Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2013)
Корекция
bojanova_k (2013)
Форматиране
krechetalo (2014)

Издание:

Георги Марков. Мъже

Българска. Трето издание

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Редактор: Катя Топчиева

Художник: Стефан Груев

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Айше Сентова

Издателски № 8633

Дадена за набор на 6.VIІ.1990 г.

Подписана за печат на 22.X.1990 г.

Излязла м.ноември

Печатни коли 19.

Формат 84/108/32

Цена 5,40 лв.

Код 22/9536122411/5506-45-90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София,

бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

10

Виждам! Виждам всичко, което пожелая. За тази светлина не трябват очи!

Виолета

Из тия усамотени стаи с приглушена атмосфера, с тиха уютност и мирис на есенни цветя почти винаги се чува музика. Старинна хармония, която единствена приляга тук. Мечтателно съзерцание… молитвеност, чиста радост и чиста скръб. Нищо на света не смирява, не приласкава като това старо съзвучие от трептящи струни. С тая музика хората са се приближавали до бога, с нея едно момиче на двадесет години се приближава до светлината.

Удовлетворява ли тази близост, която толкова години си остава само близост? След като много пъти е сполучвала в своята измама, не е ли загубила музиката чародейната си сила? Това е все едно да се загуби половината от света, половината от живота.

Тя има стол до прозореца, откъдето идва светлината. Седи там винаги обърната с лице навън. Внушила си е, че същата всесилна светлина, която прониква във всички кътчета на света, някога съвсем неочаквано, внезапно ще проникне и в нея. Това не е надежда, а вяра.

Освен музиката тя има и пръстите, с които чете безпогрешно. Пръстите, които са чувствителни към всяка повърхност и от едно докосване отгатват предмета. Понякога чрез тях тя се опитва да усети… повърхността на светлината. Вижда й се невъзможно, че светлината няма своя повърхност. Понякога мисли, че светлината има свой мирис, свой вкус. Най-много се вълнува, когато почувствува върху лицето си… слънцето.

Ако пред очите й е пустиня, въображението й е жив свят, пренаселен е усещания, които заменят представите. Усещания, които са по-ярки от всякаква представа.

Тя седи край прозореца и усеща целия свят около себе си, долавя и най-тихия шепот, и най-тънкия мирис, макар и неведнъж да се чувствува като премаляла от жажда, надвесена над кладенец, от който не може да се пие.

За нея няма ден, няма нощ. Има тракане на часовника и определен от светлината човешки ред.

Друг път я обзема страшно униние, което нито музиката, нито каквото и да е могат да разсеят. В такива минути всички усещания се сливат във всеобхватна, непреодолима мъка. Тогава тя мисли, че е напълно излишна на света, че само поради странна и ужасна грешка продължава да живее, без да има право на тоя живот. Иска да се убие. Но ни веднъж не се решава да направи това. Някой някога бе казал:

„Децата на слепите не са слепи!“

Тя се улови за тази мисъл като за едничко спасение. Защото само тя опровергаваше нейното чувство за излишност.

„Децата, на слепите не са слепи!“

По същия неочакван начин, без повод, я обземаше радост. У нея напираше весело чувство, като че ей сега, в следния миг, щеше да се случи нещо неповторимо хубаво, възраждащо. Тя се смееше, подскачаше, пееше. Обичаше да измисля шеги, които караха баща й да се смее, а леля й да плаче.

Но от няколко дни е друго. За първи път тя сменя своето място до прозореца. Намерила си е по-хубаво, ново място. Пръстите на младата, нежна ръка безшумно опипват студената повърхност на… огледалото. Голямото огледало, което някога е служило на трагично загиналата майка, а сега служи на дъщерята.

Тя стои часове, сякаш току-що е прогледнала, и не може да се начуди и нагледа на лицето си.

Огледалото предизвиква един нов образ — съвсем безплътен, но много ярък и много близък. Той не се появява върху сребърната повърхност, където тя не може да го „види“, а стои в черния плащ на въображението й, където тя, без да го вижда, може да го съзерцава, колкото си иска.

Стара музика, мирис на есен, студена гладка повърхност и момиче със затворени сякаш в захлас очи.

