Георги Марков
Мъже (32)

32

Пресметнах, че не губя нищо.

Младен

В стаята всичко е така, както беше, преди да дойдат те. Етажерката с книгите е поставена на старото си място, вещите, които бяха в коридора, са внесени вътре, масата е отново до прозореца, а насреща снимката на тримата във войнишка униформа е свалена. И нищо от техния багаж не е останало.

Случайно или нарочно са запалили нощната лампа, върху чийто абажур е нарисувана червена камила? Там Сашо беше написал „Младен“. Химическият молив не може да се изличи.

Той оглежда всичко от вратата. Колебае се дали да влезе. Или да се върне, да си намери някаква работа.

Сяда тежко на кревата. Не се съблича.

Пак е спокойно, тихо, самотно, Пак е същото. И пак ще му бъде така удобно, приятно, нали? Може би най-добре е да си легне, да заспи и утре да продължи това, което е започнал.

Угаси лампата, Младене, легни си! Сашо не е сложил четката за дрехи в леглото ти, нито Иван ще чете до полунощ, нито ще те занимават с техните истории, нито хазяйката вече ще се сърди! Легни си, Младене, ти не губиш нищо, напротив, само печелиш! Легни си, Младене, сантименталностите са за жените и за учениците…

Не му се спи. Винаги е имал здрав сън, а сега не му се спи.

„Къде са те? Къде ли са отишли да спят? Как са пренесли багажа си? Сигурно на два пъти са се връщали! Сашо навярно ще живее у Данчето, но Иван! Не беше ли по-хубаво да не идват при него! Ако не бяха приятели, нищо подобно нямаше да се случи!“

Какво го интересува? Били са приятели, сега вече не са. Нищо не могат да му направят. Дори стана по-добре. Изглежда, че е полезно човек да се освободи от тежестта на приятелите си, щом много му натежат. Нищо не бива да го отклонява от този път, който е избрал. В историята има много примери на последователност. Да бъдеш последователен цял живот, това е повече от всякакъв героизъм, защото героизмът е моментно, краткотрайно явление (не беше ли такава историята на Иван с мината!), често пъти случайност. Последователността е повече от всяко човешко качество (и от всеки порок)… Тя е ритъмът на самото съществуване. Понякога той е безкрайно горд, когато помисли, че неговата последователност е равна на последователността на ударите на сърцето му. Сливането на живот с цел — това е най-висшата хармония, която могат да сътворят само единици между хилядите или милионите…

И тъкмо сега се опитаха да му отнемат тази гордост. Той си помисли, че съдбата го проверява. И се усмихна. Наистина се усмихна…

Вчера следобед беше събранието на партийния актив в завода. Младен не знаеше за истинския характер на дневния ред. Толкова пъти бяха обсъждали производствени въпроси. Впоследствие той строго се осъди за това незнание, което можеше да му струва доста.

Алекси го пресрещна в коридора:

— Научи ли? — попита го той. — Днес ще ни дерат здравата! Пристигнали са от окръжния комитет секретарят и още двама души… Преразходът, който направихме, ще ни излезе през носа!

— Само заради преразхода ли? — попита спокойно Младен. — Няма ли да засегнат и други въпроси?

— Всичко! — каза Алекси и добави: — ще ни измъкнат всички кирливи ризи!

— Който ги има! — отвърна Младен и веднага се отдалечи. Трябваше да помисли.

Истина беше, че работата на завода през последните няколко месеца не вървеше добре въпреки частични успехи. Младен бе разбрал особените отношения между директора и главния инженер. Между тях беше започнала война. Главният смяташе, че директорът е напълнил завода с некадърници, които тежат без никаква полза, и всеки път, когато той се опитваше да отстрани някой от тях, директорът се противопоставяше. Обратно, директорът смяташе, че главният инженер не си гледа работата, умишлено бездействува, за да го провали. Това разцепление на ръководителите доведе до разцепление и между обикновените служители и работници. И очевидни бяха последиците от тази война. Напразно капитанът се опитваше да ги помири на местна почва. Партийното бюро беше заседавало почти всеки ден в последните седмици, но, изглежда, резултат нямаше. Младен си помисли, че именно днес другарите от окръга са дошли, за да обявят резултата. Спрял се сам в коридора до прозореца, той се интересуваше само от едно — какъв ще бъде този резултат? Нито за момент не помисли кой е правият — директорът или главният инженер? Макар че единият му беше много близък, а другият чужд.

