Георги Марков
Мъже (13)

13

Един път живот се живее.

Сашо

О-хо, минава девет часът! Трябва да се става! Защо? Нали сега няма тръба, няма началства, няма наряд? Най-добре е да се обърне на другата страна. Ех, че е приятно да се протягаш в старото си легло… пукат кокалите… За какво си мислеше?… А-ха! Ако му се паднат сто хиляди от тотото! Страшно много пари са това сто хиляди. Не могат да се изпият лесно… ще си купи десет костюма! Костюми — шапката да ти хвръкне! Ще се облече факирски, ще си купи лека кола и ще се разкарва по цял ден, ще ходи до София, до Пловдив, ще нощува, където му попадне, и ще си живее живота! Ще вози и приятелите, и момичетата. И ще им плаща сметките, винаги е бил ларж, затова си няма пари. И ще зареди мазето с бутилки. Пишеше в някакви книги, че навремето богаташите са зареждали мазетата с бутилки. Това звучи много привлекателно: „да се заредиш с бутилки“… няма защо да ходи от заведение в заведение, докато намери хубаво вино… снощното не беше лошо… как святкаха очичките на Лили! Кой каквото ще да казва, в това момиченце има нещо… а Соня полудя от ревност! Щеше да бъде много интересно, ако се хванеха за косите…

Ех, че препича това слънце! Като че не е началото на октомври, а на юли. И майка му нарочно е дръпнала пердето, дано слънцето го събуди. Хм… мирише на курабии. Златна майка! Само тя единствена го обича истински. Трябва да е станала в четири часа, за да ги направи. После — на работа. Но щом той почне да печели, тя ще си седи у дома! И бащата е заминал в командировка. Липсва чантата му. Как спокойно се диша у дома, когато го няма… дано този път виси цял месец… Защо ли не пратят в командировка бащата на Лили?…

А Верчето е напълняла много. Кой знае с какво се е угоила! И все пак по-съблазнителна е от Дора, този крачещ скелет. А пък оная глупачка Сия се е оженила за някакъв доктор. Е, нищо, и на доктор рога се слагат. Щом на попа ги сложи, защо да прости и на доктора! Най-много трябва да се съжалява за Райна. Заминала за Видин! Иди ходи чак там! Пък може и да отиде. Преди това ще се отбие при Иван в София. Той сигурно ще живее самичък. Лошо ли ще му е! Само раните да не бяха. Да бе питал майка си да го покани тук на гости… нито пие, нито яде много, нито пък вдига гюрултия… и бащата сигурно ще го одобри, защото е сериозен човек… къде е Иван, къде е тайфата! Ако капитанът види приятелите му, ще се хване за главата… Такива сме, другарю капитан! Гледаме си живота…

Много напече. Трябва да се става. Ще си доспя след обед… Ама нали трябваше да дойдат да го извикат.

Щяха да ходят на реката… Па може и да са идвали, но той сигурно не ги е чул, спал е… От утре трябва да ходи и на тренировки. Тукашните играят в зоната. Мачове, пътувания, нагоре-надолу… Ха, да не повярваш, че Замби е вкарал три гола! На ония вратарят трябва да е бил инвалид! Каквото и да дрънкат, никой няма неговия шут! Топка, вратар, мрежа — дроб-сърма! Трябва да тренира „капещия лист“ на Диди. Това струва много повече от стоте хиляди на тотото. Мач. Минута до края. Ония водят с гол. Зад топката е той. Лек, фалцов! Вратарят се хвърля в единия ъгъл, топката пада в другия! Той е бог!…

Някой тежко се качва по стълбите. Цялата къща се тресе. И още един след него, по-лек, нехаен. Първият може да бъде само Дългия Сандо, вторият — Пепи Бандерата.

Дългия Сандо е нещастен глупак, когото можеше да „навиваш“ за всичко, което ти дойде на ум. Да пие, да се бие, да играе на карти и дори да работи. Поради тази изключителна възприемчивост той не успя да завърши гимназията. И смяташе това за голямо предимство.

Никой обаче не може да „навие“ Бандерата. Защото той е мислител, идеолог на градските безделници, теоретик на мързела. Ако някой даваше трудов стаж за часовете, прекарани в подпиране на уличните стълбове, Бандерата веднага би получил пенсия, дори за надслужено време.

Целият негов живот бе положен върху следните три дълбоки истини:

„Колкото хляб, толкова и сирене!“ — израз на всичките му желания и причина за основателни протести.

„Ние ще трошим тарабите, вие ще прескачате през прозорците!“ — методи на действие, съобразителност, хитрост.

„Ела, мечко, изяж ме!“ — предизвикателно достойнство, когато няма никаква опасност да пострадаш.

