В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (24)

Интерлюдия за трима

Докато бебето растеше в мен, започнах да откривам себе си, защото балетът ме задържаше в ембрионалния ми стадий. Бях стъпила твърдо на земята, а фантазиите от миналото останаха някъде далече. Понякога все още мечтаех за сцената и аплодисментите. Натъжавах се, но бях намерила начин да преодолявам тези състояния. Насочвах мислите си към майка ни, към онова, което ни бе сторила. Още една смърт на гърба ти, мамо!

„Уважаема госпожо Уинслоу,

Все още ли се криете от мен? Не знаете ли, че няма да успеете да избягате достатъчно бързо и достатъчно далече? Някой ден ще ви настигна и отново ще се срещнем. Вероятно този път ще страдате така, както ни накарахте да страдаме, или тройно повече.

Съпругът ми почина след автомобилно произшествие, също както почина вашият съпруг преди много години. Очаквам детето му, но няма да постъпя като вас. Ще намеря начин да го издържам.“

Изпратих това писмото на адреса й в Грийнглена, но от вестниците научих, че била в Япония. Япония! Ооо! Наистина доста пътуваше!

Превръщах се в жена, която не познавах. Видът ми ме ужасяваше. Забелязвах, че гърдите ми се уголемяват, стават по-едри, а коремът ми се издува. Мразех тромавите си движения, но ръцете ми обичаха да галят бебето в корема.

Един ден осъзнах, че съм по-щастлива от повечето вдовици, защото имаше двама души, които се нуждаеха от мен. Мъже, които ми доказваха, че са готови да заемат мястото на Джулиан. А съществуваше и Кари. За нея бях еталон. Сладката Кари вече бе навършила шестнайсет години, но не беше ходила на среща и нямаше приятел. Крис караше приятелите си да излизат с по-малката му сестра, която изгаряше от романтични пориви. Тя ми се оплакваше:

— Онзи студент не ме харесва. Той идва просто за да се навърта около теб. — Засмях се на налудничавото й предположение. Никой не би ме пожелал в състоянието, в което се намирах — бременна вдовица, прекалено възрастна за студентите. — Откакто се върна, доктор Пол не ме води на кино и на вечеря, както някога. Представях си, че не ми е настойник, а мой любим, и се чувствах прекрасно, защото всички дами се заглеждат по него, Кати. Дори и възрастен, той е красавец.

Въздъхнах, защото за мен Пол никога нямаше да бъде възрастен. Беше в разцвета на младостта си със своите четирийсет и осем години. Прегърнах Кари и й прошепнах, че любовта я очаква на ъгъла.

— Той ще бъде млад, Кари, колкото теб. И щом те зърне, той ще разбере коя си. Няма да има нужда да го принуждават, сам ще пожелае да те обикне. — Тя тихо се изправи и влезе в стаята си. Не успях да я убедя.

Мадам Мариша често ме посещаваше, за да ме напътства.

— Продължавай с упражненията. Слушай симфонична музика, за да изпълниш детето на Джулиан с любов към красотата, преди да се е родило. Още в утробата ти то ще разбере, че балетът го очаква. — Най-накрая погледна към краката ми, които бяха оздравели окончателно. — Как са ти пръстите?

— Добре — отвърнах, въпреки че ме наболяваха, когато валеше.

Когато Кари не бе около мен, Хени ме следваше навсякъде. Остаряваше с много бързи темпове. Притеснявах се за нея. Опитваше да спазва строгата диета, за която настояваха „синовете й — доктори“, но продължаваше да яде, каквото пожелае.

Дългите дни, изпълнени със скръб, минаваха по-бързо, защото знаех, че нося детето на Джулиан и съществува част от него, която ще съхраня за себе си. Скоро дойде Коледа и реших, че съм много дебела и не трябва да се показвам. Крис и Пол настояха да отидем на пазар, за да се почувствам по-добре.

Купих един античен златен медальон, който изпратих на мадам Золта, а вътре сложих две малки снимки — на Джулиан и мен в костюми на Ромео и Жулиета.

Малко след Коледа пристигна благодарственото й писмо.

