Георги Марков
Мъже (20)

20

Вместо да работят — служат.

Вместо да мислят — слушат.

Вместо да решават — предрешават.

Вместо да живеят — съществуват.

Техният цвят е сивият. Сиви лица, сиви костюми, сиви сгради, сиво изкуство, сива наука, сиви… Ох, ако им паднеше, биха изсивили и знамето, и кръвта ни!

Иван

И пак както преди две години текат работните дни. Трамваят, вестниците, институтът… Иван, забързан, влиза в своята лаборатория.

— Добро утро — поздравява той.

— Дано! — отвръща Колманов и си налива в лабораторната чаша коняк. Той е в извехтяла манта, неугледен, небръснат. Пуши съсредоточено.

Лабораторията е с три бюра и няколко апарата. Няколкото лабораторни крана с идването на Иван са се увеличили. По бюрата са разхвърляни книги на чужди езици, множество дребни инструменти и жици. Иван облича мантата си и едновременно преглежда своите апарати.

Върху разграфената хартия автоматично перо е очертало през нощта неочакван връх, извисил се над цялата досегашна графична линия.

— Най-после! — казва Иван. — Отприщи се!

— На едно място се отприщва, на друго се заприщва — мърмори Колманов и му подава коняка.

— Сега не искам! — Иван се надвесва над апаратурата си.

— Одеве директорът беше тук — продължава небрежно Колманов.

— Каза ли нещо?

— Може и да е казал, но аз не го слушам!

— Снощи той побесня — припомня си Иван случилото се на вчерашното научно заседание.

— Снощи той, днес ние — продължава Колманов. — Няма да се размине така! Щом шефът си смени парфюма, предстоят действия! До снощи беше „Тоска“. Тая сутрин вонеше на „Ша ноар“…

— Виж ти! — казва Иван. — Парфюмена прогноза!

— Винаги предвещава някаква смрад!

— Безпокоиш ли се?

— Не! — казва Колманов. — Неприятно усещане.

Влиза Бенчев. Както винаги нервен, забързан, с развята манта.

— Ако това е институт — ругае той, — аз ще стана на…

— Прахосмукачка! — Колманов му поднася същата чаша коняк, която бе предложил на Иван. Бенчев отблъсква чашата и продължава:

— Цяла седмица един амперметър не могат да оправят! Големи приказки, големи организации, триста шефове, а парите свършени!

— Чудно ли ти е! — казва Колманов.

— Това не може да продължава повече така! — ядосва се Бенчев. — Каквото ти потрябва, все няма! Къде са тия пари? За идиотщините на Митрофанов кой знае колко са дали? А за нас няма!

— Защото не правим идиотщини! — доизпива чашата си Колманов.

Сега при тях влиза ръководителят на секцията им професор Пеев, беловлас и шишкав старик.

— Вие вчера на съвета какво сте направили? — Той се смее.

Колманов мълчаливо му поднася все същата чаша коняк. Пеев отказва.

— Каквото трябваше, шефе! — отвръща Бенчев. — Да знаеш само каква дисертация беше напраскал нашият Митрофанов! Ум да ти хвръкне! Сто и четиридесет страници, за да докаже, че бозата не е масло! И това наричат научен доклад!

— Митрофанов аут! — казва Колманов. — Такова удоволствие!

— Ако ми беше студент, щях да му пиша двойка! — казва Бенчев. — Кандидат на науките! Едва снощи разбрах докъде сме стигнали!

— Ружицки го размаза! — казва със злорадство Колманов. — Директорът си мислеше, че всичките му протежета ще минават метър!

— Другариии — имитира той. — Тук се създаде ненаучна атмосфера и аз не мога да продължааа!

— Тая заран не ме поздравява! — казва Бенчев. — А мадам директоршата ме гледа накриво!

— Ако снощният доклад беше минал, професурата на Митрофанов беше опечена! И ела да видиш какво поколение от студентчета митрофановчета ще отгледа! И академик може да стане, и петдесет години да лежи на гърба на държавата с вчерашните си глупости — отново се обажда Колманов.

— Въпреки критиката ви докладът ще се публикува! — казва Пеев. — И емоциите си остават за ваша сметка!

— Как! — възкликва Иван, който до този момент е зает с работата си. — При тази несъстоятелност ще го публикуват!

