Георги Марков
Мъже (30)

30

Жените са чудни, когато освен жени са и майки.

Сашо

Редовната смяна напуща работа в четири часа. Няколко минути по-рано при порталната врата пристига Сашо. Отново е облечен във войнишка униформа, с лъснати обувки, с накривено кепе. Откъде е взел дрехи, как е успял да се самомобилизира, това ще остане тайна.

Часовият Желязко се смее. Какво ли е намислил тоя Сашо! Само да не стане някоя каша.

— Бъди спокоен! — казва Сашо. — Ти ще стоиш само две минути в караулката и няма да излизаш! И отвътре можеш да си гледаш работата!

Желязко е съгласен. И бездруго, когато е студено, влиза в караулката.

Другият застава до бариерата, както бе стоял в продължение на близо две години, само че без оръжие.

Жадно гледа към двора на завода. Работниците от редовната смяна са малко. Двадесетина жени и толкова мъже. Всички бързат, гонени от студения вятър, от острите като зърна на градушка снежинки. По заледения асфалт се върви трудно… Данчето я няма.

Минават още неколцина. Дворът опустява.

— Свършиха се двете минути! — казва Желязко, като подава глава от караулката.

— Стой там! Още малко! — вика му Сашо. — Още една минута!

„Да пратя ли да я извикат?“

Не иска да се откаже от намерението си. Вярваше, че само така би трябвало да се срещнат, за да бъде истинска среща! Докато вършеше приготовленията си, той се вълнуваше, изживяваше всички предстоящи моменти, представяше си ги с най-големи подробности. И сега му е невъзможно да си отиде, да я потърси у дома й или другаде.

„Ако се срещнем тук — бе решил той, — всичко ще бъде много хубаво! А ако не се срещнем…“

Малка жена в тъмнокафяво палто и с червеникава забрадка излиза от първата насрещна сграда. Лицето й не се вижда, но фигурата, но походката… Сашо улавя желязната тежест на бариерата. Не усеща, че пръстите му залепват върху ледено студения метал. Снежинките бодат като игли премръзналото лице, пръстите на краката му са изтръпнали, вятърът вее шинела, но той стои и слуша силните удари на сърцето си, което с мощни тласъци праща топла, весела кръв навсякъде.

Жената идва все по-близо. Върви с наведена глава, сгушена в голямата кожена яка на палтото си, почти забулена от забрадката. Върви с познатата бърза, неспокойна стъпка, с лекото, женствено, грациозно поклащане… Тя е само на няколко крачки, може би ще отмине. Часовоят смъква безшумно бариерата, прегражда й пътя. Жената, сепната, спира пред гредата, вдига очи…

Свитото от студа лице се отпуща. Страните леко потръпват, пламват, веждите се повдигат в нямо щастливо учудване, топлите кадифени очи просияват и полуотворените устни не могат да произнесат никаква дума.

Той вдига бариерата, протяга ръце, сграбчва я и с все сила я притиска.

Данчето и Сашо.

Две премръзнали бузи се събират, за да се стоплят. Той целува устните, челото й, заснежените коси, повдига с ръка нежната топла брадичка, гледа я и отново я целува, и отново я милва, и отново я притиска. И никой не проговаря нито дума.

Желязко се е опулил през стъклото на караулката. Ах, този Сашо! Пак женски истории! Кога ли ще му дойде умът в главата!

Данчето слага глава на гърдите му.

„Ти, моя златна светлина, не ме излъга! Ти ми го обеща! Ти ми го доведе!“

— Защо си на пост? — сепва се тя. — Мобилизираха ли те?

Той мълчаливо и весело сочи караулката с Желязко. Нали искаше да го срещне при бариерата?

— Само си се преоблякъл?

— Само съм се преоблякъл!

— Заради мене!

— Заради тебе.

Той я гледа.

— Да вървим! Хайде! — казва тя и го улавя под ръка. Ех, тоя жест!

Чиста женствена обич и омайна топлота, и любовна радост, и безгранична всеотдайност, и достойно другарство.

Те вървят редом върху поледицата на асфалта — нежна пролетна трева, най-ласкава, най-свежа. Защо не поседнат?

Те вървят срещу студения източен вятър бръснач — кротък летен зефир, събрал аромата на разцъфтелия живот. Защо не останат по-дълго?

Те вървят под враждебните сиви очи на небето — топла зимна прегръдка, която приближава, слива…

Той прави големи крачки, а тя подскача смешно, неестествено. Не се питат накъде отиват. Всичко им е известно.

Градът остава назад. Заводът — вдясно. Пред тях Балканът спи, завит в дебелия юрган на мъглите. Нека идат да го събудят.

— Ще си заминеш ли? — пита тя, убедена напълно, че той няма да си замине.

— Дойдох да работя в завода! — отвръща Сашо.