„Скъпа Катрин, моя единствена любов,

Твоят подарък е най-хубавият от всички. Скърбя за прекрасния ти съпруг. Но ще скърбя най-вече за теб, ако решиш да не танцуваш, защото си станала майка! Много отдавна щеше да станеш примабалерина, ако съпругът ти не беше толкова арогантен. Поддържай формата си, прави упражненията, доведи бебето си и ще живеем заедно в моя апартамент, докато обикнеш някой нов балетмайстор. Животът предлага много възможности. Върни се.“

Писъмцето й ме накара да се усмихна тъжно. Тя дори изписваше думата „любов“ различно.

— Какво те накара да се усмихваш по такъв начин? — попита Пол и остави медицинското списание, което четеше. Несръчно се наведох към него и му подадох писмото. Той го прочете, разтвори ръце и ме покани да се свия в скута му. Нетърпеливо приех поканата, защото жадувах за внимание. Без мъж животът не означаваше нищо за мен.

— Можеш да продължиш кариерата си — нежно започна той, — въпреки че се моля на Бога да не заминеш в Ню Йорк и да ме оставиш отново.

— Имало едно време — започнах аз — една красива двойка русокоси родители. Те създали четири деца, които не трябвало да се раждат. Обожавали ги повече от всичко. Един ден бащата загинал, а майката се променила и забравила за обичта и вниманието, от които отчаяно се нуждаели четирите деца. Така че сега, след като съпругът ми е мъртъв, няма да позволя детето ми да се чувства отхвърлено, нежелано и да страда за баща си. Когато се разплаче, аз ще съм при него. Винаги ще съм на разположение, за да се чувства сигурен, много ще го обичам и ще му чета, ще му пея и той никога няма да се почувства изоставен или предаден… както Крис се почувства предаден от човека, когото обичаше най-много.

— Той? Говориш, сякаш си сигурна! — Очите му изглеждаха тъжни. — Смяташ да бъдеш едновременно и майка, и баща на детето? Ще затвориш ли вратите към всеки мъж, който пожелае да сподели живота си с теб? Катрин, надявам се, че няма да се превърнеш в една от онези жени, които страдат, защото животът не изпълнява всичките им мечти.

Отпуснах глава назад и се вгледах в очите му.

— Ти не ме обичаш вече, нали?

— Така ли?

— Това не е отговор.

— Не знаех, че трябва да отговарям. Мислех, че можеш да се досетиш. Обичам те, Катрин… Обичам те от деня, в който се изкачи по стъпалата на терасата ми. Обичам начина, по който говориш и се усмихваш, обичам походката ти… искам да кажа, преди да забременееш и да се навеждаш назад с ръце, подпрени на кръста ти… толкова ли те боли?

— О — прошепнах разочаровано аз. — Защо прекъсна красивите думи и ме попита дали ме боли? Пречи ми, разбира се. Не съм свикнала да нося деветнайсет паунда допълнително тегло. Моля те, говори ми, както говореше, преди да се сетиш, че си лекар.

Той леко се наведе и устните му погалиха моите. Ръцете ми откриха пътя към врата му и аз страстно отвърнах на целувката му.

Входната врата се отвори и бързо се затвори. Отдръпнах се от Пол и се опитах да стана от коленете му, преди Крис да влезе в стаята, но не реагирах достатъчно бързо. Той нахлу в стаята, като палтото му покриваше бялата престилка. Носеше плик със сладолед с шамфъстък, който бях пожелала, докато вечеряхме.

— Мислех, че си дежурен тази вечер — казах прекалено бързо, за да прикрия шока и изненада си. Той бутна сладоледа в ръцете ми и ме погледна хладно.

— Дежурен съм. Но нощта е спокойна и реших да си почина пет минути и да ти донеса десерта, който искаше толкова много. — Той погледна към Пол. — Съжалявам, че пристигнах в неподходящ момент. Продължавайте, не се притеснявайте. — Завъртя се и напусна стаята, като блъсна за втори път входната врата.

— Кати — каза Пол, изправи се и взе сладоледа от ръцете ми, — трябва да направим нещо за Крис. Това, което иска, е невъзможно. Опитах се да поговоря с него, но той не ме слуша. Запушва ушите си и напуска. Трябва да го накараш да разбере, че отказвайки да допусне друго момиче до сърцето си, съсипва живота си. — Отиде в кухнята и след няколко минути се върна с две купички зелен сладолед, който вече не ми се ядеше.

Беше абсолютно прав. Трябваше да направим нещо за Крис, но какво? Не можех да го нараня, не можех да нараня и Пол. Бях като бойно поле и исках и двете страни да спечелят.