В този момент той забеляза главния инженер долу на двора. Спусна се по стълбите и го срещна на входа.

— Отиваш ли си? — попита го главният.

— Не — отвърна Младен. — Исках да ви попитам какво става?

— Това има ли значение за тебе? — главният втренчи поглед в него.

— Да — каза Младен.

— Тогава остани, ще видиш! — главният се усмихна непривично.

Той изглеждаше напълно сигурен. Младен го познаваше. „Трябва да изучиш най-внимателно характера на хората, от които зависиш!“

Тогава изведнъж му дойде на ум да преброи гласовете, които евентуално биха получили главният и директорът в партийната организация. Той тръгна по стълбите, като броеше:

— Алекси… Мануш… Папазов… Костов… — за директора той преброи четиридесет и един гласа.

За главния инженер — петдесет и пет. После чу директора да казва на Папазов:

— Или той, или аз!

И събранието започна.

Същата зала, в която го приеха за член на партията. Той пак седна някъде отзад, но си избра такова място, от което да може да наблюдава всички. Главният продължаваше непривично да се усмихва. Директорът бе блед. Алекси и останалите — неспокойни. Може би единственият, който бе останал непроменен, бе капитанът. Още веднъж Младен му завидя за сигурността. Неочаквано се опита да си представи как би говорил капитанът днес — за или против своя приятел директора. Младен не знаеше какво точно ще каже капитанът, но чувствуваше, че всичко, което би казал, ще прозвучи съвсем справедливо и честно. Той си представи гласа, интонацията, спокойната, отмерена реч, без увъртания, без хитрости. Такава реч би направила отлично впечатление.

— Какво? — попита го седналият до него Алекси. Младен разбра, че последните думи бе произнесъл на глас.

Пръв говори секретарят на окръжния комитет — млад, много енергичен мъж, както Младен знаеше, инженер. На този секретар със специалност никакви номера от промишлеността не му минаваха. Беше работил в предприятия и познаваше добре обстановката. (Колко полезно и чудесно е, че Младен постъпи като редови работник в предприятие!)

Думите на секретаря разкриха загадката, която го измъчваше.

— Систематическото неизпълнение на държавния план почти по всички показатели въпреки известни обективни причини, които ние приемаме, се дължи на груби грешки от страна на ръководството на завода, на директора!

После секретарят направи остър критичен анализ на дейността на директора.

Нарушения на технологическите процеси, преразход на фонда на работната заплата, постоянни рекламации, разстройство на колектива и пренебрежително отношение към направената му критика…

Секретарят, се опита да потърси и причините, но на Младен се стори, че причината е една, най-простата, най-очебийната — директорът беше стар за този голям и непрестанно подмладяващ се завод. Беше все едно един командир на пехотно отделение да го направят командир на ракетни части. Директорът беше стар, той не можеше да се подмлади по никакъв начин и това беше неговата трагедия.

„Но трябва ли младите да споделят тази трагедия? — Младен се усмихна. — Това би било неестествен компромис!“

Ако ръководните другари искаха да намерят директор на място, трябваше още сега да издигнат Младен. Той би направил с този завод чудеса. Би могъл в два-три часа да каже такива неща за производството, които малцина знаят, и най-важното, би могъл да ги извърши.

Някакъв стар, романтичен педагог преди години в гимназията бе казал: „Според мене има два вида характери — понасящи и нанасящи.“ А Младен още тогава си бе помислил — какво би се получило от съчетанието на двата вида, изразено така: „Понася, за да нанася!“. Човек с така съчетан характер би станал голям директор. И трагедията на остаряващия човек не бе ли всъщност изгубената способност да „нанася“, тържеството на способността да „понася“…

Секретарят на окръжния комитет завърши своето слово. Той каза ясно и недвусмислено:

— … Окръжният комитет на партията смята да вземе решителни мерки за подобряване на ръководството на завода, за подмладяване на кадрите и укрепване на колектива…

Директорът слушаше с наведена глава. Той беше и си оставаше „понасящ“. Само в един момент Младен видя очите му. Оглеждаше хората — кой ли би го защитил? Нещата не са така прости, както го обвини секретарят. Всички знаят как е работил той… Може би наистина не бе способен, но никой няма право да се съмнява в неговата преданост…

Изказванията започнаха. Пръв се изказа Алекси. Беше най-нетърпелив.

