Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2013)
Корекция
bojanova_k (2013)
Форматиране
krechetalo (2014)

Издание:

Георги Марков. Мъже

Българска. Трето издание

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Редактор: Катя Топчиева

Художник: Стефан Груев

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Айше Сентова

Издателски № 8633

Дадена за набор на 6.VIІ.1990 г.

Подписана за печат на 22.X.1990 г.

Излязла м.ноември

Печатни коли 19.

Формат 84/108/32

Цена 5,40 лв.

Код 22/9536122411/5506-45-90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София,

бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

33

Не е страшно, че умира. Страшно е, че не е живяла.

Иван

Над Витоша слънцето се топи. Злато се плиска по тънките, по резедавите рамене и струи надолу из дефилето. Планината, весело голо момиче, се къпе. И шумят в деретата мътни потоци, и цвърчат опиянени птиците из Княжевската гора, и вдигат врява децата в училището. И съхне върху облаците синята рокля, развята от щурия вятър, и мами жадните мъжки очи.

Трамваят трещи по паважа, безшумно се носи — накъде, защо? Бързай, бързай, пътнико! Ще свариш ли?

Кондукторът, потен в дебелите сукнени дрехи, казва с ленива прозявка:

— Краят!

А Иван си мисли. Можели за тия неща да се мисли? Пътуване в трамвай — пътуване във вечност, Човек отива нанякъде. Планетата отива нанякъде. Млечният път отива нанякъде. Всички сравнения са нелепост. Няма нищо сравнимо…

После нагоре. По стръмната улица с многото каменни стъпала. Долу е човешко гъмжило, горе е белият фар на хоризонта. Полека, полека. Минавал е хиляди пъти оттук, ще мине и днес…

Никога улицата не е била толкова стръмна. И стъпалата не са били толкова много. Всяко повдига. С двадесет сантиметра. С двадесет разтърсващи стъпки. С двадесет отхвърлени мисли. Ще стигнат ли стъпалата, за да се смъкне товарът? С всяко стъпало сърцето бие един път повече. От височината, нали? От умората, да? Може и потен да стигне. Прилежен, учтив гост. Защото той е подготвен.

Човек свиква с хладното докосване на вечността. Днес може и да се ръкува с нея, утре може и да се усмихне, може…

Слънцето блести право в очите. Време за пролетна екскурзия, за разходка — момчета с бели ризи, момичета с голи рамене, викове и смях, и безпричинна радост, и влюбени погледи, и волна, разхайтена песен… Би си направил върбова свирка, за да дразни птиците, би ритал парцалена топка с рошавите малчугани в двора на училището, би издрал краката си, за да търси нещо тайнствено и несъществуващо в къпинака, би…

Тупти ли тупти сърцето! Тук ще отдъхне. На плочата. Половин път до хоризонта. Не му се мисли за нея. Не му се спомня за нея. Идва, защото не трябва да отхвърли молбата на една умираща. И защото няма причина да не дойде. И защото е все още неин съпруг. И защото е мъж.

Гладък квадратен камък. Има ли в него частици от умрели хора? Сигурно има…

Лани ли беше, кога ли? Седяха тук и гледаха отвисоко и се чудеха — каква стръмнина бяха изкачили. И мислеха — колко ли стръмнини ще изкачат…

Хладен камък. Нищо не е останало от топлината на телата им. Погълнали са я молекулите на камъка. А може би на същото място тя е седяла с другиго и топлината им е била още по-силна!

Какво от това?

Ако сега ей тук седяха момче и момиче и се целуваха, би било прекрасно. Щом има любов, винаги е прекрасно. И когато тази любов събаря, и когато разрушава и унищожава.

Ревността не е любов! Ревността е накърнена собственост!

Ами ти, другарю, на стъпалата? Претендент за съвременност, за нравствено съвършенство на новия човек? Защо лицемериш пред себе си? Продавай другиму отвлечени фрази! Защо я отхвърли? Защото не я притежаваше, нали? И не би я отхвърлил, ако беше твоя! Каква е разликата между тебе и последния ревнивец?

Ревниви са бедните души! Ревниви се жалките души! Ревниви са скъперниците! Ревниви са еснафите! Ревниви са слабите!

Любовта е простор. Ревността е затвор.

Класифицирай, умнико, но най-напред стори това със себе си! И тогава иди на погребение!

С какви очи?…

Прескачаха по три стъпала. Роклята й се вееше пред него. На върха на щастието има капка печал. Той казваше:

— Когато остареем, аз ще се прегърбя, а твоите хубави крака ще се разкривят! Тогава ще дойдем на това място, най-много ще се изкачим дотук И ще си спомним…

А тя се смееше:

— Само ти ще си спомниш! Аз ще умра млада! И колко хубаво е, че така ще ме запомните!

Какво помни той? Как ли изглежда сега тя? Как ли ще се срещнат? Какво биха си казали… Какво струва всичко пред нищото?