— Какво ще работиш? — не от любопитство пита тя.

— Не зная… — смотолевя той. — Казаха ми нещо… шприцьор…

— Това е чудесно! — възкликва тя. — Ще боядисваш метални конструкции, намален работен ден…

Той разбира, че „чудесно“ не са металните конструкции, нито намаленият работен ден, а другото, което предстоеше…

— Знаеш ли — тя пъхва ръката си в неговата, — аз чувствувах, че ще се върнеш! Не можеше да не се върнеш!

— Можеше! — иска да упорствува той, веднага се сеща за бюрото в банката и добавя: — Не можеше!…

И пак вървят нагоре, нагоре…

Пред тях, на стръмнината, е разперил клони грамаден стар дъб — сърдит на студа, на снега, на света.

Той я повлича през навеяните преспи към дъба. На завет.

Тя го оглежда критично. Съпруга, която среща мъжа си от дълъг път.

— Много ли жени имаше там? — пита Данчето.

— Много! — казва с неприятна гримаса Сашо. По-добре да не говорят за тях.

— И с всички ли ти беше хубаво? — настойчиво пита тя.

— Не, с нито една…

— Не ме ли послъга?

— Никога не съм те лъгал!

— А други лъгал ли си?

— Случвало се е… — той се усмихва.

— Не така, усмихваш се като уличен любовник! Усмихни се хубаво!

Тя обвива с две ръце шията му.

— А как ти дойде наум да застанеш на портала?

— Така. Измислих го! Нали в писмото ти…

— А защо не ми писа?

— Не знам.

Той прекарва ръка по набраздената, изсъхнала и твърда кора на дъба. Поглежда нагоре.

— На колко години ли е?

Тя проследява погледа му.

— Казват, че бил над петстотин.

— И ние ще изкараме по петстотин! — казва Сашо. Струва му се, че е изрекъл голяма глупост, затова се изчервява.

— Най-малко! — отвръща тя, разтваря шинела му и пъхва главата си.

Сашо рови с пръсти косите й. Това е Данчето. Би могъл да я познае със затворени очи между хиляда. Само по косите. Или по едва доловимия аромат на йялото й.

— Много спокойно чука сърцето ти! — казва тя.

— Имам спортно сърце!

— А футбол ще играеш ли?

— Може и да играя.

— Искам да играеш! — казва тя. — Ти си страшно хубав, като играеш. Никой не може да се сравни с тебе!

— Ще играя! — отвръща зарадван той. — И ще им пръсна мрежата от голове.

Тя отново вдига очи. Прилича на сгушено зайче. Иска да я завие цялата в шинела.

— Знаех, че ще се върнеш! — отново казва тя. — И това ми стига!

— И на мене! — Той я целува силно, настойчиво. — Тук е завет… — казва той. И след малко: — Нали не ти е студено?

— Не! — отвръща Данчето. — Не ми е студено!

Усмихва се така, както винаги се усмихваше на него.

Вятърът пищи и гони снежинките по белите подбалкански хълмове, но старият дъб дори не помръдва. Той пази завет.

— Ще му казваме нашия дъб! — казва Сашо, като закопчава шинела си.

— Може всеки ден привечер да идваме тук! Нали?

Тя отново го улавя под ръка и тръгват назад.

Би искала да му каже много неща — как напусна мъжа си, колко неприятен беше разводът, как успя да вземе детето при себе си, колко тежко й беше, че всички приказваха „скитала с войници“, колко пуста беше тая зима и…

Ала всичко това й се вижда излишно. Важното беше, че той е тук.

Смрачава се, когато навлизат в градските улици.

— Искаш ли да влезем някъде? — пита той. — Да се посгреем?

Тя кимва. Съгласна. Нека влязат, където иска.

Сашо познава малко квартално ресторантче. Войниците идваха тук. Беше уютно, прибрано. И обикновено няма хора.

Мирис на подово масло, многозначително усмихнат сервитьор-управител-бюфетчик, мъждееща петнадесетватова електрическа крушка, кафяви маси без покривки.

И печка, която не топли.

Едва ли на света има по-подходящ ресторант.

— Ха! — възкликва сервитьор-управител-бюфетчикът. — Откога не сме се виждали!

— От оня ден! — отвръща със същия фамилиарен тон Сашо.

— До колко часа ти е отпуската? — пита онзи. Сашо поглежда Данчето.

— До колко часа ми е отпуската?

Сервитьор-управител-бюфетчикът поверително казва:

— Питам, защото след половин час ще имам задушен заек, какъвто не сте яли, нито ще ядете втори път!

— Отпуската се продължава! — казва Данчето.

— Нещо за стопляне?

— Голяма гроздова! — Сашо поглежда Данчето въпросително.

— Мъничка за мене! — казва тя.

Остават сами. Един срещу друг.

— Тук правят чудесни зайци! — започва той.

