Георги Марков
Мъже (8)

8

През нощта беше едно.

През деня — друго.

Кое от двете е истинското?

Иван

Но сега е нощ!

Войниците не трябва да се отпущат, войниците трябва да се държат докрай, войниците трябва да бъдат силни. Само силните могат да бъдат победители…

Но сега е нощ!

Униформите са свалени, войниците спят като всички хора. И един от тях може да отпусне натежалата си глава върху коравата възглавница, да разхлаби стегнатите скули на лицето си. Иван, най-сдържаният от всички, не може да спре сълзите си. Светлината учудена би открила измокрено, смешно, жалко мъжко лице, лъснали премрежени очи и треперещи устни. Светлината учудена би открила, че в ротното помещение на мястото на спокойния, радушно усмихнат, малко флегматичен „професор“ лежи друг, непознат човек.

Но сега е нощ!

Има светлина, колкото да се прогони надеждата, че всичко е сън. Има тъмнина, колкото да остави човека сам.

Навън духа вятър, уморен есенен вятър. По белите стени на помещението трептят сенките на дърветата. Какви странни, причудливи сенки върху вледеняващото сияние на луната — вестители на неизвестност и непоносима самота. Не е ли тяхно запъхтяното дишане? Не са ли техни хъркането, тихите сънни стенания и неразбрани думи?

Някой се обръща, легло проскърцва, рязко покашлюване и отново тишина, наситена с безразлично дишане. Стотина заспали мъже не могат да прогонят самотата. Другарува ли се със сенки?

Сашо лежи по корем с възглавница върху главата и ръце, прострени напред, сякаш е залегнал в голо поле. Младен спи по гръб — така е по-здравословно, по-правилно е дишането, не се уморява сърцето… Иван се надига.

Най-добре се мисли през нощта. Най-ясно се спомня през нощта. Най-дълбоко се чувствува през нощта. Не е ли през нощта човек най-искрен?

През деня той си бе казал:

„Тя постъпи подло. Знаеше, че я обичам, и използваше това. Хвърли в бъркотия целия ми живот и накрая избяга. Не искаше семейство, не искаше деца. Мислеше се бог знае за какво. Дори не ме уважаваше. Та как мога да съжалявам за такъв човек! Винаги ще имам по-добри възможности!“

Но сега е нощ!

„Всичко това е вярно, но аз пак я обичам и никой не може да ме спре да я обичам! Любовта не е премия за положителни хора, нито се дава за заслуги. Може би всичко е самовнушение, лудост или друга болест, но аз не мога да я намразя, макар че има предостатъчно причини. Ако тя сега поиска да се върне, сигурно ще бъда най-щастливият човек на света. Какво от това, че е била с другиго, какво от това, че хората ще си помислят обидни за мене неща!“

През деня си бе спомнил:

Последната сутрин у дома. Прибираше нещата си в куфара. А тя седеше на дивана и спокойно наблюдаваше. Не се помръдна да му помогне. Всичко й изглеждаше безразлично.

— Довиждане! — каза той, обзет от неудържимо вълнение. Чувствуваше, че се разделя с нея завинаги. Знаеше, че когато се завърне, няма да я намери.

— Довиждане! — отвърна тя.

Той искаше за последен път да поговорят. Разбра, че разговорът е безсмислен, защото неговата песен бе изпята.

Никога не бе я ненавиждал по-силно.

Но сега е нощ!

Точно такава беше нощта на хижата. Останаха сами. Пазачът замина за града и ги настани да нощуват. Към полунощ вятърът разгони облаците, очисти пътя на луната и уморен, заспа.

— Искаш ли да се разходим? — запита тя.

Беше се обърнала към него. В полумрака очите й сияеха. Каква усмивка — тъжно очарование или скръбен възторг! И полуотворените малки устни, смешните детски зъби, нежният овал на страните й… Той я съзерцаваше замаян от нежност и милост, невероятно щастие…

Вървят.

Ако планинската вечер бе непозната приказка, нощта бе фантазия. Върху света се бе създал един нов цвят. Съчетание на лунното сребро с тъмния изумруд на ливадите, със сиво-зеленото кадифе на небето, със светлия мрак на горите.

