В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (28)

Сладкият горчив романс на Кари

Кари бе на двайсет, аз на двайсет и седем, а през ноември Крис щеше да навърши трийсет. Изглеждаше невъзможно да е толкова възрастен. Но щом погледнех Джори, осъзнавах колко бързо минава времето, когато остаряваш.

Времето, което някога се движеше бавно, сега отлиташе, защото нашата Кари бе влюбена в Алекс! Беше изписано в сините й очи, докато танцуваше с малки стъпки из стаята, чистейки с прахосмукачката, докато миеше чиниите или измисляше менюто за следващия ден.

— Той е красив, нали, Кати? — ме попита, а аз се съгласих, въпреки че, честно казано, беше едно обикновено симпатично момче с кестенява коса, която лесно се разрошваше и му придаваше раздърпан вид, макар иначе да беше много спретнат. Очите му бяха тюркоазени и гледаше така, сякаш никога през ума му не бе минавала зла мисъл.

Кари се вълнуваше при всеки звън на телефона. Преливаше от щастие, че толкова често я търсеха. Посвещаваше дълги любовни поеми на Алекс, след което ми даваше да ги прочета и ги прибираше, без да му ги изпрати.

Радвах се и за нея, и за себе си, защото балетната ми школа се развиваше добре, а Крис щеше да се върне съвсем скоро.

— Кари, можеш ли да си представиш, че удълженият курс на Крис почти е приключил.

Тя се засмя, затича се към мен, сякаш беше малко момиченце, и се хвърли в прегръдките ми.

— Зная — извика тя. — Скоро отново ще сме истинско семейство, както някога! Ако имам малко момченце с руса коса, познай на кого ще го кръстя? — Знаех. Първородният й рус син със сини очи щеше да се казва Кори.

Беше истинско удоволствие да наблюдавам влюбената Кари. Спря да говори за малкия си ръст и дори се почувства съвсем нормална. За първи път в живота си започна да използва грим. Косата й беше естествено чуплива като моята, но тя я отряза до раменете си.

— Виж, Кати! — извика тя, връщайки се от фризьорския салон с новата си прическа. — Сега главата ми не изглежда толкова голяма, нали? И забелязала ли си колко съм пораснала?

Засмях се. Токовете на обувките й бяха три инча, а подметката — два. Но беше права. С къса коса главата й изглеждаше по-малка.

Младостта, щастието и радостта й ме въодушевяваха и се страхувах да не се случи нещо, което да ги помрачи.

— О, Кати — каза Кари. — Ще умра, ако Алекс не ме обича! Искам да съм най-добрата съпруга. Ще поддържам къщата толкова чиста, че прашинките няма да се забелязват дори и на дневна светлина. Всяка вечер ще му приготвям изискани ястия и никога няма да използвам полуфабрикати. Ще шия сама дрехите за мен и за децата ни. Ще му спестя много пари. Той не е много разговорлив. Просто седи и ме гледа. Трябва да се досещам от погледа му какво чувства, а не от думите.

Засмях се и я прегърнах силно. Мечтаех да я видя щастлива.

— Мъжете не говорят свободно за любовта като жени те, Кари. Някои обичат да се закачат, а това е доста добър показател, че си привлякла вниманието им, а отношенията ви могат да прераснат в нещо по-голямо. Разбираш колко те обичат, като ги погледнеш в очите… очите никога не лъжат.

Беше съвсем ясно, че Алекс харесва Кари. Все още работеше като електротехник, ходеше на летни курсове в университета, но прекарваше всяка свободна минутка с Кари. Подозирах, че се готви да я помоли да се омъжи за него, или вече го бе направил.

Една седмица по-късно се събудих и видях Кари, застанала до прозорците на спалнята, загледана в сенчестите планини. Кари, която не страдаше от безсъние като мен. Така че съвсем естествено се притесних. Станах и се приближих до нея.

— Добре ли си, скъпа? Защо не спиш?

— Исках да съм близо до теб — прошепна тя, докато все още наблюдаваше далечните планини — тъмни и загадъчни. Разпростираха се навсякъде около нас и ни притискаха, както някога. — Снощи Алекс ме помоли да се омъжа за него — каза ми го с обикновен, равен тон.

— Прекрасно! Радвам се за теб, Кари, и за него!

— Каза ми още нещо, Кати. Решил е да стане проповедник. — В гласа й се четяха болка и разочарование, а аз не разбирах защо.

— Не искаш ли да бъдеш съпруга на проповедник? — попитах изплашено аз. Изглеждаше толкова далечна.

— Хората очакват проповедниците да са перфектни — каза тя с мъртвешки глас, — особено съпругите им. Спомням си всички неща, които баба казваше за нас. За това, че сме дяволска плът, грешни и зли. Не разбирах какво искаше да каже, но помня думите й. Винаги твърдеше, че сме прокълнати, нечисти деца, които не е трябвало да се раждат. Не е ли трябвало да се раждаме, Кати?

— Кари, ако Господ не искаше да се родим, нямаше да ни даде живот.

— Но, Кати… Алекс иска идеална съпруга, а аз не съм идеална.

