Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Долангенгър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Petals on the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

В. С. Ендрюс. Разпилени от вятъра

Американска. Първо издание

ИК „Златорогь“, София, 1995

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-437-035-8

История

  1. — Добавяне

Извоюван шанс

Настъпи есента на щастието, на нарастващия успех, на любовта ми към Пол. Смятах, че контролирам съдбата си. Бях почти на върха. Сега нямаше от какво да се страхувам. С нетърпение очаквах да съобщя на света за годежа ми с Пол. Но внимателно пазех тайната си. Засега Джулиан ми бе необходим като партньор, както и аз на него. А мадам Золта трябваше да ми има пълно доверие. Ако разбереше, че ще се омъжвам, нещо, което не одобряваше, бе възможно да ми отнеме главните роли, да реши, че не съм перспективна и не заслужавам да си хаби времето с мен. А все още имах нужда да стана известна. Трябваше да покажа на мама колко по-добра съм от нея.

Сега, когато двамата с Джулиан придобивахме известност, мадам Золта ни повиши заплатата. Една съботна сутрин Джулиан дотича при мен много развълнуван, сграбчи ме и ме завъртя.

— Представи си само! Старата вещица каза, че мога да купя кадилака й на разсрочено плащане. Той е само на две години и половина, Кати. Винаги съм се надявал първият ми кадилак да бъде съвсем нов, но госпожата е изплашена до смърт, че един изключителен балетист би могъл да се присъедини към друга балетна школа и да вземе със себе си най-добрата й балерина — как би могла да откаже да продаде кадилака си?

— Изнудване? — проплаках аз. Той се засмя, сграбчи ме за ръкава и се спуснахме да разгледаме новата кола, паркирана пред сградата. Дъхът ми спря — толкова нова изглеждаше!

— О, Джулиан, прекрасна е! Не би могъл да я изнудиш, ако не е искала да ти даде някоя от играчките си — тя знае, че ще се грижиш за нея… Никога не я продавай!

— О, Кати! — В очите му проблясваха сълзи. — Не разбираш ли защо те обичам така силно? Толкова си приличаме… не можеш ли поне малко да ме обикнеш? — Той гордо отвори вратата на колата и ми оказа рядката чест да съм първото момиче, което се вози в първия му кадилак.

От там нататък денят протече диво и странно. Карахме из Сентръл Парк и улиците на Харлем, по моста Джордж Вашингтон и обратно. Валеше, но не ме беше грижа. В колата беше топло и уютно.

Джулиан отново ме погледна.

— Кати, никога ли няма да ме обикнеш? — Задаваше ми този въпрос по два пъти на ден, под различна форма. Изгарях от желание да му кажа за годежа си с Пол и веднъж завинаги да сложа край на въпросите му. Но упорито пазех тайната си.

— Държиш се така, защото все още си девствена, нали? Ще бъда много внимателен и мил, Кати… моля те, дай ми шанс!

— Мили Боже, ти само за това ли си мислиш, Джулиан?

— Да! — отвърна той — Абсолютно си права! И съм уморен от играта ти с мен! Ти си мръсница. Поощряваш ме, докато танцуваме, а когато не сме на сцената, ми нанасяш удар под кръста!

— Заведи ме вкъщи, Джулиан! Този разговор ме отвращава!

— Разбира се! Ще те отведа вкъщи! — изкрещя ми той и се наведе към вратата ми, която бе заключил. Погледна ме свирепо и настъпи здраво педала на газта! Летяхме по мокрите улици и често той поглеждаше към мен, за да види как понасям ужасяващото пътуване! Засмя се като полудял човек и спря толкова бързо, че полетях напред и ударих челото си в предното стъкло! Потече кръв. След това издърпа чантата от скута ми, наведе се да отвори вратата и ме избута навън под дъжда!

— Върви по дяволите, Катрин Доул! — извика ми той, докато стоях под дъжда и отказвах да се моля. Джобовете на палтото ми бяха празни. Нямах пари. — Това бе твоето първо и последно качване в колата ми. Надявам се, че знаеш пътя! — поздрави ме със сатанинска усмивка. — Прибери се, пуританска светицо, ако можеш!

