В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (4)

Розови мечти

Беше Коледа. Дървото докосваше дванайсетфутовия таван, а под него бяха натрупани подаръци за десет деца! И двамата с Крис вече не бяхме деца. Кари беше очарована от нещата, които Дядо Коледа й донесе. Крис и аз използвахме последните ни останали пари, за да купим на доктор Пол един много красив червен халат и превъзходна рокля от яркочервено кадифе за Хени — номер петдесет и осем! Сияеща и доволна, тя я вдигна пред себе си и написа бележка за благодарност:

„Хубава рокля за църква. Всички приятели ще ми завидят.“

Пол пробва новия си пищен халат. Изглеждаше божествено в този цвят. Стоеше му идеално.

После дойде най-голямата изненада за всички. Пол се приближи към мен и се завъртя. От портфейла си извади пет големи жълти билета. Дори и цяла година да беше мислил, не би ме зарадвал повече. Там, в неговата голяма ръка, изящно оформени като разтворено ветрило, имаше билети за „Лешникотрошачката“, представена от балетната школа на Розенкоф.

— Чух, че това е много добра трупа — обясни Пол. — Не разбирам от балет, но разпитах и ми казаха, че е една от най-добрите. Имат курсове за начално, средно и напреднало ниво. Кое ниво си ти?

— Напреднало! — обяви Крис, докато гледах втренчено Пол, прекалено щастлива, за да говоря. — Кати беше начинаеща, когато отидохме да живеем на тавана. Но нещо невероятно се случи там горе — духът на Ана Павловна се всели в тялото й. И Кати се научи да ходи на палци.

Тази нощ всички ние, включително и Хени, седяхме като омагьосани на третия ред. Балетистите не бяха добри, те бяха направо великолепни! И най-вече хубавият мъж на име Джулиан Маркю, който изпълняваше главната роля. В антракта като в сън последвах Пол зад кулисите, за да се срещна с балетистите.

Той ни заведе при една двойка.

— Мадам, Джордж — обърна се той към елегантна жена и не много едрия мъж до нея. — Това е моята повереница Катрин Дол, за която ви говорих. Брат й Кристофър, а това малко красиво същество е Кари. С Хенриета Бийч сте се срещали преди…

— А, да, разбира се — каза дамата, която приличаше на балерина, а и прическата й беше като на балерина. Косата й беше прибрана на голям кок. Върху черното си трико беше облякла свободна черна роба и елек от леопардова кожа. Съпругът й, Джордж, беше мълчалив човек с бледо лице и поразително черна коса. Устните му бяха толкова червени, сякаш бяха направени от заледена кръв. Явно бяха партньори, защото нейните устни също бяха аленочервени, а очите й бяха като въглени в бледо тесто. И двамата се вторачиха в мен, после в Крис.

— И вие ли сте балетист? — попитаха брат ми. Боже, дали винаги говореха заедно?

— Не, не танцувам — отвърна Крис, очевидно притеснен.

— О, много жалко — въздъхна Мадам със съжаление. — Каква великолепна двойка щяхте да сте на сцената. Хората щяха да идват, за да се възхищават на вашата красота.

Тя погледна към малката Кари, която страхливо се притискаше към ръката ми, и я пренебрегна.

— Крис иска да стане лекар — обясни доктор Пол.

— А! — възкликна мадам Розенкоф с насмешка, сякаш Крис си бе загубил ума. Тя и съпругът й обърнаха черните си абаносови очи към мен и ме огледаха така настоятелно, че усетих как се затоплям и изпотявам.

— Ти си се учила да танцуваш, нали? — Винаги изговаряше думата „танцувам“, сякаш имаше едно допълнително „у“.

— Да — отвърнах тихо.

— Кога си започнала?

— Бях четиригодишна.

— А сега си на…

— През април ще навърша шестнайсет.

— Добре, много, много добре. — Тя потри дланите на дългите си кокалести ръце. — Единайсет години, дори повече, професионално обучение. И на каква, възраст си стигнала до палците?

— На дванайсет.

— Прекрасно — извика тя. — Досега не съм учила момичетата да танцуват на палци, преди да са навършили тринайсет, освен ако не са много добри. — След това се намръщи подозрително. — Ти много добра ли си или си посредствена?

