В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (2)

Нашият нов дом

Ето така започна всичко. Тихичко влязохме в дома и в живота на доктора. Станахме част от него. Сега вече знам това. Той държеше на нас. Преди да се появим, той като че ли не бе водил никакъв живот. И това също вече го знам. Накара ни да мислим, че му правим услуга, като с младостта си освежаваме неговия нерадостен и самотен живот. Накара ни да се почувстваме великодушни, но ние не можехме да повярваме на никого.

На мен и на Кари предостави голяма спалня с две легла, с четири прозореца с южно изложение и два — с източно. С Крис се спогледахме със свити сърца. За първи път щяхме да спим в отделни стаи. Не желаех да се отделям от него и да прекарам нощта само с Кари, която не можеше да ме защити както него. Мисля, че докторът усети нещо и реши да ни остави насаме, извини се и отиде в края на коридора.

— Трябва да внимаваме, Кати — започна Крис. — Не бива той да се усъмни…

— Няма в какво да се усъмни. Всичко свърши — отговорих аз, но не го погледнах в очите, защото още тогава предполагах, че връзката ни никога няма да приключи. О, мамо, виж какво направи, като ни заключи и четиримата в една стая и ни остави да пораснем там, знаейки какво ще ни се случи! От всички хора на света ти би трябвало да знаеш най-добре!

— Целуни ме за лека нощ — прошепна Крис — и „буболечките няма да те притесняват“.

Той ме целуна, аз — също, пожелахме си „лека нощ“ — и това беше всичко. Със сълзи на очи проследих брат си, който се отдалечаваше по коридора, като не откъсваше поглед от мен.

В стаята Кари нададе страшен рев.

— Не мога да спя в малко единично легло — изрида тя. — Ще падна! Кати, защо това легло е толкова малко?

Спря да плаче, когато се появиха Крис и докторът, които махнаха нощното шкафче, отделящо двете легла. След това ги долепиха, така че се образува едно широко легло. Това задоволи Кари, но през нощта процепът между двете легла се беше разширил и тъй като не мога да спя спокойно, се събудих с един крак и една ръка в него, а Кари беше паднала на пода.

Харесваше ми стаята, която Пол ни даде. Беше толкова красива с бледосините тапети и подходящите завеси. Килимът също беше син. Всяка от нас имаше стол с лимоненожълти възглавници, а мебелите бяха антично бели. Това беше типът стая, която всяко момиче трябва да има. Светла стая, без рисунки със сцени от ада по стените. Всъщност целият ад беше в главата ми и аз си го представях, защото много често мислех за миналото. Ако искаше, мама можеше да намери и по-добро решение на проблема.

Не трябваше да ни затваря! Ръководеха я обаче алчността и завистта. Кори умря заради нея.

— Забрави миналото, Кати — каза Крис, когато отново си пожелахме „лека нощ“.

Ужасно се страхувах да му кажа за своите съмнения. Наведох главата си към гърдите му:

— Крис, извършихме ужасен грях, нали?

— Това няма да се повтори — заяви решително той, сетне се затича по коридора, сякаш го гонех. Исках да водя хубав живот и да не наранявам никого, особено Крис. Около полунощ обаче отидох в стаята му. Свих се до него. Той се събуди, когато чу скърцането от пружината.

— Кати, какво, за Бога, правиш тук?

— Вън вали — прошепнах аз, — само ми позволи да полегна за малко до теб и после ще си отида. — Не помръдвахме, дори не дишахме. Без дори да усетим обаче, се озовахме в прегръдките си и той ме целуна. Целуваше ме със страст и аз му отвърнах, въпреки че не исках. Беше греховно, но всъщност не исках да го спра.

— Какво правиш? Доколкото си спомням, обеща, че няма да се повтори.

— Ти дойде… — отвърна той.

— Не за това!

— А ти какво мислиш, аз да не съм от стомана? Кати, не го прави отново.

