Георги Марков
Мъже (19)

19

Понякога си мисля — защо ли човек няма криле?

Сашо

Той се е излегнал на пейката до печката отмалял, жаден за покой, за онази самота, която, търсят мъжете.

„Да имаше цигарка! — копнее той. — Да смръкна два пъти!“

Погледът му шари по пода. Трохи, дръжки от чушки, смачкано грозде, парчета вестници… и никакъв фас.

До вратата Куклата се облича. Той вижда дългите й крака — добре окръглени, полурозови и лъскави. Вижда широкия й гръб, голите рамене, посипани с разпилени коси, лицето — зачервено, с израз на преситено доволство, — движенията й… отвръща глава… Вава, Репо, Тотако и Сояро и още подписи на познати и непознати по катраносаните греди, мръсното стъкло на прозорчето, паяжините в ъглите и полумрачната светлина… и пак тази жена.

Защо е всичко това? Нужно ли му е?

Печката внезапно се разбумтява. Топлината плъзва по гърба му, ала той не се сгрява.

Някой е изсмукал собствената му топлина. Някой му е отнел нещо… Глупости. За тия неща не се мисли. Даваш — взимаш. Но сигурно има равносметка… по-рано винаги му беше леко, отморно, радостно. А сега?…

Колко бавно се облича тя! Какво си въобразява?

Нямаше ли един фас под пейката? Няма…

„Да можех да си живея сам — помисля той. — Да зарежа всичко и всички — жените, нашите, приятелите. Да отида някъде, където никой няма да ме намери. Да си живея съвсем самичък. Не ми трябва футбол, не ми трябва работа, не ми трябва компания…“

Още ли се облича? И пак се е разголила! Дявол я взел, защо се бави?! Да се облече и да се маха!

Одеве, преди да дойде тя, му беше приятно, спокойно. Нищо не го смущаваше. Защо му беше? Какво изобщо ставаше? И това нейно лице с непоносимия израз, с тия движения…

Това ли е най-хубавото на света? Нали така мислеше? Нали за това жадуваше? Нали с това се гордееше?

„Лъжа! — казва си той. — Всичко е лъжа, мръсна лъжа!“

— Още ли си тук!

Като че й е приятно да показва голотата си. Не разбира ли тази гъска, че е изпълнила къщичката с нещо неприятно, досадно, обидно? Не разбира ли, че трябва да си върви? Да не се върне повече! Не разбира ли, че той я мрази, би я пребил…

Момичето идва към него.

— Студено ми е! — казва тя, протяга ръце към печката, а той си мисли, че иска да го докосне, и изведнъж скача.

Както си е по гащета, изтичва навън. Бяга — далече, далече.

Каква тишина. Раят на тишината. Едва-едва се чува далечното бълбукане на водата. Не трепват полуголите клони на върбите, не помръдват излинелите бурени, мълчи ракитакът.

Чудно безмълвие. И ласкава, укротена красота. И неразбрана мъдрост. И единствен копнеж — да се слее с този покой.

„Ето така искам да бъде! Така!“

Той ще бъде син на този свят. Ще лови риба, ще се къпе в реката, ще стои край огъня в къщичката и няма да мисли за нищо. Хора няма да среща. И това ще бъде прекрасно.

Върви из ливадите. Зеленината гали очите му, просторът го поема и хладният въздух ободрява тялото му. Тревата е свилено мека, да вървиш, да вървиш… И ей там стои закъснял самотен щъркел. И по-нататък стадо крави… и още по-нататък сивият покой на небето.

„Какво ми трябва повече? — пита се той. — Нищо!“

Стига до големия вир. Водата е невероятно бистра, прозрачна и незабележимо прелива надолу.

Той протяга ръце и постепенно навлиза във водата. Плува кротко и безшумно, както никога. Студената вода отведнъж внася в тялото му нещо друго — свежест. Гмурва се, взима един камък от дъното и го изнася горе. Камъкът е съвсем заоблен.

— Доста си се търкалял по реката! — казва му Сашо и го изхвърля.

Ляга по гръб и като че напълно се слива с общия покой.

Високи, далечни облаци с причудливи форми плуват из сънливото небе, отварят и затварят бездънни сини пропасти, летят, летят…

„Да можех да стана облак! — казва си той. — Вятърът ще ме носи над разни страни, на юг, над морето, над пустинята, ще гледам на всичко от високо…“

Зажумява в сладка дрямка.