— Не зная.

— Искаш да кажеш, че никога никой не ти е казвал?

— Не.

— Тогава би трябвало да си посредствена — подметна саркастично, след което се обърна към мъжа си, размахвайки ръката си арогантно, за да ни отпрати.

— Ей, почакайте малко! — пламна Крис, който беше почервенял и изглеждаше много ядосан. — Тази вечер нямаше нито една балерина по-добра от Кати! Нито една! Това момиче, което изпълнява ролята на Клара… то дори не танцува в такт с музиката… Кати никога не го прави. Нейното изпълнение е перфектно. Слухът й е перфектен. Дори когато танцува на една и съща мелодия, всеки път тя импровизира, за да го направи по-добре, по-красиво и по-прочувствено. Би трябвало да сте щастлива да имате балерина като Кати в трупата си.

Искрящите очи го погледнаха.

— Вие сте специалист в областта на балета, така ли? — попита тя с презрение. — Знаете как да разпознавате надарените от уличните танцьори?

— Зная единствено това, което виждам и което чувствам, когато Кати танцува. Зная, че щом музиката засвири и Кати започне да се движи, затаявам дъх, а когато танцът свърши, страдам, защото красотата си е отишла. Тя не просто изпълнява ролята, кара те да й повярваш, защото и самата тя вярва. Няма момиче във вашата трупа, което така да докосва и да разтърсва сърцето ми. Така че, ако искате, я отпратете и позволете на някоя друга трупа да се възползва от глупостта ви.

Искрящите очи на дамата се втренчиха в Крис дълго и изпитателно, както и в очите на доктора. След това мадам Розенкоф се обърна към мен и ме огледа от главата до петите.

— Утре, точно в един часа.

Това не беше молба, а заповед, която не можеше да не бъде изпълнена, но поради някаква причина се ядосах, когато трябваше да бъда щастлива.

— Утре е прекалено рано — казах аз. — Нямам нито костюми, нито трика, нито палци. — Те останаха на тавана във Фоксуърт Хол.

— Дреболии. — Освободи ни е арогантен жест на елегантната си ръка. — Ще ти осигурим всичко, от което се нуждаеш… просто бъди там и не закъснявай, защото изискваме от нашите танцьори дисциплина и точност.

С царствен жест тя ни освободи и грациозно се отдалечи със съпруга си, оставайки ме слисана. Със зяпнала уста, неспособна да говоря, усетих изучаващия поглед на Джулиан Маркю, който явно беше чул всяка дума. Тъмните му очи блестяха с интерес и възхищение.

— Чувствай се поласкана, Катрин — ми каза той. — Обикновено тя и Джордж карат кандидатите да чакат с месеци, а понякога — с години.

Тази нощ се разплаках в прегръдката на Крис.

— Не съм във форма — изхлипах аз. — Зная, че утре ще изглеждам като глупачка. Не е честно, че тя не ми даде повече време за подготовка! Имам нужда да се пораздвижа. Ще бъда вдървена, тромава и няма да ме харесат, зная, че няма!

— Хайде, стегни се, Кати — каза той и ме притисна. — Ти си във форма, но просто си изплашена. Имаш сценична треска. Не би трябвало да се притесняваш, защото си страхотна. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Той леко докосна устните ми за лека нощ и тръгна към вратата.

— Тази вечер ще се моля за теб. Ще моля Бога утре да ги побъркаш. Аз ще съм там и ще наблюдавам изненаданите им погледи… защото никой няма да повярва какъв невероятен талант притежаваш.

След това си отиде. Аз останах, изпълнена с желание и мъка. Свих се под завивките си развълнувана.

Утре щеше да е голям ден, денят, в който ще покажа какво представлявам, щях да разбера притежавам ли онова специално нещо, което хората, устремени към върха, имат. Трябваше да съм най-добрата. Да докажа на мама, на баба, на Пол, на Крис, на всички! Не бях грешна, порочна или „изчадие на дявола“. Бях просто най-добрата балерина на света.