— Критиката, която окръжният комитет на партията ни прави, е справедлива и навременна! Но, другари, аз искам да обърна внимание, че нашата вина, на отделните ръководители, в никакъв случай не е по-малка от вината на другаря директор! Ние преживяхме тежки дни! Мнозина ръководители на цехове и участъци вдигнаха ръце!

— Къде е бил директорът в това време? — попита остро секретарят.

— Ние злоупотребявахме с доброто, другарско отношение на директора към нас! — отвърна Алекси. — Негова вина е, че не ни наказваше… а ни щадеше!

— Тук не е сиропиталище! — каза заместник-председателят на окръжния народен съвет.

— Така мисля аз! — Алекси седна смутен.

Настъпи неловко мълчание. Като че никой нямаше да се изкаже. Дори привържениците на главния инженер смятаха, че не може всички криви дърва да се стоварят върху директорския гръб… Вината за неблагополучието беше и негова, но и обща… Би трябвало, преди да се критикува директорът, да се кажат доста самокритични неща…

„Понасящи!“ — каза си Младен и се надигна.

Очите на директора, който го наблюдаваше, просветнаха. Още една добра дума ще бъде казана в негова полза. Другарите от окръжния комитет трябва да бъдат по-правилно осветлени. Нека го снемат, но той трябва все пак да си иде с чисто чело…

Младен беше спокоен, съсредоточен и ясен (нали точно така би изглеждал капитанът!)

— Другари, не бива да размазваме нещата! Партията ни учи да бъдем принципни и честни, да не крием нищо от нея, да бъдем с открити чела! Всички тук знаят доброто отношение на другаря директор и ръководството към мене, за което аз съм им задължен! Но когато партията пита за истината, ние не бива да се ухажваме един друг! Вярно е, че вина за тежкото състояние на завода имаме всички, но аз не мога да потвърдя, че всички не са работили! Ние сме голям завод, другари, а нашето ръководство и другарят директор са въвели такава практика, като че сме работилница от петнадесет души… Искам да запитам — колко пъти беше поставен въпросът за тесните места? Нито един път! Колко пъти директорът на завода нареди да се спрат машините, които произвеждат лошо качество? Нито един път! Важното беше да се избута планът! Колко пъти другарят директор самоволно разместваше хората от ремонтните бригади въпреки мнението на другаря главен инженер, че това спъва работата! Безброй пъти! На нашите дирекционни съвещания въпросите се разглеждаха само откъм външната им страна, да се размажат нещата, да се представи горе-долу, че всичко е наред, да се скрият дълбоките пукнатини…

Директорът беше смаян. Той гледаше очите на Младен и още не можеше да повярва. Тия очи го срещаха със спокоен, стоманен блясък, не трепваха и сам директорът трябваше да сведе своя поглед…

— Правилно! — каза заместник-председателят.

— Другарят директор предпочиташе да се огражда с безполезни хора и да пренебрегва мненията на главния инженер и на други другари, които не са му угодни… В завода можеше да се вярва само на определени хора, а другите се ползваха с пълно недоверие… Сега, другари, аз искам да се спра на известни факти, от които ще се види, че дори при липсата на някои суровини ние сме могли да изпълним плана…

И Младен продължи… никога дотогава не беше се чувствувал толкова силен и победоносен. Той усещаше, че онова, което казва, му донася печалба. Той се радваше, че беше изпреварил другите, които за момент се поколебаха, и каза онези истини, които те самите щяха да кажат. Но ги каза той! И всички след него щяха да тежат по-малко…

После станаха и други, критикуваха и се самокритикуваха, но хорото бе повел той.

