Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Долангенгър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Petals on the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

В. С. Ендрюс. Разпилени от вятъра

Американска. Първо издание

ИК „Златорогь“, София, 1995

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-437-035-8

История

  1. — Добавяне

Паякът и мухата

Точно в седем и трийсет звънецът иззвъня нетърпеливо и ме накара да побързам, за да не събуди Джори, който не обичаше да си ляга толкова рано.

Бях се постарала да изглеждам добре, но същото беше направил и Барт. Нахлу вътре, сякаш вече притежаваше мястото и мен самата. Ухаеше на борова гора, а всеки косъм по главата му бе грижливо подреден, което ме накара да се замисля дали не е започнал да оплешивява. Рано или късно щях да открия. Взех палтото му и го закачих в гардероба, след което се отправих към бара, а той седна пред огъня (нищо не бях пропуснала, дори бях пуснала тиха музика). Вече знаех достатъчно за мъжете и за начина, по който да им доставям удоволствие. Не съществуваше мъж по света, който да не бъде очарован от красива жена, чакаща с нетърпение да вечерят заедно.

— Какво да бъде, Барт?

— Скоч.

— С лед?

— Чист.

Наблюдаваше движенията ми, които съзнателно извършвах плавно и грациозно. После се обърнах, за да си направя безалкохолен коктейл, в който сипах една капка водка. С две водни чаши върху сребърен поднос се приближих прелъстително към него, като се наведох, за да забележи като оставих дългата цепка на розовата ми рокля да се разтвори и да покаже крака ми от сребърния сандал до средата на бедрото ми. Той не можеше да откъсне очи от мен.

— Съжалявам за чашите — казах спокойно, доволна от изражението на лицето му. — В тази малка къща няма достатъчно място, за да разопаковам нещата си. Повече от кристалните ми съдове са в кашони, а тук имам само чаши за вино и вода.

— Уискито си е уиски, независимо в какво се сервира. А какво, за Бога, пиеш ти? — В този момент той бе преместил погледа си върху деколтето ми.

— Е, взимаш прясно изцеден портокалов сок, добавяш малко лимонов сок, малко водка и кокосово масло и пускаш една череша. Нарича се „Девическа наслада“.

След няколко минути непринуден разговор се преместихме на масата. Вечеряхме на свещи, недалече от огъня. И двамата често изпускахме вилиците и лъжиците си, след което се навеждахме да ги вдигнем. Смеехме се и се надпреварвахме кой ще реагира по-бързо. Винаги печелех аз. Той беше много разсеян, за да забележи липсващата лъжица или вилица, при положение че деколтето ми се отваряше толкова широко.

— Вкусно пиле — заяви той, като ликвидира петчасовия ми усилен труд за десетина минути. — Обикновено не харесвам пилета… къде си се научила да приготвяш това ястие?

Казах му истината:

— Една балерина от руски произход ме научи. Беше на турне тук и много си допаднахме. Двамата със съпруга й отседнаха в нашия апартамент и когато не танцувахме или не пазарувахме, готвехме заедно. За четирима души са необходими четири пилета. Сега научи горчивата истина за балетистите — по отношение на яденето мъчно се задоволяваме, особено след представление. Преди това се храним много леко.

Той се усмихна и се наведе над малката маса. Пламъкът на свещта блестеше в очите му и те хвърляха дяволски отблясъци.

— Кати, кажи ми честно защо дойде да живееш в този малък град и защо си ме избрала за свой любовник?

— Ласкаеш се — отвърнах аз с най-дистанцирания си глас, убедена, че успявам да се държа хладно, а всъщност бях като изтъкана паяжина от противоречиви емоции. Сякаш имах сценична треска и очаквах представлението да започне. А това бе най-важното представление в живота ми.

Почувствах се като на сцената. Не беше необходимо да измислям как да се държа и какво да кажа, за да го направя вечно мой. Сценарият бе написан много отдавна, когато бях само на петнайсет, заключена на тавана. Да, мамо, време е за първото действие.