Бандерата едва тази година завърши гимназия и ще иде войник със следващия набор.

— Още ли лежиш! — сумти Дългия Сандо, като провира рошавата си глава през вратата. Той поглежда Бандерата — няма ли да добави нещо?

Оня му отвръща с отчайваща прозявка. Влизат. Бандерата сяда на Сашовото легло, до краката му, а Дългия Сандо остава да стърчи.

— Отидоха! — повишава носталгично тон Сандо, който тая сутрин е „навит“ за любов.

Сашо се досеща, че става дума за снощните момичета, с които се бяха уговорили тази сутрин да отидат към реката.

— Има време! — казва успокоително той, без да мръдне от леглото.

Освен бремето на общопризнат добродушен глупчо Дългия Сандо е принуден да носи дваж по-тежкото бреме на пренебрегнатия човек.

— Има време за вас! За мене няма! Нощна смяна съм! — протестира той с горчивината на всички пренебрегнати хора. Единствен от тримата Дългия Сандо работи като носач в местната електромоторна фабрика. — Ще ви питам, като почнете да работите!

Бандерата свива устни. Думата „работа“ винаги е предизвиквала отвращението му.

— Мирише на благо! — казва той с определен тон.

— Иди в кухнята и си вземи! — Сашо продължава да лежи, като разглежда с вниманието на откривател ноктите на краката си.

Бандерата се завръща с цяла фруктиера топли курабии.

— Леля ги посипва със захар! — дъвче той. Малцина знаят, че когато е сърдит, Бандерата казва на собствената си майка „леля“.

Напразни са отчаяните погледи на Сандо. Скоро няма да тръгнат.

— Яж! — кани го Сашо.

Дългия Сандо не ще курабии. Иска любов.

— Ако беше за вас, отдавна да сме отишли! — такава е вечната тенденция на пренебрегнатите.

Сашо приема тези думи като неоснователна критика срещу своето разбиране за другарството, срещу авторитета си.

Без да се съобразява с любовния глад на Дългия Сандо или с курабиения глад на Бандерата, казва:

— Една цигара, и тръгваме!

Дим изпълва стаята.

Внезапно Сашо скача и както си е по гащета, бос (той винаги е смятал пижамата доказателство за старост или стопроцентов еснафлък), изтичва навън и хуква около къщата. Спринтира, скача, прави утрешна гимнастика, премята се презглава и накрая използва клона на дворния орех за лост. Дългия Сандо го следи от прозореца с възмущение. Бандерата — с безразличие.

Изглежда, че всеки град си има своето природно съкровище. Ако за София това е Витоша, за Плевен — Кайлъка, за Русе — новият парк, за Сашовия град са ливадите и тихите върбови сенки край реката.

В празничните дни там отива половината от населението на града. А делник поречието се превръща в безплатна обществена пералня. От двете страни на реката блясват снежнобелите квадрати на прострените чаршафи, разноцветни килими, черги, покривки и възглавници показват панаирджийските си шарки на тъмнозелената трева и яки жени със силни бедра и ръце сноват из реката, бухат с бухалките. Тукашната вода запазва топлината си чак до ноември. Привечер жените се събличат, гмурват се в някой сенчест прикрит вир и после, натоварени с прането, поемат към домовете си…

Четири километра път за тежко натоварените домакини не са малко. Но за Дългия Сандо и Пепи Бандерата те са непростимо много. Толкова много, че още насред пътя те ликвидират любовните намерения на Сандо и приласкават към сън пълния с курабии стомах на Бандерата.

Тримата вървят боси из прашния черен път. Отпред плува в пот Сандо — без риза, с огромни пенсионерски панталони. Втори върви (мъкне се) Пепи Бандерата — с карирана жълто-червена риза и широкопола плажна шапка, единствена по своите размери в града. Последен е Сашо — почти гол, с прекрасно изпечено на слънцето тяло, с вечната си усмивка.

В началото разговорът помежду им е оживен:

— Колето още ли се влачи с Таня? — пита Сашо.

— Ще се женят! — гримасничи Сандо.

— Тия работи никога не са сигурни! — обажда се Бандерата с израз на врял и кипял в женитбите.

— Как да не е сигурно! — възразява Дългия Сандо. — От две години лапат мухи, водят се за ръцете като кьорави и обират варта по дуварите! Колето се пише джентлемен, изкриви се да мъкне лалета!

— Меис! — за Бандерата съдържанието на тази непозната в българския език дума е приблизително равна на сбора от двадесетина най-обидни епитета.

— Значи не е сигурно! — заключава последен Сашо.

