В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (7)

Аз — чаровница?

Меката светлина на огъня осветяваше хола. Сивите цепеници в камината се превръщаха в пепел, а Пол, увит в топлия си червен халат, седеше в любимия си стол и бавно пушеше лула.

Погледнах обгърнатата му от дим глава и видях един чувствителен, тъжен и копнеещ човек, също като мен. И каквато си бях глупачка, се приближих към него боса, за да не вдигам шум. Колко мило от негова страна, че беше облякъл подаръка ни толкова скоро. И аз носех неговия подарък — мек тюркоазен пеньоар от ефирна материя, който покриваше нощница със същия цвят.

Видя ме, когато бях много близо до неговия стол. Не продума, за да не развали магията на нощта, която ни обвързваше.

Съществуваха много неща, които не разбирах, дери не знаех какво ме накара да погаля бузата му. Кожата му беше груба, сякаш се нуждаеше от бръснене. Той отпусна главата си назад и извърна лицето си към моето.

— Защо ме докосна, Катрин?

Въпросът беше зададен със студен и груб глас и аз трябваше да се почувствам обидена и огорчена, но очите му бяха меки и изпълнени със страст. Вече бях виждала същата страст не само в неговите очи.

— Не обичаш ли да те докосват?

— Не, ако го правят привлекателни момичета, двайсет и пет години по-млади от мен, облечени във феерични дрехи.

— Двайсет и четири години и седем месеца — поправих го аз. — А моята прабаба по майчина линия се е омъжила за петдесет и пет годишен мъж, когато е била само на шестнайсет.

— И двамата са постъпили глупаво.

— Майка ми каза, че е била добра съпруга — добавих неубедително.

— Защо не спиш? — сопна ми се той.

— Не мога да заспя. Притеснявам се за училището.

— Тогава е по-добре да си легнеш, за да покажеш най-доброто от себе си.

Аз наистина се запътих към стаята си, но мисълта за топлото мляко беше още в главата ми, заедно с други… по-прелъстителни.

— Доктор Пол…

— Мразя да ме наричаш така! — прекъсна ме той. — Използвай първото ми име или изобщо не ми говори!

— Мисля, че трябва да ти засвидетелствам уважение.

— Не ме интересува уважението! Аз не съм по-различен от останалите мъже. Лекарите не са безгрешни, Катрин.

— Защо ме наричаш Катрин?

— А защо не? Това е твоето име. Звучи като име на възрастна жена, а не на дете.

— Преди малко, когато докоснах бузата ти, ме прониза с поглед, сякаш не искаше да съм възрастна.

— Ти си вещица! За секунда се промени от наивно момиче в съблазнителна, предизвикателна жена — жена, която знае точно какво прави, когато сложи ръката си върху лицето ми.

Сведох очи под яростния му поглед. Чувствах топлина и неудобство и съжалявах, че не отидох направо в кухнята. Съзерцавах книгите по рафтовете и малките предмети на изкуството, на които, изглежда, той много държеше. Където и да погледнех, имаше нещо, което ми напомняше, че той повече от всичко се нуждае от красота.

— Катрин, искам да ми отговориш на един въпрос. Не е моя работа, но трябва да те попитам. Какво точно има между теб и брат ти?

Краката ми се разтрепериха. О, Господи, дали си личеше по лицата ни? Защо му трябваше да пита? Това не беше негова работа. Нямаше право да задава такива въпроси! Здравият разум би трябвало да ме предпази да не признавам нещата, които споделих с него засрамено:

— Ще бъдеш ли потресен да научиш, че докато четиримата бяхме заключени в една стая толкова дълго време и смятахме всеки изминал ден за цяла вечност, двамата с Крис невинаги се отнасяхме един към друг като брат и сестра. Той ми направи станака на тавана, за да поддържам формата си, и вярвах, че някой ден ще стана балерина. А докато аз танцувах по нестабилния изгнил дървен под, той учеше в класната стая на тавана и прекарваше часове над енциклопедиите. Когато чуваше музиката, идваше и ме наблюдаваше, прикрит в сенките.

— Продължавай — настоя той, когато спрях. Стоях с наведена глава, вглъбена в спомените си, и изобщо бях забравила за него. Изведнъж той се наведе напред и ме сграбчи в прегръдките си. — Разкажи ми и останалото.