След вечеря поканих Барт на партия шах и той прие. Веднага щом раздигах масата и оставих чиниите в мивката, побързах да донеса шаха. Започнахме да нареждаме двете средновековни армии.

— Точно за това дойдох! — заяви той и ме погледна ядосано. — Да играя шах! Изкъпах се, обръснах се, облякох най-хубавия си костюм… за да играя шах! — После се усмихна очарователно. — Ако спечеля, каква ще бъде наградата?

— Нова игра.

— А ако спечеля и втората игра?

— Ако спечелиш две игри, идва ред на реванша. И не ми се усмихвай така уверено. Учителят ми беше много добър. — Крис, разбира се.

— И след като спечеля реванша — каква е наградата? — продължаваше да настоява той.

— Можеш да се върнеш у вас и да заспиш, доволен от себе си.

Той решително вдигна шахматната дъска с ръчно изработените фигурки от слонова кост и я сложи върху хладилника. Хвана ръката ми и ме вкара в хола.

— Пусни някаква музика, балерино — нежно започна той, — и хайде да танцуваме. Нищо сложно, просто нещо леко и романтично.

Популярна музика слушах само по време на пътуване в колата си, но когато избирах плочи, харчех парите си за класическа музика и балет. Днес обаче бях направила специална покупка: „Тази нощ е създадена за любов“. Докато танцувахме в тъмната стая, осветена само от огъня в камината, си спомних за Крис и мръсния таван.

— Защо плачеш, Кати? — попита нежно той и извърна главата ми, така че бузата му се намокри от сълзите ми.

— Не зная — отвърнах аз. Наистина не знаех…

— Знаеш, разбира се — каза той и потърка гладката си буза до моята, докато продължавахме да танцуваме. — Ти си една интригуваща комбинация от полудете, полупрелъстителка и полуангел.

Засмях се кратко и горчиво.

— Всички мъже обичат да си мислят така за жените. Харесват малките момиченца, за които могат да се грижат, но зная, че те самите са повече момчета, отколкото мъже.

— В такъв случай поздрави първия улегнал мъж в живота си.

— Ти не си първият арогантен и нахален мъж в живота ми!

— Но ще бъда последният. Най-важният — онзи, когото никога няма да забравиш. — О! Защо трябваше да каже това? Крис се оказа прав. Нямаше да се справя с този човек.

— Кати, наистина ли смяташе, че можеш да изнудиш съпругата ми?

— Не, но опитах. Аз съм една глупачка. Очаквам твърде много, след което се ядосвам, защото нищо не се получава както искам. Когато бях малка, изпълнена с надежди и вдъхновения, не знаех, че ще ме нараняват толкова често.

Смятах, че ще стана твърда и ще преодолея болката, но после крехката ми черупка се пукаше и символично казано кръвта ми отново се смесваше с пролетите сълзи. Мъчех се да се убедя, че за всичко съществува причина и някой ден ще я разкрия. И когато достигна желаното, се надявам Бог да ми го даде. Вече знам, че няма да трае вечно. Приличам на кекс — винаги се пукам в средата и непрестанно търся липсващото парче, продължавам и продължавам, а то няма край, само начало.

— Не си честна към себе си — каза нежно Барт. — Знаеш къде е липсващото парче, или аз нямаше да съм тук.

Гласът му беше толкова тих и прелъстителен, че отпуснах глава върху рамото му, продължавайки танца.

— Грешиш, Барт. Не зная защо си тук. Не зная как да запълня дните си. Когато преподавам и синът ми е до мен, се чувствам жива, но когато той си легне и остана сама, не зная какво да правя. Знам, че Джори се нуждае от баща, а когато мисля за баща му, осъзнавам, че винаги съм постъпвала неправилно. Чета отзивите, които възхваляват огромния ми талант, но в личния си живот съм правила само грешки, така че постигнатото в професионално отношение няма никакво значение. — Спрях да движа краката си и се вцепених, после се опитах да скрия лицето си, но той го вдигна нагоре, избърса сълзите ми и задържа кърпата, така че да издухам носа си.