И последните стъпала. Хоризонтът мигновено скача върху раменете на планината. О, неспирна гонитба! О, измамни миражи! Защо всяка достигната със сетни сили височина е подножие на нова и вече недостижима височина? Мерките ли са малки или силите? Но човек настъпва, изкачва се, нагоре, нагоре. И това изкачване е най-човешкото от всичко човешко!…

Мисли, които летят надалеко. Черни мънички птички, разгонени от сянката на орела. А той се вие и рисува огромна небесна въпросителна.

Кой? Какво? Защо? Накъде?

Един човек плува в пространството. Освободен от теглото на приетите истини, той обърква посоките. Няма нагоре, няма надолу. Няма назад, няма напред! Има простор, безграничен, всепоглъщащ простор, който превръща смъртта в живот и живота в смърт…

Полянката, горската кокетка, е залята от пролетните потоци. Той измокря обущата, краката си. Студени тръпки. Проясняване. Това е земята и върху нея трябва да се стъпва сигурно и внимателно.

Струва му се, че всичко, което става сега, е неправдоподобно. Някаква неравно направена пиеса. Убедително, завладяващо действие се сменя с хвърчаща, наивна И мелодраматична картина. Убедят те, а после те заставят да се съмняваш.

Не можеше напълно да приеме вестта за предстоящия неизбежен край на жена си. Макар на моменти да мислеше, че това е единственият и безмилостен логичен завършек на нейния живот. Че още отнапред дълбоко в себе си той бе убеден, че тя няма да живее много…

Може ли смъртта да оправдае всичко?

Кой е измислил това мистично преклонение? Кой е дал право на нищожните да оправдават проиграния си живот?…

„А може би вече е умряла?“ — мисли той, пробуден от децата, които играят на гоненица между дърветата.

Оглежда за некролог околните електрически стълбове. Много ясно си представя този некролог, жълтеникавата хартия, траурната рамка, името… Често преди бе мислил какво стои зад всеки некролог…

Няма. Между дърветата се вижда открехнатата портичка на бащината й къща.

„Жива е“ — казва си той.

Тръпки пропълзяват по тялото му. Обзема го смут.

— За какво съм й? — пита се той. — Какво иска тя от мене? Защо ще участвувам в тоя сантиментален ритуал?

Знае, че каквото и да поиска тя, той ще го даде. Презряна слабост. И той ли ще се смири, и той ли ще се прекланя. И вместо съдник ще се превърне в херувим! Хленчещо животно пред властната безвъзвратност! Къде отидоха оценките му?

Ако тя не беше тя, а някоя съвършено непозната млада жена, млад мъж, човек ей от тези къщи, който умираше, той би се притекъл на помощ, би дал според силите си, за да се спаси умиращият!

Донякъде удовлетворителна мисъл. Оправдания.

Пред къщата, заградена с жив плет, има ливада. Той я прекосява спокойно. Влачи шлифера си по тревата и мисли за тревите, които краката му стъпкват.

Спира се. Сепва го цвърченето на птичките. Вдясно има храсталаци. По клоните им се гонят, скачат и цвърчат цял рояк птички. Някаква хвърката оргия, в която отделните гласове са се слели в нескончаем поток от звуци, птичи крясъци и писъци. Детско безумство и опиянение, и самозабрава от всеобща радост, като че всички тия птички току-що са се родили, току-що са пропели, току-що са получили крилата си…

Той, захласнат, ги слушаше. Никога не е могъл да разпознава отделните птици. Единствено знае само коса. Никога не е разбирал кои трели са на славея, кои на друг негов събрат. Но тая вакханалия му донася нещо от своята радост, нещо от своето тържество. Може би, за да му напомни за пълната хармония на този ден и за това, че и „предстоящото“ е част от тази хармония…

При портичката го посреща майка й. Студено, враждебно, като че той е виновен за състоянието на дъщеря й.

Тя мълчаливо го повежда вътре, в познатия му мрачен хол, Носи се тежък, неприятен дъх. Върху голямото огледало са метнали чаршаф.

„Подготвили са се“ — забелязва той.

Върху подложка ври съд с игли за спринцовки.

Той сяда на един стол. Вратата на отсрещната стая се отваря и излиза докторът. Червендалест здравеняк, който прилича повече на борец или на касапин. Поглежда изпод вежди Иван и отива да се мие в кухнята. Майката излиза с него.

Останал сам, Иван отново се замисля за своето присъствие тук, за поведението си, за онова раздвоение, което го съпътствуваше от завода до тук и което за първи път така силно го смущаваше.

Той установява още веднъж правотата на разсъжденията си, но и още веднъж чувствува тяхната неудовлетворителност. Искаше да намери най-просто и ясно обяснение на всичко, така както един историк би приел и класифицирал определено историческо явление, без да предпочита онова тълкуване, което изнася на неговия характер. Ала в следния миг ролята на историка му се вижда преднамерено просташка, чужда. Също така чужда и неприятна му е и ролята на свикнал със занаята си преброител на мъртъвци. И всичко иде от това, че той не иска да признае смъртта, нейното всевластие и категоричност. Той мисли, че смъртта не е краят, защото не може да повярва в собствената си смърт… А от друга страна, все по-осезателно чувствува нейната сила, сянката й, хвърлила в мрак този дом, дъха й…

Измил ръцете си, докторът се връща. Кимва на Иван и с въздишка се отпуща на съседния стол.