Остави ме на ъгъла на някаква улица в Бруклин, където никога не бях стъпвала. Нямах нито пени. Не можех да телефонирам, или да използвам метрото, а дъждът се усилваше. Лекото ми палто бе подгизнало. Знаех, че се намирам в опасен квартал, където всичко можеше да се случи.

Започнах да се движа, без да различавам посоката, след което видях такси и го спрях. Нервно се наведох напред, за да наблюдавам брояча. Проклет да си, Джулиан, че ме заряза толкова далече! Накрая стигнахме до блока ми за сумата от петнайсет долара!

— Искаш да кажеш, че нямаш пари в себе си?! — възмути се шофьорът. — Ще те откарам направо в полицейския участък!

Надвиквахме се непрекъснато, докато се опитвах да му обясня, че не мога да му заплатя, ако не ме пусне да си взема парите, а броячът през цялото време се въртеше. Накрая се съгласи.

— И най-добре е до пет минути да се върнеш, миличка, защото…

Дори и лисица, преследвана от стотици хрътки, не би могла да бяга по-бързо от мен. Асансьорът започна да се издига, като през цялото време скърцаше. Всеки път, когато се качвах в него, се страхувах, че ще заседне между етажите. Накрая вратата се отвори и се втурнах към апартамента, като се молех Ейприл или Йоланда да са си вкъщи и да ми отворят. Лудият Джулиан ми бе взел чантата и ключа!

— Спокойно! — извика Йоланда — Идвам. Всъщност кой чука?

— Кати! Пусни ме! Долу ме чака един таксиметров шофьор, а броячът му се върти!

— Не се опитвай да си го изкараш на мен! — каза тя и отвори вратата. Бе по бикини, а измитата й коса бе увита в червена кърпа. — Изглеждаш, сякаш те е изхвърлило морето — започна тя. Не й обърнах особено внимание. Бутнах я настрани и се втурнах към мястото, където държах скритата си чантичка с парите за извънредни случаи… Замръзнах на мястото си. Малкият ключ за куфарчето ми бе в чантата, която Джулиан притежаваше, ако не я бе изхвърлил.

— Моля те, Йоли, заеми ми петнайсет долара и един за бакшиш.

Тя ме погледна коварно, докато сваляше кърпата, и започна да подсушава косата си.

— С какво ще ми заплатиш за тази малка услуга?

— Ще ти дам каквото поискаш. Просто ми заеми парите.

— Добре… само помни обещанието да ми се отплатиш. — Бавно извади една двайсетдоларова банкнота от плоското си портмоне. — Дай на шофьора пет долара бакшиш и това ще го успокои… и не забравяй — каквото поискам! — Съгласих се и се втурнах надолу.

След като подадох двайсетачката на шофьора, той се засмя и докосна фуражката си.

— До скоро, малката! — Надявах се да гори в ада.

Толкова бях премръзнала, че си напълних ваната, след като я измих.

Косата ми бе все още мокра, докато обличах дрехите си и се готвех да се кача при Джулиан и да си поискам чантата. Йоли се изправи пред мен.

— Хайде, Кати… Искам да изпълниш обещанието си… каквото и да поискам, нали?

— Да! — съгласих се ядосано аз. — Какво искаш?

Тя се усмихна и провокативно се облегна на стената.

— Брат ти… Искам да го поканиш следващия уикенд.

— Не ставай смешна! Крис е в колежа. Не може да идва, когато поиска.

— Не ме интересува, как ще го докараш тук. Кажи му, че си болна, че отчаяно се нуждаеш от него, но го накарай да дойде. После можеш да задържиш двайсетачката.

Обърнах се и я изгледах свирепо.

— Не! Мога да ти върна парите… Няма да позволя на Крис да се забърква с такива като теб!

Бе само по бикини и си сложи червило, без да използва огледало.

— Кати, мила, скъпият ти брат вече се е забъркал с такива като мен.

— Не ти вярвам! Не си негов тип!

