Георги Марков
Мъже (26)

26

Не споделям вашия песимизъм! Вярвам в нашето време с всичките му слабости. Абсолютно необходимо ми е да му вярвам, защото преживях невярването.

Иван

— Институтът против ръждата е ръждясал от неръждаемите си ръководители! Шефът има нов парфюм! Пролетни нощи! Серенада, въздишки и лумбаго! — Колманов доизпива коняка си.

— Стига каламбури! — кипва Бенчев, който напоследък е станал много раздразнителен.

— Всичко е каламбур! — отвръща доста пийнал Колманов. — Бих искал да съм първият човек! Утешително е да живееш в компания на истински маймуни! Скрупулите са на небето, претенциите — в стомаха! Има вожд и приятно стадно чувство! И жените са общи!

— Стига си се наливал! Директорът ще те вика в профкомитета! — казва Бенчев, като се мъчи да работи нещо.

— Искам да съм първият човек! — продължава Колманов. — Тогава ще приема всички добродетели и всички мръсотии с еднакво чувство. Мога да се кланям на всеки гипсов идол във всеки ъгъл, мога да скандирам всичко до прегракване и да захапя всекиго, срещу когото ме насъскат! Като ония достойни човечета, които един ден ще произвеждаме в лабораториите, чиито ум и сърца ще регулираме в епруветките! Които ще мислят и ще правят онова, което ние им програмираме! Кибернетични изродчета!

— Ти си идиот! — Бенчев му отнема бутилката, заключва я и се връща на масата си.

— Къде се бави Сигмата? — пита Колманов.

— Не зная. Той ходи като побъркан. Мисля, че отиде при Пеев — казва Бенчев. — Отчаяна работа! Но ти защо не си следиш наляганията? — той му посочва апаратите.

Колманов поклаща глава.

— Не мога — казва той тихо, — не мога да работя, не мога да мисля, не мога да усещам нищо друго освен униженията и тая чудовищна нелепост, че съм произведен в епруветка!

* * *

Иван влиза в института, където напоследък все по-нередовно отива. Струва му се, че има да си уясни доста неща извън неговата професия.

Зад вратата го посреща елегантна гърдеста жена. Тя е малко по-възрастна от Иван, но това не учудва никого — обикновено старите професори се женят за млади жени.

— Дойчинов! — чурулика тя. — Как сте?

— Благодаря! Чувствувам се много добре! — Иван се ръкува с нея и я оглежда.

— Колко сте блед! — тя го гледа в очите.

— Вие ме карате да се изчервявам! — казва той.

— Професорът беше много загрижен за вас! — всички съпруги на професори говорят за мъжете си с титли.

— Аз също съм много загрижен за професора! — казва Иван прелюбезно.

Хаджикостова е озадачена.

— Надявам се, че ще се обадите у дома!

Иван благодари и отминава. Влиза в кабинета на ръководителя на неговата секция професор Пеев.

Старецът го посреща с някаква негова си присмехулна сърдечност.

Той сяда на бюрото, като държи големия си корем с две ръце, и се тресе от смях, когато Иван му разказва за последните събития.

— Тъй! Тъй! — вика Пеев. — Днес ми върви на вицове!

Иван му излага положението така, както го е научил от другарите си.

Пеев посреща всичко със смях.

— Защо се учудваш! — казва му той. — Трябва да свикнеш с тия неща! На този свят трябва да има всичко, драги Дойчинов! И таланти, и бездарници, и честни, и безчестни, и моралисти, и развратници, и прекрасни хора, и негодници, и герои, и нищожества. Трябва да има и хаджикостовци, и такива като тебе, и хора от всички възможни нюанси помежду ни, различни хора. А на тебе много добре ти е известно, че тази разлика се нарича потенциал. И благодарение на нея протича ток! Ако нямаше това различие у хората, животът моментално ще умре! Всичко трябва да има!

— Много изгодно място сте избрали за себе си! — пресича го Иван. — Човек, който констатира!

— Зрител съм, скъпи, кинозрител! — шумно се смее Пеев. — Това е винаги полезно.

— За кого?

— Естествено за мене! Та как може иначе!

— А за кого работите тук, професоре? — пита Иван.

— Също за мене! Вие какво си мислите? Аз не съм Хаджикостов! Не съм обществена необходимост!

— Вие лъжете, професоре! Просто оригиналничите!

— И така да е! Нима има нещо престъпно в това?

— От мое гледище, да, професоре! Без вас и вашата позиция на зрител нещата в института биха се променили! Представям си, ако на ваше място беше моят бивш ротен командир! И помен не би имало от сегашната картинка!

— Някой свръхчовек?