Не исках, но очите му бяха настоятелни, питащи и той изглеждаше различен.

Преглътнах и продължих с нежелание:

— Музиката ми влияе странно още от ранна детска възраст. Изпълва ме, понася ме в друг свят и ме кара да танцувам. А когато танцувам, няма начин да се върна на земята, ако не изпитвам любов към някого. Когато се върнеш обратно на земята, а там няма никой, когото да обичаш, се чувстваш празен и изгубен. А аз не обичам да се чувствам така.

— Значи ти танцуваше на тавана, пренасяше се в приказния свят и когато стъпваше отново на пода, осъзнаваше, че единственият, когото можеш да обичаш, е твоят брат — каза хладно той, а горящите му очи се впиха в моите. — Така ли е? Ти си обичала по друг начин твоите малки близнаци, нали? Била си им като майка? Зная това. Забелязвам го всеки път, когато погледнеш Кари или споменеш името на Кори. Но какво изпитваш към Кристофър? Майчина любов, сестринска или… каква? — Той ме погледна и ме разтърси. — Какво сте правили с брат ти, когато сте били заключени там сами?

Обхваната от паника, поклатих глава и отблъснах ръцете му от рамената си.

— Държахме се почтено, по най-добрия начин, по който можехме.

— Най-добрия ли? — избухна той, поглеждайки ме твърдо и агресивно, сякаш милият внимателен човек, когото аз познавах, бе изчезнал. — Какво, по дяволите, обяснява това?

— Не е необходимо да знаеш повече — пламнах аз, стрелнах го с очите си, напрегнати и зачервени като неговите. — Обвиняваш ме, че те прелъстявам. Но всъщност ти постъпваш така: седиш и следиш всяко мое движение. Разсъбличаш ме с поглед, завеждаш ме до леглото с очите си, говориш за уроците ми, изпращаш брат ми в колеж, като през цялото време показваш, че рано или късно ще поискаш възнаграждението си, а аз много добре знам какво ще бъде то.

Рязко откопчах пеньоара си, така че прозрачната нощница разкри тялото ми.

— Погледни какъв подарък си ми направил. Такава нощница ли трябва да има момиче на петнайсет години? Не! Това е нощница, която булката носи по време на първата си брачна нощ. Ти ми я подари, видя как Крис се намръщи, но не се изчерви дори от благоприличие!

Той се разсмя подигравателно. Долових миризмата на червено вино, което обичаше да пие преди сън. Дъхът му затопляше лицето ми. Бях близо до него и виждах малките наболи косми на брадата му. Помислих, че виното го кара да се държи така. Само виното. Всяка жена, седнала в скута му, би могла да го обслужи. Той започна да докосва зърната на гърдите ми, ту едното, ту другото, а после си позволи да вмъкне ръката си под нощницата ми, така че можеше да гали младите гърди, възбудени от неочакваните му ласки. После зърната на гърдите ми се втвърдиха и започнах да дишам толкова тежко и бързо, колкото и той.

— Би ли се съблякла за мен, Катрин? — прошепна той иронично. — Ще седнеш ли в скута ми и ще ми позволиш ли да получа желаното? Или ще вдигнеш този стъклен венециански пепелник и ще го счупиш в главата ми?

Тогава ме погледна втренчено, сякаш бе шокиран, че ръката му е върху лявата ми гърда. Отдръпна я, сякаш плътта ми го изгори. Закопча тънкия ми пеньоар и прикри тялото ми, което жадните му очи изпиваха преди малко. Погледна устните ми, леко разтворени в очакване да бъдат целунати. Мислех, че ще ме целуне, но възвърна самообладанието си и ме отблъсна. В този момент се разнесе гръм и една светкавица проблесна. Аз подскочих! Извиках!

Толкова бързо, колкото отдръпна ръката си, Пол излезе от мъглявината и възвърна обичайното си поведение. Равнодушен, самотен мъж, решен винаги да се държи сдържано и резервирано. Колко мъдра бях в невинността си!

— Какво, по дяволите, правиш, седейки в мен полугола? Защо ми позволи да се държа така? — тросна се той.

Не отвърнах. Той се засрами. Виждах го в светлината на заглъхващия огън и в проблясъците на светкавиците. Самообвиняваше се и се самобичуваше. Знаех, че съм виновна — както винаги.

