Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2013)
Корекция
bojanova_k (2013)
Форматиране
krechetalo (2014)

Издание:

Георги Марков. Мъже

Българска. Трето издание

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Редактор: Катя Топчиева

Художник: Стефан Груев

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Айше Сентова

Издателски № 8633

Дадена за набор на 6.VIІ.1990 г.

Подписана за печат на 22.X.1990 г.

Излязла м.ноември

Печатни коли 19.

Формат 84/108/32

Цена 5,40 лв.

Код 22/9536122411/5506-45-90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София,

бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

Трима, които се борят

12

От всичко предстоящо най-важно е първото впечатление, което ще направя на новите си познати.

Младен

Най-после и този ден!

По шосето към завода между стройния ред на тополите бързат хора. Цивилни, военни, жени, мъже. Прехвръкват мотористи, нижат се блесналите капли на колоездачите, пълзи тежко автобус, претъпкан с народ — жива река, устремена към разтворените врати.

Пред големия портал пак стои часови. Това е Желязко с хубавото Младеново кепе на главата. Той любопитно оглежда минувачите. Когато съзира младеж в зеленикави дочени панталони и бяла риза със запретнати ръкави, Желязко влиза в караулното, взима приготвеното букетче, връща се на мястото си и дочаква Младен да се изравни с него.

— На добър час! — мушва цветята в ръцете му. Младен поглежда простодушното лице на часовия, усмихнатите дружелюбни очи, скубаните полски цветя.

— Да ти се връща, братле!

В цивилни дрехи Младен е неузнаваем. Лицето му изглежда оголено и не така внушително, както в униформа. Замисленият, съсредоточен израз на очите му е погълнат от неприсъща нему възбуда. Желязко прави гримаса — без униформа Младен не му харесва.

Довчерашният ефрейтор минава през портала на завода, както хиляди пъти преди е минавал. Ала отвъд всичко му изглежда ново, странно.

Навсякъде го среща същият нов, непознат дух, който изведнъж посява в душата му съмнение и безпокойство. Какво ще стане? Няма ли нещо непредвидено да обърка намеренията му? Премислил ли е добре?

Секунда преди да отвори вратата на началник цеха, войникът Младен прогонва съмненията и безпокойствата на цивилния гражданин Младен, възвръща хладнокръвието си:

— Всичко е наред!

Началник на цеха е инженер, съвсем млад човек с представителна външност. Младен го е виждал няколко пъти из района, но едва сега младостта на инженера му прави силно впечатление.

„На тия години — казва си той — е началник и инженер! А защо аз да не бъда?“

Удря токове по войнишки.

Началникът, зает с някакви книжа, го изглежда разсеян.

— Седнете! — казва той. — Седнете!

На Младен е приятно, че му говорят на „вие“. Сяда. И веднага оглежда обстановката. Килима, креслата, картината на стената, големия шкаф с метални мостри и колко книги! И мастилницата от ковано желязо…

„Сигурно няма и тридесет години…“

Началникът на цеха подпира с юмруци брадата си, опитва да се съсредоточи в нещо, което Младен не знае, но тоя израз много му харесва.

— Вие бяхте?… — пита той внимателно, но преди Младен да каже каквото и да е, възкликва: — Да! Да! Директорът ми съобщи за вас! Много добре сте решили! Много добре!

Младен долавя в погледа му неудобство, като че инженерът се безпокои за нещо, и същевременно любопитство, което го поласкава.

— Какво желаете да работите?

Довчерашният войник е дошъл с две дузини приготвени отговори. На този въпрос следва:

— Където ме пратите, другарю началник!

Инженерът не крие учудването си. Внезапните изблици на готовност винаги са го съмнявали. Или пък наистина е млад ентусиаст, комсомолец!

— Нямате ли предпочитания? — би искал да каже „наклонности“.

Младен така го и разбира. Обяснява, че негова наклонност ще бъде всичко, което му възложат. Би могъл да отиде всякъде, където имат нужда от прилежен работник. Надницата не го интересува. Важна е работата.

Инженерът съвсем се учудва. Отдавна не е срещал такива работници — готови на всичко. Все още се пазарят, все ще мърморят за пари, за по-лесна работа, за интересите си.