— Катрин — нежно започна Пол, наблюдавайки реакцията, — ако не ме обичаш, не се чувствай задължена. Но спри Крис. Ясно му покажи, че трябва да си намери някоя друга. Всяка друга, освен теб…

— Толкова ми е трудно да му го кажа — тихо промълвих аз, засрамена да си призная, че не исках той да си намери друга. Исках винаги да е до мен, необходима ми беше близостта му, силата, която ми вдъхваше, нищо повече. Опитвах се да разпределя времето си между Крис и Пол, да им отделям достатъчно време, но не прекалено много. Наблюдавах как ревността им растеше, но не смятах, че вината е моя, а на мама. За всичко лошо беше виновна тя!

В една студена февруарска вечер почувствах първата контракция. Задъхах се от острата болка. Знаех, че ще боли, но не толкова силно. Погледнах часовника — два през нощта на Свети Валентин. О, колко прекрасно, детето ми щеше да се роди на юбилея по случай шестата ни годишнина.

— Джулиан! — извиках аз, сякаш можеше да ме чуе. — Ще ставаш баща!

Станах и бързо се облякох, след което прекосих коридора и почуках на вратата на Пол. Той промърмори нещо.

— Пол! — извиках. — Мисля, че усетих първата контракция.

— Слава Богу! — извика той, като изведнъж напълно се разбуди. — Готова ли си?

— Разбира се.

— Ще се обадя на доктора ти, после ще уведомя Крис… ти седни и не се притеснявай!

— Удобно ли е да вляза?

Той отвори вратата, беше само по панталони.

— Ти си най-спокойната бъдеща майка, която съм виждал — каза, докато ми помагаше да седна. Втурна се да се обръсне с електрическата самобръсначка, след което бързо си облече риза и си сложи вратовръзка. — Нови контракции?

Точно се готвех да отвърна „не“, когато ме разтърси втората контракция. Превих се на две.

— Петнайсет минути от последната — въздъхнах. Докато обличаше сакото си, Пол пребледня, но дойде да ми помогне.

— Добре, първо те настанявам в колата, после отивам за куфара ти. Спокойно, не се притеснявай, трима лекари ще направят най-доброто за твоето бебе…

— И само ще си пречат.

— Ще наблюдават дали получаваш най-добрата медицинска помощ — поправи ме той и се втурна към кухнята. — Хени, откарвам Катрин в болницата! Предупреди Кари, когато се събуди. После звънни на мадам Мариша и сложи касетката, която сме приготвили.

Бяхме помислили за всичко. Когато Пол отвори входната врата и изкара колата, зад гърба си дочух касетофона. Собственият ми глас изричаше „Мадам, вашият внук е на път да се роди!“

Сякаш измина цяла вечност, преди да се появи болницата. Един самотен интернист се разхождаше нервно напред-назад пред входа.

— Слава Богу, пристигна! Вече си представях какви ли не бедствия — каза Крис, докато ми помагаше да сляза, а някой друг докара количка и без предварителния преглед, който останалите пациенти трябваше да изтърпят, ме поставиха на леглото. Аз се превих от нова контракция.

Три часа по-късно синът ми се роди. Пол и Крис присъстваха. Очите и на двамата бяха пълни със сълзи, но Крис беше този, който пръв вдигна сина ми, все още с непрекъсната пъпна връв, окървавен и мръсен. Сложи го на корема ми и го задържа там, докато другият лекар направи необходимото.

— Кати, можеш ли да го видиш?

— Красив е — въздъхнах аз, като съзрях черната къдрава коса и съвършеното малко червено телце. С гнева на баща си той размахваше слабите юмручета и тънките си крачета и крещеше заради обидите, които трябваше да търпи… заради светлината, която заслепи очите му и го постави в центъра на вниманието.

— Ще се казва Джулиан Джанус Маркю, но ще го наричам Джори.

Крис и Пол чуха лекия ми шепот. Бях така уморена и сънена.

— Защо ще го наричаш Джори? — попита Пол, но аз нямах сили да отговоря.

Крис разбра причината.

— Ако беше рус, щеше да го кръсти Кори, но сега „Дж“ е за Джулиан, а останалото за Кори.

Погледите ни се срещнаха и аз се усмихнах. Колко прекрасно бе да те разбират и никога да не са налага да обясняваш!