Представя си, че е ориенталски големец, бей, халиф, везир, все едно. Лежи гол в собственото си кристално езеро, сред собствена райска градина с благовония, отегчен от живота, презрял дребните удоволствия и стотина красавици напразно чакат неговата усмивка. А той лежи, гледа слънцето и си казва:

„Грей само за мене!“

После невидими ръце го завиват в скъпа хавлия и го поставят на люлеещ се стол на прекрасна тераса. От нея се виждат само синьото небе и връхчетата на палмовите клонки, които се поклащат и го унасят в истински щастлив сън. И по тихия ефир звънва нежна, едва доловима музика, която милва душата…

Внезапно нещо тежко пада до главата му и го облива с остри капки вода.

— Бонжур, мосю! — вика Коки от брега и хвърля втори камък.

Сашо несдържано ругае. Коки е учуден.

— Развалиха ти кефа — разбира той. — Но няма как! Мадам майка ти заръча да те намеря!

— Гледай си работата! — реве Сашо, вбесен, че са му отнели самотата.

— Слушай… — продължава Коки.

— Казах ли ти да се махаш! — Сашо грабва камък изпод краката си и го запраща по Коки.

Търговията винаги е вървяла ръка за ръка с благоразумието. Коки се отдалечава на безопасно разстояние и оттам вика:

— Имаш писмо!

— Избърши си задника! — Сашо отново се гмурва под водата и остава почти цяла минута там.

Когато показва глава, Коки вече е изчезнал.

Отново ляга по гръб. И отново се унася в приятни мисли, в сладостни представи.

Прогонено е одевешното тежко чувство. Нещо ново, привлекателно и тайнствено витае в ободрената душа на момъка.

Отива нагоре, към лозята. Тук-там има необрано грозде. Сашо бере и яде.

— Ето — казва си той, — това ми стига! Повече не искам!

Заситил се, тръгва безцелно из околността. Хоризонтът му се вижда грамаден, небесният простор — безкраен. Забулен от облаците, сребърният диск на слънцето пада на запад.

Сашо съзерцава тази картина.

— Върти се земята, върти се — казва си той — и заедно с нея се върти и една нищожна бълха, наречена Сашо!

Това му се вижда съвсем идиотско. За него той и природата са две съвсем равностойни неща. И особено сега, когато погледът му обхваща целия простор.

Наблизо екват гласове. Десетина момичета прекосяват поляната между лозята. Сашо веднага се скрива. Чака да отминат и наново продължава пътя си.

От височината съзира долу по пътя Куклата, която най-после си отива.

Ще му се да я замери с камък. Мрази я, не желае изобщо да мисли, да си спомня за нея.

— Жените са също лъжа! — мисли с мрачна ярост той. — Винаги оставаш излъган!

Хваща го яд, че толкова много е лъган. И кипва още повече, като съзнава, че и за в бъдеще ще го лъжат.

„Защо ли не избягам нанякъде? — запитва се той. — Някъде по Балкана. Ще живея как да е. Една колибка, ще трепя зверовете и все ще се изхранвам с нещо. Години няма да слизам долу. Все едно ми е какво ще мислят за мене! Или пък да отида край морето?“

Тихо, безбурно море. Слънце, което жари гърба. Малка платноходка и рибарска мрежа. Спасяване на удавници от чужд параход. Търсят спасителя, а той си отишъл. Не му трябва слава…

Или пък друго — гората…

Нак примамливи картини, пак подвиг, пак самотна красота…

И това е лъжливо и измамно, както лъжливи и измамни са приятелите му, както лъжлив и измамен е светът на родителите му, както лъжлив и измамен е футболът, както са жените, както…

„Но кое е истинското? — пита себе си той и се замисля. — А може би истина няма. Между многото лъжи хората си избират за истини ония от тях, които най-много им изнасят!“

Това е достатъчно, за да се откаже от всички по-нататъшни размишления и представи. За какво ли са му. Нека си живее, както дойде.

Вижда насреща си стара круша. Взима камък и се опитва да улучи стъблото. Не успява. Още един. Пак вън. Той се озлобява. Събира десетина камъка и упорито замеря дървото.

— Хей, момче! Момче! — вика някой наблизо.