— Абе не ти трябва! — Сандо е прозрял намеренията на приятеля си. — То па една жена! Я се хвани с Куклата! Аз ще я докарам!

Специфична черта на пренебрегнатите е тяхната необикновена услужливост.

Това предложение озарява като второ слънце не особено ясното тази сутрин съзнание на Сашо.

— Куклата! — повтаря той, съсредоточавайки се в съдържанието на това име. От друга страна, услужливостта на Сандо не го ласкае.

— Куклата е зверче! — дава своето мнение Бандерата.

— Ти трябва да си се разсъхнал в казармата! — пита Сандо, като повдига свличащия се панталон.

Кой знае защо, от всички войнишки приключения Сашо си спомня само Данчето. Той иска да разкаже за нея, да посамохвалствува, но някак не се решава… Неудобно му е, защото…

— Не беше без нищо… — казва той и променя темата. — А защо Коки не дойде днес?

— Защото не е глупав като мене! — отвръща Сандо. — Коки винаги си знае интереса!

— Лили! — лаконизмът на Бандерата е в съответствие с жегата.

От десет минути той тършува из джобовете си. Това не е лесна работа, защото рибарският панталон на Бандерата има точно десет джоба. И търсеното бива открито в левия долен преден джоб. Загъната в книжка малко употребявана дъвка „Бисер“.

Има нещо неповторимо и величествено в бавното движение на долната челюст на Бандерата. Мълчалива непоколебимост, абсолютно презрение към всичко и всички, мъдро съзерцание на собствения мир. Знае се всичко, което трябва да се знае, прави се всичко, което трябва да се прави.

— Лили! — възкликва Сашо. — Коки го сърби гърбът!

— От тебе човек жена не може да види! — възразява плахо Дългия Сандо.

Сашо е поласкан. Може да бъде и по-снизходителен.

— На приятели крак не съм турял!

По-нататък разговорът добива съвсем откъслечен характер. Горещината лишава думите им от смисъл.

Шест боси крака, облечени в сив прах, отмерват все по-къси крачки. Така тримата пристигат до първия завой на реката и застават един до друг край брега. Трепкащите вълни си правят весела шега с трите физиономии. Дългия Сандо с небръснатото лице, с косматите си гърди и чудовищната височина прилича на неизбистрена режисьорска идея за Мефистофел. Пепи Бандерата с малко усилие би могъл да намери нещо общо с образа на Уолас Бири. А що се отнася до Сашо — напомня развалена от дъжд реклама за крем „Младост“.

От двете страни на реката са се струпали като на водопой стада върби. Изпод короните им ласкаво се усмихва сладка шарена сянка.

Мълчат. Нищо интересно.

— Какво ще правим? — Сандо задава въпрос, който по същество е и отговор.

Бандерата изважда с два пръста дъвката от устата си, отново я увива в книжката и живописно плюе във водата. Сашо чувствува задълженията си на водач.

— Ще слезем до къщичката! — решава той. — Жаден съм!

— Там и грозде ще намерим! — добавя Дългия Сандо.

— Ако намерим ония, ще има и ядене! — дава своето мнение Бандерата.

Единодушието е подкрепено с единомислие. Следва единодействие.

Шест боси крака подаряват синкавия прах на реката и чисти преминават на отсрещният бряг. Огромни паяци увисват върху останките на разкъсаните мрежи. Тлъсти жаби безумно се хвърлят във водата, малки птички скачат по клоните и отведнъж изчезват. Шест боси крака безшумно отпечатват ходилата и пръстите си върху стегнатата кал под сенките. Изпъква с грубата си релефност четиридесет и четвъртият номер на Дългия Сандо, изяществото на Сашовия четиридесет и втори номер и съмнителната мъжественост на четиридесетия номер на Бандерата.

В тия отпечатъци специалистът хиромант би намерил повече данни за характера на собствениците, отколкото върху дланите на ръцете им.

— Шшшшт! — Дългия Сандо, който върви най-отпред, вдига ръка право нагоре, за да илюстрира регулировъчния знак „внимание“.

Другите двама скептично приближават. Те не желаят да отдадат никому никакво внимание.

— Госпожицата! — произнася демонично Дългия Сандо.

Няма съмнение. Пред тях в реката се белеят дузина крака.

Едни тънки, с хубави линии, с нежна кожа, други поизкривени, със синеещи се вени, с груби кокали.

Ток минава през тримата приятели. Ток, който ражда пълното им преображение. С неприсъща пъргавина те веднага потъват в тъмнината на храстите и после безшумно разтварят клоните им.

— Госпожицата! — потвърждава е дълбоко презрение Бандерата.