Кой ще й попречи да си пофантазира! За това не трябват очи.

— Ето ме, Лета, пристигнах! — казва той. — Не се надявах, че някога ще дойда в тоя дом, но дойдох!

Лицето й просиява. Безпределно, незасенчено от нищо щастие, открита за всички любовна радост.

— И няма да си отидеш скоро! Няма да те пусна! — отвръща тя и стиска ръцете му. Същите груби ръце с издрани длани и дебели пръсти.

— Няма да си отида! — обещава той. Тя накланя глава към огледалото.

— Ти си единственият, който е дошъл тук! Не виждаш ли в това нещо особено!

— Какво особено има? Всичко е така, както трябва да бъде!

Виолета се отпуща назад.

— Наистина тук няма нищо особено! Може би само това, че твоята ръка ще ми бъде необходима малко повече, отколкото при другите жени, защото ще гледам чрез тебе! Нали ще бъде хубаво да живеем един чрез друг?

— Така трябва да бъде с всички, които се обичат! Във всичко един чрез друг!

— Стават едно, нали?

— Да!

— Тогава, моля те, кажи ми как изглеждам? Разкажи ми как изглеждам! Искам да се видя!… Харесваш ли ме в тази рокля… синята! — тя прави точно същото движение, което правят всички жени, когато показват новите си рокли, и което изразява радостно очакване.

— Ти си много хубава, Лета! И роклята ти отива, защото имаш светли като злато коси…

— Светли! Като звън на злато!

— Лицето ти е мило, нежно, по-скоро лице на русалка…

— Като песен на русалка… знаеш ли, че тя е примамлива…

— А тялото ти е стройно, изваяно… с малко сведени рамене, като клоните на трепетлика…

— Като шепот на трепетлика! — отново превежда на своя език тя и веднага бърза да поясни: — Той идва на вълни, ту се усили, ту замре, ту те пропъди, ту те повика, но винаги съществува… Не ме ли ласкаеш, приятелю?

— Дори лошо се изразявам и поради това съвсем малко ти казвам! Ти си много по-хубава! По-хубава от всяко описание, по-хубава от другите момичета!

— И от Марта ли?

— И от Марта!

— Щастлив ли си, че съм хубава? Ще ти бъде ли достатъчно това?

— Щастлив съм и ще бъда щастлив, Лета! И хубостта ти ще ми стигне!

— А сега разкажи ми как изглеждаш ти?

— Виж, това не зная! Очите на различните хора виждат различно! Например у един и същ човек виждат различни лица!

— А наистина ли ги има тия различни лица?

— Не. Лицето винаги е едно, но нечии очи са по-силни и виждат по-добре, а други очи са по-слаби и виждат по-зле!

— Значи, огледалата виждат най-добре!

— Не, огледалата не виждат нищо! Огледалата само отразяват! Те отразяват всички лица и всички предмети такива, каквито изглеждат в момента, но никога такива, каквито са в действителност!

— Не се ли сърдиш, че така много те питам?

— Не. Нали ще живеем един чрез друг! Питай винаги, когато искаш. И аз ще ти отговарям!

— Защото ме обичаш, нали?

— Защото те обичам, Лета.

— Искам много да ме обичаш! Слушах по радиото някакво предаване. Казаха: „Любовта е светлина!“, така ли е?

— Любовта е всичко, Лета! Тя е още и топлина, тя е музика, тя е във всяка хубост, тя е във всяко начало. Навсякъде, където се ражда нещо, има любов. Любовта е животът! Няма живот там, където няма любов!

— Знаеш ли — тя се отдръпва от огледалото, застава гърбом към него, захапва пръст и с неочаквана дързост пита:

— Знаеш ли, че децата на слепите не са слепи? Знаеш ли?

— Зная, Лета!

— Това е прекрасно, нали! — извиква тя с възторг. — Това е най-хубавото от всичко!

— Ти не си сляпа, Лета — отвръща той. — Ти просто нямаш зрение! А това е нищо, нищо! Почти всички хора нямат по нещичко!

Тя се смее и люлее ритмично глава.

Ненадейно проехтява остър, металически звън. Виолета отпуща разочаровано ръце. Защо звънна? Кой ли пък идва? Защо идва!

