Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Долангенгър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Petals on the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

В. С. Ендрюс. Разпилени от вятъра

Американска. Първо издание

ИК „Златорогь“, София, 1995

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-437-035-8

История

  1. — Добавяне

Втори шанс в живота

Кари реши. Останахме. Дори и да не бе решила тя, пак щяхме да го направим. Как бихме могли да си тръгнем?

Опитахме да дадем на доктор Пол парите, които ни бяха останали, но той отказа.

— Запазете ги за себе си. А аз искам да ви съобщя, че се видях с моя адвокат и той ще изпрати призовка на майка ви да дойде в Клеърмонт. Не можем да бъдем сигурни, че няма да дойде. Ако извадя късмет и получа постоянно попечителство, ще ви давам седмична издръжка. Човек не може да се чувства щастлив и свободен без малко пари в джоба си. Повечето от колегите ми дават на децата си по пет долара на седмица. Три долара би трябвало да са достатъчни за момиче на възрастта на Кари. — Възнамеряваше да ни купи всички дрехи и вещи, от които се нуждаехме за училище. Ние го слушахме, удивени от щедростта му.

Няколко дни преди Коледа ни заведе в универсалния магазин със стъклен купол — имаше много хора, звучаха коледни песни. Беше като в приказна страна! Пол бе хванал ръката на Кари, а Крис държеше моята. Видях, че ни наблюдава и се радва на учудените ни погледи. Бяхме очаровани.

Зави ми се свят, когато стигнахме до щанда за девойки. Бях объркана и смутена, оглеждах всяко нещо и не можех да реша кое искам, след като всичко беше прекрасно, а аз досега не бях имала възможност да пазарувам за себе си. Крис се смееше на моята нерешителност.

— Давай — подкани ме той, — имаш шанс да пробваш това, което ти харесва.

Знаех какво има предвид, защото винаги се оплаквах, че дрехите, които мама ми купува, не ми стават.

Много внимателно и икономично избрах дрехите, които мислех, че ще са ми необходими за училище. Имах нужда от палто, истински обувки, дъждобран, шапка и чадър. Нещата, които добросърдечният щедър мъж ми позволи да купя, ме накараха да се чувствам виновна, че се възползваме от него.

За да ме награди за сдържаността, Пол каза нетърпеливо:

— За Бога, Кати, не си мисли, че ще пазаруваме така всяка седмица. Искам да си купиш всичко, необходимо за зимата. Крис, докато ние свършим тук, иди на щанда за юношеско облекло, за да пробваш онова, което искаш. Междувременно ние с Кати ще изберем дрехи за Кари.

Забелязах, че всички момичета проследиха с поглед брат ми, докато се отправяше към щанда за юношеско облекло.

Най-после щяхме да растем като нормални деца. Вече се бях успокоила, но внезапно Кари нададе вик, сякаш искаше да строши кристалните дворци в Лондон! Нейните писъци изненадаха продавачите, стреснаха клиентите, а една жена блъсна бебешката си количка в манекен, който падна и се счупи. Бебето й започна да приглася на Кари.

Крис пристигна тичешком, за да види кой убива по-малката му сестра. Тя стоеше разкрачена, с отметната назад глава. Сълзи на безсилие се стичаха по бузите й.

— Боже Господи, какво стана сега? — попита Крис, докато нашият доктор гледаше смаян.

Мъже — какво разбираха те? Очевидно Кари беше обидена от хубавите малки дрешки в пастелни цветове, които й предлагаха. Бебешки дрешки — това беше всичко. Всички бяха прекалено широки, а и нито една не беше червена или виолетова. Не бяха в стила на Кари.

— Опитайте на щанда за бебешки дрехи — предложи една коравосърдечна, надута блондинка, чиято коса имаше формата на кошер. Тя се усмихна мило на нашия доктор, който изглеждаше смутен.

Кари беше на осем! Дори споменаването на „бебешки дрехи“ беше обидно! Тя се намръщи.

— Не мога да облека бебешки дрехи в училище! — изрида тя. След това притисна лицето си в бедрото ми и обгърна краката ми. — Кати, не ме карай да обличам розови и сини дрехи! Всички ще ми се смеят! Знам, че ще го направят! Искам виолетово, червено, а не бебешки цветове!

Доктор Пол започна да я утешава:

— Миличка, аз обожавам руси момиченца със сини очи, облечени с дрехи в пастелни цветове, така че защо не изчакаш да пораснеш, за да обличаш тези брилянтни цветове?

