Георги Марков
Мъже (23)

23

Наистина ли сме си толкова безразлични, или така е най-удобно.

Колманов

И пак е утро в старата лаборатория на тримата. Тъжно утро. И пак бръмчат моторите на апаратите. Тъжно бръмчат. И пак Колманов отваря бутилката с коняка. Тъжно му е, че не е останало нито капка.

„Проклет понеделник!“ — мисли Колманов и напразно се мъчи да продължи работата си.

Влиза Бенчев и още от вратата започва:

— Назначили са нов физик! Представяш ли си! Конкурсът е издържал синът на Дачевски! Тоя дръвник, дето не можа да защити дипломната си работа. Помниш ли го?

— Ние сме институт за идиоти — казва Колманов, размишлявайки над празната бутилка. — И правим конкурси за идиоти… Няма ли някой най-после да разбере това и да се свърши цялата игра на наука!

— Комисията е била в състав: Хаджикостов, Неделев, Митрофанов.

— Въздържали се няма! Против — никой! Пълно единодушие! — казва Колманов с председателски глас. — Вечният номер!

Бенчев се преоблича, после прибира книгите си.

— Тоя тип Дачевски — каза той — ще седи на това бюро.

— Тоя Дачевски — Колманов хваща бутилката — може да седи на това бюро, но навън!

— И още как! — казва примирително Бенчев. — Неделев казал: „Това е една жертва от наша страна, за да може старият Дачевски да ни върши услуги в министерството“. Изгониха Ружицки, за да вземат тоя тип!

— Иди купи една бутилка! — казва Колманов и пуща транзистора върху бюрото си.

Разнася се непоносимо тежката музика на орган.

— Сигмата идва — казва Бенчев, забелязал през прозореца Иван. — Страх ме е, че той ще забърка някоя каша.

Но Иван не идва при тях. Той се отправя към директорския кабинет и пита секретарката:

— Още ли го няма директора?

— Обади се, че ще закъснее. Съвещание в академията.

Иван излиза. Вижда насреща си доктор Неделев, който явно се опитва да го отбегне.

— Докторе — спуща се Иван към него, — вие ли сте предложили това?

— За какво става дума, Дойчинов? — спира недоумяващ Неделев.

— Ако вие сте поискали да уволнят Ружицки, уверявам ви, сбъркали сте! Той може да е зъл и нервен, но беше най-добрият специалист между нас. Поправете се, докторе! Ще ви направи чест!

— Дойчинов, това не зависи от мене. Взето е решение. И второ, няма свободно място! Назначен е нов човек!

— Нов! Много бързо!

— Нали знаете колко работа имаме! Сам вие не можете да се справите. Но защо се тревожите! Със своите способности Ружицки няма да пропадне!

Иван остава смаян. Той отминава с наведена глава и влиза в лабораторията при Колманов и Бенчев. Посреща го тежкото бучене на органа. Двамата мълчат.

— Ние трябва да направим нещо! — казва Иван.

— Какво изобщо може да се направи? — отвръща Бенчев. — Заповедта си е заповед! Няма да я отменят за нищо на света. Само дето ще си създадем неприятности! Все едно, Ружицки няма да го върнат!

— Страх ли те е? — пита Иван.

— Аз съм гърмян заек! — казва Бенчев. — И съм се зарекъл, каквото ще да става, да мълча! Да мълча!

— Как не те е срам! — извиква Иван.

— Защо ще ме е срам! — рязко отвръща Бенчев. — Искаш да спасявам един удавник, но аз не зная да плувам. Колкото пъти съм опитвал, едва са ме спасявали! Лани, когато предизвиках бюджетната анкета, ме смъкнаха от партийното бюро! Тази година заради разправията с Неделев — последно предупреждение… Какво още?

— Не трябва да мълчим, Бенчев — казва по-кротко Иван. — Ти виждаш докъде стигат нещата с мълчание!

— Ще те изхвърлят и тебе!

— Какво от това? — казва Иван. — Ще ме изхвърлят оттук, ще отида на друго място! Хаджикостовци не са силата в нашата страна! Каквито и неприятности да ми се случат, мръсотии няма да търпя! Никому! И от ничие име! И разбери, не заради Ружицки, не заради института или заради себе си, а заради всичко, в което вярвам и заради което живея!

Пак тишина, в която бучи органът.

— Иван е прав — казва Колманов. — Най-удобно е да се страхуваме!

— Не са така прости нещата! — възразява Бенчев. — Ти знаеш ли, че Хаджикостов, тоя вчерашен архикултовец и деребей, сега минава за пръв борец срещу култа! Сам се превъзнася и спекулира! А аз, който винаги съм се опълчвал срещу щуротиите му и наказания съм имал за това, моля ти се… аз съм култовец! От такива като него се побъркваш и започваш да се питаш, чакай кой съм аз, кой е той? И ти е необяснимо и странно! Погледни случая с Ружицки и от такава гледна точка!