Върнах се в леглото си и заплаках, че той е чак в другия край на коридора и няма да ме събуди, ако сънувам кошмари. Нямаше кой да ме успокои, да ми вдъхне увереност. Думите на майка ми ме преследваха… Наистина ли приличах на нея? Наистина ли щях ли да се превърна в онзи тип слаби жени, които непрекъснато се нуждаят от закрила и се увиват около мъжа като пълзящо растение? Не! Аз не бях такава!

На другия ден доктор Пол ми купи четири картини. Балерини в различни пози. На Кари подари бяла стъклена ваза, пълна с изящни изкуствени виолетки. Вече знаеше за слабостта на Кари към всичко червено и виолетово.

— Можете да правите каквото искате със стаята. Ако не харесвате цвета, напролет ще го сменим.

Погледнах го втренчено. Нямаше да сме тук, когато настъпи пролетта.

Кари седна, стиснала вазата с изкуствени цветя, докато аз се убеждавах, че трябва да кажа това, което мислех.

— Доктор Пол, през пролетта няма да сме тук, така че не можем да си позволим да се привържем към стаите, които ни предоставихте. — Той беше на вратата и си тръгваше, но се спря, обърна се и ме погледна. Беше висок повече от шест фута, а раменете му бяха толкова широки, че почти изпълваше вратата.

— Мислех, че тук ви харесва — каза тъжно той, а лешниковите му очи потъмняха.

— Наистина ми харесва — отговорих бързо аз. — На всички ни харесва тук, но не можем вечно да се възползваме от вашето благородство. — Той кимна мълчаливо и си тръгна, а аз се обърнах към Кари, в чийто поглед като че ли имаше омраза.

През деня докторът взе Кари със себе си в болницата. Първоначално тя се дърпаше и не искаше да тръгне, ако не я придружа. Измисляше си фантастични истории за нещата, които са й причинявали в болницата и се оплакваше от въпросите, които й бяха задавали.

— Кари, знаеш, че не лъжем. Но не бива да разказваме на всички за нашето минало, разбра ли?

Тя ме гледаше с огромните си тъжни очи.

— На никого не съм казвала, че Кори отиде в рая и ме напусна. На никого, освен на доктор Пол.

— Ти си му казала?!

— Не можах да се въздържа, Кати. — Тя зарови глава във възглавницата и заплака.

Значи докторът вече знаеше за Кори. Бе разбрал, че ни излъгаха, че е починал в болница. Колко тъжни бяха очите му вечерта, когато разпита мен и Крис за подробности около заболяването на Кори, довело до смъртта му.

Ние се бяхме сгушили един до друг на дивана в хола, когато Пол каза:

— Много съм щастлив да ви съобщя, че арсеникът не е повредил сериозно нито един от органите на Кари, от което всички се страхувахме. Не ме гледайте така. Не съм издал тайната ви на никого, но трябваше да кажа на лаборантите какво да търсят. Измислих някаква история, че случайно сте поели отровата, че родителите ви са били мои близки приятели и смятам да стана ваш попечител.

— Кари ще живее ли? — прошепнах с облекчение.

— Да, ще живее, ако не ходи по въжета. — Той се усмихна отново. — Уговорил съм утре да прегледам и вас. Ще го направя, освен ако имате някакви възражения.

О, аз имах възражения! Не изгарях от желание да лежа гола, а той да стои прав над мен, дори и медицинската сестра да е там. Крис ми обясни, че е глупаво да си въобразявам, че доктор около четирийсетте може да изпитва някакви еротични желания, преглеждайки момиче на моята възраст. Но докато говореше, гледаше на другата страна, така че не успях да разбера какво точно мисли. Вероятно Крис беше прав, защото, когато ме преглеждаше, доктор Пол не изглеждаше същият мъж, чиито очи ме следяха навсякъде из къщата. Прегледа ме по начина, по който бе прегледал и Кари, но ми задаваше повече въпроси. Неудобни въпроси.

— Повече от два месеца не си имала менструация?