— Глупости! — каза тя, сведе очи и започна да ме наблюдава, докато завършвах обличането си. — Нека ти обясня няколко неща, кукличке, няма мъж, който да не си пада по такива като мен. Включително брат ти и любовникът ти Джулиан!

— Лъжеш! — извиках аз — Крис не би те докоснал и с десетфутов прът, а колкото до Джулиан… не ме интересува дали ще спи с десет курви като теб.

Изведнъж лицето й почервеня, тя се изпъна и се спусна към мен, а дългите й нокти се извиха като човки!

— Кучка! — изкрещя тя. — Не ме наричай курва! Аз не взимам пари за това, което предлагам… иди го попитай колко пъти той ме е…

— Млъкни! — прекъснах я аз. — Не вярвам на думите ти! Прекалено е умен, за да те използва за нещо друго, освен за задоволяване на физическите си нужди… За него си само един парцал!

Йоланда ме сграбчи и аз извих гърба й толкова силно, че тя се строполи.

— Ти си една обикновена уличница, Йоланда Ланг! — извиках вбесена. — Не си достойна дори да бършеш обувките на брат ми! Спала си с всички балетисти в школата! Не ме интересува какво правиш… просто остави мен и брат ми на мира.

Носът й кървеше. Не знаех, че съм я ударила толкова силно, а той започваше да се подува. Тя бързо скочи на крака, но по някаква причина се отдалечи от мен.

— Няма човек, който да е посмял да ме обижда така и да се отървал… Ще проклинаш този ден, Катрин Доул! Ще отнема брат ти! И Джулиан също! И когато ми принадлежи, ще разбереш, че без него си едно нищо. Една обикновена балерина, която мадам З. щеше да изхвърли, ако Джулиан не бе настоявал да останеш, защото си пада по девствениците.

Думите й можеха да са верни. Вероятно бе права, че без Джулиан не съм нищо особено. Призля ми и я намразих… мразех я, че опетни Крис и представата ми за него. Започнах да хвърлям дрехите в куфарите си, решена да се върна обратно в Клеърмонт, за да не остана нито час повече при Йоланда.

— Хайде, давай! — просъска тя през зъби. — Бягай, девственице! Колко си глупава! Аз не съм курва. Просто не съм досадница като теб, а между нас двете бих избрала себе си!

Не й обръщах внимание и завърших опаковането на багажа си, след което сграбчих дръжките на трите чанти, така че да ги извлека в коридора, а под мишницата носех претъпканата си кожена чанта. Обърнах се и погледнах Йоланда, която се бе опънала върху леглото като мързелива котка.

— Ужасяваш ме, Йоланда. Толкова се страхувам, че ще се разсмея. Спречквала съм се с много по-способни и по-възрастни от теб и все още съм жива… така че не се приближавай до мен, или ти ще проклинаш този ден.

Малко след това затворих вратата и се отправих към етажа на Джулиан. Заблъсках с юмруци по вратата на апартамента му.

— Джулиан! — извиках. — Отвори вратата и ми върни чантата. Отвори вратата или повече никога няма да бъда твоя партньорка!

Той бързо отвори вратата. Беше гол, около слабините си беше увил една кърпа. Преди да разбера какво става, ме дръпна в стаята и ме хвърли върху леглото. Огледах се е надеждата да зърна Алексис или Майкъл, но за зла участ той бе сам.

— Разбира се, че ще ти върна проклетата чанта — извика той, — но след като ми отговориш на няколко въпроса.

Скочих от леглото, но той отново ме повали върху него и ме възседна, така че не можех да избягам!

— Пусни ме, звяр такъв! — извиках аз. — Вървях под дъжда и замръзнах, затова ме пусни и ми върни чантата!

— Защо не можеш да ме обикнеш? — попита ме той и ме хвана с двете си ръце, докато се опитвах да се освободя. — Защото си влюбена в някой друг ли? В кого? В онзи възрастен доктор, който те подслони, нали?

Поклатих глава, ужасена от него. Не можех да му призная истината. Той бе полудял от ревност.

