Георги Марков
Мъже (18)

18

Не съм ли пропуснал някаква възможност?

Младен

— Добре пипаш! Добре! — казва Насо, като разглежда критично Младеновата работа. — Това иска седми разряд!

— Аз съм пети! — Младен се усмихва наивно.

— Трябва да прочетеш малко технология! — съветва го другарски Насо.

— Че защо! — продължава играта на наивник Младен.

Насо се мръщи снизходително. На новаците трябва да се помага. Не е другарско да не му подадеш ръка, макар и да загубиш малко време.

Монтьорът Насо не знае, че Младен е назубрил технологията от университетския учебник, че я е научил, както никой друг в бригадата. Монтьорът Насо не знае и други неща.

— Та ти прочети, а като се подготвиш, аз ще кажа на Папазов да ти насрочи изпит — покровителствено продължава монтьорът. — Срамота е да извършваш такава работа, а да си само пети разряд!

Младен признателно навежда глава. Никога, никога не трябва да се губи разположението на хората. Освен… когато трябва да избираш между себе си и тях…

— Какво да пиша днес? — пита го Насо, като плюнчи молива. Иска да попълни ежедневния отчет за извършената работа.

От десетина дни насам Младен изпълнява между другото и нова, безплатна длъжност. Води отчета на бригадата. Мануш само подписва. Старият монтьор смъртно мразеше писменото задължение на бригадата. Все редеше друг да върши тая работа. Накрая тя попадна в ръцете на Младен, който ги удиви с прекрасния си почерк. И новакът не отхвърли това задължение, защото скоро съзря предимствата, които то му даваше.

Чрез отчетността той беше в близък контакт с всичките си другари, чрез отчетността той можеше да засили приятелството си с тях, чрез отчетността…

Хората страшно уважават онази справедливост, която отговаря на интересите им.

— Дай, аз ще го напиша! — казва Младен и взима молива от ръцете на Насо.

През деня имаха неоправдан престой, после извършиха специализиран ремонт, после пак малък престой… Младен знае нормите наизуст. Като съобразява всичко това, той попълва сведението. Престоят си е престой. Но обемът на извършената работа наваксва загубеното и надницата е съвсем прилична.

Насо намира това за справедливо. Сам той би се поколебал да оцени извършената от себе си работа така справедливо, но щом Младен го прави, значи е така.

Новият отчетник е въвел и още една полезна инициатива. Всяка вечер след работа той съобщава на хората от бригадата какво е общото им възнаграждение от началото на месеца. Това винаги е интересно, създава разговори, импулсира във всички случаи.

— Колко станаха? — пита Насо.

— Петстотин двадесет и един!

Насо пресмята.

— Хилядарката е вързана! — той потупва Младен и отново му казва, че на всяка цена ще напомни на началник-участъка да проведе изпит за разряд.

— Не може с пети разряд да вършиш работа за седми! Не е справедливо! — казва Насо, като без да иска, се ползва от Младеновите разбирания за справедливостта.

После идват другите. Недоволни няма.

Още петнадесет минути писмена работа. В ред са и останалите сведения — изписани през деня материали, заявка за утрешните, разход на енергия и някои специфични отчети.

Пристига Мануш. Навъсен и зъл.

— Готово ли е?

— Заповядай, майсторе!

Мануш подписва, без да гледа цифрите.

— Знаеш ли — казва той внезапно, като се зазяпва към прозореца. — Поработи още малко и ще ме смениш от бригадирството! Не е за мене тая работа!

Младен е изумен. Толкова бързо. Това надминава всичките му очаквания.

— Не ща — казва майсторът — бумаги!

— Какво ще кажат другите, майсторе? — пита колебливо Младен.

— Какво ще кажат! Нали и сега вършиш тая работа! Каквото искат да кажат! Комуто стиска — нека заповяда! Но всеки гледа на минутката да си вземе шапчето! Не може! Ти ще си бригадир!

Майсторът му обръща гръб. Отива в дъното на залата и продължава работата си, макар че работното време отдавна е изтекло.

Младен не може да се съвземе. Ръцете му играят.

— Най-малко седми разряд! — казва си той. — И бригадирството!

Такова нещо и на лотария не се пада. Довчера пришелец, приет благодарение на директорската намеса, довчера гост в завода — утре вече бригадир. Началник на неколцина изпечени в работата мъже.

— Успявам! Успявам! — иска да крещи, но само забива молива в гумата за изтриване.