— Защо не! — отвръща Пеев. — Казват, че това е едно мнение по научен въпрос и дори всички да докажат неговата ненаучност, то си остава научно мнение. Ясно ли ви е! Ако напишеш триста глупости за космоса, ти се броиш за специалист по космическите въпроси. Ако напишеш пет безобразно лоши романа, ти си писател. Качеството на твоята дейност е втори въпрос!

— Пределно ясно, шефе! — казва Колманов. — Брои се актив по точки.

— Това е недопустимо! — обръща се Иван към Пеев.

— Защо? След като се практикува! Съжалявам само за Ружицки! Те няма да му простят! За кой път вече!

— Но той беше прав! — казва Иван. — Тази хипотеза, която Митрофанов с помощта на директора и Неделев налага, е съвсем неубедителна. За да се говори за потенциален минимум като теория на корозионните явления, трябват още много изследвания. Абсолютна неясност от термодинамична гледна точка! Мотивите са доста наивни… и се жонглира с термини, които нямат своето покритие… Ружицки беше напълно прав!

— Тъкмо за това ще си изпати! — отвръща Бенчев.

— Защо ще отмъщават на Ружицки! — продължава Иван. — Само за това, че мисли обратното! Струва ми се, че трябва да се сърдят на себе си…

Колманов свива устни и изтърсва:

— Сигма, не те виждам! — казва той по навика си. — Защо не си потърсиш работа другаде! Ще те вземат всякъде! Иди където щеш! В производството иди, наивнико… поне няма да се срамуваш!

Колманов говори с особена интонация. Някакъв безнадежден сарказъм, който приляга на неугледната му физиономия.

Откакто е тук, Иван почти непрестанно слуша дълги тиради за нередностите в института.

Научният съвет приличал на приятелско кафеджийско събрание. Половината от приятелите и роднините на Хаджикостов влезли в съвета. Като акционер той имал болшинство. Сам ръководел научната работа… на жена си. И естествено тя получила кандидатска титла за работа без особена стойност. Единият от рецензентите, известният нагаждач доцент Велимирски, написал смешна рецензия. И когато го запитали защо е направил това, вдигнал рамене. После научили, че му било обещано съдействие за конкурс. Този факт бил дори публикуван във вестника на министерството, но не последвало нищо освен една забележка. Приятелите използвали отпуснатите средства само за свои цели. С гръмки фрази, като жонглирали с научната специфика, те се представяли за бъдещи гении, обявявали разни нови теории, пълнели вестниците с обещания по този или онзи проблем… и изобщо играели на наука… А за сериозна работа нямало място…

Иван не беше склонен да приеме всичко това за чиста истина. Той вярваше, че Колманов преувеличава.

— Другарю Дойчинов — казва от вратата секретарката.

— Какво обичате? — сухо пита Колманов.

— Другарят директор… — каза с плаха тържественост тя.

— … професор доктор инженер Хаджикостов! — допълва Колманов.

… моли… — продължава секретарката на директора… — другаря Дойчинов да отиде при него.

Тя излиза. Иван поглежда учуден.

— Чуваш ли, Сигма! Вождът моли да отидеш при него! — провиква се злъчно Колманов. — Не се ли ласкаеш! И все пак прекръсти се и върви! Ако не вярваш у бога, повярвай у дявола!

— Не ви съветвам да защитавате Ружицки пред директора — казва му Пеев.

Иван не отвръща нищо. Спокоен излиза.

„Как се чувствуваш, приятелю? Ето го твоя прекрасен, желан живот. Ето го с действителното му съдържание! Къде е мястото тук на онази природна, начална простота, за която ти вярваш, че лежи в основата на всички взаимоотношения? Може би наистина съществува! Ще я потърсиш ли? Ами ако я няма?“

Хаджикостов стои прав зад бюрото в разкошния си кабинет. Той е замръзнал в монументална поза, досущ снимка на знаменит учен в работна обстановка.

През тънките паяжинни пердета струи матова светлина, блестят студено зелените листа на кактусите, блести черната политура на бюрото, блестят стъклата на библиотеката, блестят златните букви на книгите, блести полилеят, блести яркочервеният килим.

Академична строгост и изисканост. Научна внушителност и лукс. Тук не се говорят празни думи, тук не се допущат долни клюки и клевети, тук диша спокойната власт на нещо недостъпно за обикновените човешки умове.

— Дойчинов! Заповядайте! — Хаджикостов прави рязко движение, с бърза, отмерена крачка излиза напред, достига тесния кръг на средата на килима и величествено подава ръка.