После настъпи мълчание. Дълго, тягостно мълчание. Погледите ни се срещнаха и сърцето ми започна бързо да тупти.

— Проблемите ти са прости, Кати — започна той. — Необходим ти е някой като мен, на когото му е нужен някой като теб. Ако Джори иска баща, аз пък искам син. Виж колко лесно се разрешават сложните проблеми.

„Прекалено лесно“, помислих си аз, при положение че той имаше съпруга, а аз бях достатъчно цинична, за да знам, че не би могъл да се интересува от мен.

— Нали обичаш съпругата си — ядосано заявих аз. Бутнах го. Не исках да го получа така лесно, а след трудна и дълга битка с майка ми.

— Мъжете също са лъжци — каза той. Част от жарта се бе изпарила от погледа му. — Имам съпруга и от време на време спим заедно, но тръпката я няма. Не я познавам. Не смятам, че някой я познава. Тя е обгърната в тайни и не ме допуска до себе си. Това продължава толкова дълго, че вече не ме е грижа. Може да запази тайните и сълзите си и да се справя сама с кошмарите или онова, което я терзае и я кара да се буди през нощта и да разглежда стария си албум. Сега е напълняла и пише, че си е направила пластична операция на лицето, така че няма да я позная, като се върне. Сякаш някога съм я познавал…

Наистина се изплаших… трябваше да го интересува! Как бих могла да съсипя един вече разпадащ се брак? Имах нужда да почувствам, че съм се справила с непреодолими пречки!

— Върви си! — казах аз и го бутнах. — Махни се от къщата ми! Не те познавам достатъчно добре, за да слушам проблемите ти и не ти вярвам.

Той се засмя, иронизирайки ме, възбуден от усилията ми да го избутам. Беше много възбуден. Очите му го издаваха. Хвана ме за раменете и ме дръпна към себе си.

— Престани! Погледни как си облечена! Накара ме да дойда тук с една-единствена цел! Е, ето ме, готов да бъда прелъстен. Прелъсти ме още първия път, когато те видях… и имах чувството, че те познавам от много отдавна. Никой не може да започне да си играе с мен, а после да се оттегли. Или ти печелиш, или аз, но ако си легнем двамата, на сутринта можем да открием, че и двамата сме спечелили.

Червените светлинки проблясваха: Спри! Съпротивлявай се! Бори се! Не направих нищо. Удрях гърдите му безуспешно, а той ме вдигна и ме преметна през рамо. С едната си ръка обгърна краката ми, за да спра да ритам, а с другата загаси лампите. В тъмното, докато все още го удрях по гърба, ме занесе в спалнята ми и ме хвърли върху завивката. Опитах се да стана, но той реагира много бързо. Не успях да използвам коляното си. Усети, че опитът ми като балерина може да ми помогне, така че се хвърли напред, хвана ме за кръста и двамата се стоварихме на пода. Отворих уста да извикам. Той притисна разтворените ми устни с ръката си и закова раменете ми, сядайки върху краката ми, за да престана да се съпротивлявам.

— Кати, моя скъпа прелъстителко! Доста се потруди, скъпа. Много отдавна ме прелъсти. До седмицата преди Коледа ще си моя, а после ще се върне съпругата ми и няма да имам нужда от теб.

Ръката му освободи устните ми и смятах, че ще извикам, но вместо това казах:

— Поне не трябваше да те купувам с милионите на баща си! — Това го довърши.

Той брутално залепи устните си върху моите, преди да разбера какво става. Не исках да се случи по този начин. Исках да го възбудя, възпламеня, да го накарам да ме преследва и едва след продължителна гонитба, която майка ми трябваше да наблюдава, знаейки, че нищо не може да направи, защото в противен случай ще проговоря, да се предам. А той ме обладаваше по-грубо и по-безсърдечно, отколкото Джулиан в най-лошите ни моменти. Дивашки се хвърли върху мен. Извиваше се и се въртеше, докато ръцете му разкъсаха розовата ми рокля. Останах по чорапогащи. Той скоро ги смъкна, заедно със сребърните ми бикини.

