В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (36)

Прибиране на реколтата

Отново дойде есен, настъпи страстният месец октомври. Седях на терасата на голямата къща на Пол, белех грах и наблюдавах как малкият син на Барт преследва по-големия си брат Джори. Кръстихме сина на Барт с неговото име, защото решихме, че така е редно, но фамилното му име беше Шефийлд, а не Уинслоу. Сега бях съпруга на Пол.

Джори щеше да навърши седем години след няколко месеца и въпреки че в началото ревнуваше, сега бе очарован от малкия си брат, когото можеше да закриля, да обучава, да направлява.

Но малкият Барт не приемаше лесно чужди заповеди. От самото начало си имаше свое собствено мнение.

— Катрин — повика ме тихо Пол. Оставих купата с грах и забързах към спалнята на първия етаж. Той можеше да седи на стол по няколко часа на ден, въпреки че в деня на сватбата ни все още лежеше. През първата ни брачна нощ заспа в прегръдката ми.

Пол доста беше отслабнал, изглеждаше изтощен. Неговата жизненост и младостта, съхранена до скоро, бяха изчезнали за една нощ. Но никога не ме бе вълнувал повече, отколкото като се усмихна и протегна ръце.

— Извиках, за да видя ще дойдеш ли. Казах ти да излезеш от тази къща, да смениш обстановката.

— Много говориш — предупредих. — Знаеш, че ти е позволено да говориш съвсем малко. — Това бе основен проблем, да слуша разговорите и да не се включва в тях. Последвалите думи ме изненадаха напълно. Можех единствено да го наблюдавам с отворена уста и разширени очи.

— Пол, ти не говориш сериозно.

Той кимна леко, като красивите му очи не се отделяха от моите.

— Катрин, любов моя, повече от три години си като моя робиня и правиш всичко възможно, за да ощастливиш последните ми дни. Но аз няма да се възстановя. Бих могъл да живея така още дълги години, като дядо ти, а ти да остаряваш и да изпуснеш най-хубавите години от живота си.

— Не пропускам нищо — отвърнах аз, хълцайки.

Той се усмихна нежно, разтвори ръце и аз с удоволствие се свих в скута му, въпреки че ръцете, които ме обгръщаха сега, не бяха силни. Целуна ме и притаих дъх. О, колко исках отново да бъда обичана… но нямаше да му позволя, нямаше!

— Помисли, скъпа. Децата ти се нуждаят от баща, какъвто никога няма да бъда.

— Аз съм виновна — проплаках. — Ако се бях омъжила за теб, а не за Джулиан преди години, можех да се грижа добре за теб и да те накарам да не работиш толкова много денем и нощем. Пол, ако ние тримата не се бяхме появили в живота ти, нямаше да ти се налага да печелиш много пари, за да изпратиш Крис в колеж, а мен на уроци по балет…

Той запуши устата ми и каза, че ако не сме били ние, още преди много години е щял да умре от преумора.

— Три години, Катрин — повтори той. — И като си помислиш, ще осъзнаеш, че си затворена също както някога във Фоксуърт Хол, очаквайки дядо ти да умре. Не искам двамата с Крис да ме намразите… затова помисли, поговори с него и тогава решете.

— Пол, Крис е доктор. Знаеш, че няма да се съгласи.

— Времето тече, Катрин, не само за мен, но и за вас двамата с Крис. Скоро Джори ще навърши седем години. Ще си спомня всичко много ясно. Ще знае, че Крис му е чичо, но ако тръгнете сега и ме оставите, ще смята Крис за свой баща, а не за чичо.

— Не! Крис никога няма да се съгласи — проплаках аз.

— Катрин, чуй ме! Няма да извършите грях! Ти не можеш да имаш повече деца. Въпреки че ужасно съжалявам, че си имала толкова трудно раждане, може да е за добро. Аз съм импотентен. Не съм ти истински съпруг, а скоро отново ще останеш вдовица. А Крис чака доста дълго. Не можеш ли да помислиш за него и да забравиш за греховете?