— Съжалявам, Катрин. Не зная какво ме накара да го направя.

— Прощавам ти.

— А защо?

— Защото те обичам.

Той отново рязко извърна глава, така че не можех да видя очите му.

— Не ме обичаш — каза внимателно. — Благодарна си ми за нещата, които правя.

— Обичам те и когато ме пожелаеш, ще съм твоя. Можеш да твърдиш, че не ме обичаш, но ще лъжеш, защото го виждам в очите ти при всеки твой поглед. — Притиснах се до него и извърнах лицето му към своето. — Когато майка ми ме изостави, се заклех, че щом любовта почука на вратата ми, ще й отворя и ще я пусна. Първия ден, когато дойдох, открих любовта в очите ти. Не е необходимо да се жениш за мен, просто ме обичай, когато имаш нужда от мен.

Той ме прегърна и ние се загледахме в бурята. Зимата се бореше с пролетта и накрая победи. Сега валеше само град, светкавиците и гръмотевиците бяха изчезнали. Изпитах такова щастие. Страшно много си приличахме.

— Защо не се страхуваш от мен? — попита нежно той, като големите му внимателни ръце галеха гърба и косата ми. — Знаеш, че не трябва да си тук и да ми позволяваш да те държа в ръцете си и да те докосвам.

— Пол — започнах колебливо, — нито аз, нито Крис сме лоши. Когато бяхме заключени, наистина се сдържахме. Но ние растяхме в тази стая. Баба ни имаше списък с правила, които ни забраняваха дори да се поглеждаме, и мисля, че сега разбирам защо. Очите ни толкова често се срещаха и той ме успокояваше. Призна ми, че моите очи имат същия ефект върху него. Това не е лошо, нали?

— Не трябваше да те питам. Разбира се, че е трябвало да се гледате. Нали затова имаме очи.

— Живяхме така много дълго време. Не знам нищо за момичетата на моята възраст, но още когато минавах права под масата, всяка красота ме очароваше. Всичко ме караше да се чувствам красива — слънцето, галещо листенцата на розите, лъчите, минаващи през листата на дърветата и показващи жилките им, дъждът, превърнал се в палитра от цветове върху улицата. Но най-вече музиката, особено симфоничната музика. Тогава не се нуждаех нито от слънце, нито от цветя или свеж въздух. Опиянявах се и независимо къде се намирах, се пренасях в един мраморен дворец или в дивите гори. Така правех и на тавана с един чернокос мъж, който винаги танцуваше с мен. Никога не се докосвахме, въпреки че се опитвахме. Независимо че исках, не успях да зърна лицето му. Веднъж дори споменах името му, но когато излязох от унеса, не можах да си го спомня. Мисля, че наистина съм влюбена в него, който и да е той. Всеки път, когато видя мъж с черна коса, който се движи грациозно, подозирам, че е същият човек.

Той обхвана разпуснатите ми коси с дългите си пръсти.

— Боже, колко си романтична.

— Ти подиграваш ли ми се? Смяташ, че още съм дете. Мислиш, че целувката ни няма да е вълнуваща.

Той се подсмихна, прие предизвикателството и бавно, много бавно наклони главата си, докато устните ни се срещнаха. О! Това беше точно като целувка от непознат. Тръпки преминаха по цялото ми тяло и изпитах усещания, които „дете“ на моята възраст не би трябвало да има. Изплашена, се отдръпнах. Бях нечестива, грешна, истинско дяволско изчадие.

Крис би бил шокиран.

— Какво, по дяволите, правим? — внезапно извика той, като се освободи от магията. — Що за малък дявол си, че ми позволяваш да те прегръщам и да те целувам? Много си красива, Катрин, но си все още дете. — Сякаш осмисли думите си и очите му помръкнаха, проумяли мотивите ми.

— Избий това от хубавата си глава… ти не ми дължиш абсолютно нищо! Каквото правя за теб, за брат ти или за сестра ти, го правя по собствено желание и не очаквам никаква отплата, разбираш ли?

— Но… но… — запънах се аз. — Винаги съм мразила силния дъжд и нощния вятър. За първи път се чувствам в безопасност.

— В безопасност… — пошегува се той. — Мислиш, че се намираш в безопасност, седнала в скута ми, целувайки ме така? От какво смяташ, че съм направен?

— От същото като другите мъже, но си по-добър.