Тържеството му е най-краткото на света. Половин минута.

„Не подскачай като децата! — намесва се рязко и категорично разумът. — Помисли! Може би има някаква опасност? Не трябва ли всичко да се опече по-добре? Не трябва ли да позабавиш малко? Необходимо е да направиш така, че хората сами да те поискат! Ето така ако стане, всичко е наред!“

Затваря папката. Иска да остане сам.

Отива при Мануш.

— Майсторе — казва той, — от склада ни викаха да прегледаме резервната стомана!

— Иди ти! — сумти Мануш. — Не ми се гледат магазинерски мутри!

Младен покорно навежда глава и си тръгва. Но към портала.

„Защо да не се почерпя? — мисли си той. — Разбира се, така, без лигавене!“

Като го вижда, Желязко застава „мирно“. Младен му намига и се спуща надолу към града.

Есенна привечер. Ясното небе излинява и умира. Отраженията на залеза са тържествени, но към своя край…

Вечерният хлад се спуща откъм гологлавите хълмове, пътем поема тъжния дъх на умиращите треви, на спарените загниващи листа, на престарелите, красиви и в своята смърт полски цветя. Дъх, който не възбужда, не замайва главата, не разтърсва с буйни пориви, а само шепне:

— Край! Край! Край!

Навред, докъдето стигат очите, са се събрали всички цветове на света. Лимоненожълтото очарование на тополите, мрачната страст на изумруда в ливадите, безразличното към всичко кафено петно на дъбовата гора, мамещият виолетов сумрак на деретата, панаирджийската хубост на някакви керемиденочервени храсти и зад това — неземното величие на димящия планински малахит и над него излинялото небе…

И във всичко има нещо трагично близко.

Младен хвърля поглед навред. Очите му не спират никъде…

— Бригадирът Младен! — казва гласно той. — Участвува в разширения състав на инженерно-техническото ръководство, участвува… Но не! Това не е важното!

— Младене!

На скамейката зад завоя седи Виолета. Тя е разпознала стъпките му. Облечена е в пола и спортно яке.

— Мене ли чакаш! — възкликва той.

Странно! Какво търси тази нещастна жена в неговия живот? Какво общо има между тях?

Виолета му се вижда съвсем чужда.

Почти едновременно той се сеща за рядката й проницателност и потреперва при мисълта, че тя е могла да разбере.

Младен приближава към нея.

— Отдавна ли ме чакаш, Лета? — пита кротко той.

Тя загадъчно мълчи. Не е ли доловила нещо? Той чака и тръпне. Дали в тоя чудесен момент няма да се събори всичко?

Светкавична равносметка — каквото и да стане, той вече си е извоювал мястото, от което мъчно ще го побутнат.

— Отдавна! — казва тя с добре познат нему глас.

Той разбира. Отново е настъпило най-мъчителното й състояние — безпределният, страшен мрак на отчаянието.

Едва сега Младен вижда, че лицето й е по-бледо, по-изпито и е разтърсвано от нервни тръпки.

— Лета — казва той много ласкаво и гальовно, — ела да идем на езерото. Хайде, Лета!

Това езеро е любимото й място.

Той винаги се е страхувал, че ще настъпи ден, когато тя ще откаже да отиде и на езерото.

Виолета мълчаливо се вдига и, както много рядко се случва, протяга ръце встрани от Младен.

Той я улавя и повежда. Благославя спущането на вечерния полумрак. Вече е стигнал до онова положение, когато никой не трябва да ги вижда.

Тръгват по пътя напреко. Ще слязат на брега, оттам до заводските лодки. Едва ли в този час има някой. Пък и да има, не е за първи път. Ще влязат навътре и ще се върнат по тъмно.

„Трябва много да внимавам с нея — мисли той. — Ще бъде чудесно, ако хората възприемат нашето приятелство откъм най-добрата му страна. И ще бъде ужасно, ако си помислят обратното! Но едновременно — това, което за хората е благородно и добро, за нея е лицемерно и подло! Трудна роля!“

Пак се сепва. Дано и този път не го е усетила. Как може да мисли тия неща в нейно присъствие! Вече на няколко пъти тя отгатва с феноменална точност мислите му.

Виолета е погълната от себе си. Тънките й пръсти стискат ръката му. Той чувствува нервните импулси, чака да го заговори, ала тя мълчи.