Инат като Кари не можеше да преглътне лесно подобни излияния. Тя се ядоса, сви юмруци, приготви крака си за удар, настрои гласните си струни за вик. Тогава една пълничка жена на средна възраст спокойно предложи да направим дрехите й по поръчка. Кари се поколеба, плъзна поглед от мен към доктора, към Крис и после отново към продавачката.

— Прекрасно решение! — съгласи се ентусиазирано доктор Пол. Изглеждаше облекчен. — Ще купя шевна машина. Кати ще може да ти прави виолетови, червени и синьо-зелени дрехи и ти ще бъдеш смайваща.

— Не искам да бъда смайваща, просто искам ярки цветове! — Кари се намуси, а аз зяпнах от изненада. Бях балерина, а не шивачка! (Нещо, което не убягна на Кари.) — Тя не може шие хубави дрехи — каза сестра ми. — Кати може само да танцува.

— Какво ти става, Кари? — отсече Крис. — Държиш се като бебе. Кати може да направи всичко, ако реши — запомни това!

Докторът очевидно беше съгласен. Не продумах, докато купувахме шевната машина.

— Но, между другото, нека купим малко розови, жълти и сини дрехи, съгласна ли си, Кари? — Доктор Пол се усмихна иронично. — А Кати ще ми спести много пари, като ушие и собствените си дрехи.

Независимо че ми предстоеше да се науча да шия, този ден се чувствах като в рая. Прибрахме се натоварени с пакети, разкрасени във фризьорските и козметичните салони. Всеки от нас имаше нови обувки със здрави подметки. Аз получих първия си чифт обувки на високи токчета и дузина чорапогащи! Първите ми чорапогащи, първия ми сутиен — и като капак на всичко — една торба, пълна с козметични продукти. Докато избирах грима, докторът стоеше зад мен и ме наблюдаваше със странно изражение. Крис мърмореше, че нямам нужда от руж, червило, сенки, молив и спирала.

— Ти не знаеш какво е да си момиче — отговорих малко високомерно. Това беше моето първо пазаруване и за щастие успях да купя повечето от нещата, които исках! Трябваше да имам всичко, което бях видяла на страхотната тоалетка на мама.

Щом разтоварихме колата, Крис, Кари и аз се втурнахме нагоре, за да пробваме всички нови дрехи. Интересно, много пъти бяхме получавали нови дрехи, но никога не се бяхме чувствали както сега. Тогава никой не можеше да ни види. Докато обличах една синя кадифена рокля с много мънички копчета, си мислех за мама. Каква ирония! Страдах за майката, която бяхме загубили, а бях решила вечно да я мразя. Седнах на ръба на леглото си и се замислих. Мама ни даваше нови дрехи, кукли и игри, без да се чувства виновна, че ни лишава от нормално детство. А Кори беше в гроба и за него нямаше нови дрехи.

Китарата и банджото му стояха в ъгъла, където Кари можеше да ги вижда, когато се събуди. Защо все ние страдахме, а не майка ни? Тогава изведнъж се сетих! Барт Уинслоу беше от Южна Каролина! Изтичах в кабинета на доктор Пол, взех неговия голям атлас, много бързо се върнах в спалнята и намерих картата на Южна Каролина. Открих Клеърмонт… но не можах да повярвам на очите си, когато видях, че е град — близнак на Грийнглена! Не, съвпадението беше прекалено голямо! Господ е предначертал да дойдем тук и да живеем близо до мама — ако изобщо тя някога посети родния град на съпруга си. Господ искаше да й причини малко страдание. Колкото може по-скоро щях да отида в Грийнглена и да прегледам цялата достъпна информация за него и за семейството му. Получавах по пет долара на седмица. Щях да се абонирам за местния вестник, изпълнен с новини за живота на всички богати хора, живеещи близо до Фоксуърт Хол.

Да, бях си тръгнала от Фоксуърт Хол, но щях да зная всяка нейна стъпка, а когато се появеше тук, щях да разбера. Рано или късно мама щеше да научи за мен и да разбере, че никога няма да забравя и да простя. По някакъв начин щях да я нараня десет пъти повече, отколкото тя нас.