Все още притискайки грубо устните си върху моите, той хвана ръката ми и я насочи към ципа на панталона си. Така я стискаше, че кокалчетата ми пращяха. Или трябваше да сваля ципа, или пръстите ми щяха да бъдат счупени. Така и не разбрах как успя да се освободи от дрехите си, докато ме притискаше гола под себе си. Когато свали всичко от себе си, освен чорапите, продължавах да се боря, да се въртя и да се извивам, да се опитвам да го одера или ухапя, докато ме целуваше и галеше. На няколко пъти ми се отдаде възможност да извикам, но дишах тежко и се опитвах да се вдигна и да го избутам от себе си. Той обаче го прие като покана. Влезе в мен, получи удовлетворение и излезе, без да почувствам нищо!

— Махай се! — извиках аз — Ще извикам полиция! Ще те изпратя в затвора с обвинения за физически тормоз и изнасилване!

Той се засмя победоносно, погали ме игриво под брадичката, след което се изправи и потърси дрехите си.

— О! — започна, имитирайки гласа ми. — Така се изплаших. — После стана съвсем искрен. — Нещастна си, нали? Не се получи, както го бе планирала, но не се отчайвай, утре ще се върна и може би ще ми доставиш достатъчно удоволствие, за да реша и аз да те задоволя.

— Имам пистолет! (Не притежавах такъв!) Ако посмееш да стъпиш в тази къща, ще те убия. Ти си звяр, а не човек.

— И съпругата ми често казва така — каза той, докато безсрамно закопчаваше панталоните си, без дори да се обърне с гръб. — И на нея й харесва, така както на теб. За утре вечер можеш да приготвиш Биф Уилингтън, салата и за десерт шоколадов мус. След като ме угоиш, можем да изгорим калориите по най-приятния начин — нямам предвид тичане. — Засмя се, поздрави ме, прибра краката си като войник, след което се спря до вратата, а аз седнах и притиснах остатъците от роклята си до гърдите си.

— Утре по същото време и ще остана през нощта, ако се държиш с мен както трябва.

Излезе и тръшна вратата след себе си. Да върви по дяволите! Разплаках се, но не от самосъжаление. Бях толкова вбесена, че можех да го разкъсам на части. Биф Уилингтън! Щях да го посипя с арсеник!

Едно малко гласче се разнесе от коридора:

— Мами… страх ме е. Плачеш ли, мами?

Бързо си облякох халата и го извиках да влезе, после силно го прегърнах.

— Миличък, мама е добре. А ти си сънувал лош сън. Мама не плаче… виждаш ли? — Бях избърсала сълзите.

 

 

Докато двамата с Джори закусвахме, пристигнаха три дузини червени рози с дълги стебла. Малката картичка гласеше: „Изпращам ти голям букет от рози — по една за всяка нощ, в която ще притежаваш сърцето ми!“

Без име. И какво трябваше да направя с три дузини рози? Джори реши какво да правим с тях!

— О, мамо, колко са красиви! Розите на чичо Пол!

Не ги изхвърлих заради Джори, а ги наредих в много вази и ги разпръснах из цялата къща. Той бе очарован и когато го заведох в балетната школа, разказа на всичките ми ученици как навсякъде вкъщи има рози, дори и в банята.

Следобед закарах Джори в детската градина, която много обичаше. Джори вече можеше да пише името си, а бе само тригодишен. Казвах си, че прилича на Крис, красив, умен, талантлив — о, моят Джори си имаше всичко, освен… баща. От ясните му сини очи искреше интелигентност.