Тържеството му щеше да бъде пълно, ако на излизане капитанът не се обърна към него и с нескрито презрение не каза:

„Дисциплина без морал! Страшно!…“

Отворѝ прозореца и си легни, Младене. Нека влезе чист въздух. Пролет е. И директор вече е главният инженер!… И неговите, Младеновите перспективи са още по-големи… Ще му дадат първи цех, най-големия… това е почти самостоятелен завод, с отделен началнически кабинет. Сбогом, дъсчена канцеларийке, сбогом, делнични дреболии. Иде празник. Ще командува инженери. Ще има дузина подчинени техници, ще има собствен план… ще се гонят проценти, каквито и дяволът не може да даде…

— Дяволска подлост! — бе извикал Сашо.

Бяха тримата. Те стояха прави, а той седеше както сега. Има-няма два часа оттогава…

— Историята с Виолета беше едно недоразумение! — каза Младен.

— Недоразумение! — извика Иван. — Ти уверявал ли си я, че я обичаш?

— Да — отвърна Младен. — Мислех така, сега видях, че съм сбъркал!

— Когато свалиха директора!

— Изтъка си платното, ритна кросното! — каза озлобен Сашо.

— Защо мислите така! — негодуваше Младен. — Да не би тя да е работила вместо мене? Да не са ми подарили разрядите, длъжностите! Всякъде, където съм отишъл, съм се справял с работата!

— Но как! — пак извика Иван. — Как си се справял?

Той се беше обърнал към него, полуразкрачен, с ръце на кръста, с решителност, която Младен за първи път виждаше.

— Ето как! — Младен стана и измъкна от чекмеджето ударническите си грамоти, значката на отличник, знаменцата. — Искат план — изпълнявам го! Искат качество — давам! Искат себестойност — давам! По шестнадесет часа на ден съм стоял в завода! И нито директорът, нито Виолета са работили за мене!

— Мислиш, че другите не са работили! Но той издигаше тебе!

— Защото имаше полза от мене! Ако бях лентяй, щеше ли да ме издигне!

— Ти беше редовен гост у тях, играеше на любов с това нещастно момиче, хората те почитаха — продължава малко по-спокоен Иван. — Как стана така, че именно ти удари нож в гърба на директора?

— Защото директорът имаше сериозни недостатъци! И аз го критикувах от принципни партийни позиции. Партията ме учи да не скривам истината и да не правя компромиси! — отвърна Младен.

Иван дойде съвсем близо до него, погледна го изпитателно и каза:

— Но грешките на директора ти бяха известни и по-рано, нали? Тогава не си посмял да му ги кажеш, въпреки че и тогава партията те е учила да бъдеш принципен и честен!

Не беше дошло времето за това! — отвърна Младен.

— Според тебе за истината трябва специално време! — вълнуваше се Иван. — Противникът да бъде мъртъв и да няма никаква опасност!

— И така да е — усмихна се Младен, защото този разговор започна да му досажда. В края на краищата от къде на къде ще дава обяснения.

Но Иван кипна.

— Слушай — каза му той. — С какви очи ти стана да говориш за грешките на директора! Директорът може да е бил виновен, но ти, който до вчера си бил негов близък и си го подкрепял във всичко, ти нямаш никакво право да си умиваш ръцете! Това е подло!

— Аз си направих самокритика! — отвърна Младен.

— И заради тая самокритика те повишават, нали! — каза Иван. — Как ще обясниш това?

— Не виждаш ли, че ни лъже! — обади се Сашо.

Тогава Младен направи последен опит да се сдобрят.

— Слушай, Иване — каза му той съвсем дружески, — дай да говорим човешки. Ти ме знаеш добре. Никога не ме е интересувало кой ще бъде директор! На мене МИ трябва простор, за да работя, за да се развивам! И който ми го даде, него ще подкрепям! Мое право е да търся простор за себе си и за работата ми!

— Това е долен кариеризъм! — каза Иван. — Как можа да го помислиш!

— Защо! — възрази Младен. — Способен ли съм да ръководя? Всички ще кажат — да!

— Аз ще кажа — не! — рязко отвърна Иван.

— По всички показатели моята бригада беше най-добра, моят участък беше най-добър, моят цех ще бъде най-добър!

— Това са лъжливи показатели! Лъжливи резултати! — каза Иван. — Защото ти ги постигаш с хитрост! Кажи какво си направил, какво си сътворил. Какво е излязло от твоята ръка освен организационни шашми?

— Но държавата печели от тях!

— Така мислят глупаците, които са ти дали наградите! А хората губят, защото ти с нищо не им помагаш! Ти им съсипваш здравето, изцеждаш им силите и обираш славата!