Трябва да прекосят плитко дере. Той я вдига на ръце, както винаги, и се засилва да прескочи.

— Хвърли ме! — казва му тя. — Хвърли ме някъде!

Той гледа бледото, много нежно лице, треперещите устни, отпуснатото тяло с дъх на нещо невинно и много чисто. Не знае какво да й каже. Винаги се е боял да не го улови в празнодумство.

— Хвърли ме! — повтаря молитвено тя.

— Да те хвърля, но къде! — шегува се той, все едно нищо не е разбрал.

— Откъдето не мога да се върна! — казва тя. — Във водата!

— Ще ти стане много студено! — продължава да не разбира той.

— Само отначало! После ще ми бъде все едно!

Озарява го мисъл, която сигурно ще й подействува.

— Лета! — казва с възможно най-странния тон Младен, сякаш едва сега е разбрал нейното състояние.

— Лета, на тебе ще ти бъде все едно, но на нас — на баща ти, на мене — няма да ни бъде все едно! Ти пак мислиш само за себе си!

— Аз мисля и за вас! — отвръща тя вече с угризение.

Той я пуща на земята.

Между дърветата тъмнее езерото. Хрумва му — какво ли би станало, ако сега отведнъж тя прогледнеше. Как ли ще се промени цялата й представа за света? И най-вече за самия него?

„Защо ли пък не се оженя за нея?“ — пита се той, като съзнава, че това е напълно изключено.

Духа слаб вятър. Вълните се плискат о брега. Тя нагазва във водата и измокря сандалите си.

Лодката е нова, прясно боядисана, с мирис на смола. Младен настанява девойката и поема веслата.

„Защо ли не се оженя за нея!“ — пак се пита той и този път му се струва, че това не е така невъзможно.

Лодката леко се плъзга по набръчканата повърхност, плясъкът на веслата унася. Мълчат. Мракът ги застига към средата на езерото.

— Стъмни се, нали? — пита тя.

Стои като вкаменена, с изпъкнала гръд и развети коси. В полумрака лицето й има друг израз — съвсем неземен.

— Да — казва той. — Стъмни се!

Зад гърба им светлее ресторантът. Всичко наоколо потъва в сивочерното кадифе на нощта.

— Искам да ме заведеш някъде, където винаги е тъмно, където никога няма светлина!

Той се усмихва. Вече е слушал тия думи. Това е дъното на отчаянието й. Може би след малко ще се проясни.

— Няма такова място на света! — отвръща той, като си мисли, че я обнадеждава.

— Има! — казва тя. — Сигурно има! Не може да няма такова място! И там всичко е едно! И живото, и мъртвото!

— Живото и мъртвото никога не са едно, Лета! — казва ласкаво той. — Не могат да бъдат едно.

— Там са едно! — упорствува тя. — Нали в нощта всичко изглежда едно! И камъни, и хора!

— Изглежда!

— И в смъртта всичко става едно! — казва тя с тържествуващ глас.

Побиват го тръпки. Тя се изправя. Сега прилича на видение.

— Седни, Лета! — кротко казва той. — Седни! — мисли си, че би могъл да я извади от водата.

— Ако се хвърля, ако умра, нищо няма да се промени! — тя се вълнува. — Тъмното не променя тъмното, нали?

Той отпуща веслата и я улавя.

— Лета — казва той. — Не мисли тия неща!

— А какво да мисля? — шепне тя. — Какво да мисля?

— Хубави неща!

— Кои неща са хубави? — тя вторачва глава напред.

Той се обърква. Друга мисъл не му идва на ум.

— Музиката!

— Музиката е лъжа! — извиква гръмко тя. — Музиката е подла лъжа! И поезията е лъжа! А аз не искам повече да ме лъжат! Аз искам да зная истината и нищо повече! И я знам! Истината е една, за мене, за всички — тя енергично се обръща към него. — Сега виждаш ли нещо?

Той вижда нея, лодката, звездите, но казва:

— Нищо!

— Ти виждаш истината! — казва тя все така гръмко. — Нищо! Нищо! И ако нищо отиде при нищо, нали не ще измени нищо!

Тя иска да се отскубне, но Младен я държи здраво. Тя чувствува силата на мускулите му, разбира, че той няма да я пусне, и заридава.

Младен мълчаливо я прегръща. През тънката си риза чувствува гърдите й, топлината на тялото й.

— Лета — казва той, — ти забрави любовта!

— Когато хората не се виждат, няма любов!

