Георги Марков
Мъже (3)

3

Не ща да ме учите! За вас времето е багаж, с който ви товарят всяка сутрин, докато подвиете коленете!

За мене е вино, което не ще седло!

Сашо

Има ли нещо по-богато от здравата младост, красотата и силата, събрани на едно място! Има ли нещо по-приятно от съзнанието, че ги притежаваш и всички с радост или със завист ти признават това? То е предостатъчно, за да се роди най-победоносното самочувствие в света.

При това вече си отбелязал гол във вратата на противника, и то не какъв да е гол, а от „воле“, другарите ти вече са те разцелували, войниците от поделението са викали „ура“ и най-важното — някъде в средата на публиката върху познато лице е светнала усмивка!

„Виждаш ли ме, Данче! Виждаш ли ме колко съм силен, колко съм пъргав и бърз! Кой може да ме стигне! Кой може да ми вземе топката! Гледай, по пет души лъжа! А така мога да играя до довечера! Не до довечера, а до четири и половина! Не съм забравил!“

И навярно дошлите за първи път питат: „Кой е този красавец? Кой е номер седми от войниците? Какъв спринт!“ И навярно всички вкупом отговарят:

— Нашият Сашо! Сашката, бе!

Играе се традиционният месечен футболен мач между спортистите от военния завод и тия от охраняващото поделение. Футболистите на завода са по-обиграни, защото от години работят заедно, свикнали са един с друг. Тия от казармата менят всяка година своя състав, но въпреки това понякога играят добре. Случват се години, когато пристигат да служат и по-опитни футболисти.

Топката отново е в центъра. Недоразумение в отбраната на военните и резултатът е изравнен. Един на един!

Сашо побеснява. Да изравнят, когато той мислеше мача за решен! Отгоре на това са и по-слаби! И както преди малко всеотдайно се радваше на себе си, така всеотдайно сега той се хвърля напред.

Тича при другарите си! „Момчета, бой до последна капка!“

Връх на всичко е подигравателната усмивка на „оня“. По някаква игра на случая ляв защитник на заводския отбор е Марин Лавкаджията. Слаб, чернокос, с неприятно лице, винаги нервно, винаги подозиращо. Съпруг на Данчето. Вместо да гледа топката, той гледа жена си, вместо да следи играта, следи Сашо и онова, което най-много го измъчва, е, че не знае как да постъпи и какво изобщо да направи. Да срита ли Сашо през краката, да изгони ли жена си, да се откаже ли от играта, да се направи ли, че не вижда, защото всичко това са си само подозрения и нищо съществено, и т.н. Капнал е от умора. Лесно ли е да пазиш такъв дявол? Защо не свършва този мач! Защо му трябваше да играе днес! Яд го е, като си помисли, че в същото време би могъл да стои отстрани и да гледа или пък да се излежава преспокойно. Ала ето и за него удоволствие! Изравнителният гол, който центърът отбелязва!

Марин минава под носа на Сашо и му се изхилва, а след това отправя същия смешно горд поглед и към жена си, която продължава да се усмихва.

Сега топката е у Сашо. Той се спуща покрай страничната линия, преминава в хубав стил двама противникови играчи и застава на три метра от Данчето. Срещу него сумти Марин, наежен, решен да смачка противника пред очите на жена си.

Лицето на Данчето С нищо не издава символичния смисъл на предстоящия двубой. Тя само се усмихва. Не е красавица. Обикновена жена, чието лице сякаш прилича на тукашните делници, на спокойната, просмукана дълбоко В атмосферата простота, на кроткото изсивяло есенно небе. А кадифените усмихнати очи напомнят тихата ласка на ясния есенен ден. И чувство за зряла, напираща младост, обещание за нежна, топла нощ. Тия есенни дни подмамват към щедри богатства…

В нейната усмивка има вродена обичливост, тръпнещо очакване на нещо близко, което ще долети с оная поетична волност, с която само тия неща долитат…

Тя не следи играта, нито двубоя на двамата мъже, които наивно си въобразяват, че цялото й внимание е в тях, а гледа на всичко с щастлива разсеяност…

Марин се е разкрачил непредпазливо. Сашо хитро провира топката между краката му. Сред публиката избухва смях.

Марин се извръща гневно към жена си, която не е трепнала. Сашо също я поглежда. Разбира, че тя не е видяла, нито е оценила неговото майсторство, и предизвикателно изчаква Марин да се обърне. После започва да го лъже, възхитен от изобретателността си. Никак не е трудно на здравия като скала Сашо да мотае по игрището тънкокракия Марин, който все повече се озлобява и опитва на няколко пъти да ритне противника в краката. Публиката свири, дюдюка, но съдията, безпристрастен като всички футболни съдии, се прави, че не вижда.

Само Данчето не забелязва нищо.

Сашо излъгва решително Марин, обръща се и тръгва към вратата. Устремът му е непреодолим. Гол!

Отново прегръщане, целувки, овации от публиката. Сега сашо като че не стъпва по тревата, а се възнася. Не знае в коя посока по-напред да се пъчи. За него играта е свършена. Туря ръце на кръста и се обръща към Данчето. Без да държи сметка за съпруга й, който се намира на няколко метра от него, Сашо продължително се взира в младата жена.