— Ти ял ли си! — недоумява тя.

— Не… предполагам…

Над тях някой засвирва на акордеон. Навярно дете, което се учи. То повтаря една и съща мелодия и бърка на едно и също място.

— Това е синът! — казва сервитьор-управител-бюфетчикът. — Много е музикален! Осемдесет баса!

— Има и над сто — Сашо си спомня акордеона на Коки.

— А, те са съвсем музикални! — сервитьор-управител-бюфетчикът говори с безпогрешна категоричност на литературен критик.

Данчето се смее.

— Кажи ми… как реши да тръгнеш? — пита тя, за да се освободят от присъствието на другия.

— Избягах… — отвръща той.

И започва да й разказва цялата история от пристигането си у дома след уволнението до последния скандал с баща си и бягството при Иван.

Тя внимателно слуша. Страхуваше се да не е променен или пък да се е излъгала. Но колкото повече разказваше, толкова по-ясно й ставаше, че той е същият, може би малко огорчен.

Когато той разказва за пътуването с влака, тя трепере при мисълта, че е могла да го загуби.

Музикалният син продължава упражненията си с акордеона. И пак бърка на същото място. Данчето слуша мелодията, но щом приближава това място, тя с напрежение чака пръстите на акордеониста да прескочат непреодолимото препятствие.

Сашо разказва за отношенията си с Иван. И тя решава, че трябва също да обикне този много добър и благороден Иван, чиято жена така зле е постъпила.

Ракията я задавя. Никога не е пила. Очите й се наливат със сълзи. Но решава, че ако на Сашо е приятно тя да пие, непременно ще пие. И ако не му е приятно, няма да пие.

И не само за това, а за всичко, което им предстои. Защото тя знае, че много неща им предстоят.

Като слуша за неговите детски закачки с Младен, тя неочаквано си помисля — как ли би се държал той е нейната тригодишна дъщеря? Ала тревожната сянка на тоя въпрос също отстъпва пред вярата й, че той ще замени напълно бащата, който никога не е бил баща. Дори си представя как двамата ще се търкалят по пода, ще правят бели и как тя радостно и добродушно ще се сърди и ще се чуди кого по-напред да укроти, защото са деца…

Сервитьор-управител-бюфетчикът донася чиниите със задушен заек, от който се вдига вкусна пара. А Данчето си мисли, че ако Сашо настина обича задушен заек, то още веднага тя ще се научи да го готви и ще го направи много по-вкусен от този пред тях.

После се сеща за жените му. Тя, знае, че много са го харесвали и че още много ще го харесват, че ще го съблазняват, че ще се опитат да й го отнемат. Но тя не се безпокои, защото вярва, че ще има достатъчно сили да го задържи. И решава, че е било добре, гдето е поскитал, видял е, преценил е и е дошъл отново при нея.

И каква ще бъде изненадата в завода, когато още утре или вдругиден отидат заедно в стола, защото ще се хранят заедно, ще бъдат винаги заедно!

Детето с акордеона за стотен път подхваща мелодията. Ала Данчето, чувствува, че този път препятствието ще бъде прескочено… И ето:

— Та… Та… та-тааа… — мигновена пауза и — та-тааа…

Наистина този път без грешка. Изглежда, детето се окуражава от тази сполука и веднага повтаря мелодията. Отново без грешка. По-нататък то свири по-бодро, по-уверено.

— Бива си го, нали? — пита от тезгяха сервитьор-управител-бюфетчикът. — Осемдесет баса!

— Много! — възкликва Данчето.

Гледа как се храни той. Големи залъци, които, издуват устата му в лакомо детско изражение. Дъвче бавно, съвсем по мъжки, сякаш да усети сладостта им. И мръвките, които разкъсва и загребва с лъжицата, вместо да си послужи с вилицата. И виното, което пие на големи глътки, сякаш е много жаден.

Данчето си мисли, че в него има страшно много сила, че той е мъж от главата до петите и може да понесе всякакви изпитания, да посрещне всичко. Гордо и радостно й е. Опитва се да помечтае какво може да направи човек с такава сила. Струва й се — всичко.

— Е, да си вървим! — казва той, неусетно изпразнил чинията и бутилката.

— Поръчай си още! — иска да останат по-дълго. Сега детето с акордеона свири, без да бърка, свободно, леко. И самата тя знае мелодията наизуст. Никога няма да я забрави.

— Друг път! — Сашо плаща и похвалва сервитьор-управител-бюфетчика за вкусно сготвения заек.

— Готвач е жена ми! — казва онзи. — Само тя ми е персонал!

На Сашо се вижда смешно и необикновено, че съпругата може да е „персонал“.

Излизат. Навън е тъмно. Още не са запалени уличните лампи. Но така е по-добре. В тъмнината двамата влюбени могат да вървят прегърнати, могат да се целуват.