъртва ли е?

— Не… но трябва да си представяме, че е.

— Защо?

Още веднъж трябваше да обясня на Кари защо не можеше да кажем кои всъщност сме и че майка ни е все още жива, в противен случай отново трябваше да се върнем в онази мрачна северна стая. Тя седна на пода близо до новия бляскав червен пакет, сложи кутията с куклите в скута си и се втренчи в мен с питащите си очи, в които липсваше разбиране.

— Запомни, Кари! Никога не трябва да споменаваш друго семейство, освен Крис и мен, доктор Пол и Хени. Разбра ли?

Тя кимна, но не ме беше разбрала. По треперещите й устни усетих, че все още търси мама в Клеърмонт.

Настъпи ужасният ден, когато закарахме Кари на десет мили извън града, за да я запишем във фантастичното частно училище за богати момичета. Сградата беше широка, боядисана в бяло, с голям портал и с обичайните бели колони. На месинговата гравирана плоча имаше надпис: „Основано през 1824“.

Потомката на основателя на училището госпожица Емили Дийн Дюхърст ни прие в един топъл уютен кабинет. Тя беше силна жена с изумително бяла коса, без нито една бръчка, която да издава възрастта й.

— Тя е прекрасно дете, доктор Шефийлд. Разбира се, ще направим всичко възможно да се чувства добре сред нас.

Наведох се да прегърна Кари, която трепереше, и прошепнах:

— Отпусни се и се опитай да се забавляваш. Не се чувствай изоставена. Всяка седмица ще те връщаме вкъщи. Не е чак толкова зле, нали?

Тя се опита да се усмихне.

— Да, мога да го направя — промърмори тихо.

Не беше лесно да си тръгнем и да оставим Кари в тази красива бяла сграда.

Крис трябваше да замине на следващия ден за своето училище. Разстроих се, докато го наблюдавах как събира нещата си. Не можех да говоря. Дори не можехме да се погледнем.

Училището му беше още по-далече. Пол кара трийсет мили, преди да стигнем до комплекса от тухлени сгради и задължителните бели колони. Усещайки, че трябва да ни остави сами, Пол се извини неубедително, че иска да разгледа градината. Двамата с Крис не останахме сами. Намирахме се в ниша с широки прозорци. Покрай нас непрекъснато минаваха млади мъже и ни хвърляха погледи. Исках да го прегърна и да опра буза до неговата. Желаех да се сбогуваме напълно с любовта, да знаем със сигурност, че тя си е отишла, или поне грехът, който извършихме.

— Крис — заекнах аз, почти разплакана, — какво ще правя без теб?

Сините му очи сменяха цвета си, отразявайки вълнението му.

— Кати, нищо няма да се промени — прошепна пресипнало и стисна ръцете ми. — Ще се чувстваме по същия начин на следващата ни среща. Обичам те. Винаги ще те обичам, независимо дали е правилно или не. Ще уча така задълбочено, че да не ми остава време да мисля за теб.

— И ще бъдеш най-младият дипломант на медицинското училище в световната практика — пошегувах се аз, въпреки че гласът ми беше пресипнал като неговия. — Запази малко любов за мен и я съхрани в сърцето си, както и аз ще запазя любовта си към теб. Не можем да повторим грешката на родителите си.

— Пази се!

— Разбира се. Ти също! Не прекалявай с ученето! Забавлявай се и ми пиши поне веднъж на ден. Мисля, че не можем да си позволим телефонни сметки.

— Кати, ужасно си красива. Дори прекалено. Като те гледам, виждам майка ни. Начинът, по който движиш ръцете си и накланяш главата си на една страна. Не омайвай доктора прекалено много. Искам да кажа, че той преди всичко е мъж. Няма съпруга, а ще живеете в една и съща къща. — Погледна ме строго. — Не предприемай нищо, само за да избягаш от чувствата си към мен.

— Обещавам да се държа прилично.

Обещанието ми прозвуча доста неубедително, защото той бе събудил в мен онези примитивни страсти, за които трябваше да съм достатъчно възрастна, за да мога да ги обуздая. Единственото, от което имах нужда сега, бе да ме обикне някой и да се чувствам добре.

