Георги Марков
Мъже (17)

17

Всяко връщане не е ли начало?

Иван

Новите сгради смущават със студенината си, с мириса на вар и боя, с чувството за нещо напълнено и все пак празно.

Застанал пред входа, Иван критично оглежда фасадата. Широки прозорци, русенски камък, сив цокъл, базалтова настилка, златно-чер надпис, въртяща врата… отвсякъде лъха солидност, преднамерена тържественост и важност, сякаш институтът е така много жизнено необходим, сякаш нищо не би могло да съществува без него.

Към Иван се спуща възрастен, полуплешив мъж с червендалесто, младолико лице. Колегата Неделев.

— Оооо! — надава възглас той, друса здравата ръка на младия физик и примижал от щастие, го целува по бузата.

— Добре дошъл! Как е ръчичката? Здрав! — сияещи усмивки. — Мина през огън и кръв! — вдига двете си ръце нагоре. Срещата е дълго чаканото щастие за Неделев. — Откога те чакаме! Шефът каза: „Ще му пазим мястото докрай!“

Неделев иска да знае много ли боли раната, какво е почувствувал, когато е станала експлозията, много ли кръв е загубил и каква група е кръвта му, ще получава ли някаква пенсия, има ли друга опасност за здравето му, веднага ли ще започне работа, ще му позволят ли да се занимава с физически изследвания… Неделев иска да знае много, а Иван мисли, че симпатичният, радушно настроен колега нищо не иска да знае.

Спомени, от които иде антипатия.

Словоохотливостта на Неделев…

Необикновената му услужливост към всички…

Тъжната женствена усмивка на човек, който е принуден да гълта незаслужени огорчения…

Патосът, с който се прекланя пред постиженията на този или онзи колега…

Загадъчният израз, когато влиза и излиза от кабинета на директора…

Непроницаемото му мълчание, когато общият разговор попрехвърли границите на приетата критичност…

Сподавената въздишка, че перспективите на безпартийните са ограничени.

Как ли биха го нарекли в ротата? Какво биха казали за него?

Капитанът: „Откъде дойде тая ялова мадама!“

Младен: „Човекът знае къде зимуват раците!“

Сашо: „Педераст!“

Два без пет: „Он се прави на улав, ама не е улав.“

Желязко: „Професоре, тоз чиляк прилича на фалшива пара, бе!“

Докторът по химия Неделев надълго обяснява на Иван как е построена новата сграда, колко средства са хвърлени, какви главоболия са имали и че той пристига наготово. Естествено това не значи, че е готованец…

Иван го слуша търпеливо и внимателно. Зад шумотевицата на възторзите и обясненията стои някаква проста цел.

Неделев изплюва камъчето:

— Защо не се прехвърлиш на работа в моята секция? Имам нужда от физик! Двамата ще работим чудесно!

— А Ружицки? — пита Иван. — Нали той заема мястото на физик.

— Той е много зает, а работата е за двама! — казва Неделев. — Ние скоро ще обявим конкурс за още един сътрудник.

— После ще мислим за това, докторе! — казва Иван, като подозира, че тук има нещо нередно.

Неделев се усмихва съжалително. От всички усмивки на света Иван не може да понася точно тази — учтиво съжаление.

Неделев кани:

— Да вървим! Шефът много ще се зарадва! Толкова дълго те очакваше!

Изкачват стълбите. По стените на коридорите висят портрети на видни световни учени.

Пред заседателната зала на мястото, където стоеше огромният барелеф на Сталин, сега е поставен съвсем скромен бронзов бюст на Ленин. Но как не върви той пред бялото петно на снетия барелеф. Иван се съмнява дали това не е умишлено.

Встрани гъмжи от лозунги.

„Да овладеем крепостта на социалистическата наука!“

„Науката — преден фар на социализма!“

„Научни работници, народното стопанство чака от вас!“

Иван се пита — колко ли време си е блъскал главата директорът, за да лустроса стените с лозунги. Изведнъж му хрумва следната мисъл:

„За такива като него социализмът е идея, която трябва да се прокарва, пробутва, залага, докато за нас социализмът е действителност!“

— Знаеш ли в какво положение идваш! — продължава Неделев тихо, като се озърта. — Пекат ни на силен огън! Измъчихме се! Някои горе си мислят, че нашата работа е като производствената! Искат да произвеждаме научни открития на конвейер, както бонбонената фабрика произвежда дропс! Проблематиката била нищожна! Сега у нас всичко мерят с Космоса! А кое не е нищожно в сравнение с Космоса?

— Вие! — казва Иван.

Неделев недоумява. Нали недоумението не е отношение?

— Довиждане, драги докторе, благодаря за посрещането! — Иван му кимва и отминава вляво, макар и да не знае накъде води този коридор.

— Но чакат ви! — напомня с жален глас Неделев.

— Ще дойда, ще дойда!

Той се скрива зад ъгъла.

Към него бързат стари другари — състудентът Колманов и по-младият Бенчев. Преди две години тримата работеха в една секция, в един кабинет. Разрешаваха електрохимическа проблема. Колманов изследваше физико-химията на проблемата, Бенчев — практическите възможности, а Иван — любимите повърхностни напрежения.

— Добре дошъл, Сигма! — викат двамата.

В науката е прието повърхностните напрежения да се отбелязват с гръцката буква „сигма“, а оттам и прякорът на Иван.

Прегръщат го. Сдържаният дългонос Колманов се вълнува. Бенчев го удря в гърба.

— Видяхме те от прозореца и тъкмо тръгнахме…

— Италианският доктор ни изпревари! — извинява се Бенчев.

И най-младите научни сътрудници се подиграваха на италианския докторат на Неделев, защото такива докторати в Италия се получаваха извънредно лесно, далеч по-лесно, отколкото у нас.

— Той май отиваше някъде! — Иван не разбра как стана срещата му с Неделев.

— Отивал — вятър! Спусна се да те срещне! О-хо! Да знаеш, ти днес си на мода! Нещо като късо сако! А единствената доказана досега научна дейност на италианския доктор е, че синхронизира отношенията си с ветропоказатели!

— Ех, че злоба! — смее се Иван. — Неделев ме приветствува много сърдечно и предполагам, искрено!

Бенчев го гледа изпитателно.

— Сигма, не се прави на идиот!

Водят го в лабораторията.

— Както винаги, ние сме страшно силни във формата! — Колманов е злъчен. — Нова стая със стар инвентар.

Старата маса, старите неудобни стъклени вани на Колманов, старата инсталация на Бенчев, старият шкаф с реактиви, много стари неща…

— Същото! — казва Иван, като си спомня с какви надежди очакваха обновяването на института.

— Сигма, кажи го на директора!

— Пазим ти твоя стар котлон! — Бенчев измъква ръждясал котлон. — Ще си вариш на него сапунените каши! Засега това ти е инвентарът!

Иван поема котлона.

— Запазете го, може и да потрябва! — казва им той.

Както винаги след дълга раздяла разговорът е разкъсан, осведомителен. Казарма, институт, събития, частен живот, радости и неприятности.

„Две години, а нищо учудващо, нищо изненадващо, все едно нищо не е станало!“

— Моля, Сигма, без прибързани заключения! — театралничи Колманов. — Имаме още нов правилник за вътрешния ред, нова секретарка на директора и освен това нова „Волга“… Но остави всичко това, има време да го научиш и да го забравиш. — Колманов измъква от шкафа си бутилка с коняк. — Хайде, братко, за твое здраве и за добрата мина, която те пощади!

Иван преглежда апаратурите, закрепени на лабораторните кранове, рови се в своя стар шкаф и отведнъж му домилява всичко.