Към него иде възрастен селянин. Сашо дори го е виждал някъде.

— Какво?

Селянинът бърза, трепере от уплаха. Нещо много жалко и съсипано има в лицето му.

— Момче — казва с премалял глас той. — Ела да помогнеш!

Сашо пуща камъните.

— Какво има? — малко сърдито пита той, сякаш са прекъснали важно занимание.

— Кобилата утрепа жената! — почти плаче селянинът.

Сашо мълчаливо тръгва с него.

— Много кръв изтече… — добавя с хълцане селянинът.

— Умря ли?

— Държи се… ама трябва доктор… — съвсем заридава селянинът. — Аз не мога да я отнеса до село… търчах, търчах… па и тук няма никой… жива душа няма… А кобилата избяга, мръсната пущина!

Жената лежи просната върху тревата, обляна с кръв.

— Ох! Ооох! — стене страшно и жално тя.

От устните й струи тънка жичка кръв.

— Ще умре! — изплаква селянинът. — Така ще си умре!

— Имате ли в село доктор? — пита грубо Сашо, като разглежда жената. Вижда му се яка.

— Има… ама…

Сашо се навежда, прегръща жената, като полага главата й върху дясната си ръка, и я вдига.

— Ти бягай пред мене! Тичай да доведеш доктора или каруцата! Аз ще я нося!

Селянинът не тръгва. Той подтичва редом до полуголия момък и му разправя откъслечно как разпрегнали двуколката, как хапнали и жената отишла да доведе кобилата… и как изпищяла и кобилата побягнала.

— В корема я ритна! — ридае гласно селянинът. — Сигурно…

— Чуваш ли какво ти казах! — крясва му Сашо. — Стига си опявал, ами бягай напред! Намери доктора и тръгнете! Аз ще я донеса!

Едва сега селянинът проумява какво му говорят.

Хуква с все сили напред по прашния черен път, като подскача смешно на мъничките си крака.

Сашо се учудва — откъде в този възрастен човек се взе толкова сила.

Фигурката на селянина се показва веднъж-дваж долу в ниското и изчезва между върбите край реката.

— Трябва да има осемдесет кила! — Сашо разглежда отпуснатото тяло на жената.

Косите й са прошарени, ала лицето е все още младолико, без бръчки, с изопнати здрави бузи.

— А може да е и повече от осемдесет! — казва той, като се стреми да държи главата й високо.

Жената се намира в някакво полусъзнателно състояние. Изглежда, че още е замаяна от удара и от болката. Или пък от страх? Ала от един миг нататък тя усеща, че я носят, чувствува здравата прегръдка на Сашовите ръце и като че се успокоява. Престава да стене.

Умереният пулс на сърцето му постепенно забързва. Той се запъхтява. Ръцете отмаляват.

Слиза по пътя в ниското, край реката, но не спира да си почине, а продължава.

— Трябва да има още два километра до селото! — казва гласно той. Стиска зъби.

Най-много го измъчва това, че трябва да държи главата й високо. Всеки път, щом я отпусне, отново потича кръв…

Нещо тежко се изкачва към гърдите му, притиска ги, отнема въздуха му. Краката му почват да треперят. Той побеснява срещу себе си.

— Щом толкова знаеш — крещи той гласно на своето тяло, — ще я носиш без почивка!

И отново върви.

— Най-малко деветдесет кила е! — казва той. — Сигурно е много лакома. Тукашните селянки плюскат и за умрелите! Ако беше яла по-малко, досега да съм я отнесъл!

Опитва се да не мисли нищо. Минава бос през камънаците на реката. Водата го освежава за малко. Но после, когато тръгва по пътя вече нагоре, към селото, умората ляга върху него с двойна сила.

— Колко ли крачки има? — пита се той и брои: — Едно, две, три, четири… ротният казваше да помним на ум важните разстояния, много полезно било… Ако знаех, колко крачки е до горе, по-друго щеше да е…

Около „триста“ престава до брои, защото жената отново простенва.

„Ще вземе да хвърли топа в ръцете ми!“ — той изкривява лице. Никак не му се ще да носи мъртвец.

— Интересно — казва си той — дали мъртвите не са по-леки от живите?

Вече не чувствува ръцете си. Болката в раменете му е едва поносима. Селянинът не се вижда никъде. Наоколо няма жива душа.