Така че, също като мама, двамата с Крис бяхме написали нашия сценарий. И вероятно той нямаше да се окаже по-добър от нейния, въпреки че никога не бях планирала да убия някого или да я изпратя в лудница. И по ирония на съдбата цялото наследство на баща й бе прехвърлено на майка й. След прочитане на завещанието на баба нейното цяло богатство оставаше в ръцете на жената, която щеше да прекара остатъка от живота си в лудница, наблюдавайки четирите стени на стаята си. О, мамо, ако само можеше да погледнеш в бъдещето, когато за първи път реши да заведеш четирите си деца във Фоксуърт Хол. Затрупана с милиони, но неспособна да изхарчиш нито цент. Когато майка ни починеше, парите щяха да отидат в различни благотворителни организации.

На следващата пролет седяхме близо до реката, където Джулия беше удавила Скоти. Малките ми синове управляваха лодките си и газеха във вода до колене.

— Крис — заговорих притеснено, но бях щастлива, — двамата с Пол снощи се любихме за първи път. Бяхме толкова щастливи, че се разплакахме. Безопасно е, нали?

Той наведе глава, за да скрие изражението си, а слънцето проблесна в русата му коса.

— Радвам се за вас. Да, сексът е безопасен, стига да не го възбудиш прекалено много.

— Действахме съвсем бавно. — След четири тежки сърдечни удара сексът трябваше да е спокоен.

— Добре.

Джори хвана още една риба. Малка ли беше? Трябваше ли да върне и нея?

— Да — извика Крис. — Тя е още бебе. Ние не ядем малките риби, а само големите.

— Хайде — провикнах се аз. — Да се връщаме вкъщи за вечеря.

Синовете ми дотичаха весели и щастливи. Приличаха си като истински братя. А ние не им бяхме казали, че бащите им са различни. Джори не питаше, а Барт беше много малък. Но когато искаха да научат, щяхме да им съобщим истината, независимо колко жестока беше тя.

— Имаме си двама татковци — извика Джори и се хвърли в прегръдката на Крис, докато вдигах Барт.

— Никой в училище, освен мен няма двама татковци, а те не разбират, когато им обяснявам… сигурно не им обяснявам правилно.

— Сигурен съм, че не си им обяснил правилно — заяви Крис, леко усмихнат.

Върнахме се вкъщи с новата синя кола на Крис, в огромната бяла къща, която ни беше дала толкова много. Както и първия път, когато пристигнахме, видяхме един мъж на предната тераса, а белите му обувки бяха опрени на балюстрадата. Крис въведе синовете ми в къщата, а аз отидох при задрямалия Пол. Върху лицето му беше изписана щастлива усмивка. Вестникът се бе изплъзнал от ръцете му и бе паднал на терасата.

— Ще изкъпя момчетата — прошепна Крис, — а ти вдигни вестника, преди вятърът да го отнесе на моравата на съседите.

Колкото и да се опитваш да вдигнеш и да сгънеш тихо един вестник, той винаги шуми и пращи, и скоро Пол отвори очи и се усмихна.

— Здравей — поздрави сънливо той. — Добре ли прекарахте? Хванахте ли нещо?

— Джори хвана две малки рибки, но трябваше да ги върне обратно. Какво сънуваше, преди да се събудиш? — попитах аз и се наведох да го целуна. — Изглеждаше толкова щастлив… еротичен сън ли беше?

Той се усмихна, някак си тъжно.

— Сънувах Джулия — отвърна той. — Скоти беше при нея и двамата ми се усмихваха. Знаеш ли, след сватбата тя много рядко се усмихваше.

— Горката Джулия — казах аз и го целунах отново. — Толкова е изпуснала. Обещавам ти, че моите усмивки ще компенсират нейните.

— Вече го направиха. — Той протегна ръка и погали косата ми. — Моят щастлив час дойде, когато онзи неделен ден се качихте по стъпалата към терасата ми…

— Онази проклета неделя — поправих го аз.