— Катрин — започна Пол. Гласът му беше станал по-нежен и по-мил. — Правил съм много грешки в живота си, а вие тримата ми давате възможност да ги поправя. Ако само още веднъж те докосна с пръст, искам да крещиш за помощ. Ако тук няма никой, изтичай в стаята си, грабни нещо и ме удари по главата.

— О — прошепнах аз, — а пък аз си мислех, че ме обичаш! — Сълзи се затъркаляха по бузите ми. Отново се почувствах като дете, наказано за прекалената си самонадеяност. Колко глупаво бе да си мисля, че любовта вече чука на вратата ми! Намръщих се, когато ме отстрани от себе си. После внимателно ме изправи на крака, но задържа ръцете си около талията ми и ме погледна в очите.

— Боже Господи, ти си наистина красива — въздъхна той. — Не ме изкушавай прекалено много, Катрин, за твое добро е.

— Не е нужно да ме обичаш. — Наведох глава, за да скрия лицето си, когато безсрамно заявих: — Просто ме използвай, когато имаш нужда от мен, и това ще бъде достатъчно.

Той отново се облегна на стола, като свали ръцете си от кръста ми.

— Катрин, не искам никога да чувам подобни предложения. Ти живееш в приказките, а не в действителността. Когато малките момичета играят игрите на големите, страдат. Запази се за съпруга си — но, за Бога, изчакай да пораснеш! Не се впускай в сексуални отношения с първия мъж, който те пожелае.

Отдръпнах се, изплашена от него, а той се изправи и се приближи.

— Красиво дете, очите на Клеърмонт ни наблюдават, следят, подозират. Аз имам добра репутация, така че за доброто на медицинската ми практика и за чистата ми съвест, стой надалеч от мен. Аз съм просто мъж, а не светец.

Отново отстъпих уплашена. Изкачих се по стълбите като подгонена. Всъщност той не беше мой тип мъж.

 

 

Училището, в което ме изпрати Пол, беше голямо, модерно, с покрит басейн. Съучениците ми смятаха, че изглеждам добре и говоря смешно като янки. Смееха се на начина, по който казвах „вода“, „баща“, „надалеч“, изобщо всички думи, които имаха „а“. Не исках да ми се подиграват. Не желаех да се различавам от тях. Исках да съм като другите, но въпреки опитите си открих, че все пак съм различна. Как можеше да бъде другояче? Тя ме беше направила различна. Знаех, че Крис е самотен в училището си, защото се чувства чужд в заобикалящата го действителност. Страхувах се също за Кари и училището й. Проклета да е майка ни, че се опита да ни унищожи. Аз бях аутсайдер и съучениците ми го показваха по всички възможни начини.

Едно-единствено място ме караше да се чувствам добре. Веднага след училище хващах автобуса и отивах в балетната школа. В съблекалнята момичетата споделяха тайните си. Разказваха си смешни вицове, любовни истории, някои от тях дори нецензурни. Сексът витаеше във въздуха, заобикаляше ни и дишаше тежко и похотливо във вратовете ни. Глупаво, по детски, те спореха дали трябва да запазят девствеността си, дали трябва да събличат дрехите си… да продължават ли до края, да спират ли момчетата, след като невинно са ги възбудили.

Чувствах се много по-зряла от другите и не участвах в разговорите им. Ако съберях смелост да заговоря за годините, прекарани на тавана, и за любовта, разцъфнала на неплодородна почва, можех да си представя как щяха да се изцъклят очите им. Не бих могла да ги виня! Не бих могла да обвиня никого, освен човека, причинил всичко това. Майка ми!

Един ден се прибрах от автобусната спирка и написах дълго жлъчно писмо до майка ми, но не знаех къде да го изпратя. Прибрах го, докато не науча адреса в Грийнглена. Със сигурност не исках тя да разбере къде живеем. Въпреки че беше получила призовката, на нея не бяха написани името и адресът на Пол, а само адресът на съдията. Рано или късно обаче щеше да научи за мен и тогава щеше да съжалява.