— Дяволите да те вземат! — вика той на жената. — Защо са ти тия сто кила, като си могла да преживееш и с петдесет! Ядете, гоите се и не мислите!

Идва му на ум, че оня фъстък, мъжът й, не би могъл и да я помръдне.

Как бие сърцето му. Като боен чук, който нанася удари, удари… гушата му пулсира. А езикът съвсем изсъхна.

— Ще те хвърля в хендека и ще си вървя! — казва той. — Такава глупава жена, защо си се навряла под копитата на кобилата? Ти си кобила!

Той говори на глас и скърца със зъби. Жената отваря очи. Изглежда, че е малко по-добре. Гледа го, но не може да разбере какво става.

— Много боли! — изплаква тя.

— Ами ще боли! — отвръща той. Очите й са кафяви. Също като очите на майка му.

— Къде ме носиш?

— При доктора!

— А Пешо къде е?

— Тича за кола!

Тя се вглежда в лицето му. Може би разбира колко много го е измъчила.

— Синко — казва тихо тя, — пусни ме, пусни ме да пукна… да се свърши!

— Стига си дрънкала! — сопва се той. — Като си се навряла между копитата, кой ти е крив! Ще те изцерят!

— Болии! — стене жената.

Струва му се, че не е останала капка сила. Сега и ушите му пищят. Целият е замаян.

— Ще те занеса! — мърмори той. — И умряла ще та занеса!

Жената застенва още по-силно. Към болката се прибавя и уплахата й.

— И да стенеш, и да не стенеш, това е! — казва й той. — Не мога да хвърча!

Изглежда, че я боли много силно. От очите й капят едри сълзи.

Дожалява му.

— Потърпи, стрино! — казва й момъкът. — Потърпи!

Селото се вижда съвсем наблизо, а той не може да стигне до него. Все приближава, крачи, крачи, а разстоянието не намалява.

— Оня глупак го няма никакъв! — избухва той. — Мухльо! Една кола поне трябваше да намери!

Страшни усилия. Някой е поставил на краката му тежки гири. Да си повдигне крака и да го премести напред — за това трябва цялата му воля.

— Стриноо! — изохква той и за последен път се опитва да я задържи, да не я изпусне.

Отгоре с трясък се задава санитарната каруца.

Той полага жената в ръцете на непознат човек, може би доктор, и се просва край канавката.

— Момче! Момче! — селянинът се чуди как да му благодари.

Ала време за губене няма и каруцата отминава нагоре. Мръсно прасе побутва краката му и побягва.

— Ух, какъв се е проснал! Нямат срам, тия младите! — викат две жени край главата му.

Сашо повдига натежалата си глава, стои така, докато се опомни, става и тръгва.

— Щеше да пукне, ако не бях аз! — казва самодоволно той.

Постепенно силите му се възвръщат. Дори се чувствува по-лек от по-рано.

В колибата няма никой. На масата стои канче с храна и до него — писмо.

— Пак майка! — той отваря канчето, като си помисля, че майка му ще се зарадва, ако й каже какво е свършил.

Яденето е гювеч. Сяда и бавно яде.

— Замъкнах я! — казва той. — Нито един не можеше да я отнесе!

За втори път съзира писмото. Почеркът му се вижда познат и тъкмо за това той решава, че ще е пак от някоя като Куклата и най-мъжки би било да хвърли писмото в печката.

Все пак разпечатва го. Гледа края. Няма традиционното „хиляди целувки“ или „целува те“, или „обичам те“. Само:

„Сега съм сама. Данчето.“

Приятна вълна минава през цялото му тяло. Същото би било, ако случайно откриеше в джоба на панталоните си отдавна забравени пари.

— Наистина бях я забравил! — казва той и престава да яде.

Писмото е кратко. Очаквала той да се обади поне с картичка след уволнението си. Ала трябвало да научи адреса му от Младен. Не знаела дали ще му бъде приятно, ако му пише. Колебаела се. Просто искала да се обади. Нищо повече. Да не мисли той, че това писмо му налага някакви задължения. Тя му е задължена. За всичко, което е било.

„Никога няма да се повтори и така е най-добре.“

Понякога си представяла, че са го извикали запас или пък е пристигнал по друга работа, че отново е на портала.

Желае му здраве.