След като взех това решение, се присъединих към Кари и Крис и демонстрирахме новите си дрехи пред доктор Пол и Хени. Усмивката на Хени ни топлеше като слънце. Наблюдавах очите на нашия благодетел и забелязах, че те помръкнаха. Не прочетох в тях нито възхищение, нито одобрение. Изведнъж той се изправи, извини се, че трябва да свърши някаква работа, и излезе от стаята.

Скоро Хени ми стана наставник за всички домашни работи. Показа ми как да пека бисквити и се опита да ме научи да правя меки и пухкави кифли.

Пуф! — и ръката на Хени влезе в тестото. После тя си избърса ръцете и написа една бележка:

„Хени има лоши очи, за да вижда малки неща като ухото на иглата. Ти имаш очи и ще зашиеш липсващите копчета на ризата на доктора, нали?“

— Разбира се! — отговорих аз без ентусиазъм. — Мога да кърпя дупки, мога да плета, да правя дантели и да бродирам с вълнени конци. Мама ме научи на всички тези работи, за да си убивам времето.

Изведнъж млъкнах. Щях да заплача. Представих си красивото лице на мама. Видях татко. Представих си как двамата с Крис се връщаме от училище, влизаме вкъщи и заварваме мама да плете дрешки за близнаците. Не можах да се въздържа, зарових глава в скута на Хени и се разридах. Хени не можеше да говори, но меката й ръка, отпусната върху рамото ми, показа, че разбира. Когато погледнах нагоре, видях, че и тя плаче. Големите й едри сълзи се търкаляха по бузите й и мокреха яркочервената й дреха.

— Недей да плачеш, Хени. Аз ще се радвам да зашия копчетата на доктор Пол. Той спаси живота ни и бих направила всичко за него.

Тя ми отправи странен поглед и после стана, за да вземе може би около дузина ризи с липсващи копчета, събирани от години.

Крис прекарваше всеки свободен миг с доктор Пол, който му помагаше за изпитите за подготвителния клас на колежа. Кари беше най-големият ни проблем. Можеше да чете и да пише, но беше много дребна.

— Намерил съм едно частно училище за Кари — каза нашият доктор. — Много добро училище, ръководено от опитен персонал. Тъй като съм сред учредителите, мисля, че на Кари ще й бъде обърнато специално внимание и няма да бъде подложена на какъвто и да е стрес. — Той ме погледна многозначително. Най-много се страхувах Кари да не стане за посмешище и да се срамува, че главата й е прекалено голяма, за разлика от тялото. Някога тя беше така пропорционална, така съвършена. Остана дребна заради всички онези години, в които бяхме лишени от чист въздух и слънчеви лъчи.

Бях изплашена до смърт, че мама все пак иде се появи при разглеждане на делото. Всъщност бях убедена, че няма да дойде. Как би могла? Щеше да изгуби толкова много, без да спечели нищо. Не бяхме ли само едно допълнително бреме за нея? Съществуваше и затворът, и обвинението в убийство…

Седяхме мълчаливо с доктор Пол, облечени в най-красивите си дрехи, готови да се явим в съдебната зала, и чакахме, чакахме, чакахме… Тя не ни искаше! Още веднъж ни показа колко малко я интересуваме! Съдията ни гледаше с прекалено голямо състрадание, което ме накара да се ядосам още повече. О, дяволите да я вземат! Тя ни беше родила. Претендираше, че е обичала баща ни. Как можа да стори подобно нещо на неговите деца… на собствените си деца! Каква майка беше тя? Държах главата си изправена и хапех езика си, за да не заплача. Реших се да погледна Крис и видях, че седи с празен поглед, въпреки че сърцето му беше разбито, както и моето в момента. Кари се беше свила като топка в скута на доктора и той шепнеше нещо в ухото й. Мисля, че й каза:

— Няма значение, всичко е наред. Аз ще ви бъда баща, а Хени — майка. Докато съм жив, ще изпълнявам всички твои желания.

 

 

Плаках цяла нощ. Плаках за майка си, която бях обичала толкова много. Плаках за хубавите неща, които беше направила за нас, за цялата любов, която така щедро ни даваше. Плаках най-много за Кори, защото го чувствах като собствен син. И тогава спрях да плача, започнах да кроя горчиви планове за отмъщение. Когато се изправиш срещу някого, най-добрият начин е да мислиш като него. Какво би я наранило най-много? Искаше да забрави, че съществуваме. Е, добре, нямаше да й позволя. Още тази Коледа щях да й изпратя картичка с надпис: „От четирите нежелани дрезденски кукли“ или „От трите живи дрезденски кукли, които не желаеше, плюс мъртвата, която отнесе и не върна обратно.“ Представих си я как гледа втренчено в картичката и си мисли: „Аз просто направих това, което трябваше.“

Бяхме свалили щитовете си и отново станахме уязвими. Бяхме позволили вярата, надеждата и любовта да се върнат.