Под тях е бухналата трева, напоена с пролетна сила и страст, развеселена от свирките на щурците. Зад тях е гора от огромни буки великани с разкошни корони, с разшумени листа, с безброй невидими птички, които цвърчат, цвърчат, обзети от свой, птичи екстаз. В тях и навсякъде е въздухът, надъхан с всички пролетни миризми, ласкаво прохладен — и опиващ, и пробуждащ… И светлеещите гърбици на билото, и самотните очакващи някого дървета, и далечният глух звън на овчарските стада, и удавената в светла, прозрачна мъгла долина, и още… и още…

Никога един свят не е бил по-прекрасен! Никога един свят не е бил по-възторжен! Никога един свят не е бил по-щедър!

Забравя ли се това?

— Кажете! Може ли човек да има две противоположни същности? Пък и да ги има, кой ми дава правото да предпочета тъмната пред светлата!…

Денят бе изтезавал душата му с ревност. Той искаше възмездие. Да я отмине ли? Да я заплюва ли? Да я набие ли? Да я убие ли?

Но сега е нощ!

Останало е само страданието. Само. И толкова по-силно, и толкова по-мъчително!

Не, не може да се заспи. Не може и да се лежи. Трябва да се направи нещо. Защо сега нямаше война? Някакво страшно сражение. Би се хвърлил напред. Нека му възложат най-опасната задача, нека го убият, нека го осакатят, нека… Смешно ли е? Е, нека е смешно! Нека е сантиментално! Боже мой, не е ли прекрасна картината — той умира и тя идва смазана, разкаяна, влюбена. И как ли би изглеждало лицето й, когато получи съобщението за смъртта му!

Но сега е нощ! И война няма!

— Трябва да я видя! Ние можем да живеем! — казва той. — Трябва да я видя, преди да е станало много късно!

Светещите стрелки на часовника показват два часа. В три и десет има влак за София. Тъкмо време да стигне до гарата. Но кой ще го пусне сега? Капитанът! Той си е у дома и спи! Да го събуди ли? Ще избяга! Стига съображения! От съображения стигнах дотук! По дяволите наказанията! Цял живот ли ще бъда стриктна, дисциплинирана животинка! Нищо не е по-важно от нея! Хайде!

Най-напред отхвърля одеялата. Лъха го нощен хлад, цял трепере, но става. Сега вече никой не може да го спре. Дезертьор ли? Още довечера ще се върне. Просто нарушил дисциплината!

А капитанът? Лесно е да се дават съвети и да се разказват басни.

Дневалният го гледа учуден. Тия, които отиват до клозета, не се обличат толкова. Тия, учените, по някой път не са в ред.

Иван се облича светкавично, не смогва да закопчее копчетата и бързо изскача навън. По осветения от електрическите лампи район няма никой.

Решителността му изведнъж се стопява.

— За какво? За какво? — ненадейно се пита той и забавя крачките си.

В миг си представя, че я заварва у дома — сладко спи при… другиго. И пак се пита:

— За какво? За какво?

Откъде да премине? Отзад, покрай арсенала? Рисковано е! Може на направи маневра, има достатъчно време за гарата. Дори в последния момент да пристигне, ще се качи без билет. Но може и през щаба. Няма да го усетят. Кому би дошло наум да бяга от казармата?

— За какво? За какво?

За да убие и нея, и себе си. Ей така, да престанат да съществуват, да грозят земята! Може да го направи без колебание!

— За какво? За какво?

Крачките му стават все по-бавни. Някой изсмуква силите му.

Бърза сянка лети подир него.

— Ванка! — Сашо го настига. Застава отпред бос, по гащета. Дневалният го е събудил.

Нещо огромно се отприщва в гърдите на Иван. Разтърсват го конвулсии, силата му съвсем изчезва. Полита в ръцете на другаря си.

— Не заслужава, Ванка! Не заслужава! — говори Сашо и сам кипи. — Слушай, братле, това са най-мръсните животни на света! Не заслужават кабарче от обувка!

Безкрайната му преданост извиква бунт.

— Кожата й ще одера!

Иван нито чува, нито помни.

Сашо го отвежда обратно, съблича го, поставя го в леглото и сам ляга до него. Той не може да проумее какво точно „професорът“ е искал да направи и най-вече — наистина ли заради една жена!

Но сега е нощ!