— В интерес на истината, никога не съм имала редовен цикъл. Притеснявах се, но Крис прочете в една книга, която мама му донесе, че стресът и притесненията могат да доведат до нарушаване на месечния цикъл. Нали ми няма нищо?

— Не мога да кажа. Изглеждаш доста добре. Но си слаба, бледа и леко анемична. Крис също, но понеже е мъж, е в по-добро състояние. Ще ти предпиша витамини.

Когато всичко свърши, бях щастлива, че можех отново да се облека и да се махна от онзи кабинет. А и сестрата, с която работеше доктор Пол, ме гледаше с насмешка.

Изтичах бързо в кухнята. Госпожа Бийч приготвяше обяда. Широката й усмивка засия, когато влязох, осветявайки гладкото й кръгло лице. Зъбите, които се показаха, бяха най-белите, най-съвършените зъби, които бях виждала.

— Боже, радвам се, че всичко приключи! — казах аз, отпуснах се на стола и извадих ножа, за да обеля картофите. — Не обичам лекарите да ме оглеждат. Харесвам доктор Пол много повече, когато се държи като мъж. Сложи ли си онази бяла престилка, сякаш си слага маска и не мога разбера какво мисли. А аз много добре разбирам погледите, госпожо Бийч.

Тя ми се усмихна дяволито, след това измъкна розов бележник от широкия квадратен джоб на мазната си престилка. С престилката, препасана около кръста й, приличаше на гъсок, който се поклаща мълчаливо. Въпреки че се опитваше да научи Крис, Кари и мен да разбираме нейния език със знаци, все още не можехме да разговаряме достатъчно добре. Страшно ми допадаха бележките й, които пишеше светкавично бързо в лаконичен стил.

„Докторът каза — беше написала тя, — че младите хора се нуждаят от хубави свежи плодове и зеленчуци и от голямо количество крехко месо, но да внимават със скорбялата и десертите. Иска да заякнете, а не да надебелеете.“

През изминалите две седмици вече бяхме наддали няколко килограма благодарение на госпожа Бийч. Дори Кари, която беше така придирчива, сега се хранеше с апетит. Докато белех червените картофи, госпожа Бийч написа още една бележка, тъй като не разбрах знаците й.

„Мило дете, отсега нататък ме наричай само Хени. Не госпожа Бийч.“

Тя беше първата негърка, с която се запознах, и въпреки че първоначално се чувствах неловко и се страхувах от нея, през двете седмици научих много неща. Тя просто беше човек от друга раса, с друг цвят, но със същите чувства, надежди и страхове като всички нас.

Обичах Хени, широката й усмивка, надиплените й рокли с разцъфнали смешни цветя, а най-много от всичко харесвах мъдростта на малките цветни бележки. Все пак аз научих нейния език, но никога не станах толкова добра, колкото нейния „доктор — син“.

Пол Скот Шефийлд беше странен човек. Толкова често гледаше тъжно, без да има видима причина за това. После се усмихваше и казваше:

— Да, Бог е бил благосклонен към Хени и към мен в деня, когато ви е качил в онзи автобус. Загубих едно семейство и скърбях, но съдбата беше достатъчно добра и ми изпрати друго.

— Крис — казах аз вечерта, когато въпреки желанието ни трябваше да се разделим, — когато живеехме на тавана, ти беше мъжът, главата на семейството… Понякога ми се струва странно, че доктор Пол е около нас, гледа какво правим и слуша разговорите ни.

— Знам — изчерви се Крис. — Той заема моето място. Но, честно казано — той направи пауза и почервеня още повече, — не ми харесва, че ме измества от мястото ми в твоя живот. Ала съм му много благодарен за това, което направи за Кари.

Всичко, което доктор Пол направи за нас, ни караше да мислим, че мама е хиляди пъти по-лоша от него. Десет хиляди пъти по-лоша!