 

 

В пет и половина един куриер остави малък пакет пред входната ми врата. Изпратен беше препоръчано, така че трябваше да се разпиша за него. В голямата кутия имаше една по-малка, а вътре бе поставена кутия за бижута, която бързо отворих, докато Джори ме наблюдаваше с огромно любопитство. Една роза, покрита с диаманти, лежеше върху черното кадифе. Картичката гласеше: „Вероятно тази роза повече ще ти хареса!“ Оставих украшението настрани като дреболия, купена с нейните пари — всъщност тя не беше от него, също както и истинските рози.

Барт смело се появи точно в седем и половина, както беше казал. Независимо от всичко аз с готовност го пуснах да влезе и го заведох мълчаливо до масата, без да се притеснявам за коктейли и други неща. Масата беше подредена дори по-прилежно от предишната вечер. Бях извадила някои кашони и ги бях разопаковала, така че върху масата се намираха най-хубавите ми поставки и сребърни чинии за сервиране. Никой от нас не продумваше. Изпратените от него рози, с които молеше за извинение, бяха поставени в кутия близо до чинията му. Върху празната му чиния бе положена кадифената кутия с диамантената брошка. Наблюдавах изражението му, когато непринудено отмести кутията, както и цветята. След това от джоба си извади прегъната бележка и ми я подаде.

„Причините, поради които те обичам, нямат начало и край. Обикнах те, преди да те позная, и любовта ми е без причина или цел. Кажи ми да си тръгна и ще го направя. Но запомни, че ако ме отблъснеш, цял живот ще си спомням за любовта, която можеше да бъде наша, а когато умирам, ще те обичам дори още повече.“

Вдигнах очи и го погледнах за първи път, откакто влезе.

— Поезията ти ми е позната, но е малко странна.

— Съчиних го преди няколко минути, как би могло да ти звучи познато? — Посегна към сребърния капак, който трябваше да закрива Биф Уилингтън. — Предупредих те, че съм адвокат, а не поет… така че това обяснява странността й. Поезията не бе любимият ми предмет в училище.

— Очевидно.

— Постарах се — каза той с горчива усмивка, като ме погледна предизвикателно, преди да сведе очи към огромната чиния, съдържаща един хотдог и малко консервиран зелен фасул. Изненадата в погледа му ми достави такова удоволствие, че почти го харесах.

— Това е любимото ядене на Джори — заявих тържествуващо аз. — Такава бе нашата вечеря и след като за нас бе добра, реших, че и на теб ще ти хареса, така че ти отделих малко. Тъй като вече съм яла, всичко тук е за теб.

Той се намръщи, погледна ме ядосано и захапа хотдога, който бях убедена, че е студен почти колкото фасула. Но Барт изяде всичко и изпи млякото си, а за десерт му връчих една кутия с бисквити с форма на животни. Отначало погледна с мълчаливо учудване кутията, после я отвори, хвана един лъв и отхапа главата му.

След като беше изял всички бисквити и бе събрал трохите, ме погледна с такова неодобрение, че трябваше да стана по-малка и от мравката.

— Разбирам, че си една от онези свободомислещи жени, които отказват да направят каквото и да било, за да доставят удоволствие на мъжете.

— Грешиш. Така се държа само с някои мъже. Има мъже, които обожавам, боготворя и ги чакам като робиня.

— Ти ме накара да се държа така! — защити се той. — Да не мислиш, че съм си го представял по този начин. Защо облече такава рокля?

— Тя се предпочита от всички шовинистично настроени мъже.

— Аз не съм шовинист и ненавиждам подобни рокли.

— Сега повече ли ти харесвам? — Изпънах се и му посочих стария си пуловер. Джинсите ми бяха избелели, а косата ми бе прибрана назад и завързана. Бях пуснала свободно няколко кичура около лицето си, за да изглеждам по-привлекателна. Бях без грим. Барт беше облечен убийствено.

— Поне изглеждаш истинска и си готова да ме оставиш аз да те прелъстя. Ако презирам нещо, то това са силните жени, с поведение като твоето снощи. Очаквах нещо по-стилно от теб, а не тази рокля, която разкриваше цялото ти тяло и ми отнемаше възможността сам да го открия. — Сви вежди и промърмори. — От проклетата курвенска червена рокля в сини джинси. За един ден се превърна в девойка.