Всеки, който види това продълговато, красиво и мъжествено лице, тия сини очи и най-вече техния преднамерен, многозначителен израз, не може да не разбере неговата слабост. Щом срещнат хубава жена, тия очи засияват, устните с тънките мустачки се полуотварят в чистосърдечен възторг и дълбоко възхищение, които ласкаят. После идва най-силното му оръжие — дързостта, която обърква, смайва, пленява. Останалото свършва женското въображение, което превръща изхайлазената физиономия на безгрижния любовник в единствен кумир на любовта.

Данчето трепва. В миг забравя къде се намира. Веждите й се повдигат в нямо учудване, в очите й бликва нова светлина, която отведнъж превръща лицето й в истински красиво. Обзема я дълбоко, замайващо вълнение, сякаш отдавна чаканото е дошло.

Публиката остава вярна на играта и не обръща никакво внимание нито на Сашо, нито на Данчето. Ала Марин вижда всичко. Изтичва към страничната линия и реве:

— Защо си се домъкнала тука! Нямаш ли в къщи работа!

Данчето го поглежда с недоумение. Какво иска този човек? Ах, това е съпругът! Покорно навежда глава и си тръгва. Не се обръща.

Марин тичешком заема мястото си на терена, без да погледне някого.

Сашо е развеселен.

„Ама глупак! — казва си той, поема топката и заиграва. — След два часа ще се разберем!“ — поглежда с предизвикателна усмивка нещастния съпруг.

Съдията дава края на мача. Победителите поздравяват и тичешком се отправят към казармата. Това е последният мач на този отбор. Половината след месец се уволняват.

Сашо излиза от умивалнята чист, свеж. По пътя за помещението го срещат войници.

— Браво, Сашка! Ама шут беше! Ти си златен бе, Саше!

Той е свикнал да го ласкаят и само се усмихва.

На стълбите го застига Младен.

— Ела малко насам!

Сашо се чуди. За какво става дума. Младен му е отдельонен командир.

— Защо правиш щуротии? — пита ефрейтор Младен с възможно най-служебен тон.

Сашо пак не разбира.

— Защо подкачаш жената на Марин? Можеше да стане скандал! Излагаш я публично! Оня побесня!

— Побесня ли? — чистосърдечно се учудва Сашо.

— Оставаше само да се сбиете!

— Искаш да кажеш, оставаше да го набия!

— А после! — Младен въздъхва. — Слушай, не искам да ти чета морал, не ме интересуват твоите истории, но те съветвам — не си пъхай там главата! Имаш къде!

— Ами ако я пъхна! — Сашо го гледа подигравателно. — Какво ли ще стане с отличното ти отделение! Как ще преживееш един месец без похвали и награди!

Младен преглъща, макар че му иде да го цапне през устата.

— Слушай — казва кротко той, — довечера сме на гости у Марта! Ще дойдеш ли?

— У Марта! — Сашо искрено се учудва. — Ще дойда, защо да не дойда. Това е птица и три четвърти!

— Тогава излизаме след малко заедно!

— Сега не мога! Уморен съм! — лъже Сашо. — Ще се видим в града!

Младен подозрително размишлява. А другият пресмята колко ли време ще му отнеме Данчето. Споразумяват се за среща в градината…

Вътре в ротното помещение е тихо, няма никой. Отпускарите са заминали за града, другите ще идат на кино.

В ъгъла до прозореца седи Иван. Облакътил се е и гледа навън.

Като го вижда, Сашо отива към него.

— Беше ли на мача, професоре? — той безцеремонно присяда до него.

Иван се сепва.

— Не бях, Саше… казват, че си вкарал два хубави гола! — той се усмихва извинително.

Сашо махва с ръка.

— Това не е толкова интересно! — той замълчава за миг и внезапно пита: — Знаеш ли я Данчето? От металния цех! Не може да не си я виждал… — той иска да каже „жената на лавкаджията“, но замълчава. Вместо него Иван казва:

— Жената на лавкаджията?

— Да! Беше на игрището… трябваше да я видиш! Професоре, това е жена от горе до долу! Разбираш ли какво значи жена! Едвам миналата седмица я забелязах! Сега имам среща с нея! — той става. — Мисля, че работата е наред!

— А мъжът й? — Иван продължава да гледа през прозореца.

— Какво ме интересува мъжът й! Като не може да си я задържи, аз ли ще му я вардя! Тя е луда по мене!

— А после?

— Какво после! Днес съм тук, утре ме няма! Тя много добре знае това! Нито съм я лъгал, нито ще я лъжа! Виновен ли съм, че не живеят добре! Какво ще ти разправям, тоя мухльо не заслужава такава жена! — Сашо отново присяда до Иван, гледа го кротко, полувиновно, равнодушно и се засмива. — Знам, че не одобряваш, нали?

Иван мълчи.

— Но да беше я видял! Един приятел казва, че жените имали две лица. Едното било „лице за всеки ден“, за пред домашните, за пред мъжа, за пред службата, за пред света. Другото било „лице за празник“. Днеска лицето на Данчето беше такова! Ти виждал ли си лице за празник? Е, защо пък да не празнува? Няма ли право?

— Не знам! — Иван го гледа изпитателно. Сашо прихва.

— Ех, професоре, такъв и ще си умреш!