Георги Марков
Мъже (16)

16

Какво ме интересува утрешният ден? Какво ме интересува идущата година? Все някак ще се живее! И моля ви се, не ме закачайте, както и аз не ви закачам!

Сашо

Тази дървена къщурка прилича на забравен инвентар от стара приказка. Може би в нея са живели добри джуджета с лакът бради, със симпатичен тънък смях, с изключителни магьоснически способности. Върху малкото огнище те приготовлявали своите тайнствени питиета за размагьосване на хората, които злият дух е превърнал в свине и магарета.

Но приказката свършила и добрите джуджета изчезнали. На тяхно място се появили неразмагьосаните хора. Върху старото огнище вместо тайнствени питиета вряла греяна ракия. Благоуханието на ракиените па̀ри и мирисът на гъстия тютюнев дим завладели къщурката веднага след като първите хора издраскали на тавана имената си.

„Вава, Репо, Тотако и Сояро са страшни!“

Всеки, който е прочел този надпис, сигурно е почувствувал хлад на гърба си, загдето без разрешение е надникнал тук. Един пиратски кораб внушава реално по-малко страх, отколкото този поетичен дом в брезовата горичка, построен от градския народен съвет. И неслучайно педагогично неграмотните родители в града плашат децата си: „Ако не слушаш, ще спиш в къщичката!“ И неслучайно и най-непослушното дете става съвсем хрисимо.

Но Вава, Репо, Тотако и Сояро са вече легенда. След като са изпонаписали имената си на хиляди дървета и диреци, те напуснали къщичката и поели пътищата на размагьосването.

Сега на стената блестят изписани с катран нови имена — Сашо, Дългия, Бандерата и Коки.

Този следобед под имената се мъдрят и техните собственици, които вършат всекидневната си задължителна работа. Играят карти.

Любителят на естествени геометрични форми не би могъл да задържи възхищението си пред физиономията на Коки. Тя притежава съвършенството на футболна топка, сред която се усмихват кръгли очи, досущ очите, които първолачетата рисуват на слънцето. А устните на Коки природата е изплагиатствувала от българския куклен филм. Към всичко това някак съвсем естествено са прилепени малки ушенца, достойни за образа на всяка претенциозна красавица. Лек откос руси коси идва да допълни детската невинност на последния от четворката.

А гласът! Неговата ясна металическа интонация е толкова респектираща!

— Та-та! Та-та-там! Та-та!… — пее Коки и раздава картите със завидна сръчност.

За всички хора по света и за граматиката играта на белот е действие. За четиримата тя е състояние, което може да продължава до едно денонощие и дори повече. Трябва веднага да се каже, че проявленията на отделните характери в това състояние се различават от проявленията им в живота.

Спокойният, лъчезарен Сашо се превръща в заядлив полусклерозиран пенсионер с треперещи пръсти, с хриплив глас, с изкривена от приятни чувства физиономия.

Флегматичният Пепи става чевръст, зорко следи картите, брои, хитрува, инициативата е в него.

Малкият, бърз Коки е колеблив, дълго не може да разреши сложните противоречия между картите.

Най-невероятна е промяната при Дългия Сандо.

Като младеж Дългия Сандо може да е наивник и глупчо, като носач в завода може да е недобросъвестен и ленив, като син на родителите си може да минава за черна овца, но като белотаджия Дългия Сандо приближава съвършенството на езическите богове. Той е психолог, той е философ, той е стратег, той е практик, той е герой. Във всеки момент на играта Дългия Сандо може да каже безпогрешно у кого от четиримата какви карти има и кой какво възнамерява да играе. Един внимателен напречен разрез на главата му навярно би открил съвършенството на механизъм, прототип на бъдеща кибернетична машина за игра на белот.

И сега той прави любимото си движение — сваля картите.

— Едно за вас, пет за нас! — казва той, а играта току-що е започнала.

Противниците не възразяват.

Играе се на нещо обикновено — победените ще вземат кошницата и ще отидат в лозята да „свият“ малко грозде. Залогът е символичен.

— Да стягам ли кошничето? — Коки хвърля безнадежден поглед.

— Не! — казва Бандерата. — Сега ще ги изтупаме! Следващата игра започва с ожесточение.

— Коз! Коз! Коз! — реве Бандерата и се задъхва. В паузата спокойният глас на Дългия Сандо действува убийствено:

— Другите за нас! Още едно даване.

— Коз! Коз!… — малки надежди.

Коз! В последните десет дни това е най-употребяваната дума тук. И ако думите можеха да се износват, днес тя би звучала като „хос, хос…“

Нищожен шанс. Но Дългия Сандо с тон на съдия-изпълнител казва:

— Донесете гроздето! — и сваля каре валета.