— Кати, опитах всичко с теб! Изминаха почти три години, откакто сме се запознали, и не постигнах нищо. След като грешката не е в мен, трябва да е у теб. Кой е той?

— Никой — излъгах. — Единственото, което харесвам у теб, Джулиан Маркю, е начинът, по който танцуваш.

Кръвта нахлу в лицето му.

— Мислиш си, че съм глупав и сляп, нали? — попита той, толкова вбесен, сякаш щеше да експлодира. — Но не съм. Виждам те как гледаш твоя лекар… и Господ да ми е на помощ, ако не съм те забелязвал да гледаш и брат си по същия начин! Така че не се прави на голяма моралистка, защото никога не съм виждал брат и сестра така запленени един от друг.

Тогава го ударих! Той ми отвърна два пъти по-силно! Опитах се да се освободя от него, но той бе гъвкав като змиорка. Събори ме на пода и се изплаших, че ще разкъса дрехите ми и ще ме изнасили, но не го направи. Само ме притисна под себе си и задиша учестено, докато овладее чувствата си. Едва тогава проговори.

— Ти си моя, Кати… независимо дали си го разбрала или не — ти ми принадлежиш. И ако някой мъж се изправи помежду ни, ще го убия… и тебе също. Не забравяй думите ми, когато решиш да погледнеш някой друг, освен мен.

Върна ми чантата и ми каза да си преброя парите, за да се убедя, че нищо не е изчезнало. Имах четирийсет и два долара и шейсет и два цента и те бяха там.

Изправих се на крака, треперейки, и плахо отстъпих към вратата. Отворих я, като държах здраво чантата си. Едва тогава посмях да му кажа какво мисля.

— Ти си луд, Джулиан. Не можеш да ми казваш кого да обичам и не можеш да ме заставиш да се влюбя в теб. Ако си искал да ме отблъснеш, справи се блестящо. Сега дори не ми харесваш, а колкото до това, да сме партньори, просто го забрави! — Затръшнах вратата в лицето му и избягах.

Но преди да стигна до асансьора, той отвори вратата и ме наруга толкова грубо, че не мога да го повторя. Завърши с думите:

— Върви по дяволите, Кати… Казах го вече и ще го повторя — ще пожелаеш да си в ада, преди да приключа с теб!

 

 

След ужасните сцени с Йоланда и с Джулиан потърсих мадам Золта и й съобщих, че не мога да живея в един апартамент с момиче, което е решило да съсипе кариерата ми.

— Тя просто се страхува от теб, Катрин. Йоланда беше звездата, преди ти да се появиш. Сега се чувства заплашена. Сдобри се с нея…

— Не, мадам. Не я харесвам и отказвам да живея в един апартамент с нея. Ако не ми дадете повече пари, ще потърся друга школа, за да видя какво ще ми предложат те. Ако не стане, ще се върна в Клеърмонт.

Тя въздъхна и започна да мърмори. О, колко щедро руснаците изразяваха чувствата си!

— Добре, изнудваш ме. Предавам се. Ще ти повиша заплатата и ще ти кажа къде да намериш евтин апартамент, но няма да е хубав като предишния.

Ха! Нима той беше хубав? Но тя се оказа права. И двете стаи на единствения апартамент, който открих, можеха да се съберат в най-малката спалня на Пол. Но си бе само мой… първото място, което бе изцяло мое, и следващите няколко дни прекарах в опити да го подредя. След това наистина започнах да спя неспокойно, като се пробуждах при всеки шум. Тъгувах за Пол и Крис. Чувах свистенето на вятъра, а в съседното легло нямаше никой, който да ме успокои с нежни думи и блестящите си сини очи.