— Това не е вярно! Ето сега и аз не те виждам! Но те обичам!

Тя повдига глава с познатия израз на ослушване.

— Наистина ли не ме виждаш!

— Не те виждам!

— И ме обичаш?

— Обичам те, Лета! — той се чуди на лекотата, с която произнася тия думи.

— Сега и ти си като мене! — тялото й отново се разтърсва. Младен погалва косите й.

— И ще се ожениш ли за мене? — пита остро тя.

— Ще се оженя! — отвръща веднага той, без да мисли.

— Днес!

— Когато поискаш, Лета!

— Искам днес!

— Добре — каза той. — Днес!

— Но ти не се радваш! — възкликва тя. — Ти само ме съжаляваш! Ти дори не искаш! Ти просто ме успокояваш!

— Не, Лета! Аз мисля и трябва да помисля! — казва невъзмутимо той. — Мисля за всичко, което трябва да се направи! Това е сериозна стъпка и аз съм длъжен да се погрижа…

— Ти мислиш! — повтаря неразбрано тя. — Ти не можеш! И аз не искам! Не искам!

Сляпата се отпуща унило на седалката. Той знае, че сега из целия път тя ще мълчи. Вече е успокоена. Кризата е преминала. Иде му наум — дали властите разрешават такива бракове? И каква сватба би станала? И още неща, които му изглеждаха фантастични…

Извива лодката. Връща назад.

Тя сяда точно пред него. Поставя ръце на коленете му. Това е добър признак.

— През нощта тревата пак ли е зелена? — пита.

— Не, тя не се вижда.

— Черна е! — казва сигурно тя. — А водата?

— И водата!

— И всичко ли?

— И всичко!

— А утре тревата пак ще бъде зелена, нали?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, Лета! Попитай когото искаш!

Оставят лодката и поемат по пътя към града. Той иска да й каже нещо весело. Сеща се как през деня Кичо от бригадата се хлъзна и цопна във варела с боя. Всички се смяха.

Тя го изслушва, ала не се смее. Не може да си представи изцапано с чернилка лице. Тя само казва:

— Защо се смееш! Той е паднал!

Младен разбира, че не е сполучил. Заговарят за екскурзията в неделя. Това много й харесва. Тя се впуща в планове, толкова бързо се съживява, дори му става чудно.

„Ето — мисли си той — сега тя е като всички!“

Спират пред тяхната врата. Тя улавя ръцете му.

— Обичай ме! — казва. — Обичай ме!

Отвътре светва лампа. Младен едва успява да освободи ръцете си, когато се показва баща й. Кой знае защо, винаги изпитва неудобство от него. Понякога му се струва, че директорът разбира поведението му, но го търпи…

— Прибирате ли се? — пита той внимателно.

— Тъй вярно! — бившият войник не може да свикне. — Бяхме на разходка из езерото!

— Из нощта! — поправя го тя.

Директорът гостоприемно кани. Нека влезе вътре. Още едно неудобство за Младен — напоследък често вечеряше у тях…

Виолета не го оставя да се колебае и буйно го повлича.

— Само пет минути!

И за лелята той е желан гост. Щом не иска да хапне с тях, няма да откаже едно сладко, нали? Директорът се интересува за квартирата му. Ако се чувствува притеснен, би могло да се уреди нещо в работническото общежитие. Виолета весело разказва за снощния квартирен фейлетон, който чула по радиото.

Младен чувствува, че е приятен на тия хора, че и те са му приятни…

„Защо да не се оженя за нея?“ — пак се пита той.

Това трябва да се обмисли внимателно. Не бива да се поддава на настроението си…

„Как би постъпил Иван? Сигурно би се оженил! Но неговото положение е съвсем друго!“

Директорът любезно го изпраща. Младен иска някак да му каже, че отношенията му с Виолета са много почтени и не така близки, както би могъл някой да помисли…

— Днес тя не беше добре! — казва той от вратата.

Директорът кимва. Знае това по-добре от всички.

— Какви са изгледите за нова операция?

— Никакви! — върху лицето на бащата замръзва мъчителна усмивка.

— Аз вярвам, че все нещо ще стане! — казва Младен.

— Ако не дойде много късно! — директорът му подава ръка. — Заповядай пак! Тя много държи на тебе! И ще ми е драго, ако бъдете добри приятели!

Младен потръпва. Смущава се и бърза да си върви. Бащата го бе разбрал.