Следващият ден беше осемнайсетият рожден ден на Крис и въпреки че никога не го забравях, бях изненадана, че доктор Пол беше организирал тържество с много хубави подаръци, от които очите на Крис заблестяха, но после се натъжиха заради вината, която изпитвахме и двамата. Вече правехме планове да си тръгнем. Не можехме просто да останем и да се възползваме от добрината на доктор Пол сега, когато Кари беше достатъчно добре, за да пътува.

След тържеството Крис и аз седяхме на задната тераса и обсъждахме как да постъпим. Разбрах, че не му се иска да напусне единствения човек, който би му помогнал да стане лекар.

— Наистина не ми харесва начинът, по който те гледа, Кати. Очите му те следват непрекъснато. Ти си му на разположение, а мъжете на неговата възраст не могат да устоят на момичетата на твоите години.

Така ли? Прекрасно е да научиш това.

— Но лекарите имат подръка много медицински сестри — казах аз, знаейки, че бих извършила абсолютно всичко, дори убийство, за да видя Крис лекар. — Помниш ли деня, в който дойдохме? Той ни обясни с какво ще се сблъскаме, ако отидем в цирка. Крис, той е прав. Това е само глупава мечта.

Крис гледаше пред себе си със свити вежди.

— Зная.

— Крис, той просто е самотен. Може би ме гледа, защото наоколо няма нищо по-интересно. — Но колко прекрасно беше да узная, че един мъж на четирийсет е впечатлен от едно момиче на петнайсет. Колко чудесно бе, че и аз притежавам силата на майка си.

— Крис, ако доктор Пол казва истината, ако наистина иска, би ли останал?

Той се намръщи и огледа подрязания от него плет.

— Нека да го подложим на изпитание — отвърна бавно след дълго обмисляне. — Ако му кажем, че напускаме и той не се опита да ни спре, това ще ни покаже, че всъщност не го е грижа за нас.

— Дали е справедливо да го подлагаме на такава проверка?

— Да. По този начин ще му предоставим шанс да се отърве от нас, без да се чувства виновен. Знаеш ли, хора като него постъпват така, защото смятат, че са длъжни да го направят, а не защото искат.

— О!

На следващия ден след вечеря Пол се присъедини към нас на задната тераса. Пол. Така го наричах в мислите си, привързвах се към него, харесвах го все повече и повече, защото винаги изглеждаше естествен, елегантен, чист и мил, отпуснат в любимия си бял плетен люлеещ се стол. Крис се настани до мен на парапета, а Кари се сви на най-горното стъпало. Пол имаше страхотна градина. Ниските мраморни стъпала отвеждаха до мостче в японски стил, лакирано в червено, извито над малко поточе. Артистично разположените статуи на голи мъже и жени придаваха на градината му привлекателността на земните страсти.

Докато вятърът ставаше по-студен и разпръскваше листата навсякъде, докторът ни обясняваше, че всяка година обикаля и търси красиви мраморни статуи за колекцията си. Последния път бе извадил късмет, откривайки точно копие на „Целувката“ на Роден.

Въздъхнах заедно с вятъра. Не исках да си тръгвам. Толкова ми харесваше тук, с него, с Хени, с градината, която ме караше да се чувствам красива и желана.

— Розите ми нямат силен аромат — започна доктор Пол. — За какво са ми рози без аромат?

На слабата морава светлина на отиващия си ден блестящият му поглед се срещна с моя. Пулсът ми се ускори и отново въздъхнах. Чудех се каква ли е била жена му и какво изпитваш, когато си обичана от човек като него. Очите ми виновно се отдръпнаха от настойчивия му, търсещ поглед. Страхувах се, че чете мислите ми.

— Изглеждаш притеснена, Кати. Защо?

Въпросът му ме раздразни, сякаш вече знаеше тайните ми. Крис се обърна към мен и ме погледна строго, за да ме предупреди да внимавам.

— Чудя се на червения ви пуловер — отвърнах глупаво. — Хени ли го изплете?

Той се усмихна и след това погледна хубавия си пуловер.