— Никой не е съвършен, Кари, никой. Само мъртвите.

— Алекс е съвършен. Никога не е извършил нищо лошо.

— Откъде знаеш?

Красивото й лице помръкна.

— Алекс и аз се познаваме от дълго време — обясни заеквайки тя, — но доскоро не споделяше нищо за себе си. Аз непрекъснато му говорех за себе си, но не му разказвах за миналото ни. Съобщих му само, че доктор Пол ни е станал настойник, след като родителите ни са починали при автомобилна катастрофа. Но това е лъжа, Кати. Ние не сме сираци. Майка ни все още е жива.

— Лъжите не са смъртни грехове, Кари. Всеки лъже понякога.

— Алекс не го прави. Той винаги е бил отдаден на Бога и на религията. Когато е бил малък, е искал да бъде католик, за да стане свещеник. Когато пораснал, разбрал, че католическите свещеници трябва да водят целомъдрен живот, така че се отказал. Искал да има жена и деца. Каза ми, че не се е любил досега, защото през цялото време е търсел подходяща съпруга — някоя перфектна като мен. Някой като него. Но, Ка-ти! — проплака тъжно тя. — Аз не съм идеална! Лоша съм. Както баба ни казваше, аз съм зла и нечиста. Имам лоши помисли. Мразех онези момичета, които ме отведоха на покрива, сякаш бях бухал. Исках те да умрат. Най-много мразех Сиси Тауърс. И Кати, знаеш ли, че Сиси Тауърс се е удавила? Не ти казах, но смятах, че аз съм виновна, защото я мразех толкова силно. Мразех и Джулиан, защото те открадна от доктор Пол, и той също умря! Виждаш ли? Как бих могла да разкажа всичко това на Алекс и да му кажа, че майка ни се е омъжила за чичо си? Той ще ме намрази, Кати. Тогава няма да иска да се ожени за мен. Ще реши, че ще родя увредени деца, като мен, а аз толкова го обичам.

Коленичих до стола й и я прегърнах майчински. Не знаех какво да кажа или как да го направя. Необходима ми беше подкрепата на Крис или на Пол, който винаги казваше онова, което трябва. И като си спомних думите му, предназначени за мен, и ги повторих на Кари, изпитах огромна омраза към баба ни, която бе внушила тези глупости в главата на едно петгодишно дете.

— Не зная какво да кажа, мила, но ще се опитам. Искам да разбереш, че нищо в този свят не е нито абсолютно бяло, нито абсолютно черно. Всичко в реалния свят има различни оттенъци. Всеки има недостатъци, никой не е съвършен. И аз се съмнявах в себе си като теб.

Насълзените й очи се разшириха, като чу думите ми, сякаш от всички хора тя считаше мен за идеална.

— Доктор Пол ми отвори очите, Кари. Много отдавна той ми обясни, че ако родителите ни са извършили грях, защото са се оженили и са създали деца, грехът е техен, а не наш. Каза, че Бог не смята, че ние трябва да плащаме за греховете на родителите си. Знаеш ли, че в древния Египет фараоните са позволявали на децата си да се женят помежду си? Така че, виждаш ли, обществото създава законите и не забравяй, че никой от нас не е недоразвит, следователно Бог не е наказал нито нас, нито тях.

Тя ме погледна с огромните си очи, като отчаяно искаше да ми повярва. Но изобщо не трябваше да споменавам думата „недоразвит“.

— Кати, вероятно Господ ни е наказал. Аз не мога да порасна… това е наказание.

Засмях се колебливо и я прегърнах по-силно.

— Огледай се, Кари. Има много по-дребни от теб хора. Не си джудже, знаеш това. Дори и да беше, трябваше да го приемеш и да свикнеш, също като онези, които се смятат за много високи, много дебели или слаби. Имаш красиво лице, изключителна коса, хубава кожа и нормална фигура. Притежаваш хубав глас, остър ум, погледни колко бързо пишеше на машина, стенографираше и водеше записките на Пол, и готвиш два пъти по-добре от мен. Много по-добра домакиня си, а погледни и роклите, които си ушила. По-красиви са от останалите дрехи в магазина. Имайки предвид всичко това, не би трябвало да смяташ, че не си подходяща съпруга за Алекс.

— Но, Кати — проплака тя, — ти не го познаваш. Веднъж отидохме на еротичен филм и той каза, че всеки, който прави такива неща, е грешен и перверзен. А ти и доктор Пол ми казвахте, че сексът и правенето на деца е естествената, хубавата част на живота, а аз съм лоша, Кати. Веднъж направих нещо много гадно.

Погледнах я озадачено. С кого? Тя сякаш прочете мислите ми и поклати глава, докато сълзите се стичаха по бузите й.

— Не… никога не съм… никога не съм извършвала полов акт. Но правех други гадни неща. Алекс ще си помисли така, а аз трябваше да знам, че върша грях.

— Какво толкова ужасно си направила, скъпа?

Тя преглътна и скри засрамено глава.