Мъчеха ме кошмари, а Кари спеше спокойно. В съня си обърках всичко по време на прослушването, а най-лошото беше, че обърках целия си живот! Завърших живота си като съсухрена бабичка, просейки по улиците на някакъв огромен град. В тъмнината минах покрай майка ми, молейки за пари, дрехи и храна. Тя все още беше млада и красива, добре облечена, с накити и кожи, придружена от неостаряващия и верен Барт Уинслоу.

Събудих се. Все още беше нощ. Каква дълга нощ! Прокраднах се надолу по стълбите и видях светлините на коледното дърво. Крис лежеше на пода и гледаше клончетата на дървото. Така правехме, когато бяхме деца. Легнах до него. Втренчих поглед в блестящите играчки.

— Мислех, че си забравила — промърмори Крис, без да ме поглежда. — Спомняш ли си, когато бяхме във Фоксуърт Хол, дървото беше малко. Беше поставено на масата и не можехме да легнем по същия начин… и видя ли какво се случи? Нека никога да не забравяме. Дори и бъдещите дървета да са високи само един фут, ще ги сложим така, че да можем да лежим под тях.

Разтревожи ме начинът, по който изрече това. Бавно обърнах главата си, за да видя профила му. Беше толкова красив, легнал на пода, с вълшебната коса, променяща цвета си. Сякаш всеки кичур имаше различен оттенък. Очите му блестяха, когато извърна глава и ме погледна.

— Изглеждаш… божествено — казах тихо аз. — Виждам кристалчета в очите ти. Приличат на скъпоценни камъни.

— Не… аз виждам това в твоите очи, Кати. Толкова си красива в тази бяла нощница. Обожавам те в бели нощници със сини сатенени панделки. — Той се приближи до мен, така че главата му опря в косата ми. Продължи да я навежда към мен, докато челата ни се опряха. Усещах топлия му дъх върху лицето си. Извих шията си назад. Когато топлите му устни докоснаха шията ми и останаха там, дъхът ми секна. Исках да се отдръпна от него, но просто не можех. Сладка тръпка разтърси тялото ми.

— Не ме целувай — прошепнах аз, прегръщайки го по-силно и притискайки главата му към шията си.

— Обичам те — промълви той. — За мен никога няма да има друга, освен теб. Когато остарея, ще си спомням за тази нощ под коледното дръвче и колко мило беше от твоя страна да ми позволиш да те прегръщам.

— Крис, наистина ли трябва да заминеш, за да станеш лекар? Не би ли могъл да останеш тук и да учиш нещо друго?

Той повдигна главата си и ме погледна в очите.

— Кати, нима трябва да питаш? През целия си живот съм искал едно-единствено нещо, а ти…

Отново заплаках. Не исках той да заминава. Започнах да гъделичкам лицето му с кичур от косата си, докато той не извика и не ме целуна по устните. Започна да говори някакви налудничави работи — за това колко много съм приличала на ангел.

— Кати, погледни ме! Не извръщай главата си, сякаш не разбираш какво правя или какво говоря. Не осъзнаваш ли колко много ме измъчваш? Как бих могъл да намеря някоя друга, след като ти си кръв от кръвта ми и плът от плътта ми. Кръвта ти тече така, както и моята. Очите ти горят както моите — не го отричай! — Трепещите му ръце започнаха да откопчават копчетата на нощницата ми до кръста. Затворих очите си и отново се пренесох на тавана, когато той, без да иска, ме прободе с ножицата. Изпитвах болка, кървях, жадувах за целувката му, която щеше да премахне болката.

— Колко са красиви гърдите ти — въздъхна той и опря главата си в тях. — Спомням си кога започнаха да растат. Толкова се срамуваше от тях, опитваше се да ги скриеш, като носеше само широки пуловери, така че да не мога да ги виждам. Защо всъщност се срамуваше?

Реех се някъде във висините, наблюдавах как ме целува и вътре в мен нещо потръпваше. Защо му позволявах да прави това? Ръцете ми придърпаха тялото му към мен и устните ми отново се срещнаха с неговите. Вероятно пръстите ми бяха разкопчали пижамата мустака, така че голите му гърди се опираха до моите. Прегърнахме се силно, отдадени на незадоволените си чувства… тогава изведнъж извиках:

— Не, това е грях!