Всеки ден навличахме тежки вълнени клинове и загрявахме на станака, докато кръвта ни кипваше, така че когато започвахме да се потим, захвърляхме дрехите. Косите ни, вързани като на чистачките, също се мокреха. Когато в неделя работехме по осем или десет часа, се къпехме по два или три пъти дневно. Станака не беше направен да се държим здраво за нея, а само за да балансираме, да се научим да се контролираме, да придобием грация. Понякога изпитвах болка, която ме караше да закрещя. После се събирахме в средата на залата, където повтаряхме всички упражнения без станака. Това беше лесната част. Работата ни ставаше все по-трудна и изискваше технически умения, причиняващи страхотна болка.

Похвалите, че съм добра, дори отлична, ме караха да се чувствам прекрасно. Следователно имаше полза от упражненията на тавана, където танцувах дори когато умирах. Мислех си така, докато Джордж свиреше на пианото. А после се появяваше Джулиан.

Нещо го караше да се връща в Клеърмонт. Въобразявах си, че посещенията му са свързани със самочувствието му, за да можем да наблюдаваме невероятната му виртуозност. Скоковете му бяха страхотни и се приземяваше леко. Притисна ме в ъгъла и заяви, че неговата интерпретация увеличава силата на постановката.

— Наистина, Кати, все едно не си била на балет, докато не видиш как танцуват в Ню Йорк. — Той се прозя с отегчение и насочи дръзкия си искрящ поглед към Норма Бел, облечена в прилепнало прозрачно бяло трико. Бързо попитах защо се връща толкова често в Клеърмонт, след като Ню Йорк е най-хубавото място.

— За да видя родителите си — отвърна с безразличие. — Мадам ми е майка.

— О, не знаех!

— Разбира се, че не знаеш. Не обичам да се хваля с това. — Той се усмихна порочно. — Все още ли си девствена?

Отвърнах му, че не е негова работа, и това отново предизвика смеха му.

— Прекалено добра си за това провинциално място. Ти си различна. Правиш така, че останалите момичета изглеждат сковани и тромави в сравнение с тебе. Каква е тайната ти?

— А твоята?

Той се усмихна и сложи ръката си върху гърдите ми.

— Аз съм велик. Много скоро целият свят ще го разбере.

Ядосано отблъснах ръката му.

— Престани!

Изведнъж изгуби интерес и си тръгна, оставяйки ме да гледам вторачено след него.

Обикновено след училище се прибирах направо вкъщи, където прекарвах вечерите с Пол. Когато не беше изморен, ставаше много забавно. Разказваше ми за пациентите си, без да споменава имената им. Описваше ми случки от детството си и как винаги искал да стане лекар, точно като Крис. След вечеря той тръгваше на посещения в трите местни болници, включително и в Грийнглена. Помагах на Хени и чаках Пол да се върне. Понякога гледахме телевизия, понякога ме водеше на кино.

— Преди да се появиш, никога не съм ходил на кино.

— Наистина ли?

— Е, почти никога — отвърна той. — Ходих на няколко срещи преди вашето появяване, но откакто сте тук, времето ми сякаш изтича, без да знам къде.

— В разговори с мен — пошегувах се, като прокарах пръст по добре обръснатата му буза. — Мисля, че зная повече за теб, отколкото за всеки друг на този свят, освен за Крис и Кари.

— Не — отвърна той. — Не съм ти казал всичко.

— Защо?

— Няма нужда да знаеш всичките ми тъмни страни.

— Аз ти казах всички мои тайни и ти не се отдръпна от мен.

— Лягай си, Катрин!

Скочих, втурнах се към него и го целунах по ужасно зачервената му буза. След това се спуснах към стълбите. Когато стигнах най-горе, се обърнах, за да го видя. Беше се облегнал на колоната и гледаше нагоре, сякаш краката ми под късата розова детска нощница го омагьосваха.

— И недей да се разхождаш из къщата с такива дрехи — извика той. — Обличай пеньоар!

— Докторе, ти ми купи това. Мислех, че ще искаш да видиш как ми стои.

— Мислиш прекалено много.

Сутрин ставах много рано, преди шест, така че можех да закусвам с него. Харесваше му, въпреки че не го споделяше. Мога да кажа, че го омайвах и пленявах. Бързо се научавах как да действам като майка си.

Мисля, че се опитваше да ме избягва, но не му позволявах. Той беше единственият, който можеше да ме научи на нещата, които исках да знам.

Стаята му беше точно под моята, но не се осмелих да отида при него през нощта, както ходех при Крис. Копнеех за Крис и Кари. Когато се будех, страдах, че не са в стаята до моята, болеше ме, че ги няма на закуска, и ако Пол не беше тук, мисля, че щях да започвам деня със сълзи, вместо с усмивка.

