Георги Марков
Мъже (7)

7

Защо е това лутане? Защо са тия излишни въпроси? Новият живот не се търси, а се живее! Точка.

Капитанът

Иван равномерно крачи пред желязната заводска врата.

Дежурният по полк, придружен от караулния началник, прави проверка. Иван, припомнил си с абсолютна точност отговорите по устава, ги казва ясно и високо. Дежурният, който не е очаквал такова младежко усърдие от стар войник, се учудва.

„Сериозните хора ги бива за всичко!“ — мисли той. А отвъд оградата, в караулното помещение, са Сашо и; Младен. Наказанието на Сашо изтече и той се върна в ротата потиснат, начумерен. Скара се с неколцина, наруга безпричинно Младен, а в присъствието на Иван се чувствуваше неловко. На няколко пъти искаше да му каже нещо, но какво — сам не знаеше.

И едва днес, когато тримата попаднаха заедно наряд, както обикновено ставаше напоследък, той се захвана да изясни на Младен своето последно мнение за жените, брака, семейството и т.н.

— Женитбата е простащина — казва той, като сяда на малката масичка. — Вятър работа! Ние сме балами, затова се хващаме! Но ще видиш, че тия, дето ще дойдат след нас, след петдесет години, ще плюят на всякакви бракове и прочее попски глупости! Отгоре на всичко женитбата не е хигиенична!

Срещу Сашо е сержант Стоил, който го слуша с отворени уста. А Младен почти не го чува. На Сашо му е все едно.

— Жената не знае какво иска! Погледни ги! Имат си мъже — здрави, прави, хубави, — а тръгнали да им изневеряват! С мене или с кой да е! „Защо?“ — питаш я! — „Обичам те!“ — казва. — „Защо?“ — питаш я. Мъжът й не можел да я разбира! С извинение… ли ще я разбере! Вечно недоволни, вечно неразбрани! Това са! Жени! Единствените здрави семейства са семействата на нашите деди! Той е бил бог! А тя — роб! Имало ли е разводи преди петдесет години, преди сто години? Имало е вятър!

Сашо търси с очи Иван. Гледа го през прозореца.

— Какво ще си ги разправяме! Ей го, на тоя златен човек, на професора, му изиграха мръсотия! На кой друг няма да я изиграят! Да бях на негово място, едно дърво неокастрено…

— И после? — пита със студено снизхождение Младен.

— Ще й дам на тая… една любов, та ще ме запомни! — Защо!?

— За удоволствие! — кипва Сашо. — Защото не съм като тебе! Жената трябва да разбере, че е нищожество!

Младен вдига рамене.

Сашо си ги разправя така, за раздвижване на въздуха. Ами да го пита човек на колко добри съпрузи е поставил рога! И колко други са ощастливени, че е две години в казармата! Младен би му казал някои неща, но по-добре да си мълчи. Защо напразно ще спорят?

Сашо продължава:

— Никога няма да се оженя! Никога! На банциг да ме разбичват, пак няма да се оженя! Ще си намеря някоя да ми роди, ще й платя, ще си взема детето и точка!

Той скача от масата с намерение да приключи разговора. Но едва направил няколко крачки, сам себе си пита:

— Защо я обича? Какво е това да обичаш? Лигавене!

Представя си няколко жени. Живял е с тях. Припомня си срещите, удоволствието, наслаждението и накрая… удовлетворението, че са се махнали от главата му.

„Колкото по-лесно си отиват, толкова по-добре!“

И пак съзира Иван отвъд оградата. Кипва отведнъж.

„Ах защо тази мадама не е моя! Аз ще й дам да разбере! Тъпчи я, унижавай я, да знае, че си мъж, че си по-горе във всяко отношение от нея, гъската! В София бих отишъл заради професора!“

Представя си някаква неизвестна жена, която е паднала в краката му и го моли. Но Сашо я ритва и отминава, без да се обърне. Това е истинско удоволствие…

Младен, за когото разговорите със Сашо са били винаги пропиляно време, се заема с нещо целесъобразно. Той чете… малък музикален речник…

Още един час и смяна.

Иван продължава равномерно да крачи. Откъм двора на завода заситня жена. Той я познава отдалеч.

Марта.

Днес тя минава за шести път, и то само когато Иван е на пост. Стъпва леко, като полюлява тялото си, сякаш тактува мелодия за танц.

Вчера се повреди металографът на заводската лаборатория. Инженерите се засуетили, трябвало да го демонтират и занесат в София, но някой (вероятно Марта) споменал, че в казармата има физик от научния институт, и веднага повикаха Иван. Той отиде, прегледа апарата и откри повредата. Не беше кой знае каква сложност, ала той с радост се зае и дълго работи. Изведнъж му стана много драго, че пак се занимава с някогашната си работа, че е в състояние да свърши тази работа. Изобщо напоследък с особена чувствителност той непрестанно отчиташе за какво го бива и за какво не. И му беше и радостно, и странно, когато почувствуваше, че все пак умее нещо.

През всичкото време, докато трая поправката, Марта се въртеше около него. Тя всякак искаше да му напомни, че има задължения на приятелство и повече внимание към нея, че е длъжен да й се усмихне, да й се възхити. Но Иван поправи апарата, изпробва го и си отиде. На вратата тя му подаде ръка. Той я стисна — все едно, че се запознаваше за първи път.