— С Джулиан. Един ден, когато бях при вас и те нямаше вкъщи, той каза, че ще ми достави удоволствие и няма да е истински секс, с който се правят деца… така че аз направих онова, което искаше, той ме целуна и каза, че след теб обича най-много мен. Не знаех, че постъпката ми е неправилна.

Преглътнах огромната буца, заседнала в гърлото ми, погалих копринената коса и горещото й лице и избърсах сълзите й.

— Не плачи и не се срамувай! Има различни начини на изразяване на любовта. Обичаш доктор Пол, Джори и Крис по един начин, а мен по друг… и ако Джулиан те е накарал да извършиш нещо лошо, това е негов грях, а не твой. Вината е й моя, защото трябваше да те предупредя. Той ми беше обещал никога да не те докосва и аз му повярвах. Но ако си го извършила, не трябва да се срамуваш. А Алекс не трябва да знае. Никой няма да му каже.

— Но аз го знам — разплака се истерично тя. — Това не е най-лошо, Кати — извика тя. — Харесваше ми онова, което правех. Харесваше ми, че иска да го правя… Постарах се по лицето ми да не бъде изписано удоволствие, защото Бог можеше да наблюдава. Сега разбираш ли защо Алекс няма да ме разбере? Той ще ме намрази, сигурна съм. Но дори и никога да не узнае, аз ще се презирам, че го извърших и ми хареса.

— Моля те, не плачи. Всъщност постъпката ти не е толкова лоша. Забрави за баба ни, която говореше за дяволската ни кръв. Тя е фанатичка, която не може да различи доброто от злото. Извърши ужасни неща в името на доброто и нищо в името на любовта. Ти не си порочна, Кари. Искала си Джулиан да те обича, и ако онова, което си направила, му е доставило удоволствие, а и на теб също, тогава то е нормално. Хората са създадени, за да си доставят удоволствия и да се радват на секса. Джулиан е сгрешил, не е трябвало да те принуждава, но вината е негова, а не твоя. А след като двамата с Алекс се ожените, той ще промени мнението си за перверзните неща… защото с мен се случи така. Той все още не познава удоволствията, които любовта може да достави.

— Алекс няма да се промени — упорито повтори тя. — Ще стане проповедник.

— Всички се променят! Огледай се наоколо, Кари! Погледни списанията и филмите, които почтените хора харесвах, театралните постановки, в които всички играят голи. Всички се променяме от ден на ден. Вероятно след двайсет години децата ни ще ни гледат шокирани, или ще се усмихват на невинността ни. Никой не знае как ще се промени светът… и след като светът се променя, и мъжът на име Алекс ще се промени.

— Няма да се промени. Той ненавижда еротичните книги и списания. Не съм сигурна дали одобрява и начина, по който танцувахте с Джулиан.

Искаше ми се да извикам: „Да вървят по дяволите Алекс и благоразумието му!“ Но не можех да отблъсна единствения мъж, в когото Кари се беше влюбила.

— Кари, скъпа, лягай си! Заспивай и не забравяй, че светът е пълен с най-различни мъже, които ще са очаровани да обикнат такъв красив и мил човек като теб. Не забравяй думите на Крис: „Случилото се винаги е за добро.“ Ако между теб и Алекс нищо не се получи, то ще се случи с теб и някой друг.

Тя ме погледна отчаяно.

— Какво бе доброто в смъртта на Кори?

Мили Боже, как бих могла да отговоря на подобен въпрос?

— А смъртта на татко на магистралата?

— Нима си спомняш?

— Спомням си. Имам добра памет.

— Никой не е съвършен, Кари, нито аз, нито ти, нито Крис, нито Алекс. Никой.

— Знам — каза тя и се сви в леглото си като послушно момиченце. — Хората вършат лоши неща, а Бог ги вижда и по-късно ги наказва. Не съм глупава, Кати. Зная, че с Крис се гледате така, както ние с Алекс. Зная, че бяхте любовници с доктор Пол и вероятно Джулиан затова умря, за да те накаже. Но ти си жена, която мъжете харесват, а аз не съм. Не танцувам, не зная как да накарам другите да ме обикнат. Само семейството ми ме обича. И Алекс. Ако му кажа, ще престане да ме обича.

— Не му казвай! — наредих твърдо аз.

Тя лежеше с очи, вторачени в тавана, докато накрая се унесе. Аз останах будна, наранена, все още учудена от влиянието на баба ни върху нашия живот. Ненавиждах мама, защото ни заведе във Фоксуърт Хол. Знаеше какво представлява майка й и въпреки това ни заведе. Познаваше майка си и баща си по-добре от всички, но се омъжи втори път и ни изостави, така че тя се забавляваше, а ние се измъчвахме. И все още страдахме, докато тя продължаваше да се забавлява. Но щастието й скоро щеше да приключи, защото аз бях тук, а с Барт — рано или късно щяхме да се срещнем.

Успокоих се при мисълта, че мама скоро ще страда като нас. Щеше да изпита болката, която бяхме изпитали ние, когато ни напусна. Нямаше да успее да се справи… отново. Още един удар щеше да я довърши.

