Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2013)
Корекция
bojanova_k (2013)
Форматиране
krechetalo (2014)

Издание:

Георги Марков. Мъже

Българска. Трето издание

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Редактор: Катя Топчиева

Художник: Стефан Груев

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Айше Сентова

Издателски № 8633

Дадена за набор на 6.VIІ.1990 г.

Подписана за печат на 22.X.1990 г.

Излязла м.ноември

Печатни коли 19.

Формат 84/108/32

Цена 5,40 лв.

Код 22/9536122411/5506-45-90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София,

бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

9

Твърдост! Оттам започва възмъжаването!

Капитанът

Малко преди залез откъм запад неочаквано се появи огромен виолетово-чер облак. Приличаше на настръхнала птица с разперени, рошави криле, хищно устремена към града. Скоро заприщи половината от хоризонта. Още малко и щеше да затули слънцето, което безгрижно приближаваше към него.

В края на септември такива природни явления са рядкост, още повече денят не бе нито задушен, нито пък нещо подсказваше внезапна промяна на времето. Над цялата котловина лежеше блажено есенно спокойствие. Всичко почиваше укротено, смирено. Сякаш и природата, и хората бяха обладани от старчески размисъл, от обща вяра в нещо неизбежно сигурно.

А облакът — подъл разбойник, втурнал се изневиделица — летеше още по-огромен и по-страшен. Мрачни сенки завладяха слънчевата снага на планината и плъзнаха надолу към града.

Първа тревога нададе ветрецът — запраши пътищата, разлюля дърветата, подгони реката. Светът се пробуди от дрямката си. Късно. Нападението бе стремглаво и неудържимо — без съмнение след половин минута светлата власт на слънцето щеше да бъде прогонена. Рояк птички се извиха над къщите, жени се втурнаха към просторите, минувачи забързаха към къщите. Вятърът се усилваше. И гората забуча уплашена.

Страшният облак достигна огненото кълбо и протегна настръхналите си виолетовочерни криле напред, към него. Ала ярките слънчеви лъчи ги стопиха.

Облакът сякаш се учуди. Наново протегна криле — решително, властно. Но и сега мрачните талази се стопиха от неизтощимо ярката светлина. Облакът потрепера от ярост, сбра сили, нови черни и хищни криле се разпериха. С все сила той връхлетя върху усмихнатото безгрижно слънце. Закри го.

Над земята настъпи злобна мрачина. Вятърът, непокорен бунтовник срещу властта на всички облаци, се развилня. Паника и страх настъпи в гората. Угасна блясъкът на тихата река. Хората се прибраха.

Когато изглеждаше, че мракът победоносно шествува и нищо не е в състояние да го надвие, остра, бляскава сабя прониза облака и някъде долу, в дъното на котловината, върху престара върба огря ненадейна светлина.

Разкъсан на две, смъртно ранен, облакът запълзя към планината, като оставяше след себе си потоци кръв.

Но и планината не можа да го приюти. Бездънният простор с присмех го погълна.

Слънцето огря. Това бе най-топлата, най-жизнената светлина, която земята бе получавала.

* * *

Минометният разчет на Младен е заел позиция. Последните стрелби преди уволнението на стария набор.

Сашо е мерач. Иван — подносач. И другите двама — Желязко и Два без пет.

Минометната рота е разположена на огневи позиции и в равни интервали от време земята се разтърсва от трясъка на избухващите мини.

Иван слуша командите на Младен и работи бързо и точно. За първи път той се чувствува като човек, който е свалил тежко (макар и скъпо) бреме от гърба си и се е протегнал, за да усети лекотата на движенията си.