— Не, не е Хени. По-голямата ми сестра го оплете за рождения ми ден и ми го изпрати с колет. Тя живее в другата част на града.

— Защо сестра ви е изпратила подаръка по пощата, а не ви го е дала лично?

— Такааа… — започна той, като се настани по-удобно и кръстоса краката си, — рожденият ден дойде и отмина тихо, преди вие да се появите. Аз съм на четирийсет, ако Хени не ви е казала. Вдовец съм от тринайсет години, а сестра ми Аманда не говори с мен от деня, в който жена ми и малкият ми син загинаха при нещастен случай. — Гласът му се изгуби, той се бе втренчил в небето — потиснат, сериозен, студен.

Паднали листа се издигнаха над тревата, долетяха на терасата и се настаниха до краката ми като кафяви, изсъхнали патенца. Всичко това ме върна в онази незабравима нощ, когато Крис и аз отчаяно се молехме, сгушени на покрива, под луната, наподобяваща намръщено Божие око. Каква ли е цената на единствения ни ужасен грях? Има ли такава? Баба би отсякла: „Да! Вие заслужавате най-суровото наказание! Дяволско поколение, добре ви познавам!“

И докато седях объркана, Крис проговори:

— Докторе, Кати и аз решихме, че Кари вече е добре и бихме могли да си тръгнем. Високо ценим направеното от вас и възнамеряваме да ви изплатим всеки цент, въпреки че може да ни отнеме няколко години… — Той притискаше здраво пръстите си към моите, предупреждавайки ме да не казвам нищо друго.

— Чакай малко, Крис — прекъсна го докторът, като рязко се надигна от стола си. Беше сериозен. — Не си мислете, че не съм очаквал това да се случи. Всяка сутрин се страхувах да не открия, че сте си отишли. Консултирах се как мога да стана ваш настойник и разбрах, че не е толкова сложно. Ще ми трябва доказателство, че баща ви наистина е мъртъв. Ако още е жив, ще имам нужда от съгласието му, както и от това на майка ви.

Дъхът ми секна! Съгласието на майка ми? Тоест, трябваше да я видим отново. Аз не исках никога повече да я виждам!

Той продължи с мек глас, сякаш разбра ужаса ми.

— Съдът ще призове майка ви да се яви при разглеждане на делото. Ако живее в този щат, трябва да се яви до три дни, но след като е във Вирджиния, срокът се удължава до три седмици. В случай че не дойде, ще получа постоянно, а не временно попечителство, ако вие кажете, че съм бил добър настойник.

— Вие сте удивителен! — изкрещях аз. — Тя няма да дойде! Иска да запази съществуването ни в тайна. Ако светът разбере за нас, ще загуби всичките си пари. Съпругът й също може да се обърне срещу нея, ако узнае, че ни е криела. Вие ще получите постоянно попечителство, но после може да съжалявате!

Крис стискаше все по-силно ръката ми, а Кари гледаше с широко отворени изплашени очи.

— След няколко седмици е Коледа. Нима искате да прекарам още един самотен празник? Тук сте повече от три седмици и обясних на всички, които ме попитаха, че сте деца на мои наскоро починали близки. Хени и аз дълго мислихме. И двамата смятаме, че вие тримата сте много подходящи за нас. Когато в къщата има млади хора, тя прилича повече на дом. От години не съм се чувствал толкова щастлив. Семейството ми липсва след смъртта на съпругата и сина ми. Така и не успях да свикна отново да живея като ерген. — Убедителният му глас ставаше все по-тъжен. — Чувствам, че съдбата иска да ви стана настойник, че Господ е предопределил Хени да бъде в автобуса, само за да ви доведе при мен. Мога ли да противореча на съдбата? Бог ви изпрати, за да ми помогнете да поправя грешките, които съм направил в миналото.