— Надявам се, че след малко ще можете да я видите — казва той.

На Иван се вижда много странно това „ще можете да я видите“. Сякаш той много страда, че не може да я види. Докторът поднася цигари. Запушват.

— Това е ракът! — докторът пуща кълба дим. — Толкова народ мре! Само в нашата кооперация за една година двама души отидоха!

Иван трябва да приеме тези думи като утеха. Утешават се хора, които са загубили нещо.

Докторът се опитва да назове причините, които учените предполагат, че стимулират образуванието на рака. Той е лекар, който основно познава въпроса, говори леко и убедително и подробно се спира на всяка причина. Иван трябва да му благодари за старанието да го разсее…

Той си мисли, че всички тия причини не се отнасят до жена му, че истинската и главна причина за нейната смърт (все едно каква болест) е дълбокото осъзнато и неосъзнато нейно желание да не живее. През целия им съвместен живот тя се чувствуваше излишен, никому ненужен човек. Иван смяташе, че в други исторически времена, жестоки и груби, тя веднага би загинала, неспособна да понесе ударите на съдбата…

Докторът словоохотливо разказва за разни свои пациенти. Кой как боледувал, как умрял. Парадокси. Старецът, който пил ракия, в която имало удавена змия, и се изцерил, когато цялата медицина вдигнала безпомощно ръце.

Иван гледа лицето му и не го слуша. Дори започва да се дразни.

— Докторе — казва му той, — сигурно много се страхувате?

Недоумение.

— Струва ми се, че докато говорите за страданията на вашите болни, вие едновременно се радвате и непрекъснато тържествувате, че не вие, а те умират!

Лекарят се усмихва иронично:

— А нима вие не се радвате? Лицемерието, драги, е попска работа!

„Дявол да те вземе, имаш право!“ — казва си Иван, отвратен.

Оттатък се чува тих сподавен вик и след това стенание.

Докторът се вдига. Той съжалява, че си е губил времето да разговаря с такъв тип. Оттатък притичва майката. Двамата влизат в стаята. Стенанията стихват.

Сега той вижда пианото й, онова, което стоеше в неговия дом. Ако беше станала добра пианистка, нямаше да умре. Кога ли е свирила за последен път? Какво би било, ако той се опита да посвири? Кощунство! Защо? Защо винаги скърбим, когато някой умре? И когато този някой е бил мъртвец цял живот?

— Можете да влезете! — казва докторът. — Иска да ви види!

„Иска да ви види“ — това също му звучи лъжливо. Би звучало правдоподобно, ако тя му определяше любовна среща.

Иван твърдо пристъпя прага. Лицето му е спокойно, нищо не трепва, в очите му няма ни следа от влага. Майката, която минава край него, за да излезе, го гледа учудена.

Затваря вратата зад себе си.

Завеси, огрени от слънцето. Светла, празнична сянка и мирис на пролетна зеленина.

Тя лежи, разперила ръце върху оранжевия юрган. Никога не е предполагал, че може да изглежда толкова променена. Не са се променили само косите — прегорели, стъпкани пшенични класове. Лицето смразява. Състарено, изсушено, с оловния блясък на умираща тъкан, с изпъкнали мъртвешки кости, с безкръвни сипкави устни. Така ли целува смъртта?

Липсва ковчегът.

Приближава. Когато сяда на стола до леглото, тя отваря очи и го поглежда.

Далечно, далечно пустинно небе, което никой не ще достигне. Има ли нещо там?

Има сълзи. Вода от бездънни кладенци, вода от дъждове, вода от пролетта… вода от живота.

Няма отчаяние, няма примирение, няма болка, няма никакво познато чувство. Само сълзи и техните живи извори, и необятната пустиня…

И тишина, която вие в ушите.

Кога е заплакал? Кога е проговорил? Какво е говорил? И тая страшна треска. Друса ли, друса беззъбата смърт. Гледай, гледай, човеко, в нейните очи се огледай! Какво виждаш? Нощ! Помисли за себе си, роден егоисто! Какво струват твоите принципи пред моята власт! Какво струва всичко? Аз съм посоката, в която всичко тече, реки с млади удавници и негодни стари трупове, аз, физико, съм потенциалната нула…

Философствувай колкото щеш,

живей, както щеш,

чувствувай, както щеш,

тук ще дойдеш! Аз съм абсолютно равенство…

Две птички се блъскат в прозореца, пърхат и крещят.

„Лъжеш! — опомня се той. — Лъжеш!

Ти изравняваш телата. Но равенство между душите само ние ще поставяме!

Мъртъвци, на финала друг съдия няма освен ние, живите!…“

Над Витоша слънцето се топи. Злато се плиска по тънките, по резедавите рамене и струи надолу из дефилето. Планината, весело голо момиче, се къпе. И шумят в деретата мътните потоци, и цвърчат опиянени птиците из Княжевската гора, и вдигат врява децата в училището. И съхне върху облаците синята рокля, развята от щурия вятър, и мами жадните мъжки очи.

И млъква глухото гробищно клепало.