— А какво знаете?

И тук отговорът е приготвен.

— Нищо не зная, другарю началник! — Младен скрива кратковременната си работа в метесето, скрива цялата си сериозна подготовка, докато беше в казармата. Така ще блесне отведнъж. Някъде, бог знае къде, бе прочел: „Ако искаш да те уважават най-много, никой не бива да вижда кога растеш! Просто трябва да блеснеш!“

— Ще ви научим! — успокоява го инженерът, който тълкува блясъка на Младеновите очи по своему. После с делови тон нарежда:

— Постъпвате в трета монтьорска бригада! Един месец работа, след това изпит за разряд! Ако покажете способности по-рано, елате при мене! Оттук най-напред отивате при началник участъка, инженер Папазов, после в „Личен състав“, после да ви зачислят работно облекло, в стола за храна! Пари имате ли?

— Съвсем не…

— Ще ви авансираме половин заплата! Квартира?

— Намерих временно…

Началникът става, подава ръка:

— Щастлив път!

Най-после Младен е пред вратата на монтьорския цех. Отвътре ехтят удари на чукове, звънтят машини и мирише на ръжда. Отвътре иде нещо тайнствено и неизвестно. Отвътре стои и чака друг живот.

Някой му изсвирва с уста. От прозореца на лабораторията Марта маха с ръка. Привет.

Младен кимва и прекрачва прага.

„Тук съм!“ — казва си той и не гледа нищо. Ето го мястото, откъдето ще започне! Площадката, от която ще излети!

Спира в преддверието.

„Трябва да успея!“

Трябва. Могат да му оспорят другите качества, но всеки ще свали шапка на самодисциплината му.

„Коритото, по което тече животът! Изкривите ли коритото, ще изкривите и посоката!“

„Ще внимавам, другарю капитан!“

„Искаш ли — можеш!“ Сам бе стигнал до тази престара истина. Но въпросът е как ще поискаш? Нима тия хора по улицата не искат да заемат високо обществено положение? Да печелят добре, да се осигурят, да постигнат нещо по-друго, голямо? Искат, но така, както биха поискали овче сирене вместо краве, както биха поискали да имат на вечерята си десерт или както биха пожелали, да отидат на курорт! Най-обикновено, дребно пожелаване и нищо повече.

Младен презрително се усмихва.

„Да поискаш истински, това значи да промениш по своя воля себе си, да изхвърлиш всичко ненужно, да се завладееш сам и с всички сили, ум, сърце да се устремиш към целта си. Душата ти, тялото ти трябва да искат, да изгарят, да полудеят от онова, което си поставил отпреде им. Да бъдеш готов да пожертвуваш всичко! И най-после умно, целесъобразно провеждане на похода, знаменития принцип «всички сили на едно място»… приличаш на пълководец, който трябва да спечели велико сражение, с това предимство, че от тебе зависят много повече неща, отколкото от пълководеца! Накрая — търпението. Да издържиш на всичко, да не приемаш малките победи за удовлетворение, а да чакаш голямата победа…“

Това не са ученически мечти!

„Никакво село! — продължава да тържествува той и се взира със светнали очи наоколо. — Тук съм!“

Всичко стана снощи.

Заведе го Марта. Младен знаеше, че зад поканата стоеше Виолета.

Попадна в просторен хол, осветен празнично от голям полилей, с леки модни мебели, с две пастелни картини по стените и грамадна палма до прозореца. Във всичко някаква студена официалност, която го смути. Беше облечен в дочения си панталон и простата бяла риза. Помогна му безцеремонността на Марта. Тя се чувствуваше като у дома си.

Докато с мъка поемаше тежкия, чужд въздух на този дом, докато се оглеждаше С непонятно безпокойство, дойде му на ум сутрешното слово на капитана пред уволнения набор.

„Бъдете мъже!“

Зачака изпълнен с решителност. До него свиреше магнитофонът. Самотно виолончело скърбеше над нечия съдба. Не трябва да се слуша такава музика. Тя размеква, ражда ненужни чувства, прави амбициите недостойни.