— ТИ си един подлец и мръсник! — изведнъж избухна Сашо. — ТИ можеш да се издигнеш нависоко, но ще си останеш свиня и един ден свинщините ти всеки ще ги види!

— Никога не съм предполагал, че можеш да стигнеш дотук! — каза с горчивина Иван.

— Какво искате от мене? — заговори с друг глас Младен. — Аз не съм ви поканил тук, за да ме обиждате! Дадох ви моята стая, постъпих другарски!

— И ние постъпваме съвсем другарски! — каза Иван. — Ти трябва да разбереш тия неща и да поправиш всичко!

— Какво? — Младен се изправи. — Не мисля, че имам какво да поправям! Всичко при мене е съвсем честно и чисто! Такъв е животът!

— Не цапай живота! — викна силно Иван. — Такъв си ти! И тия, които те издигат.

— Напуснете стаята ми! — остро и спокойно каза Младен. — Няма да търпя никой, който стои на пътя ми!

— Ванка! — скочи Сашо. — Да си вървим, че още малко ще му счупя главата!

— Ти път няма да имаш — каза му Иван, — ако не се върнеш назад!…

С това се свърши.

Оставиха му червената камила върху абажура.

Но защо не си легне. Защо мисли върху всичко това. То няма никакво отношение към неговите планове.

Проживя досега без приятели, ще живее и занапред. А когато утре стане много голям човек, тогава може би ще го потърсят, ще разберат какво са направили и ще се извинят…

Те ли?

И капитанът с тях!

Утре ще трябва да ги срещне, ще работят под един покрив…

Някой е смъкнал тавана на стаичката съвсем ниско, до устата му, до гърдите му. Тоя таван го притиска.

Някой е оголил стените. Човек сред вар.

Някой е закрил света с черното паспарту на нощта само и само да го остави самотен…

Някой е оставил да свети лампата с отвратителната червена камила, за да види всичко…

А до онази вечер беше съвсем друго… Сашо разказваше за сватбата си с Данчето, питаше ги кой какво ще му подари. Иван обеща сервиз за дванадесет души. Младен каза, че ще му подари кухненски бюфет. Сашо каза, че ще трябва да подарят нещо и на дъщерята на Данчето, тъй като той щял да я осинови. И още, че трябва да напишат писмо на инспектора Баров и да го посъветват за прилично държане. Като писмото ще подпишат с „началник участък“ и „началник лаборатория“. Инспекторът Баров много обичал титлите и изобщо големите приказки. В никакъв случай да не пишат, че синът е бояджия и че може да галопира върху стълба на завода…

Сашо щеше да им дърдори до полунощ. Тогава дойде капитанът. Не му се спяло и решил да види момчетата.

— Ако се сместите малко, може и аз да спя тук! — каза им той.

И на Младен беше драго, че капитанът ги има за близки хора, че ги обича…

После говориха за звездите. Иван им разправяше, че имало звездна материя със страхотно тегло. Един напръстник такава, материя, донесен на Земята, би тежал хиляди тонове. И те се чудеха. Иван им разправяше, че имало двойни и тройни разноцветни звезди и ако около тия звезди има планети с жизнени условия, то животът на тях би бил невероятен, фантастичен.

И пак южнякът свистеше в комините, и пак се чувствуваше пролетта.

— Пак наша пролет! — каза капитанът.

А Младен искаше да му каже: „Нека всички пролети занапред са наши!“ Защото той не знаеше какво ще стане на другия ден.

По-предишната вечер беше с Виолета. Взе я от дома и отидоха нагоре, към Балкана. Снегът се топеше, навсякъде беше кално. Но тя имаше прекрасно настроение, подскачаше и се радваше. Записала на магнетофона някаква лирична поема и я заучила. Декламираше и го целуваше. А Младен си мислеше, че тя е чудесен човек, че устоява пред слепотата си…

И тя знаеше, че му е приятна, и се радваше. На връщане той я пренесе през реката. Тя лудуваше в ръцете му и замалко не паднаха във водата…

Но за какво си спомня всичко това! Ученически, смешни неща! Той е „нанасящ“ характер и какво трябва да направи, когато всичко е наред. Да се смее!