Прочита писмото още веднъж. Поднася го близо до очите си, взира се в почерка и дори го мирише.

— Данчето! — казва той. Денят в гората край завода, арестът и преди това мачът. Колко хубава беше! И как не приличаше никак, абсолютно никак на другите жени, които той знаеше.

Много му е драго и щастливо, че е имал такава жена.

— Ще й пиша! — казва си той. — Още тая вечер!

Веднага на ум нарежда някакви невероятни, измислени, но страшно красиви думи, които трябва да я смаят.

Сеща се, че в къщурката няма нито хартия, нито молив. Трябва да се иде до града, където десетина дни не се е прибирал. Това му е неприятно.

— Няма как, ще ида! — решава той. — Трябва да й се обадя.

Навлича дрехите си, прибира писмото, скрива канчето с яденето и притваря вратата.

Навън се смрачава. Той тръгва бос през терените и си мисли колко прекрасно би било, ако сега отсреща се зададеше Данчето.

И сега за първи път той си припомня тяхната раздяла…

Весела, шумна тълпа се движеше по шосето към града. Уволнените войници се състезаваха кой по-ярко да изкрещи радостта си — пееха, викаха, квичаха, свиреха, размахваха бутилки, закачаха момичетата по пътя, а един дълбаеше с нож по уличните стълбове… да се запомни, че е служил тук.

После задумкаха по куфарите си, един заигра ръченица в средата на шосето, Сашо скочи срещу него. Той беше център на тази многогласна тълпа, която малко напомняше на стегнатите до вчера войници. Сашо даваше тон на всяка щуротия и му беше приятно и хубаво, че може да лудува на пълна свобода.

Шествието се придвижваше бавно към първите къщи на града.

Тук някъде Сашо забеляза встрани от пътя застанала надалеч сама жена. Всъщност той виждаше само фигурата й — леко сведена напред, като че да изрази учудване или може би изтръпване…

На Сашо му беше тъй добре сред другарите, че той обърна глава на другата страна и продължи да пее подетата от всички песен. Жени много! Ала изминал няколко крачки, той пак, без да ще, погледна към фигурката на жената, чиито рамене сега бяха отпуснати. Изглеждаше странно неподвижна… той пак пое песента… и даже заудря крак… Но когато трети път погледна, усмивката му избледня… Бяха отминали доста и сега жената гледаше след тях — изпращач на нещо безвъзвратно отминало… Сашо изостана от другарите си, поколеба се и после тръгна към жената…

Данчето!

— Сашее! Наздраве, Саше! — викаха ония от групата. — За много години!

Сашо беше в цивилен костюм, с вратовръзка, небрежно елегантен. А Данчето — така, както се бе измъкнала от дома си, с проста басмена рокля. Ония от шосето свиреха и ревяха:

— Са-шо! Са-шо! Да-вайййй!

Ала той гледаше само очите й. Тъжно ласкави и топли.

— Исках да те изпратя! — каза тя извинително. Криеше сълзите си.

Той улови ръцете й. Тръгнаха през ливадите встрани от шосето…

Вървяха из пустите полигони. Наоколо оставаха траншеи, могили, плетове, зидове, водни ровове, бруствери… мишени… Стигнаха до насипа на железопътната линия, където толкова често се разхождаха…

— Ще ми пишеш ли? — запита плахо тя.

— Разбира се — каза той, без да се замисли.

— И аз ще ти пиша — каза тя. — И ще те чакам да дойдеш!

— Ще дойда! — отвърна със същия тон той.

— Ако не ме забравиш… — тя разбираше гласа му. — Може би там… ще…

Бе готов да й се закълне, че друга жена през живота си няма да види. Но само погали косите й.

Неиздържала повече, тя захлупи глава на гърдите му и зарида.

Сашо не знаеше какво да й каже. Само повтаряше:

— Е, успокой се… успокой се…

Тя вдигна очи. Този последен поглед беше тяхната раздяла.

И може би за първи път сияещите, лекомислени очи трепнаха. Той я прегърна и поривисто целуна.

— Аз ще се върна! — каза той, решен да умре, но да изпълни обещанието си, и изтича по линията. Тичаше бързо и леко. После се обърна и видя, че тя стои неподвижна сред полигоните, махна и отново затича, докато завоят я отне от очите му…

— Ще й пиша! — повтаря той. — Още тази вечер.