Той се усмихна.

— Дай ми десет минути, преди да ме повикаш за вечеря.

Отидох да помогна на Крис да се справи с момчетата.

Докато той закопчаваше пижамата на Джори, аз обличах Барт Скот Уинслоу Шефийлд в неговата. Хранехме се рано, за да можем да вечеряме с децата си.

След десет минути бяхме готови и отидох да събудя Пол. Повторих тихо името му няколко пъти, погалих го нежно по бузата, после духнах в ухото му. Готвех се отново да произнеса името му, по-високо, когато той издаде някакъв звук, наподобяващ името ми. Погледнах го и се разтреперих от страх. Странният начин, по който го произнесе, ме изпълни с ужасно предчувствие.

— Крис — извиках тихо, — бързо ела и погледни Пол.

Вероятно е бил в хола, изпратен от Ема да провери какво ни е забавило, защото влезе веднага и се затича към Пол. Грабна ръката му и опипа пулса, а в следващата секунда дръпна главата му назад, стисна носа му и започна да диша в устата му. Когато това не даде резултат, го удари няколко пъти силно в гърдите. Втурнах се вкъщи и повиках бърза помощ.

Но, разбира се, нищо не помогна. Нашият благодетел, нашият спасител, съпругът ми беше мъртъв. Крис ме прегърна и ме притисна до гърдите си.

— Той е мъртъв, Кати. Отиде си в съня, така както и аз бих искал да си отида — щастлив и спокоен. Хубава смърт за един добър човек, без страдания и болка… Не гледай така, вината не е твоя.

Аз никога не бях виновна. Оставях зад себе си върволица от мъртви мъже. Но не носех отговорност за тяхната смърт, нали? Не, разбира се. Чудя се, че Крис имаше смелост да се качи до мен в колата си и да се отправим на запад. Зад нас влачехме ремаркето, изпълнено е ценностите ни. Отправяхме се на запад като пионери, които се стремят към ново бъдеще и различен живот. Пол ми беше завещал всичко, дори и семейната си къща. Въпреки че в завещанието му се казваше, че ако реша да я продавам, Аманда ще има право върху нея.

Така че най-накрая сестрата на Пол получи семейната им къща, която винаги беше искала, но аз се погрижих цената да е добра.

Двамата с Крис наехме малък апартамент в Калифорния, докато можехме да си построим ранчо според нашите изисквания, с четири спални и две бани. Освен това ни трябваше още една стая и баня за икономката ни Ема Линдстром. Синовете ми наричаха брат ми „татко“. И двамата знаеха, че са имали други бащи, които са отишли на небето, преди да се родят. Досега не осъзнаваха, че Крис им е вуйчо. Джори отдавна го беше забравил. Може би децата също забравяха, когато пожелаеха, и не задаваха въпроси, на които трудно можеше да се отговори.

Поне веднъж в годината пътувахме на изток, за да посетим приятелите си, включително мадам Мариша и мадам Золта. И двете възхваляваха таланта на Джори и се опитваха да направят от Барт танцьор. Но досега той не показваше никакво друго желание, освен да стане доктор. Посещавахме гробовете на хората, които обичахме, и им поднасяхме цветя. За Кари те винаги бяха червени и виолетови, а на Пол и Хени поднасяхме рози с най-различен цвят. Открихме дори и гроба на баща ни в Гладстоун и му засвидетелствахме уважението си с цветя. Не забравяхме Джулиан и Джордж.

Най-накрая отивахме да посетим мама.