Леля й излиза от кухнята и отива да отвори. Кой говори с нея? Чий глас е това? Това е той!

Младен влиза развълнуван в хола.

— Виолета, прощавайте! — казва той с неспокоен глас. — Стана нещастие. Днес след обед на учението избухна мина и тежко рани Иван. Той е в болницата, но никой не иска да ми каже жив ли е! Загуби много кръв и не зная какво да мисля… Може би вие имате познати лекари, които ще ни кажат…

— Седнете! Седнете! — казва Виолета. — Татко е тук, ей сега ще попитам… нали онзи войник, който беше у Марта…

— Да същият…

— Как можа да стане това!

Младен накъсо разказва случилото се, когато влиза директорът.

— Може и да е починал вече! — казва Младен.

— Здравейте! — директорът му подава ръка, после, разбрал причината за идването на неочаквания гост, вдига телефона. Младен отново, за втори път, и по-подробно разказва как е избухнала мината.

— Спокойно! — казва директорът. — Може би не се е случило най-лошото! Здравейте, докторе…

— Вие наблизо ли бяхте, когато стана това? — пита Виолета Младен.

— Десетина крачки… никога не можех да допусна, че той ще отиде при миномета!…

— Кога ще ми кажете по-определен резултат? Довечера! Утре заран! — говори по телефона директорът.

— А защо е направил това? — пита Виолета.

— Не зная — отвръща Младен. — Не беше никак разумно!

— Вашият приятел е тежко ранен! — директорът се обръща към него. — Оперирали са го, сега преливат кръв и утре ще ни кажат повече…

— Как можа да се случи с него! — възкликва Младен. — Миналата седмица жена му го напусна, сега това раняване…

— Това е Младен, татко. Марта ни запозна… АЗ ти казах…

— А-ха! Марта! — възкликва директорът. — Марта ми е все едно втора дъщеря! — казва той на Младен. — С баща й бяхме неразделни другари, сигурно знаете, той загина като партизанин, а майка тя от рождение няма… аз й бях настойник и да ви кажа право, не зная коя от двете повече обичам… — той погалва Виолета и отново се обръща към Младен: — Откъде е вашият другар?

— От София.

— Какво работи?

— Физик в някакъв институт…

— Физик! — повтаря директорът: — Как ми трябваше един физик за завода! Дано бързо му мине! Ей че глупава работа?

— Решихте ли се да останете в града? — Виолета прекъсва баща си и се обръща към Младен.

— Още се колебая — казва той. — Искам да постъпя в по-голямо предприятие и да мога да следвам…

— Защо не останете в нашия завод! — възкликва директорът. — Какво работите?

— Шлосер съм пети разряд… Преди войниклъка работех в метесето… Завърших техникум…

— Отлично! — казва директорът. — Шлосер и среден техник, веднага ще ви вземем! И ще следвате! Само Марта не иска да следва! — казва той.

— Може би не се е ориентирала! — забелязва Младен.

— Тя е повече ориентирана и от мене, и от вас! — отвръща директорът. — Дайте й революции, динамит и космически ракети!

— Марта е права, татко! — обажда се Виолета. — Марта е най-хубавият човек на света!

— Много ви благодаря — Младен става да си върви. — Нямаше към кого да се обърна…

— Нищо, нищо… — директорът също се гласи да излиза. — Обадете ми се утре заран, дано да издържи тази нощ! И ако искате да останете при нас на работа, драснете няколко реда житие-битие… за формалност, ще ви назначим… — той внезапно се обръща към Виолета: — Виолета, не знаеш ли къде е тази вечер най-хубавият човек на света? Втора смяна на работа е и е напуснала! Защо! — И преди дъщеря му да отговори, той махва с ръка: — Намерил съм кого да питам!

— Довиждане, Виолета! — казва Младен. — Благодаря ви…

— Ще дойдете пак, нали? — пита тя, като се ослушва.

— Непременно, Виолета!

Двамата с директора тръгват по улицата заедно.

— Виж ти — казва директорът. — Да тръгнеш да обезвредяваш мината така направо! Не е малко, нали?

В този момент Младен завиждаше на Иван.

— Колко е страшно! — казва на себе си Виолета и отново застава до прозореца.