Хаджикостов е висок, с атлетическо телосложение, запазено въпреки петдесетте и пет години, с възчервено, здраво лице, живи очи, понякога блестящи, пълни с енергия и страст. Косата му е безупречно сресана на пътека. Като че най-честият израз на лицето му е злата ирония.

Погледът му е или надменно презрителен, или надменно снизходителен.

Осанката му допълва общото впечатление за абсолютно осъзнато превъзходство.

Иван стисва подадената му ръка и веднага сяда на посоченото от директора кресло.

Хаджикостов тържествено се връща зад бюрото си, като напомня движението на статуя, поставена на колела.

Взима цигари (по-рано никога не правеше това), присяда на съседния стол до Иван и му поднася. Иван запушва.

— Как е ръката? — пита Хаджикостов.

— Благодаря, съвсем добре.

— Свикнахте ли вече с института?

— Струва ми се, че никога не съм го напущал… същата работа… същите проблеми (Иван би казал „нерешени проблеми“)… същите хора… същите отношения…

— Завиждам ви — прекъсва го директорът. — Да знаете какво е при мене! Откакто станах администратор, нищо сериозно не мога да предприема. Заседания, съвещания, планове, отчети…

— Навярно тази работа много ви харесва! — казва му Иван.

— Как може! — вдига рамене директорът. — Тя ме унищожава.

— Тогава защо я вършите?

— Нали трябва някой да я върши! — казва с тъга директорът. Той дълбоко вярва, че е жертва на обществена несправедливост, но трябва да носи кръста си заради щастието на другите… — Но изтече ли ми мандатът, край! Затварям се в лабораторията като вашия старик Пеев и започвам…

Иван е учуден. Директорът не прилича на себе си. Той невероятно се е изменил.

— Как е работата ви? — пита Хаджикостов.

— Едва тази сутрин… получих нещо по-интересно…

— Видях! — прекъсна го Хаджикостов. — Знаете моята слабост към вашата проблема. Но трябва да ви разочаровам. Това, което сте получили, е съвсем частен случай и може да ви подведе.

— Нищо не мога да кажа… — възразява Иван. — Трябва да се провери!

— Разбира се — продължава с кротък благообразен тон Хаджикостов. — Всичко трябва да се доведе до край… но аз ви помолих да дойдете във връзка с друго. Имам една лична молба към вас. Временно да ви прехвърлим в секцията на доктор Неделев. Вие знаете, че тяхната проблема и изобщо целият комплекс от проблеми са най-важни за нашия институт, включени са в държавния план и ние съсредоточаваме там много сили и средства…

— Но нали там е Ружицки!

— Работата е много. Трябва още един човек, и то квалифициран… разчитаме на вас!

— Другарю директор — казва почтително Иван, — предпочитам да завърша работата си по повърхностните напрежения!

— Разбира се, трябва да я завършите. Ние дори сме ви планирали всички апарати и пособия за… идущите години… но сега аз ви моля от името на ръководството да ни помогнете. Скоро ще проведем конкурс за още един сътрудник.

— Но нали все още нямаме място?

— Обещаха да прехвърлят бройка! Ние трябва да решим тези проблеми, Дойчинов, това е преди всичко дълг! Вие знаете колко надеждна е теорията за потенциалния минимум. Ние очакваме да получим сериозни теоретични изводи…

— Какви са предварителните резултати?

— Рано е още да се говори за по-особени резултати… при такъв фронт… Но теорията за съществуването на потенциалния минимум е почти доказана. Вие може да не сте съгласни с мотивировката на доцент Митрофанов, която, признавам, беше наивна, но това не значи, че идеята трябва да се отхвърля. Знаете още моите и на доктор Неделев трудове… На ваше място не бих се колебал! Тук е науката, а не в дребни специфични изследвания…

— Които също имат своето значение! — казва Иван. — Веднага не мога да се съглася, другарю директор!

— Помислете си, Дойчинов! Но моля ви, не по-късно от утре! Отнася се до другарска помощ! Без предубеждение! Вие ще се разбирате с доктор Неделев и ще видите колко интересно е всичко!

Директорът му подава ръка…

Иван излиза малко объркан. Беше очаквал едно, срещна го обратното. Директорът магически се бе превърнал в демократ… И все пак Иван не искаше да прекрати работата си по повърхностните напрежения…

— Всичко е толкова неясно — мисли той, докато върви из коридорите.