 

 

Няколко дни по-късно попитах Кари:

— Сигурна ли си, че си добре? Не се храниш достатъчно. Какво стана с апетита ти?

Тя седеше мълчаливо с безизразно лице.

— Добре съм. Просто не съм гладна. Не вземай Джори с теб в школата. Нека се занимавам с него през деня. Липсва ми, когато е с теб.

Не ми беше удобно да я оставя цял ден с Джори, който на моменти бе досаден, а Кари не изглеждаше добре.

— Кари, моля те, бъди честна. Нека отидем на лекар, ако не ти е добре.

— Неразположена съм — каза тя и сведе очи.

Само месечно неразположение, а на нейната възраст болката бе по-силна, отколкото на моята. Целунах малкия си син за довиждане и той издаде сърцераздирателен вик, защото искаше да дойде с мен и да гледа балетистите.

— Искам да слушам музиката, мамо — възпротиви се Джори, който бе съвсем наясно какво желае и какво не. — Искам да гледам танцьорите.

— Ще се разходим из парка. Ще те люлея и ще си играем с пясъка — каза Кари, вдигна го и силно го прегърна. — Остани с мен, Джори. Толкова много те обичам, а не те виждам достатъчно дълго… Не обичаш ли леля Кари?

Джори се усмихна и обви ръце около врата й, защото обичаше всички.

Беше ужасно дълъг ден. Няколко пъти се обаждах и проверявах дали Кари е добре.

— Всичко е наред, Кати. С Джори прекарахме чудесно в парка. Сега ще си легна и ще подремна, така че не се обаждай повече, за да не ме събудиш.

Стана четири часът и дойде последният ми урок за деня.

Шест-седем годишните се струпаха в центъра на помещението. На фона на музиката броях:

— Раз, два, пирует, раз, два, пирует, а сега, раз, два, приклякване, приближете се, раз, два, приклякване — продължавах с командите, докато изведнъж усетих, че някой ме наблюдава втренчено. Обърнах се и забелязах един мъж. Съпруга на майка ми — Барт Уинслоу!

В момента, когато го забелязах, се приближи бързо към мен.

— Изглеждате страхотно в червен клин, госпожице Доул. Може ли за момент?

— Заета съм — отвърнах аз, притеснена от въпроса му, когато имах дванайсет танцьора, от които не можех да откъсна очи. — Ще приключа в пет часа. Ако искате, изчакайте.

— Госпожице Доул. Загубих много време, за да ви открия, а вие сте били под носа ми.

— Господин Уинслоу — отвърнах хладно аз. — Ако хонорарът не ви е задоволил, можехте да изпратите писмо и то щеше да ми бъде предадено.

Той сви тъмните си вежди.

— Не съм дошъл за хонорара, госпожице Доул, въпреки че не ми платихте цената, която имах предвид. — Уверено и усмихнато той бръкна в джоба си и извади едно писмо. Въздъхнах, като видях собствения си почерк.

— Виждам, че познахте писмото! — каза той, а проницателните му кафяви очи наблюдаваха всяко мое изражение.

— Вижте, господин Уинслоу! — объркано заявих аз. — Сестра ми не се чувства добре днес, а тя се грижи за сина ми, който е почти бебе. А в момента съм заета. Така че може да поговорим някой друг път.

— Когато ви е удобно, госпожице Доул. — Той се усмихна и ми връчи малка визитна картичка. — Само побързайте. Трябва да ви задам много въпроси и не се опитвайте да се измъкнете. Този път няма да ви изпусна от очи. Не смятате, че една вечеря е достатъчна, нали?

Толкова се разстроих, когато го видях с писмото в ръка, че в минутата, в която си отиде, разпуснах класа и се прибрах в кабинета си. Наведох се над главната си счетоводна книга, разгледах цифрите и видях, че още съм на червено. Когато купих школата, имах четирийсет ученика, но не ме предупредиха, че повечето от тях заминават през лятото и не се връщат до есента. Колкото и да пестях спечелените пари, не можех да покрия разходите по ремонта и подмяната на огледалата пред станака.

Погледнах часовника си и установих, че е почти шест часът, преоблякох се и се втурнах към малката си къща. Кари трябваше да е в кухнята и да приготвя вечеря, а Джори да си играе в заградения двор. Но не виждах нито Кари, нито Джори.

— Кари — извиках аз. — Върнах се. Къде се криете двамата с Джори?

— Тук съм — отвърна тихо тя.

Затичах се и я намерих в леглото. Уморено тя ми обясни, че Джори е при съседката.

— Кати… не се чувствам много добре. Няколко пъти повърнах. Толкова ми е лошо, че не си спомням колко пъти. Чувствам се странно.

Сложих ръка на челото й. То бе странно студено, а денят беше топъл.

— Ще повикам лекар. — В момента, в който думите излязоха от устата ми, присмях се горчиво на себе си. В този град нямаше доктор, който да обикаля по домовете. Върнах се при Кари и сложих термометър в устата й, след което въздъхнах и погледнах показанията.

— Кари, ще взема Джори и ще те откарам до най-близката болница. Имаш много висока температура.