— Пол — започна нерешително Крис — е страхотен. Аз го обичам, Кари го обича, а ти какво изпитваш към него?

— Любов като твоята и тази на Кари. Признателност. В това няма нищо лошо.

— Не е направил нещо необичайно, нали?

— Не е. Той е честен и почтен.

— Виждам как те гледа, Кати. Ти си така млада, красива и толкова… търсеща. — Спря за миг и се изчерви. Виновно погледна надолу, преди да продължи. — Чувствам се отвратително, че говоря такива неща, след като той ни помогна толкова много, но понякога си мисля, че ни взе само заради… само заради теб. Защото те желае!

— Крис, той е с двайсет и пет години по-възрастен от мен. Как можеш да си го помислиш?

Крис сякаш се успокои.

— Права си — съгласи се той. — Болницата сигурно е пълна с красавици, които биха искали да са с него. Мисля, че си в безопасност.

Усмихвайки се, той ме прегърна нежно и устните му докоснаха моите. Просто една нежна целувка за сбогом.

— Съжалявам за коледната нощ — каза той.

Сърцето ми кървеше. Как щях да живея без него? Още едно нещо, което тя ни бе причинила. Прекалено много държахме един на друг. Тя беше виновна, само тя! За всички нещастия в живота ни щеше да бъде виновна тя!

— Не се преуморявай много, Крис, или скоро ще ти дотрябват очила. — Той се усмихна, обеща и ми махна за сбогом. Никой от нас не можеше да изрече думата „довиждане“. Спуснах се надолу през големите коридори и се озовах навън под силните слънчеви лъчи. Свих се в бялата кола на Пол и започнах да хленча, точно като Кари.

Изведнъж Пол се появи отнякъде и тихо седна зад кормилото. Запали, обърна колата и се насочи към главния път. Не спомена за зачервените ми очи или за намокрената кърпичка, която стисках в ръката си, за да попивам течащите сълзи. Не попита защо съм толкова мълчалива, след като обикновено дърдорех безсмислено, само за да не чувам тишината. Спокойствие, тишина. Звук на падащо перо и скърцането на къщата. Това беше настроението на тавана.

Силните, добре поддържани ръце на Пол управляваха колата с лекота и небрежно умение, а той се беше отпуснал назад. Разгледах ги внимателно, защото след очите ценях най-много ръцете. После преместих поглед към краката му. Здравите, добре оформени бедра личаха през прилепналите сини вълнени панталони. Вероятно прекалено добре, защото, за моя изненада, вече не изпитвах тъга или съжаление, а поток от силни емоции.

Огромни криви, дебели вековни дървета очертаваха черния път.

— Магнолии от Бул Бей — поясни Пол. — Жалко, че в момента не цъфтят, но няма да е за дълго. Зимите тук са къси. Но трябва да запомниш едно: никога не помирисвай и не докосвай цвят на магнолия. Ако го направиш, той ще изсъхне и ще умре.

Погледна ме иронично, така че не разбрах дали говори истината.

— Преди да се появите вие, завивах по моята алея с нежелание. Винаги се чувствах самотен. Сега се връщам вкъщи щастлив. Хубаво е отново да си щастлив. Благодаря ти, Кати, за това, че сте избягали на юг, а не на север или на запад.

Веднага след като се прибрахме, Пол отиде в кабинета си, а аз се качих горе и се опитах да преодолея самотата си, като се поупражнявам. Пол не се появи на вечеря. Не се появи и след нея, затова си легнах много рано. Сама. Бях съвсем сама. Кари я нямаше. Непоколебимия Кристофър Дол също го нямаше. За първи път щяхме да спим под различни покриви. Липсваше ми Кари. Страхувах се. Нуждаех се от някого. Тишината на къщата и гъстият мрак на нощта пищяха в ушите ми. Сама, сама, ти си сама, на никого не му пука, на никого не му пука. Мислех за храната. Притеснявах се, че нямам достатъчно подръка. После си спомних, че ми трябва топло мляко. Топлото мляко помагаше на съня… а аз се нуждаех от здрав сън.