— Две години го чакам! — Сашо трепере от вълнение, чиито душевни източници може да се приемат за най-чисти.

На двадесетина крачки пред тях във водата младежи и девойки стоят и се фотографират. В центъра на компанията стърчи висок, слаб момък с ръждива коса и неопределени по цвят очи. Човек трудно би могъл да си представи по-неприятно лице. Нещо угодно лакейско, същевременно амбициозно и подличко, злобно и страхливо. И освен това — болестната слабоватост на маминия син.

— Фотографирай се, фотографирай се — хлипа Дългия Сандо, — че да имаш спомен от физиономията си.

Госпожицата се нарича Семерджиев, бивш съученик на приятелите и сега студент в София. Две основания, които са предостатъчни.

— Помниш ли — казва трагически Дългия Сандо, — когато пуснах в час по история врабчето и тоя мръсник отиде да обади на директора…

— А ти помниш ли анонимното писмо до бащата да ми пребара склада с цигарите! — прекъсва го Сашо.

— Ами историята с Райна? — припомня Бандерата — Дето я завлякъл у дома си…

— А онова гнусно писмо до министерството за Сладкия (б.а. — учителя им по география), дето на човека му правиха анкета!

— Ами…

Десет минути, наситени с отвратителни спомени, разпалват жаждата за възмездие. И след всичко това — студент!

— Ще го изстудим добре! — казва Бандерата, енергичен както никога.

— Ей сега ще го удавя! Да се отърве светът от един подлец! — скача Сашо.

Бандерата властно го спира. Той е озарен от великолепна мисъл. На подлеците трябва да се плаща в съответната валута.

Приятелите се отдръпват назад. Само стотина метра по-нататък се намира полето на отмъщението.

Върху постланото одеяло е разхвърляно съдържанието на две големи раници. Храна, дрехи, шах, карти за игра, футболна топка…

— Да ги свием ли? — мига Сандо, защото пренебрегнатите хора още са известни със своята алчност.

— Ще ти откъсна куките! — реве приглушено Сашо, който е прозрял гениалния план на Бандерата.

Отмъщението започва от бурканче с конфитюр. Гъстата лепкава течност се излива в раницата на Госпожицата, пълна с разни неща.

— От конфитюра ще му стане много сладко! Бутни му нещо по-кисело! — командува Бандерата и подава туристическа кутия, пълна с прясно приготвено кьопоолу.

Сега отведнъж стихийно и разрушително заработва въображението и на Дългия Сандо.

— Поръси го с олио! — казва той и сам нетърпеливо излива мазната течност в раницата.

Тършувайки, Бандерата открива купа с руска салата, която, както е известно, е неизбежна съставка на всеки вкусен ордьовър.

— Дайте хайвера!

— А сега пясък и камъни?

Раницата на Госпожицата вече прилича на боклукчийска кофа от луксозен ресторант.

Но това е малко. Отмъщението продължава да действува и върху обувките на подлеца. Там се пъхват останките от сиренето, смесено с миризлива слънчогледова халва.

Дългия Сандо блести. Той решава да намаже с мармалад всички книги, които са попаднали под носа му. Свършва това с удивителна сръчност, сякаш цял живот е мазал книги е мармалад.

Последен остава скъпият мериносов пуловер на Госпожицата. Тук действува ненавистта на Бандерата. Той изнамира от останалия багаж десетина пресни яйца, пъхва ги в пуловера и после се тръсва върху него.

След всичко следва финал. Малък футболен мач. Тримата разритват багажа така, че вече е трудно да се разбере какво всъщност е минало оттук — стадо павиани или смерч.

За да избави потърпевшите от подобно недоумение, Бандерата намира лист и молив и рицарски пише:

„Мръсен плъхо, лепкава кокошинко… (останалият текст е невъзпроизводим на приличен човешки език…) ние бавихме, но не забравихме!“

Листът се забучва наблизко.

— Трябва да останем да погледаме! — предлага Дългия Сандо, чието въображение е изчерпано.

— Хич не ме интересува! — отвръща Бандерата като човек с реално отношение към всичко.

— Да си вървим! — казва с особен тон Сашо.

Продължават. Разговорът наново се оживява. Дългия Сандо хлипа от радост, сякаш се е случило велико щастие в живота му. Бандерата се усмихва изтънко като човек на изкуството, когото публично са поласкали.

Само Сашовите чувства остават странни. Усмивката му отведнъж угасва. Усеща топлина на бузите си.

— Заслужаваше си го! — опитва да убеди себе си, досущ като кадровик, който е написал обективна характеристика на своя любим колега.

И все пак настроението му се разваля. Чувствува се унизен.

„Ех, Саше, Саше!“