Тя кимна и се унесе. Отидох до съседката и видях сина си, който щастливо си играеше с едно момиченце, по-голямо с един месец от него.

— Вижте, госпожо Маркю — каза госпожа Таунсенд, една мила жена около четирийсетте, която се грижеше за внучката си. — Оставете Джори при мен, докато се върнете. Надявам се Кари да не е сериозно болна. Толкова е мила. Но забелязах, че от няколко дни е бледа и нещастна.

И аз го бях забелязала, но го отдадох на връзката й с Алекс.

Колко грешах!

 

 

На следващия ден се обадих на Пол.

— Какво се е случило, Катрин? — попита той, когато долови паниката в гласа ми.

Разказах му всичко. Как Кари е болна и е в болница, където са й направили няколко изследвания, но все още не могат да разберат какво й е.

— Пол, тя изглежда ужасно. И бързо губи тегло, страшно бързо! Повръща, не задържа храна и има диария. Непрекъснато пита за теб и за Крис.

— Ще помоля някой да ме замести и веднага идвам — каза без колебание той. — Но ме изчакай, преди да се свържеш с Крис. Симптомите, които ми описа, са характерни за много болести.

Вслушах се в съвета му и не се опитах да се свържа с Крис, който бе на обиколка на Западния бряг, преди да се върне у дома и да продължи стажуването си. След три часа Пол беше с мен в болничната стая и наблюдаваше Кари. Тя леко се усмихна, когато го видя, и протегна слабите си ръчички.

— Здравей! — прошепна тя. — Обзалагам се, че не си очаквал да ме видиш в старо болнично легло?

Той веднага я прегърна и започна да й задава въпроси. Кога за първи път бе усетила, че нещо не е наред.

— Преди около седмица се почувствах много уморена. Не казах на Кати, защото тя и без друго се тревожи много за мен. След това почувствах главоболие, а през цялото време ми се спеше, кожата ми се нацепи, косата ми започна да пада и повръщах… — Слабият й шепот заглъхна. — Да можех да видя Крис — промълви, преди да затвори очи и да заспи.

Пол вече разгледа картона на Кари и поговори с лекарите. Те се обърнаха към мен с онова изражение, което накара сърцето ми да спре — толкова беше красноречиво.

— Може би трябва да повикаме Крис.

— Пол! Нима смяташ, че?…

— Не, не искам да кажа това. Но ако тя иска да го види, той трябва да е до нея.

Седях в коридора и чаках, когато усетих присъствието му. Обърнах се и затаих дъх — видях Крис да минава покрай сестрите, които се обръщаха, за да го разгледат в цялото му великолепие.

Времето се върна назад и си представих татко така, както си го спомнях — облечен в бял екип за тенис. Не можах да продумам, когато Крис ме прегърна и наведе загорялото си лице към косата ми. Долавях равномерните и силни удари на сърцето му. Преглътнах, бях готова да заплача.

— Бързо дойде. — Лицето му бе заровено в косата ми, а гласът му беше дрезгав.

— Кати — той вдигна глава и ме погледна право в очите, — от какво е болна Кари?

Въпросът ме обърка… защото той трябваше да знае!

— Не се ли сещаш? От проклетия арсеник е, убедена съм в това! Какво друго би могло да бъде? Преди една седмица бе добре, а после изведнъж се разболя — разплаках се аз. — Иска да те види. — Но преди да го пусна в малката стая на Кари, му подадох писмото, което открих в дневника й.

— Крис, Кари от дълго време е знаела, че нещо не е наред, но си е мълчала. Прочети това и ми кажи какво мислиш. — Погледът ми не се откъсваше от лицето му, докато четеше.

„Скъпи Кати и Крис,

Понякога си мисля, че вие сте истинските ми родители, но после си спомням за мама и татко. Тя изглежда като измислен сън, татко не мога да си го представя, ако нямам негова снимка, но си спомням Кори такъв, какъвто беше.

От дълго време чувствам, че скоро ще умра, но това вече не ме интересува. Не мога да стана съпруга на проповедник. Нямаше да живея толкова дълго, ако вие двамата, Джори, доктор Пол и Хени не ме обичахте толкова силно. Без всички вас много отдавна щях да отида при Кори. Всеки си има любим, с изключение на мен. Всички, освен мен, си имат професия. Винаги съм знаела, че няма да се омъжа. Никога няма да бъда обичана като тебе, Кати, защото ти можеш да танцуваш, да раждаш деца и всичко останало. Не мога да стана лекар като Крис, така че няма да съм нищо особено, а само човек, който ще пречи и ще притеснява околните с нещастието си.

Така че, преди да продължите да четете, ми обещайте, че няма да накарате докторите да направят нещо, което да продължи живота ми. Просто ме оставете да умра и не плачете. Не се чувствайте нещастни и не мислете за мен, след като ме погребете. Всичко се промени, когато Кори си отиде и ме остави. Съжалявам, че няма да мога да видя как Джори танцува като Джулиан. Трябва да си призная, че обичах Джулиан така, както обичам Алекс. Джулиан никога не ме смяташе за дребна и единствено той ме накара да се почувствам като нормална жена известно време. Въпреки че беше грях. Дори и да отричаш, Кати, зная, че беше.