— Усмихни ми се, Катрин — каза една сутрин Пол, докато седях, втренчена в бърканите яйца и бекона. Погледнах го, привлечена от нещо в гласа му, изпълнено с копнеж, сякаш ме желаеше.

— Никога не произнасяй името ми така — казах пресипнало. — Крис ме наричаше неговата лейди Катрин и не бих искала някой друг да ме нарича така.

Той не продума, остави вестника настрани, изправи се и отиде в гаража. Оттам тръгваше за болницата, след това се връщаше и до вечеря нямаше да го видя. Никога не прекарвах достатъчно дълго време с хората, които обичах.

Само през уикендите, когато Крис и Кари бяха вкъщи, той наистина изглеждаше спокоен. И веднага след като Крис и Кари отиваха в училищата си, нещо заставаше между нас, някаква незабележима искра, която ми показваше, че го привличам така, както и той мене. Чудех се дали мотивите му са същите като моите. Дали се опитваше да избяга от спомените за Джулия, като ме допускаше до сърцето си? Също както аз се опитвах да избягам от Крис?

Но аз се срамувах повече от него, или поне така си мислех тогава. Въобразявах си, че съм единствената с черно и грозно минало. Не можех да си представя, че добър и прекрасен човек като Пол може да има нещо грозно в живота си.

Минаха две седмици и Джулиан отново долетя от Ню Йорк. Този път показа, че е дошъл само за да ме види. Почувствах се поласкана и ми беше неудобно, защото вече беше постигнал успех, а аз все още се надявах. Джулиан караше една изпотрошена кола, за която каза, че не му е струвала нищо, освен времето, загубено при комплектуването й в гробището за коли.

— След балета най-много обичам да се занимавам с коли — обясни той, докато ме караше към къщи. — Някой ден, когато забогатея, ще имам три или четири луксозни коли, а може и седем, по една за всеки ден от седмицата.

Засмях се. Звучеше невероятно.

— Толкова много ли получава един балетист?

— Да, когато стигне до големите пари — отвърна уверено. Извърнах глава и погледнах красивия му профил. Носът му можеше да бъде по-хубав, кожата му се нуждаеше от повече тен, а устните му бяха прекалено дебели, червени и страстни. Но, взети заедно, изглеждаха сензационно.

— Кати — започна той и ми отправи продължителен поглед, докато таратайката му пухтеше и бръмчеше. — Ню Йорк ще ти хареса. Докторът, с когото живееш, не е истинският ти баща, така че не трябва да стоиш тук само за да му угодиш. Помисли за възможността да се преместиш в Ню Йорк, колкото е възможно по-скоро. — Сложи ръка на раменете ми и ме придърпа към себе си. — Каква двойка ще бъдем, ти и аз — каза нежно и ласкаво той и започна да ми рисува картини от бъдещия ни живот. Съвсем ясно ми показа, че ще бъда под неговата закрила и в неговото легло.

— Не те познавам добре — отговорих и се отдръпнах на по-голямо разстояние от него. — Не зная миналото ти и ти не знаеш моето. Не си приличаме. Въпреки че вниманието ти ме ласкае, все пак ме плашиш.

— Защо? Няма да те изнасиля.

Намразих го заради думите му. Не се страхувах от изнасилване. Всъщност не знаех какво в него ме плашеше. Вероятно собственото ми поведение, когато бях с него.

— Кой си ти, Джулиан Маркю? Разкажи ми за детството си, за родителите си. Кажи ми, защо мислиш, че си подарък Божи за света на балетното изкуство и за всяка жена, която срещнеш?

Той спокойно запали цигара, въпреки че не трябваше да го прави.

— Излез с мен тази вечер и ще отговоря на всичките ти въпроси.

Стигнахме до голямата къща на Белфеър Драйв. Той паркира, а аз гледах към прозорците, леко осветени от мъглива розова светлина. Успях да различа тъмната сянка на Хени, която надникна да види кой паркира пред къщата й. Мислех за Пол, но повече от всеки друг мислех за Крис, моята добра половинка. Дали Крис ще одобри Джулиан? Не вярвах, но въпреки всичко се съгласих да излезем вечерта. А каква вечер се оказа!