— Нека бъдем грешници!

— Тогава недей да ме изоставяш! Забрави, че искаш да станеш лекар! Остани при мен! Не си тръгвай! Не ме напускай! Страхувам се без теб. Понякога върша необмислени неща. Крис, моля те, не ме оставяй сама! Никога не съм била сама, моля те, остани!

— Трябва да стана лекар! — заяви той и простена. — Каквото и да ме помолиш, ще се съглася. Но не ме карай да се отказвам от единственото нещо, което ми помогна да издържа! Ти не би се отказала от балета, нали?

Продължих да отговарям на настоятелните му целувки, а огънят между нас се разгоря по-силно, завладя ни и ни отнесе до ръба на ада.

— Толкова много те обичам, че понякога се чудя как издържам — каза той. — Ако можех да те имам поне още веднъж! Ще ти бъде приятно, няма да те боли!

Неочакваното разтваряне на устните му и нахлуването на езика в устата ми ме разтърси като токов удар.

— Обичам те, о, колко те обичам! По цял ден си в мислите ми!

Той не спираше, дишането му се ускори, и аз усетих, че страстта ме, обзема, а тялото ми желае да бъде задоволено. Въпреки че разумът ми се опитваше да го отрече, аз го желаех! Задъхах се от срам.

— Не тук — каза той между целувките, — горе, в моята стая.

— Не! Аз съм ти сестра, а стаята ти е много близо до тази на Пол — ще ни чуе.

— Тогава ще използваме твоята стая. Кари не би се събудила дори от топовен гръм.

Преди да осъзная какво става, той ме вдигна на ръце, затича се по стълбите към стаята ми и ме положи върху кревата ми. Съблече нощницата ми и пижамата си, и легна до мен. Но аз не исках това да се случва отново.

— Спри! — извиках и се отдръпнах от него. Паднах на пода. В следващия миг той се озова до мен. Голите ни тела се търкаляха по пода, но изведнъж се ударихме в нещо твърдо.

Това го спря. Втренчи се в купчината от сладкиши, франзела, ябълки, портокали, килограм сирене, пакетче масло, няколко консерви с риба тон, боб и доматен сок. Имаше отварачка за консерви, чинии, чаши и няколко сребърни прибора.

— Кати, защо крадеш от храната на Пол и я криеш тук под леглото си?

Аз разтърсих глава. Не бях наясно защо вземах от храната на Пол и я криех. След това седнах, хванала нощницата си, и срамежливо я задържах пред мен.

— Отивай си, остави ме на мира! Обичам те само като брат, Кристофър!

Той дойде до мен, прегърна ме и сложи главата си върху раменете ми.

— Скъпа, съжалявам, зная защо си взела храната. Чувстваш, че трябва да имаш храна подръка, защото се страхуваш някой ден да не ни накажат отново. Не знаеш ли, че аз съм единственият, който може да те разбере? Позволи ми да те любя, само още веднъж. Позволи ми да ти доставя удоволствието, което преди не успя да почувстваш. Един-единствен път, който ще ни стигне за цял живот.

В този момент го ударих през лицето.

— Не! — изсъсках аз. — Никога повече! Ти ми обеща и мислех, че ще спазиш обещанието си! Щом искаш да станеш лекар, да заминеш и да ме оставиш сама — тогава отговорът винаги ще е „не“! — Спрях ужасена. Не исках да кажа това. — Крис… не ме гледай така, моля те!

Той бавно си облече пижамата. Погледна ме обидено:

— Няма да мога да живея, ако не стана лекар, Кати.

Запуших устата си с ръце, за да не изкрещя. Какво, по дяволите, ми ставаше? Не можех да искам от него да зареже мечтата си. Не бях като майка си, заради която всеки трябваше да страда, за да се изпълнят желанията й. Разридах се в ръцете му. В лицето на брат си бях открила моята безкрайна вечнозелена, пролетна любов, която никога нямаше да разцъфне. По-късно, когато лежах будна в леглото, осъзнах безнадеждния начин, по който се чувствах, и разбрах, че ветровете могат да духат дори в долина без планини.