Никакви залъгалки. Един мъж — освободен както от тежестта на миналото, така и от не по-малката тежест на определено и сега вече отхвърлено бъдеще. Иде ново бъдеще. Какво ще бъде то? Не го интересува. В душата му е преляла твърдост. И може би трясъкът на мините, разрушителното им действие тъй близко и сигурно го вълнуват…

Докато лежи зад миномета, той пак по навик гледа простора, смъртния двубой между облака и слънцето. Но този двубой ни най-малко не го вълнува, защото е убеден, че каквото и да стане, отново ще има облаци и отново и отново ще има слънце, както и не мисли за онова, което му предстои, защото знае, че все нещо предстои.

„Всичко омръзва. И най-голямото щастие, и най-силната мъка. Трябва нещо да се промени, трябва да се премине от вехтата власт на едно чувство към новата, свежата и по-силна власт на друго чувство. Тая необходимост не иде от съображенията на разума, а от естествения стремеж на човека да се развива в някаква нова насока!“

Това е най-успокоителната философия.

За Иван жестоката болка, която донесе писмото на напусналата го съпруга, вече не съществува. Последното, което го свързваше с нея, бе презрението. Както презираше нея заради безбройните й слабости и глупости, двойно повече презря себе си, загдето се бе разхленчил, загдето бе позволил да го овладеят недостойни мисли и чувства, загдето се бе издал пред капитана и другарите си. След още два дена той окончателно изплува от трагичния водовъртеж, излезе на брега и заспа.

Когато се събуди, всичко му се видя друго.

Никога умът му не е бил толкова ясен и бистър. Никога преди не се е чувствувал така спокоен и сигурен. Никога преди не е обладаван от такава решителност и сила.

Отново се захвана с работите си, запълни времето с много дребни, но както сега му се струваше, важни неща. Интересът му към тях не бе фалшив и преднамерен, не бе реакция от другото, което стана, а необходимост.

Не го дразнеше вече и съчувствието на Младен и Сашо. Момчетата продължаваха да бъдат внимателни и добри, особено след онази нощ. Единствен капитанът сякаш разбра състоянието му и се държеше като че нищо не е било. Иван се докачи при мисълта, че може би капитанът се е надсмял над слабостта му.

Казарменият живот продължаваше да тече с познатата си мъжествена грубост, шум, команди, дисциплина и т.н. Мите продължаваше да измисля всевъзможни истории и да лъже другарите си. Два без пет продължаваше да умува над най-обикновени явления и войниците продължаваха да го смятат за „дървен философ“. Желязко продължаваше да чете с усърдие дадените му от Иван книги, макар и да не ги разбираше Младен продължаваше да събира сведения за работата в завода и да обмисля по-нататъшните ходове на своята кариера. Също така и Сашо удържа да не се види с Данчето само три дни, след което срещите им продължиха.

Всичко продължаваше. Трябваше да продължи и Иван. Някой го посъветва да запази писмото на жена си за веществено доказателство в съда. Той така и направи. Друг го посъветва да не й пише и той не й писа. Усещаше, че светът извън него има по-реално отношение към историята му, и му се довери. С това свършиха последните му грижи и мисли за нея.

В часове на самота, като разглеждаше от новото си състояние всичко, което се бе случило между него и жена му, той се учудваше, че изобщо се е вълнувал, че е държал на нея, че я е обичал, че е страдал. Припомняше си някои сцени и отново се учудваше, че е могъл да се влияе от тия сцени, да ги изживява.

Дълбоко убеден беше, че всичко, което бе вършил, е било плод на осъдителна самоизмама. Достигнал върха на трезвеността, той възкликна:

— Няма любов! Няма любов! Има полово предпочитание, украсено с измамни усещания, които човек сам си създава, за да придаде на елементарното животинско чувство някакъв достоен за човешкия му ранг смисъл! Няма любов! Всичко на света, взето с неговата действителна стойност, е много ясно и просто, много логично. А ние се стъписваме пред тази простота, плашим се от нея и затова си измисляме всевъзможни идиотщини! — И по-нататък:

— Ето аз съм войник, който отбива редовната си военна служба. Поради това, че нашата страна, нашият лагер има врагове, аз се уча да стрелям. Ако нямаше врагове, нямаше да бъда тук! Какво романтично или поетично, или какво друго има в тази проста истина? А с колко много украшения е нашарена тя? Батальонният командир е в състояние да изнесе цяла лекция, в която да докаже, че нашето поделение е едва ли не центърът на света! Капитанът твърди, че нашият престой тук ни превръщал в мъже, фантазьорки като Марта мислят, че всеки от нас, който е нарамил автомат, е герой или най-малко бъдещ герой, а самите ние понякога също си вярваме, че това, което вършим, е особено…

На небето боят е свършил. Целият околен свят лъщи в меката светлина на залеза. Окървавените останки на могъщия облак се свличат към хоризонта и постепенно изчезват. Трясъкът на мините продължава.

Иван мисли за дебелината на атмосферния слой, за космическите лъчи и за всички последни научни данни, които бе прочел.

„Теорията за сблъскването на две разминаващи се галактики е толкова произволна, колкото и теорията за създаването на нова галактика. Ние не знаем какво става отвъд нашата система. Какво има отвъд? И докато не знаем, ще възприемаме природните явления повече от тяхната външна страна, отколкото от действителната им страна! Ако за разни сантиментални души залезът символизира някаква поетична идея, ако други могат да охкат и ахкат от възторг пред нашарените хоризонти, то за мене това е само промяна на ъгъла на падането на слънчевите лъчи вследствие въртенето на земята около собствената й ос и оттам тия цветове. Нищо повече. И ако така бях разсъждавал в моите отношения с жена ми, ако зад красивите физиономии и драматични състояния виждах същността, простата същност на характера й, нямаше да се измамя, нямаше да се случи нищо подобно! Но ето че пак стигнах до нея и това е отвратително!“

Нов трясък го въодушевява, той поема тежкото хладно тяло на мината, която след малко ще изстрелят, вглежда се за миг в нея и си помисля, че тази мина има точно това, което той, човекът, няма. Простата, недвусмислена сила.

— По-бързо! — командува Младен и съобщава данните на стрелбата. — Огън!

Ала се чува глухо щракване и нищо повече.

— Легни! — реве Младен и се хвърля към гнездото си. В секунда войниците залягат в своите гнезда, забиват глави и чакат. Никой не смее да помръдне.

Все още не могат да повярват, че мината не е изстреляна, може да избухне всеки миг и помен няма да остане от тях.

Тишина, която се е надсмяла над тяхната сила. Тишина, която е погребала техния оглушителен шум. Тишина, чиято ненадейна власт ги разтреперва.

Иван, който е най-отзад, започва да пълзи към миномета. Той се задържа зад разхвърляните камъни и равномерно изнася тялото си напред.

— Стой! — вика Младен. — Не мърдай!

Но Иван продължава да пълзи към миномета. Никой от войниците не го вижда, защото всички са останали с погледи, впити в гнездата.

— Стой! Заповядвам ти! — вика Младен, като все пак крие главата си. — Върни се веднага!

Едва сега се намесва и Сашо:

— Ванка, къде отиваш, върни се!

— Да те вземат дяволите, луд ли си! — вика Младен. — Дурак!

Но Иван гледа само пред себе си. Приближава големия бял камък току зад миномета, докосва го с една ръка и някак успокоен, изпълзява напред…

В този момент се разнася оглушителен трясък.

 

Лъхва го странен мирис.

„Озон!“ — казва си той, макар и никак да не му е ясно откъде се е взел този озон.

Това е последното му усещане.

Пръв над него изтичва Сашо, повдига главата му и като вижда кръвта, заридава като дете.

„Всичките ти работи са детски, Саше!“

После идва и Младен. Навежда се над отпуснатото тяло на подносача и го понася. Младен знае, че всичко друго е излишно.

„Понякога случайността ни обърква плановете, Младене! Затова предвиждай си повече време!“

Когато всичко е свършено и наоколо няма никой, при белия камък идва един човек — капитанът.

Нали обича проверките?