— Защо не отидем по-нагоре! Може би там ще ни разберат! — казва Иван. — Разбери, не трябва да оставим да съсипят Ружицки!

— Кому ще кажеш! И какво ще кажеш! — отвръща печално Бенчев. — В нашата страна има някаква безумна инертност на представите! Веднъж се е приело, че Хаджикостов е учен, че върши важна, никому неизвестна специална работа, и това си е! Неизтриваем етикет! Кой ти дава правото да преценяваш работата на такъв изтъкнат учен! Кой си ти! Вярно, преди години той направи нещо, но това, че днес не върши никаква работа, хич не ги интересува! Обществена практика! А ти се бори срещу нея, Дон Кихоте!

И пак мълчат. И пак тишина, в която бучи тихо органът.

— Не знам как ще постъпя — казва Иван, — но сигурен съм, че никому няма да премълча и в никаква обществена подлост няма да участвувам!

Той отново тръгва към кабинета на директора.

Хаджикостов току-що е дошъл и никак не е очарован от посещението на Иван. Изслушва го едва-едва, като се ядосва защо телефонът не позвънява, за да прекрати наивните словоизлияния на тоя хлапак.

— Трябва да го върнете! — завършва Иван.

— Дойчинов — казва Хаджикостов, — ние сме колективно ръководство! Решението не е случайно! Ружицки разстройваше института с безотговорните си изказвания!

— Той казваше верни неща. И не за да вреди, а за да поправя!

— Тъкмо обратното! Той ни нанесе непоправими вреди! Ние сме за критиката, дори я поощряваме, но не всяка критика! Как може да се допусне да се подравя авторитетът на видни наши научни работници!

— Сериозният авторитет не би могъл лесно да се подрони, другарю директор! — възразява Иван.

— Има граници — Хаджикостов скръства ръце. — Като го слушам, почвам да мисля, че всичко това не е случайно! Да се подиграва с доцент Митрофанов пред студентите му!

— Аз бях на събранието — казва Иван. — Ружицки не се е подигравал никому. Само атакува съмнителни научни позиции от гледна точка на разбиранията си. А това, че доцент Митрофанов изпадна в смешно положение, си е чисто негова вина!

— Дойчинов, ако ние сами не си пазим авторитета, кой ще ни го пази! Ами дайте сега да изнесем нашите неблагополучия в печата! Сензации ли да правим! И освен това вие забравяте, че Ружицки самоволно се отлъчва от работа и в продължение на година не е направил нищо в секцията на доктор Неделев, с което е разстроил целия научен план на института!

— Вие знаете, другарю директор, че Ружицки не споделя вашите и на доктор Неделев схващания за микропримесите! Той отрича съществуването на потенциален минимум и върви по обратния път! Всичките му изказвания са били много компетентни, което е доказателство, че не си е проспал времето! — казва Иван.

— Каква полза има институтът от това?

— Институтът щеше да има полза, ако беше приел в плана темата на Ружицки и му беше осигурил нужните условия.

— Това са бюджетни възможности!

— Но защо по отношение на доктор Неделев те са неограничени?

— Защото проблемата на доктор Неделев заслужава това! — директорът вече губи търпение от досадния за него разговор.

— Но същата проблема по друг път решава и Ружицки! И позволете да ви кажа, че засега основанията са на негова срана!

— Научният съвет — казва Хаджикостов — е отхвърлил темата на Ружицки по мотивирани съображения! Това е колективно решение!

— Другарю директор — казва Иван, — не се крийте зад колектива! Често колективът е бил на погрешен път! Нека говорим истината! Не може да има никаква наука в нашия институт, щом има господствуваща стандартизирана теория, която не търпи никакво съревнование! Второ, ако Ружицки успее да докаже своето, цялата досегашна дейност на доктор Неделев, на Митрофанов, както…

— Както? — усмихва се Хаджикостов.

— … и вашите собствени хипотези се опровергават.

Хаджикостов се смее.

— Представете си, не знаех гениалните замисли на Ружицки.

— Може би някой друг е знаел! Вие го отстранихте в най-важния момент на неговата работа! Дори само за това трябва да го върнете.

— Дойчинов — казва директорът, — вашият тон ме смущава! Ружицки е дисциплинарно уволнен по напълно законен начин! Имате ли други въпроси?

— Убеден ли сте, че това е честно?

— Що за въпрос!

— Другарю директор — казва Иван, — в науката хубавото е това, че всичко се доказва! — обръща се и излиза.