Минава покрай лабораторията на секцията на доктор Неделев и му идва наум да се отбие при Ружицки.

Залата е просторна, най-голямата в института. Сложен комплекс от скъпи апаратури. В дъното полуматирана стена, зад която в отделно помещение работи Ружицки.

Сред залата върви наперено Неделев. Придружават го Митрофанов и още двама души, всички в бели манти. Те стъпват внушително и тежко.

— Спокойно, Митрофанов — говори Неделев. — Ние ще прекратим това нихилистично отношение.

— Що за хулигански тон! — продължава Митрофанов. — Пред външни хора! Не мога вече да работя! Това е разрушаване на института!

— Продължавайте работата си, Митрофанов. Казвам ви, че ще се уреди. — Неделев спира пред сътрудничка химичка.

Иван прекосява залата и отива към матираната стена.

Ружицки кашля остро, мъчително. Очилата му подскачат и хвърлят отблясъци в малката стая. Ружицки свива устни, преглъща и ругае кашлицата и света.

Лицето му е брадясало много повече от лицето на Колманов и сред разсеяната светлина изглежда страшно. Особено страшни са очите му — с малки зеници и огромни бели полета.

Той държи ръцете си над виолетовия пламък на спиртната лампа и бавно изкривява парче стъклена тръба. От време на време мери кривината на око.

— Защо те пращат тук — избухва той срещу Иван, който му е разказал за предложението на директора.

— За да ти помогна — казва Иван.

— Тогава заеми ми сто лева — Ружицки се изправя. — Трябват ми.

— Заповядай — Иван му подава парите.

— Ще ти ги върна — казва Ружицки. — Не знам точно кога, но ще ти ги върна. — И продължава да нагрява тръбата. — Купувам отпадъци… имаш ли да ми продадеш един селенов елемент?

— Нали в лабораторията има? — учудва се Иван.

— Съветваш ме да го открадна? В досието ми ще напишат „краде държавни селенови елементи“. Ти знаеш ли, че съм задигнал сума инвентар… — Той изглежда като трескав. Изведнъж вдига глава и казва: — Сигма, недей да идваш тук…

— Защо? — Иван знае острия характер на Ружицки. — Ще ми бъде приятно да работим заедно…

Още от университета Ружицки минаваше за фантазьор. Болестно нервен, с остър ум и кипяща енергия, която държеше изправено туберкулозното му тяло, студентът Ружицки, внук на българка и поляк, се втурваше в най-невероятни изследвания, зъбеше се на установените правила и теории, подозираше професорите в догматизъм, възвисяваше и събаряше нови хипотези — понякога смешно наивни, друг път озадачаващо сериозни и задълбочени. Цял бе изтъкан от нерви, припряност и страст.

Здравето на Ружицки не беше така разклатено, но той никога не обърна внимание на болестта и последствията не закъсняха.

— Ако се уважаваш, ако смяташ да работиш нещо… иди си! — казва отново Ружицки.

— Толкова ли е безнадеждно? — след кратка пауза пита Иван. — Теорията за микропримесите е интересна…

— Великолепна! — извиква Ружицки. — Но прибави към микропримеса и един микромозък… който си избереш отсреща! — Той сочи през стъклото, където неделевци се разхождат. — И резултата можеш да определиш веднага! Търсят потенциален минимум, където изобщо не може да има намаление на потенциала! Гледай ги!

— Това не е основание да се откажем от една проблема — възразява сериозно Иван.

— Това и правя — казва Ружицки. — Но не тук!

— Тази насока е решаващо важна! — чува се гласът на Неделев отвъд стъклото.

— Много важна е! — продължава Ружицки. — Трябва му хабилитационен труд за професура! И ние трябва да му направим куп изследвания, които той ще представи със заключението, че желязото продължава да ръждясва! Лабораторни данни минават за научен труд!

— Но това е много интересно! — казва един от сътрудниците отвъд.

— Може да се види и в друг аспект — добавя с тежест Неделев.

— При това перспективно — казва Митрофанов.

— Гледай ги! — продължава Ружицки. — Велик маг със свитата си! Всички взаимно се навиват, че вършат нещо много важно, тънко, непроницаемо, от значение за цялата световна наука… какво зрелище! Откакто съм тук, реалният им резултат е равен на нула! Чу Митрофанов, нали? И продължават да се опитват да наложат потенциалния минимум, хитра и безполезна работа… като единствено научно мнение. Даже отново, моля ти се, ми подхвърлят, че другите схващания били буржоазни влияния, плод на капиталистическата идеология, която се е промъкнала у нас! Свинство!