Бандерата плюе.

Сашо се смее.

Коки ляга на пейката.

Състезанието, продължило пет часа, завършва. Приятелите се връщат към житейските си проблеми. В отдиха се разменят новини.

— Продаде ли го? — пита Бандерата.

— Не, ще го пазя за баба си! — отговаря Коки.

— По седемнадесет?

— По седемнадесет!

Този разговор отведнъж разкрива същността на цялата дейност на Коки.

Това, което за Дългия Сандо е белотът, за Сашо — футболът, за Бандерата — уличните стълбове, за Коки са отпадъците, вторичните суровини.

Дълго време преди кварталните отечественофронтовски организации да подемат акцията за събиране на вторични суровини, дребната фигурка на Коки бе пребродила таваните и мазетата на половината град. Безстрашен, когато трябва да защитава личните си интереси, с набито око, с инициатива, Коки използваше нощите за разчистване на никому ненужните отпадъци.

Съвсем естествено парите изчезваха в ръцете на Коки. Между приятелите се носеше мълва, че Коки е собственик на солидна сума, ала всички опити да научат нещо повече оставаха безуспешни. В съответствие със старите истини и държанието на Коки подсказваше неговата материална сила. На тримата оставаше като истински пролетарии да го презират. Наричаха го Боклукчията.

Разговорът, който откри дейността на Коки, се отнасяше за един стар железен креват. Бандерата го изнесе от дома си и го предаде на Коки срещу обещанието да делят по равно.

— Знаеш ли — обръща се Коки към Сашо. — На твое място в неделя ще играе Замби!

Пръстът е поставен в раната. Сашо побледнява.

— Кой ти каза?

— Знам! — Коки гледа съчувствено. — Така е! Що ти трябваше да се биеш!

Сашо става.

— Ако Замби влезе да играе в неделя, ще му строша кокалите.

— И аз ще ти помагам! — вика Дългия Сандо.

Още в първия си официален мач миналата седмица Сашо наби противников играч и веднага го изключиха от отбора.

— Няма да се бъркате, ще стане още по-лошо — предупреждава Коки. — Според мене трябва да отидем при Бабата.

Бабата е треньорът на местния футболен отбор.

— Никакви баби! — реве Дългия Сандо.

— И после? — пита Сашо. — Ще ме върнат, а?

— Може и да те върнат! — казва Коки. — Ще се помолиш, ще обещаеш, че друг път няма да правиш щуротии…

— Имат много здраве! Няма да ги моля! — Сашо е категоричен. — Ще мина и без тях!

— Ако искаш, аз да приказвам с Бабата? — отново подхваща Коки.

— Кажи им — намесва се Дългия Сандо, — че няма да стъпим на мач, ако не го върнат! И ще си пострада някой!

— Трай! — сопва се Коки. — Най-напред ще изчакаме мача в неделя. Ако нашите паднат, а аз съм сигурен, че ще ядат пердах, ще им приказваме с друг глас!

— Така трябва! — съгласява се Сашо.

— Всичко щеше да се уреди някак, ако не беше тази история с Госпожицата! — съобщава Коки, който страшно съжаляваше, че не е взел участие в разплатата. Дългия Сандо гръмко ругае.

На някогашния им съученик не беше трудно да разбере кои са похитителите на багажа. И той направи писмени оплаквания пред всички власти, включително и физкултурното дружество. Няма нищо по-категорично от съвпадението на фактите. В този случай това съвпадение пада върху главата на Сашо.

— Защо ли ние не си направим тим! — Дългия Сандо е озарен от идея.

— Може — саркастично се усмихва Коки. — Само че на белот!

Дългия Сандо е толкова чист, ни най-малко не долавя иронията.

— Разбира се! — възкликва той. — Кой ще ни излезе насреща!

Коки го оставя да лежи върху мечтите си за световен белотен шампион.

Сега за първи път в разговора се намесва Бандерата. До този момент той мълчаливо ги е слушал, без да ги чува.

— Бабата се навърта около Куклата! — съобщава кратко и ясно той. — Лапнал е!

Дъжд от спасителни пояси в океан с давещи се би предизвикал по-малко надежди.

Дългия Сандо се удря по рошавата глава.

Коки подсвирва.

Сашо се ухилва.

— Край! — казва той. — Всичко е наред!

— Или ще те върне в тима, или ще види на Куклата парцалите! — добавя Коки.

— Колкото хляб, толкова и сирене! — казва Бандерата.

Магическа пръчка променя атмосферата. Безнадеждността трябва да си отиде. Намерен е изход.

И веднага — щастливият упрек към Бандерата.

— Защо не каза по-рано?