— Роклята беше с цвят на рози, а не червена! Освен това, Барт, силните мъже като теб винаги харесват слабите и глупави жени, защото всъщност се страхуват от агресивните жени!

— Аз не съм слаб и мекушав, а мъж, който иска да се чувства като такъв, а не като средство, с което искаш да постигнеш целта си. Що се отнася до слабите жени, аз ги презирам толкова, колкото и агресивните. Какво, по дяволите, се опитваш да направиш с мен? Защо ме мразиш толкова? Изпращам ти рози, диаманти, имитирам поезия, а ти дори не искаш да си срешеш косата.

— Видя какво представлявам всъщност и сега вече можеш да си тръгваш. — Изправих се, отидох до входната врата и я отворих. — Ние не си подхождаме, Барт. Върви при жена си. Върни се при нея, защото аз не те искам.

Той тръгна бързо, сякаш за да се подчини, после ме грабна на ръце и ритна вратата.

— Обичам те, Бог да ми е на помощ, струва ми се, че цял живот съм те обичал.

Гледах го невярващо, дори когато сваляше фибите от косата ми. По стар навик я разтръсках, така че тя зае естествената си форма. Той се усмихна леко и вдигна лицето ми към неговото.

— Мога ли да целуна истинските ти устни? Много са красиви. — Без да дочака позволение, леко докосна устните си в моите. О, какво разтърсващо усещане от една кратка целувка! Защо всички мъже не знаеха, че трябва да започват по този начин? Коя жена желаеше да бъде разкъсана и да се задави от нахалния език? Не и аз. Исках да ме докосват като струните на цигулка, пианисимо, продължително време, да премина през легато и да достигна кресчендото. Исках да се отправя към върховете на екстаза, които можех да достигна само след подходящите думи, целувки и докосвания. Ако снощи не бе направил нищо за мен, тази вечер използваше всичките си умения. Отведе ме до звездите, където и двамата експлодирахме, като се притискахме един до друг, а после го направихме отново и отново.

Цялото му тяло бе покрито с косъмчета. Джулиан нямаше косми, с изключение на една тънка лента, която се спускаше до пъпа му. И той никога не ми целуваше краката, които миришеха на рози от продължителната баня, целуваше всеки пръст, след което започна да се движи нагоре. Усещах погледа на баба ми — сивите й очи ни пронизваха и ни изпращаха в ада. Извърнах глава, за да прогоня видението, и се отдадох на този мъж, който се държеше с мен като с любима.

Но той не ме обичаше, бях убедена в това. Използваше ме като заместничка на съпругата си, а когато тя се върнеше, никога нямаше да го видя. Знаех го, разбирах го, но въпреки това вземах и давах, докато накрая заспахме в прегръдките си.

Когато заспах, започнах да сънувам. Джулиан бе в сребърната кутия, която татко ми подари за шестия рожден ден. Въртеше се непрекъснато, а очите му ме обвиняваха. После си пусна мустаци и се превърна в Пол, който ме гледаше тъжно. Бързо се затичах, за да го спася, защото музикалната кутия бе се превърнала в ковчег… и вътре открих Крис, със затворени очи и ръце, скръстени на гърдите. Крис!

Събудих се, открих, че Барт си е тръгнал, а възглавницата ми е мокра от сълзи. Защо започна всичко това, мамо? Защо?

Хванах здраво ръката на малкия си син и го изведох в студената сутрин. В далечината дочух името си и с него познатия мирис на рози. Пол, защо не дойдеш и не ме спасиш от самата мен? Защо ме викаш само в мислите си?

Първо действие бе приключило. Второто щеше да започне, когато майка ми разбереше, че нося детето на Барт. Тогава щеше да плати и баба ми. А когато вдигнах поглед, видях, че планините са се извили в самодоволна усмивка. Най-накрая бях отвърнала на повика им. На пронизителния им отмъстителен вой.