Тя живееше в едно огромно място, което неуспешно се опитваше да изглежда уютно. Обикновено пищеше, когато ме видеше. После скачаше и се опитваше да отскубне косата от главата ми. Когато се успокоеше, насочваше омразата към себе си. Непрекъснато се опитваше да издере лицето си, за да премахне всяка прилика с мен. Сякаш не се поглеждаше в огледала и не знаеше, че вече не си приличаме. А някога беше толкова красива. Докторите позволяваха само Крис да я посещава за час-два, а аз чаках отвън с двамата си сина. Крис й съобщи, че ако се възстанови, няма да я съдят за убийство, защото двамата с него бяхме отрекли съществуването на четвърто дете на име Кори. Тя не се доверяваше напълно на Крис, защото усещаше, че той се намира под пагубното ми влияние, сякаш ако изоставеше позата си на луд човек, щеше да се наложи да изтърпи смъртно наказание. Така че годините минаваха, а тя се придържаше към измислената си лудост, като начин да избегне и бъдещето, в което никой няма да се интересува от нея. Или по-скоро искаше да ме измъчва чрез Крис и съжалението, което той изпитваше към нея. Единствено заради нея нашите отношения не бяха съвършени.

Така че изоставих мечтите за съвършенство, за слава и богатство, за безсмъртната любов без никакви недостатъци, като играчки от миналите дни.

Често наблюдавах Крис и се чудех какво толкова открива в мен? Какво го привличаше така постоянно? Чудех се защо не се страхува за бъдещето си и за продължителността на живота си, след като се справях по-добре с опазването на домашните животни, отколкото на съпрузите си. Но той се връщаше вкъщи щастлив, с весела усмивка и ме прегръщаше.

— Ела и ме посрещни с целувка, ако ме обичаш.

Клиентите му бяха много, но не прекалено много, така че му оставаше време да работи в градината от четири акра, изпълнена с мраморните статуи от градината на Пол. Повторихме градината, доколкото успяхме, с изключение на испанския мъх, който се увиваше около растенията, увиваше се и накрая ги убиваше.

Нашата икономка и готвачка Ема Линдстром живееше при нас, както Хени живееше с Пол. Нямаше друго семейство, освен нас, беше ни вярна и не обсъждаше поведението ни.

Прагматичният, жизнерадостен непоправим оптимист Крис си пееше, когато работеше в градината. Когато сутрин се бръснеше, си тананикаше, без да изпитва угризения, съжаления, сякаш много отдавна той беше мъжът, който танцуваше в сенките на тавана и не позволяваше да зърна лицето му. Дали през цялото време е знаел, че ще спечели накрая, също както ме побеждаваше във всички други игри.

Защо аз не знаех?

Кой бе затворил очите ми?

Вероятно мама ми е казвала навремето:

— Омъжи се за мъж с тъмни очи, Кати. Тези очи са много дълбоки във всяко отношение!

Каква шега! Сякаш на сините очи им липсваше дълбокото постоянство! Би трябвало да знае по-добре!

Аз също би трябвало да зная. Притеснявам се, защото вчера се качих на нашия таван. В малкия ъгъл от едната страна открих две единични легла, достатъчно големи за две малки момчета да се превърнат в мъже.

О, Господи! Помислих си, кой ли го е направил? Никога не бих затворила двамата си сина, дори ако Джори някой ден си спомни, че Крис му е вуйчо, а не втори баща. Не бих го направила, дори и да каже на Барт. Щях да посрещна срама, неудобството и слуховете, които щяха да съсипят професионалната кариера на Крис. Но… днес си купих една кошница за излети, подобна на онази, с която баба ни носеше храна.

Така че си лягам притеснена и не мога да заспя, боря се със злото в себе си и се опитвам да задържа доброто. Когато се обръщам и се сгушвам до мъжа, когото обичам, сякаш чувам свистенето на студения вятър от далечните сини планини.

Никога не мога да забравя миналото, което помрачава дните ми и се Крис по ъглите, когато Крис не е у дома. Полагам усилия да се държа като него, да съм настроена винаги оптимистично, но не съм от този тип хора, които могат да забравят ръждата от обратната страна на монетата.

Но… аз не съм като нея! Може да си приличаме, но вътрешно съм почтена! Аз съм по-силна, по-решителна! Доброто у мен ще победи най-накрая. Убедена съм, че ще победи! Би трябвало… нали?