Вълшебните приказки можеха да се превърнат в реалност.

Така се случваше с нас. Лошата царица се бе махнала от живота ни, Снежанка щеше да царува. Нямаше да изяде отровната ябълка. Но във всяка приказка има по някой дракон, когото да измамиш, вещица, която да победиш, или препятствия, които усложняват нещата. Опитах се да разпозная кой е драконът и кои са препятствията. През цялото време знаех коя е вещицата.

Станах и отидох на терасата, за да погледам луната. Видях Крис, застанал близо до парапета. Той също съзерцаваше луната. По отпуснатите му рамене, обикновено гордо изпъчени, разбрах, че страда като мен. На пръсти тръгнах към него, за да го изненадам, но когато приближих, той се обърна и разтвори ръцете си. Без да се замислям, се хвърлих в прегръдките му. Беше облякъл топлия халат, който мама му подари миналата Коледа, въпреки че му беше малък. Щеше да получи нов, подарък от мен, когато погледне под коледното дърво и види инициалите си К.Ф. Ш., защото не искаше да бъде наричан Фоксуърт, а Шефийлд.

Сините му очи се взираха в моите. Очи, които толкова си приличаха. Обичах го така, както обичах най-хубавата част от себе си, най-веселата, най-щастливата част.

— Кати — прошепна той със светнали очи, галейки гърба ми, — ако ти се плаче, плачи, разбирам те. Плачи и за мен. Надявах се и се молех мама да дойде и да ни даде приемливо обяснение за това, което направи.

— Приемливо извинение за убийството? — попитах аз с горчивина. — Как би могла да измисли добро обяснение? Тя не е толкова умна.

Той изглеждаше така отчаян, че аз го прегърнах още по-силно. Едната ми ръка си играеше с косата му, а другата галеше бузата му. Чувствах се изпълнена с любов, когато лицето му потъна в косата ми и той се разплака. Повтаряше името ми непрекъснато, сякаш бях единственият истински, надежден човек на този свят.

Не зная как устните му намериха моите и ние се целунахме, целувахме се с такава страст, че той се възбуди и се опита да ме отведе в стаята си.

— Просто искам да те прегърна, това е всичко. Нищо друго. Когато отида в училището, ще имам нужда да си спомням за нещо. Моля те, Кати, дай ми още малко!

Преди да успея да му отвърна, той отново ме прегърна и започна да ме целува с изгарящи устни, които ме ужасиха… но ме възбудиха.

— Спри! Недей! — извиках, но той продължи, като докосваше гърдите ми и се опитваше да свали роклята ми, за да ги целуне. — Крис! — изсъсках ядосано. — Не, Крис… Когато заминеш, чувствата ти към мен ще избледнеят, сякаш никога не са съществували. Нали се стремим се да обикнем другите. За да се чувстваме пречистени. Не можем да повторим грешката на родителите ни. Не трябва да бъдем като тях!

Той ме притисна още по-силно и не каза нищо, но знаех какво мисли. Нямаше да има други. Една жена го бе наранила твърде дълбоко и го бе измамила жестоко, когато беше млад и много, много уязвим. Вярваше единствено на мен.

Отстъпи назад, а две сълзи заблестяха в ъгълчетата на очите му. Точно сега трябваше да прекъсна връзката, сега, тук. За негово собствено добро. Всички оправдаваха постъпките си с някой друг.

Не можех да заспя. Продължавах да чувам как ме вика и ме желае. Станах, отправих се по коридора и легнах отново в леглото му, където той ме чакаше.

— Никога няма да се освободиш от мен, Кати, никога. Докато си жива, ще бъдем само аз и ти!

— Не!

— Да!

— Не! — но го целунах, след това скочих от леглото и много бързо се върнах в стаята си, като затръшнах и заключих вратата. Какво ставаше с мен? Не трябваше да ходя в стаята му и да лягам в леглото му. Дали наистина бях такава грешница, както казваше баба ми?

Не, не бях!

Не бих могла да бъда!