Миналата седмица се замислих за баба и как през цялото време ни наричаше дяволски изчадия. Колкото повече се замислям, се убеждавам в правотата й… не е трябвало да се раждам! Аз съм дявол! Когато Кори умря от поничките на баба, поръсени с арсеник, трябваше и аз да умра! Не смятахте, че знам, нали? През цялото време си мислехте, че като седя в ъгъла, не чувам и не забелязвам нищо — аз всичко разбирах, но тогава не исках да повярвам. Сега вече вярвам.

Благодаря ти, Кати, за това, че ме гледа като майка и бе най-добрата ми сестра, а на тебе Крис — че замести баща ми и се държа като втория ми най-любим брат. Благодаря, доктор Пол, че ме обичаше толкова, въпреки че не пораснах. Благодаря на всички ви, че не се срамувахте да се разхождате с мен, предайте обичта ми на Хени. Мисля си, че Бог също няма да ме иска, докато не порасна, но се сещам за Алекс. Той смята, че Господ обича всички, дори и да не са достатъчно високи.“

Бе подписала писмото с огромен подпис, за да компенсира малкия си ръст.

— О, Господи! — извика Крис. — Кати, какво означава всичко това?

Едва тогава отворих чантата си и извадих нещо, което открих в далечния тъмен ъгъл на стаята на Кари. Сините му очи се разшириха и лицето му побеля, когато разбра, че в бутилката има арсеник, и видя пакета с понички, в който беше останала само една. Само една.

Беше нахапана. Сълзи се стекоха по бузите ми и той се разплака на рамото ми.

— Господи… поръсила е поничките с арсеник, за да умре по същия начин като Кори.

Освободих се от прегръдката му и отстъпих назад. Лицето ми беше побеляло!

— Крис! Прочети отново писмото! Не забеляза ли, че е написала как тогава не е искала да вярва, а „сега вече вярвам!“ Защо едва сега е повярвала? Нещо се е случило. Нещо, което да я накара да повярва, че майка ни е искала да ни отрови!

Той поклати озадачено глава. Сълзите все още капеха от очите му.

— Какво би могло да се е случило, след като вече е знаела?

— Откъде да знам? — извиках отчаяно. — Но поничките се поръсени с арсеник! Пол ги изследва. Не разбираш ли, че това е поредното убийство на майка ни.

— Тя все още не е мъртва! — извика Крис. — Ние ще я спасим! Няма да й позволим да умре. Ще поговорим с нея, ще й кажем, че трябва да се държи!

Спуснах се към него и го прегърнах. Страхувах се, че е много късно, и отчаяно се надявах да не е! Докато се прегръщахме, отново почувствали се като родители в общото си страдание, Пол излезе от стаята. Загриженото му изражение ми обясни всичко.

— Крис — спокойно започна Пол, — радвам се да те видя отново. — Жалко, че обстоятелствата са толкова тъжни.

— Има надежда, нали? — извика Крис.

— Винаги съществува надежда. Правим каквото можем. Изглеждаш толкова здрав и жизнен. Влез бързо при нея, за да й дадеш от енергията си. Двамата с Кати й говорихме какво ли не, за да я накараме да се бори и да възвърне желанието си за живот. Но тя се е отказала. Алекс е коленичил до леглото й и я умолява да се бори, но Кари е извърнала глава към прозореца.

Двамата с Пол влязохме в стаята след Крис, който се спусна към Кари. Цялата й младост бе изчезнала някъде и малкото й лице бе станало сиво и изпито. Очите й бяха като две дупки и подчертаваха силно скулите на лицето й. Сякаш бе изгубила и част от височината си. Като я видя, Крис извика. Наведе се и я грабна в прегръдката си, повтаряше непрекъснато името й и галеше косите й. За негов ужас стотици златни косъмчета останаха в шепата му, когато отмести ръце.

— Мили Боже… какво са й сторили?

Когато събра косата от пръстите си, аз се приближих и я сложих в пластмасова кутия. Постъпвах глупаво, но не можех да си представя, че изхвърлят хубавите й коси. Косите й бяха разпръснати навсякъде — по възглавниците, по леглото. Като в транс събирах дългите кичури и внимателно ги прибирах, докато Алекс не преставаше да се моли. Дори като го представяхме на Крис, той спря, само за да кимне.

— Пол, отговори ми! Какво е направено, за да се помогне на Кари?

— Опитахме всичко — отговори Пол тихо. — Един екип от доктори работи денонощно, за да я спаси. Но червените й кръвни телца се разрушават много бързо и кръвопреливането не помага.

 

 

Три дни и нощи седяхме до леглото на Кари, а съседката се грижеше за Джори. Всички, които я обичахме, се молехме тя да оживее.