— Защо не ме гледате? — бе му прошепнала тя. Той искаше да каже, че нейната физиономия не го интересува, че си има достатъчно грижи, за да се занимава с нея, но само я погледна. И пак почувствува, че нейното прекрасно лице и дълбоките й очи го привличат. Същевременно се подразни — тя знаеше това и като че му се присмиваше.

— Довиждане!

Тръгна си. Знаеше, че тя го наблюдава, и реши да не се обръща. Но при портала не издържа. Марта стоеше на мястото си и гледаше след него. Беше съблякла престилката си (каква бързина!). Отдалеч с розовата рокля тя приличаше на мъничко цвете, поникнало по някаква случайност между огромните сивозелени сгради на завода. Прибра се в казармата с повишено настроение.

Ротният го попита:

— Поправи ли апарата? — Той сякаш се съмняваше.

— Тъй вярно, другарю капитан! — отвърна с нов глас Иван.

Ротният го загледа учуден. Тая младеж е премного непостоянна!

Два часа по-късно отново го налегна предишното чувство и той не закъсня да се надсмее над себе си. Отново му опротивя всичко, което пряко или косвено беше свързано с историята му…

Марта минава бавно покрай него с неизменната танцуваща стъпка. Търси очите му.

„Защо ми трябва да си създавам нови измами!“ — мисли Иван, без да я гледа.

Тя спира на крачка пред него, вдига глава и със загадъчна усмивка казва:

— Довиждане!

Иван кимва неопределено. „Върви си по пътя, момиче? Намери някой друг, с когото да се занимаваш! Благодаря за вниманието, но достатъчно се наживях на такова внимание! Повече не искам!“

Тя свежда очи в тъжна усмивка и отминава.

И веднага след нея минава капитанът. Той поглежда продължително часовия, но не продумва, а мълчаливо отива към администрацията на завода. Все едно нищо не е било.

А вчерашният разговор?

Капитанът му бе казал:

„Все едно в къщата ти има едно единствено огънче и ти го откраднат. Може огънчето въобще да не те е топлило, но те е топлила мисълта, че го имаш!“

Иван бе мълчал. Хич не му беше до символи.

А капитанът бе добавил:

„Ние, хората, имаме един странен навик. Да крадем от голямото огнище малки огънчета, да ги скриваме, да бягаме встрани с тях, да им отдаваме всичко и дори да забравяме за светлината и топлината на цялото огнище! И какво става, когато цял живот си се радвал на своето «собствено» огънче, а накрая откриеш, че си се радвал на угаснал въглен!“

„Но де е огнището, другарю капитан!“ — бе извикал Иван.

„Ще ти изгори очите!“ — саркастично възкликна капитанът. Погледна казармените помещения, войниците пред тях, гражданите по шосето, небето, света.

Разбра ли го Иван?

Кое огнище може да замени ласките на жена му? Кое огнище може да се усмихва като нея, да го вълнува, привлича? Не беше ли това прозаичната агитация на един комунист? Не, другарю капитан, това не може да ме стопли, както не топли светлината на Венера или на Марс!

„Струва ми се — бе казал капитанът, — предлагат ти място в нашия завод!“ Иван бе откровен:

„Не обичам военщината, другарю капитан! Винаги, когато се строим всички, аз си казвам: Ето най-младите, най-здравите, най-силните мъже на републиката стоят тук и си прахосват времето! Колко полезни неща би могъл да извърши всеки един от нас! Вместо това ние стискаме винтовките! Защо? Ще кажете — необходимо е! Трябва да се защитава родината! Трябва…“

„Трябва да станете мъже! — пресякъл го бе капитанът. — Бъдеще не се строи с мижитурки и егоисти! А с мъже!“

Капитанът бе отминал.

Фигурата му винаги правеше силно впечатление на Иван. Човек, чиито гърди са устремени напред. Би ли могъл художник да нарисува тази невидима стремителност!

„Огнището — припомня си Иван. — Моето огънче наистина угасна.“

Няма ли да бъде най-добре, ако плюе на цялата история, на страданията си, на безпътицата и заживее поновому. Но какво е това „поновому“? Дали изобщо е възможно пълното обновяване на човешката личност или само той си фантазира, както преди години?

Като свърши гимназия, той си мислеше, че ще настъпи някакъв нов живот. А такъв не настъпи. Напротив, последваха събития, тясно свързани с този живот, който бе живял в гимназията. Когато завърши университета, той отново бе обладан от чувството, че му предстои някакъв нов живот. И пак се оказа измамен, защото всичко онова, което стана по-късно, бе тясно свързано с университетския му живот. И също така, когато се ожени, си въобрази, че най-после иде „новият“ живот, ала много скоро се разкри и тая последна измама. И през ум не му минаваше, че нов живот няма, защото у самия него няма нищо ново, преобразяващо, претворяващо. Новият живот трябва да лежи не върху нови обстоятелства, а върху нови идейни и нравствени начала, да върви в някаква нова посока, да има пред себе си нови хоризонти. Кои са те? Не изисква ли това невероятен героизъм, фанатична преданост и непреклонност? Има ли ги той? Защото този нов живот трябва да преодолява убийствената инертност на един все още стар свят!

— Три хиляди седемстотин седемдесет и три по три хиляди четиристотин двадесет и девет.

Като искат да прогонят чувствата си, някои пият, други работят, трети се отдават на веселба, а Иван… умножава на ум четирицифрени числа. Да не си мислите, че това е много лесно. Трябва памет. Умножението приковава цялото му внимание и не остава нищо за разяждащото настроение. При това Иван е убеден, че умножаването на многоцифрени числа наум е полезна гимнастика.