— Дай вършачката! — командува Сашо на Коки.

Защото Коки е и акордеонист, защото акордеонът виси на пирон в къщурката.

— Като нямаме тапии, имаме си жени! — казва Коки, без да подозира, че формулира престара житейска истина.

Дългия Сандо танцува. Огромните му мотовили хвърчат из тясното пространство и напразно се опитват да догонят бързия ритъм. Той изпада в нов екстаз. Притваря очи, протяга ръка, обгръща невидимата талия на най-хубавата жена, която бедното му въображение е създало, и се отдава на най-сладки чувства.

Победоносното самочувствие на Сашо е върнало усмивката на лицето му — дваж по-щастлива.

А Бандерата? Той е отишъл да изпълни залога с кошницата, тъй като стомахът му не иска да се задоволи със символична храна.

— Кук-ла-та! Кук-ла-та! — тактува Сашо.

Дългия Сандо минава на характерни стъпки. Той е майстор импровизатор, той е сензацията на танцовите забави. По дяволите танга, валсове и прочие кракоклатеници. Вместо да показвате фалшивата красота на шаблонния ритъм, покажете истинската, живата красота на човешкото тяло! Това е теорията на Сандо.

Коки запява. Музика и тенекиен глас! Нали сега е векът на дисонансите! Но това не стига. Дайте крякане на кокошки, дайте мяукане, дайте тропане по кюнци и писъци! В потните тела прииждат горещи вълни, ръцете треперят, езикът иска да излети навън, обтягането на ушите създава ново усещане, ръцете чувствуват притегателната сила на космическото пространство.

Дългия Сандо плаче.

— Живеем! Живеем! — хлипа с гробищен глас той.

У Сашо се появява неочакваната способност да измисля нови думи!

— Корамдута! Корамдута! Корамдута!

Няма нужда от акордеон! Тухли по масата! По-добре с капака на чайника!

Опиянението уморява бързо.

Внезапно отвън долита остър женски глас. Нищо не може да подействува на приятелите така, както женският глас.

Тримата задръстват изхода.

На десет крачки пред къщурката е Бандерата с пълна кошница грозде. Но единия край на кошницата държи и не пуща момиче. То е ниско, тъмнокосо, с гневни очи.

— Пусни ма! — реве Бандерата и дърпа кошницата.

— Безделници и крадци! — вика момичето. — Няма да ви дам гроздето! Да не сте работили, лентяи такива!

— Пусни, ти казвам! — продължава Бандерата.

— Ще доведа цялото звено, ще видите вие! — продължава момичето, което очевидно няма никакво чувство за мярка.

— Хо-хоо! — Дългия Сандо знаменателно се чеше по темето.

Коки се спуща към момичето и светкавично го целува по устата. Момичето моментално пуща кошницата и зашлевява Коки.

Бандерата използва случая и се отдалечава с кошницата на почтено разстояние.

— Ела, мечко, изяж ме! — вика той отдалече.

Дългия Сандо жадно следи хубавичките крака на момичето. После, за да не остане назад от своя приятел Коки, отива при нея, навежда се и я вдига на ръце.

Момичето яростно го ритва в муцуната, като крещи:

— Пусни ме, маймуно! Само да си посмял да ме докоснеш!

Но Дългия Сандо едва сега се разгорещява.

Той я улавя в здравата си прегръдка и я внася в колибата. Коки я държи за краката, за да не рита. Момичето отчаяно се съпротивява, но не вика.

— Каква усойница! — казва Бандерата. — И като си помислиш за оня, който ще се ожени за нея!

Дългия Сандо я притиска. Момичето разбира. Още един отчаян опит и тя го ритва в муцуната. Напразни илюзии. Дългия Сандо е ял много по-сериозен бой.

Той прегръща момичето с решително движение, чийто смисъл е изписан върху развълнуваното му лице.

— Пусни момичето! — неочаквано остро, по войнишки командува Сашо.

Дългия Сандо не се подчинява. Опитва да сломи последната съпротива.

Тежкият юмрук на Сашо се стоварва с умерена сила върху челюстта на Сандо и го просва на пода.

Момичето става, оправя се и все още не може да се съвземе. Коки учтиво й поднася чаша с вода.

— Свиня! — казва Сашо и ритва Дългия Сандо.

Момичето преглъща:

— Да ми върнете гроздето!

— Дай й го! — нарежда Сашо на Бандерата.

Момичето поема кошницата.

— Марш оттука! — блъсва я Сашо. — Ще минем някак и без твоето грозде, гъска такава!

Момичето изчезва навън. Отдалече се чува плач.

Мълчание. Виновност. Огорчение. Тъжни мисли.