Помолих Хени да отиде на църква. Тя почука сигнала си по телефонната слушалка: „Да, да!“

Всеки ден пристигаха цветя и изпълваха стаята й. Седях до Пол и Крис, стисках ръцете им и непрекъснато се молех. Гледах ядосано Алекс, защото смятах, че той е виновен за всичко, което се случи с Кари. Накрая не можех да сдържам повече въпроса си. Станах и бутнах Алекс в ъгъла.

— Алекс, защо Кари иска да умре в най-щастливите дни от живота си? Какво ти е казала и ти какво отговори?

Той извърна учуденото си небръснато и пропито от мъка лице към мен.

— Какво съм й казал? — попита той. Очите му бяха зачервени от безсънните нощи.

Повторих въпроса си дори по-силно. Той разклати глава, сякаш за да проясни съзнанието си. Изглеждаше уморен и наранен, докато прокарваше пръсти през къдравата си разрошена коса.

— За Бога, Кати, направих всичко възможно да я убедя, че я обичам! Но тя не искаше да ме слуша. Извръщаше лице и мълчеше. Помолих я да се омъжи за мен и тя се съгласи. Обви ръце около врата ми и повтаряше „Да, да, да“. Накрая каза:

— О, Алекс, не съм достатъчно добра за теб.

Аз се засмях и й казах, че е идеална, точно такава, каквато я желаех. Къде сбърках, Кати? Какво я накара да се обърне срещу мен и дори да не иска да ме погледне?

Алекс притежаваше онова чисто и мило лице, което човек очаква да види върху статуите на светците. Но докато стоеше там, разтърсван от мъка, вина и любов, която се беше обърнала срещу него, се опитах да го успокоя, защото той обичаше Кари. По някакъв свой начин.

— Алекс, извини ме, че се държах грубо. Но Кари признавала ли ти е нещо?

Очите му отново потъмняха.

— Преди седмица се обадих и я помолих да се срещнем, но гласът й звучеше странно, сякаш нещо ужасно се бе случило и тя не можеше да говори за него. Карах много бързо, за да я видя, но тя не ме пусна вътре! Кати, обичам я! Тя ми каза, че е много ниска, а главата й е прекалено голяма, но в моите очи пропорциите й са съвсем нормални. За мен тя е като нежна кукла, която не знае колко е красива. Ако Бог я остави да умре, никога повече няма да повярвам в него. — Тогава зарови лице в шепи и се разплака.

Настъпи четвъртата вечер след пристигането на Крис. Бях задрямала до Кари. Останалите се опитваха да поспят, Алекс спеше в коридора, когато чух Кари да ме вика. Спуснах се към леглото й и коленичих до него, а после хванах малката ръка под завивките. Бяха останали само костите й, а кожата и бе така прозрачна, че вените и артериите можеха да се преброят.

— Скъпа, очаквах да се събудиш — прошепнах прегракнало аз. — Алекс е в коридора, а Крис и Пол си почиват при докторите. Да ги повикам ли?

— Не — прошепна тя. — Искам да говоря само с теб. Ще умра, Кати! — произнесе спокойно тя, сякаш това нямаше значение — тя го приемаше и беше щастлива.

— Не! — възпротивих се аз. — Няма да умреш! Няма да ти позволя! Обичам те като собствено дете. Много хора те обичат и имат нужда от теб, Кари! Алекс те обича и иска да се ожени за теб. Вече не иска да става проповедник, защото му казах, че ти се притесняваш. Не се интересува от кариерата си, стига да оживееш и да го обикнеш. Не го интересува, че си дребна и няма да имаш деца. Нека го извикам, сам да ти обясни…

— Не-е-е — прошепна тихо тя. — Искам да ти призная нещо тайно. — Гласът й беше толкова слаб, сякаш идваше от далечни, далечни планини. — Срещнах една жена на улицата. — Чувах я лошо и се наведох напред. — Много приличаше на мама и аз се затичах. Хванах ръката й. Тя я издърпа и ме погледна студено. Каза, че не ме познава. Кати, но това беше мама. Изглежда както преди, но малко по-възрастна. Дори носеше перлената огърлица с диамантената пеперуда. Кати, след като собствената ти майка не те иска… това не означава ли, че останалите също не те желаят? Погледна ме и ме позна. Прочетох го в очите й. Тя не ме иска, защото съм лоша. Затова каза, че няма деца. Не иска и теб, и Крис, а всички майки обичат децата си, освен ако те не са зли, порочни… като нас.

— О, Кари! Не й позволявай да го направи! Любовта към парите я накара да се отрече от теб, а не това, че си грешна и нечиста. Не си направила нищо лошо! Единствено парите са от значение за нея, Кари. Но ние нямаме нужда от нея. Тя не ти трябва, след като имаш Алекс, Пол, Крис и мен… Джори и Хени също… Не разбивай сърцата ни, Кари, дръж се, бори се, за да могат лекарите да ти помогнат. Не се предавай. Джори търси леля си. Всеки ден пита къде си. Какво ще му кажа… че не си искала да живееш?

— Джори не се нуждае от мен — каза тя по начина, по който говореше като дете. — Има много хора, освен мен, които го обичат и се грижат за него, но Кори, той ме очаква, Кати. Виждам го. Погледни зад рамото си, той е до татко и се нуждае от мен повече от всички тук.