Иван взима стъклената тръба от ръцете му, поглежда я и казва:

— Стига си я нагрявал, ще я изкривиш повече!

Ружицки продължава:

— Досега щях да им дам завършена работа. Отказаха да ми утвърдят темата, отказаха да ми доставят апаратура. Трябва да седя тук и да броя импулсите — той посочва апаратите около себе си — на просташките им напъни. Но аз ще си построя всичко! Ще гладувам, но ще направя апаратурата! — извиква силно той.

Ония отвъд чуват гласа му и се обръщат.

— Ще остана при тебе — казва Иван.

— Както искаш!

Тягостни предчувствия. Приближава нещо грозно и неприятно. Човек може да скочи встрани, може да избяга, може да затвори очи и да не види.

Но може и да го срещне.

Иван си отива по-рано, а Ружицки остава да довърши своята работа. И тъкмо тогава го повикват при Хаджикостов.

Този път директорът остава зад бюрото си, не поднася цигари, не любезничи, дори не го поканва да седне. Ружицки остава прав в средата на килима срещу бюрото и бърше очилата си.

— Вашето държане в института премина всякакви граници! — започва остро директорът с нетърпящ възражения глас.

— За какви граници говорите? — хладнокръвно пита физикът.

— Знаете много добре! В. последните две години си позволихте твърде много въпреки нашите съвети и предупреждения! Връх на всичко е случаят с доклада на доцент Митрофанов! В присъствието на външни хора вие се надсмяхте над работата на ваш колега, който защитава името на института. Единствената сериозна работа, която можехме да отчетем завършена за шестмесечието! Вие я провалихте!

— Работата на Митрофанов не беше нито сериозна, нито завършена! — отвръща с ясен глас Ружицки.

— Това мнение дръжте за себе си! — рязко отвръща директорът. — А вашето поведение в секцията на доктор Неделев? Вместо държавната работа, за която ви се плаща, вие се занимавате с разни частни изследвания кой знае по каква линия… и напълно саботирате тематичния план!

— Вече ви заявих, професоре — с ВЪЗМОЖНО сдържан тон отговаря Ружицки, — че не споделям предположението на доктор Неделев и вашето лично твърдение за съществуването на потенциален минимум при някои микропримеси. Това е бакалска реклама!

— Ние вече обявихме зависимостта между потенциал и концентрация! — за момент се отклонява от разговора Хаджикостов.

— Фиктивна зависимост, професоре! — казва като съдия Ружицки. — Тя не може да се обоснове нито физически, нито математически! Дори експериментално аз се съмнявам дали всичко това важи в електролитна среда!

— Докажете!

— Тъкмо това исках да направя и ще го направя! Но вие ме лишихте от елементарни условия за работа. Вие подценихте моята тема, която аз считам за по-перспективна!

— Скъпа и ограничена работа! — казва Хаджикостов. — И никой не ви дава право да пренебрегвате държавния план заради личните си предпочитания!

— Но държавният план може да се пренебрегва, за да се скърпват данни за хабилитационния труд на Неделев, нали?

— Вие не знаете какво говорите! — избухва Хаджикостов и ръкомаха.

— А вие знаете ли какво вършите? — отговаря със същия тон Ружицки. — Или мислите, че никога няма да ви се поиска сметка?

Хаджикостов е готов да скочи, но с върховни усилия се овладява.

— Слушайте — казва той, задушаван от злоба, — преди малко ръководството се занимава с вашия случай и реши да ви предложи да си подадете оставката! Това е най-добре за вас! В противен случай трябва да ви уволним заради системни дисциплинарни нарушения. И да възстановите незабавно повредения инвентар!

Настъпва тишина. Ружицки неочаквано се усмихва.

— Оставка от мене няма да получите, професоре! — казва той. — А инвентара откраднах!

— Тогава ще приложим закона и ще заведем дело за инвентара! — казва Хаджикостов и навежда глава. Знак, че повече не желае да говори.

— Ваша работа! — Ружицки се обръща и си тръгва. При вратата той съзира малък кран с апаратура за вакуум. Поглежда я, вслушва се в мотора на помпата.

— Не сте уплътнили добре! — казва той на Хаджикостов. — И охлаждането не е нормално! — и си излиза.