Ооо! Пратеници на Бога! Той почти ме спечели. Знаех, че хората винаги могат да намерят начин да оправдаят желанията си. Въпреки това очите ми се напълниха със сълзи и погледнах въпросително към Крис. Той срещна погледа ми и поклати смутено глава, объркан от моето желание. Стискаше силно ръката ми, когато заговори, като продължаваше да гледа към мен, а не към доктор Пол.

— Много съжаляваме за загубата на съпругата ви и сина ви, господине. Но ние не можем да ги заместим, а и не знам дали постъпваме добре, като ви натоварваме с разходите за три чужди деца. — После добави, гледайки доктора право в очите: — Трябва да помислите и за това, че трудно ще си намерите друга съпруга, ако ни станете настойник.

— Не възнамерявам да се женя отново — отвърна той отнесено. — Жена ми се казваше Джулия, а синът ми — Скоти. Беше само на три години, когато умря.

— О! — въздъхнах аз. — Колко ужасно е да загубиш сина си толкова малък, а също и жена си. — Видимата му скръб и разкаяние достигнаха до мен и ме докоснаха — винаги съчувствах на тези, които тъгуват. — При автомобилна злополука ли са загинали, както баща ни?

— Злополука — отвърна рязко той, — но не автомобилна.

— Баща ни бе само на трийсет и шест, когато загина, а ние бяхме приготвили изненада за рождения му ден с торта, подаръци… той не се появи, само двама полицаи…

— Да, Кати — прекъсна ме нежно Пол, — вече ми разказа. Младежките години не са лесни за никого, а да си млад — без основно образование, без много пари, без семейство, без приятели…

— Ние си принадлежим! — заяви твърдо Крис, сякаш за да го провери още по-добре. — Така че никога няма да бъдем сами.

— Ако не ме искате и ако това, което ви давам, не е достатъчно — продължи Пол, — заминете за Флорида с благословията ми. Само че ще бъде жалко за всичко, което си научил досега, Крис. А ти, Кати, можеш да забравиш мечтите си да станеш примабалерина. А не ви ли е дошло на ум, че това ще бъде един здравословен, щастлив живот за Кари. Не ви насилвам да останете, защото вие ще постъпите така, както искате. Трябва да изберете — мен и възможността да достигнете вашите цели, или трудния, непознат свят?

Южният вятър продължаваше да духа, галеше бузите ми и ми нашепваше, че всичко ще се оправи. Чувах как Хени меси курабийките, с които щяхме да закусим.

Всичко ме омагьосваше — въздухът, мекият блясък в очите на доктора. Дори и подрънкването на тенджерите и тиганите на Хени усещах като магия и не след дълго свитото ми сърце започна да се отпуска.

Но не думите на доктора или блясъкът на очите му ме караха да се чувствам като омагьосана, а ароматът на разцъфналите рози, въпреки че беше зима.

Решението не го взехме аз и Крис. Взе го Кари. Изведнъж тя скочи от най-горното стъпало и се хвърли в отворените обятия на доктора. Притисна се до него и обви ръце около врата му.

— Не искам да тръгвам! Обичам те, доктор Пол! — изкрещя тя. — Не искам нито Флорида, нито цирка! Не искам да ходя никъде! — После се разрида, изливайки цялата си мъка по Кори, стаявана толкова дълго в душата й. Той я вдигна, сложи я на коленете си и започна да целува мокрите й бузи, сетне изтри сълзите й с кърпата си.

— И аз те обичам, Кари. Винаги съм искал малко момиченце с руси къдрици и огромни сини очи, точно като твоите. — Но той не гледаше Кари. Гледаше мен.

— Искам да бъда тук за коледните празници — изхленчи Кари. — Никога не съм виждала Дядо Коледа, нито веднъж. — Разбира се, че го беше виждала, преди много години, когато родителите ни заведоха близнаците в магазина и татко им направи снимка в скута на Дядо Коледа, но вероятно беше забравила.

Как е възможно един непознат да влезе толкова лесно в живота ни и да ни предложи любовта си, след като собствените ни кръвни роднини се опитаха да ни убият?