— Кари, недей!

— Мястото, където отивам, е хубаво, Кати. Навсякъде има цветя и красиви птички, усещам, че ставам по-висока… Погледни, вече съм почти колкото мама, винаги съм мечтала за това. И когато отида там, никой повече няма да разправя, че имам огромни и страшни очи като на бухал. Няма да ме наричат „джудже“ и да ме карат да използвам машина за разтягане… защото ще съм точно толкова висока, колкото винаги съм желала да бъда.

Слабият й треперещ глас заглъхна. Очите й се завъртяха към небето и останаха отворени, без да премигват. Устните й бяха леко разтворени, сякаш искаше да ми каже още нещо! Господи, тя беше мъртва!

Мама бе започнала всичко това! Мама, която получаваше всичко наготово! Безболезнено! И беше богата, богата, богата! Всичко, което трябваше да направи, е да пролее няколко сълзи, когато се прибере вкъщи. Тогава извиках! Зная, че изпищях! Проплаках! Исках да оскубя косите си и да издера лицето си… защото така приличах на жената, която трябваше да плати, да плати, да плати…

 

 

Погребахме Кари през август в семейната гробница на Шефийлд, на няколко мили извън Клеърмонт. Този път нямаше дъжд. Нямаше и сняг. Сега смъртта беше белязала всички сезони, освен зимата и ми бе оставила единствено този студен, буреносен сезон да се съвзема.

Покрихме Кари с тъмночервените цветя, които много обичаше. Слънцето беше яркожълто, почти оранжево, преди да почервенее, да се скрие зад хоризонта и небето да придобие яркочервен цвят. Мислите ми бяха като сухи листа, разпилени от вятъра на омразата. Аз направих тези сухи листа, като ги събирах и извивах със злобната пръчка на вещицата, за да разбъркам семената на омразата.

От четирите дрезденски кукли останаха само две. Но едната нямаше да направи нищо. Бе дал клетва да спасява живота на хората, дори и на тези, които не заслужаваха да живеят.

Не можех да оставя Кари сама през първата нощ, която щеше да прекара в земята. Трябваше да остана с нея и да я успокоя по някакъв начин. Хвърлих поглед към гробовете на Джулия и Скоти, близо до родителите на Пол й по-големия му брат, който бе починал, преди Аманда да се роди. Чудех се какво търсим ние, семейство Фоксуърт, в семейната гробница на Шефийлд? Какъв смисъл имаше всичко това?

Дали Кари щеше да се чувства по-добре, ако Алекс не се бе появил в живота й и не й бе предложил любовта си? Щеше ли да има някаква разлика, ако Кари не бе забелязала мама на улицата и не се беше затичала да хване ръката й и да я нарече „мамо“? Щеше да има огромна разлика! Определено! Тя беше купила отровата веднага след като майка ни я беше отблъснала, защото се беше почувствала недостойна за живота, след като дори собствената й майка не я признаваше.

Някой тихо промълви името ми. Нежно ме хвана за лактите и ме вдигна. Прегърна ме през кръста и ме изведе от гробището, където исках да остана до сутринта и да дочакам изгрева на слънцето.

— Не, скъпа! — каза Крис. — Сега Кари не се нуждае от теб. Но си необходима на останалите. Трябва да забравиш миналото и плановете за отмъщение, Кати. Познавам погледа ти и чета мислите ти. Ще споделя с теб тайната си, за да знаеш как да намериш спокойствие. Опитах се да ти го кажа и преди, но ти отказваше да ме чуеш. Сега ще ме изслушаш и ще ми повярваш! Направи като мен и се опитай да забравиш всичко, което те наранява. Помни само онези неща, които ти доставят радост. Това е тайната на щастливия живот, Кати. Забравяш и прощаваш.

Обърнах тъжните си очи към него и ядосано му казах:

— Ти наистина много лесно прощаваш, Кристофър, но що се отнася до забравянето…

Той почервеня като залязващото слънце.

— Кати, моля те! По-добре е да простиш! Аз си спомням само хубавите неща!

— Не! Не! — Но аз се притисках към него както човек, приближаващ ада, се държи за спасението си.

Изведнъж ми се стори, че забелязах една жена, облечена в черно, с черен воал на главата, да се крие зад едно дърво, докато се приближавахме до паркираната кола. Криеше се, за да не я забележим. Но аз я видях и зърнах лъскавите перли около врата й. Перлите, с които по стар навик ръката й нервно си играеше.

Една-единствена жена правеше това… жена, на която черното прилягаше съвършено и която все се криеше! Винаги трябваше да се крие!

Дано да бъдат черни всичките й дни! До един!

Щях да се погрижа да си спомня, че земните й дни са черни. По-черни от катрана. По-черни от всичко, което ни бе предложено на тавана, когато бяхме малки и невинни и се нуждаехме от много любов. По-черни от най-тъмната бездна на ада.

Дълго чаках да направя онова, което трябваше. Прекалено дълго! И дори Крис да се опиташе да ме спре… нямаше да успее да ми попречи.