Когато седнах зад кухненската маса да напиша послание до госпожа Уинслоу, Крис беше пред очите ми. Изпратих й първите блестящи отзиви за мен и страхотна снимка от „Спящата красавица“. Отдолу написах:

„Времето наближава, госпожо Уинслоу! Помнете го вечер, преди да заспите. Не забравяйте, че все още съм жива, мисля за вас и кроя планове!“

Изпратих писмото посред нощ, преди да размисля и да го скъсам. Прибрах се вкъщи, хвърлих се върху леглото и се разплаках. Господи, никога нямаше да се освободя! Никога! И въпреки пролетите сълзи отново се събудих, обмисляйки как да я нараня, така че никога вече да не бъде същата. Бъди щастлива, Мамо, защото няма да е за дълго!

Купувах си по шест екземпляра от всеки брой, в който пишеше нещо за мен. За съжаление, името ми най-често се свързваше с това на Джулиан. Изпратих по един екземпляр на Пол и Крис, а останалите запазих за себе си и за мама. Представих си я как ще изглежда, когато отвори плика, въпреки че се страхувах, че ще изхвърли писмото, без да прочете написаното. Никога не я нарекох „майко“ или „мамо“, а винаги се обръщах към нея официално и хладно. Щеше да настъпи денят, когато щях да се изправя лице срещу лице с нея. Щях да я нарека „майко“ и да я наблюдавам как пребледнява и се разтреперва.

 

 

Една сутрин се събудих от силно тропане по вратата ми.

— Кати, пусни ме да вляза! Имам страхотни новини! — дочух гласа на Джулиан.

— Махай се! — отвърнах сънено аз, станах и си облякох халата, преди да се приближа до вратата. — Престани! Не съм ти простила… и никога няма да го направя… така че не се бъркай в живота ми!

— Пусни ме, или ще изкъртя вратата! — заплаши той.

Отключих и вратата се отвори. Джулиан ме вдигна в обятията си и ме целуна дълго и страстно по устните, докато аз се прозявах.

— Вчера, след като си тръгна, мадам Золта ни съобщи новините! Отиваме на турне в Лондон! За две седмици! Никога не съм ходил в Лондон, Кати, а Мадам е толкова щастлива, че са ни забелязали там!

— Сериозно? — попитах аз, завладяна от въодушевлението му. След това се запътих към миниатюрната кухня… Кафе, трябваше да изпия чаша кафе, за да мога да разсъждавам трезво.

— Господи, винаги ли си такава сутрин? — попита той, последва ме в кухнята, придърпа един стол и се подпря на лакти, за да наблюдава всяко мое движение. — Събуди се, Кати! Прости ми, целуни ме и нека отново бъдем приятели. Ако искаш, утре отново ме мрази, но днес ме обичай… защото сме родени за този ден… Кати, ще успеем! Зная го със сигурност. Преди да се появим ние, никой не забелязваше школата на мадам Золта! Този успех не е неин, а наш!

Самочувствието му заслужаваше медал.

— Закусвал ли си? — помитах с надежда, че не е гладен. Имах само две парчета бекон и исках да си ги изям сама.

— Разбира се. Хапнах, преди да дойда, но мога отново да закуся.

Разбира се, че можеше! Винаги можеше да се храни… и тогава новините достигнаха до съзнанието ми… Лондон! Отивахме в Лондон! Завъртях се и извиках:

— Джулиан, нали не се шегуваш? Всички ли отиваме там?

Той скочи.

— Да, всички! Голяма възможност, страхотен шанс! Ще накараме света да ни забележи! А двамата с теб ще станем звезди! Защото сме най-добрата двойка, и ти го знаеш не по-зле от мен!

Разделих с него закуската си и го слушах как мечтае за дългата и успешна кариера, която ни очаква. Щяхме да сме богати и когато остареем, щяхме да имаме деца и да преподавам балет. Не исках да разрушавам илюзиите му, но трябваше да му кажа:

— Джулиан, аз не те обичам, така че не можем да се оженим. Ще отидем в Лондон, ще танцуваме заедно и ще се опитам да бъда най-добрата, но си прави планове да се ожениш за друга. Вече съм сгодена. Отдавна.

— Лъжеш! — извика той. Поклатих глава и отрекох. — Върви по дяволите, че ме подведе! — побесня той и изхвърча от апартамента ми. Никога не го бях подвеждала, освен когато танцувахме, но това бе съвсем различно.