— Обикновен гражданин, който не е кинозрител! И който не мисли, че животът протича от потенциалната разлика между негодниците и свестните хора!

— И такъв има право на съществуване! — отново се смее професор Пеев.

— Искате да се препоръчате за оригинален циник, професоре!

— И така да създам потенциална разлика между мене и вас! — добавя професорът.

— Но в такъв случай ще се простите със зрителското си място! Ще трябва да се откажете от удобната позиция на абсолютен идиот, който може да приема с еднакво равнодушие всичко!

Професорът слиза от бюрото си.

— Слушайте, Дойчинов — казва той, като присвива присмехулно вежди. — Ако мислите, че ще ме засегнете, лъжете се! Няма нищо на този свят, върху което да не може да се плюе! Това запомнете от мене! Както няма нищо, което да не може да се възвеличи! Това също запомнете от мене! Не ви ли харесва?

— Съгласен съм, професоре! Може! — Иван се усмихва. — Но не забравяйте, че ако плюете в плювалника, никой нищо няма да ви каже! Но ако плюете върху една роза, всички ще кажат, че сте свиня! Прощавайте, речникът ми е малко войнишки!

— В такъв случай — професорът ехидно се усмихва — не би трябвало да плюя върху вас, нали? А върху директора! Предпочитам да преглътна плюнката си!

Иван разкършва рамене, отива до прозореца, връща се.

— А къде бихте плюли, професоре, ако ви съобщя, че сте предложен за пенсиониране? — той хваща дръжката на вратата.

Усмивката върху лицето на Пеев угасва.

— Шегата ви, Дойчинов, е съвсем безцветна!

— Говоря сериозно! — Иван е невъзмутим.

Пеев идва към него.

— Кой ви каза?

— Научих! Днес слушам само новини!

Професорът се улавя за бюрото.

— Знаех си — казва той. — Още от по-рано Хаджикостов търсеше човек за мястото ми! Опит, знания, мъдрост! По дяволите! Ще ме пенсионират тъкмо когато почвам втория етап от моята работа…

— … въздействието на потенциалната разлика върху индиферентните точки или, както вие условно се изразихте, върху зрителите…

— Ще ме пенсионират! — пъшка тежко Пеев.

Иван се разсмива.

— Не, професоре, няма да ви пенсионират! Аз просто исках да видя как ще използвате плюнката си!

Пеев се опомня, сумти, разхожда се и като че не знае какво да каже. Нищо не е останало от присмехулното му самодоволство.

— Всички сте такива! — казва той с прискърбие. — Всички, и вие, и другите!

— Трябва да съществуваме, професоре, и аз, и другите!

— Какво искате? — Пеев се изправя до някогашния си помощник.

Иван издържа погледа му.

— Честност, професоре! Аз също зная, че на света има всякакви. Но как можете да говорите за потенциал между красотата и мръсотията! Любопитно ми беше да разберете доколко вашият софизъм е дълбок. Слава богу, оказа се, че той ви е като дамска помада! Толкоз! Не подхожда вам, професоре, да се мажете с такава помада! Простете, нямах никакво намерение да споря с вас! И с когото и да е. Исках само да ви се обадя!

Професор Пеев мълчи. После вади цигара, протяга треперещата си старческа ръка към Иван.

— Желая спокойствие! — заговаря той. — Винаги съм се държал настрана от подобни дивотии. Не разбирам защо искаш да ме забъркаш в тази каша?

— За да я премахнем, професоре!

— Много романтично действува казармата! Учили са ви да хвърчите…

— И да стреляме!

Пеев въздъхва и с по-друг тон казва!

— Боя се, че стрелбата ти ще бъде халосна!

— Защо?

— Системата е такава! Неуязвима е проста стрелба!

— Професоре, вие не правите разлика между система и хора! Това е също така изгодно за вас!

— Дано улучите! — професорът го гледа скептично. — Работата в нашия институт като цяло е в задънена улица! Това, което се върши, няма нищо общо с науката!…

Иван си отива с нови горчиви истини.

Навярно и по-рано те са били такива — Хаджикостов, Пеев, Митрофанов, Неделев? Но тогава ти не си имал способността да ги разбереш или пък си затварял очите си. Можеш ли да ги затвориш сега? Можеш ли да приемеш всичко това? Ти искаше да посветиш себе си на дело благородно и смислено! Ти се изтръгна от измамата на един живот, за да попаднеш в коварството на друг! Или това, което го търсиш, наистина го няма!

А капитанът? Той съществува! Той е факт!

Защо не го попиташ? Разкажи му всичко! Попитай го как да постъпиш!

Кажете, другарю капитан!