Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2013)
Корекция
bojanova_k (2013)
Форматиране
krechetalo (2014)

Издание:

Георги Марков. Мъже

Българска. Трето издание

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Редактор: Катя Топчиева

Художник: Стефан Груев

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Айше Сентова

Издателски № 8633

Дадена за набор на 6.VIІ.1990 г.

Подписана за печат на 22.X.1990 г.

Излязла м.ноември

Печатни коли 19.

Формат 84/108/32

Цена 5,40 лв.

Код 22/9536122411/5506-45-90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София,

бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

34

Пътят към щастието — това е самото щастие.

Иван

Толкова е тихо, че не прилича на сватба. Дори музика няма. И приказките са се свършили.

Но ни един от четиримата не забелязва това. Дори роклята на Данчето не е бяла, а костюмът на Сашо не е сватбарски. Иван е дошъл по пуловер, а капитанът — със спортно яке. Марта беше дежурна в завода.

Заранта бяха подписали. Чиновничката в съвета плесна с ръце:

— Та днес е вторник!

— Какво от това? — сряза я капитанът.

Сложиха по един формален, за тях ненужен подпис, защото нито единият, нито другият мислеха да се разделят някога.

И на стълбата Иван плисна манерка с вода. А Данчето го целуна. Обичаше го, както и Сашо го обичаше.

После пререждаха стаята на Данчето. А Сашо взе дъщеря й и отиде да купи вино. Свидетелите щяха да дойдат вечерта.

И ето ги, тук са.

Дългоочаквана, спокойна радост, която е пристигнала, без да измами някого. И мъжествена увереност. И осъзната сила. Защо им е музика? Защо им е празен външен шум?

Иван им бе приказвал за звездите. Пак за ония тройни разноцветни звезди, на които един ден ще стигне човек.

А Данчето си бе помислила, че в тази стая също е влязла тройна разноцветна звезда, че другите също са я забелязали и затова благоговейно замълчаха.

Капитанът става:

— Хайде, Иване — казва той, — по-добре да си идем сами, вместо да ни изгонят.

Иван мълчаливо се вдига.

— Деца — обявява с предвзета тържественост той, — ние с капитана сме ваши духовни настойници. Запомнете това!

Целуват младоженците и си излизат. На улицата капитанът се спира.

— Никак не ми се спи. Пролет лошо спя. Да идем до завода да видим как работи нашата революционерка.

— И на мене не ми се спи! — казва Иван. — Марта много ще се зарадва… пък може и да изиграем един шах.

— Да поиграем — капитанът загадъчно се усмихва.

 

София, март 1963 г.

Край