„Какво търсиш тук? Защо си дошъл? Защо влизаш в тоя чужд свят? За да го смутиш, за да го объркаш, за да го използваш?“ — питаха звуците.

— Не си много весел! — подхвърли му Марта. Той мълчеше.

Тогава тя му заговори за Иван. Младен знаеше за нейните посещения в болницата. От любов ли бяха или от вятърничавост? Виждаше му се невъзможно такъв сериозен, тежък човек като Иван да се повлече по Марта. И все пак като че у двамата имаше нещо общо…

Вратата се отвори. С бързи, сигурни крачки към него идеше Виолета. Младен стана, пое познатите малки ръце, задържа ги, като усещаше вълнението им.

Беше много оживена. Нищо не напомняше печалната й неподвижност у Мартини. Чакала го да дойде по-скоро! Защо не е дошъл? Обещал, а не дошъл. Няма да го извини! Той е длъжен да направи нещо за откуп! Навярно тази музика не му харесва!

— Пусни му маршове! — каза заядливо Марта. Виолета изглеждаше прелестна дори с черните очила, дори с неизменния израз на ослушване. А едва ли друга имаше по-изразителни устни. Те казваха всичко, което не можеха да кажат очите.

Синя рокля, златисти чехли, златен колан… как ли си представяше златото?

Тя седна до него. Високите й гърди бързо се повдигаха и спущаха.

Марта заряза списанията и се настани срещу тях. Никога приятелката й не бе изглеждала така.

„Сто процента влюбена! — помисли си Марта. — И в кого? В тоя бездушен комбинатор! Какво ли си е въобразила за него?“

Младен долови тия въпроси и в себе си отвърна: „Не съм виновен!“

Как е прекарал последните дни, питаше тя. Как е приятелят му? Искала да отиде в болницата! Щастлив ли е, че службата е свършила? Какво е сънувал снощи?

Младен не знаеше откъде да започне и какво да приказва. Големият, важният разговор щеше да се състои после, когато дойдеше директорът, а дотогава той трябваше да пази мислите си, да не пилее силите си.

Спаси го лелята. Тя се втурна сърдечно към него, целуна го (колкото и неприятно да му беше) и се разбъбра за обичайните закъснения на брата си. Със страстно женско любопитство тя разпита Младен за избухването на мината. Това беше сериозно изпитание.

„Искат да измерят скромността ми“ — помисли си той.

Разказа всичко така, че бяха възхитени от него. Дори Марта го загледа другояче. Посред разказа Виолета го прекъсваше, питаше за някои подробности уместно и изтънко, та той дори се зачуди. Бдеше да не изтърве нещо излишно. Най-хубави неща каза за Иван, после за Сашо и почти нищо за себе си.

Виолета протестира. Младен разбра, че тя вече имаше някаква определена, своя представа за него — твърде хубава, твърде ласкава, твърде задължаваща. Той трябваше да направи тъй, че действителното му поведение да се вмести в тая представа, за да остане тя най-трайна. Също така му стана ясно, че девойката не познава живота, както го знае той, но въпреки това и у двамата имаше нещо общо — опростяването на събитията до тяхната същност. Забеляза, че тя винаги откликва и се вълнува само на същността, но не и на свързаните с нея обстоятелства.

До последния момент той не даде да се разбере, че е решил да остане в града. Предпочете тя да го увещава и да поеме някакви приятелски задължения спрямо него. С удоволствие й предоставяше ролята на негов водач в тукашния свят. Така и стана. Виолета се увлече и надълго му говори за предимствата на града пред неговия роден край, като и този път показа изненадваща осведоменост. С детска наивност тя му рисуваше картини от тукашния живот, които трябваше да го привлекат. Той предпазливо упорствуваше. Марта се подсмиваше развеселена от наивността на приятелката и от хитрата игра на Младен.

Изведнъж му стана тежко и неловко. Обгърна с очи стаята, двете девойки, бъбривата леля… и кой знае защо, в този момент си спомни случката с гърбавата Пенка от тяхното село…

Учеха заедно в един клас на гимназията. Беше зима и момичето не можеше само̀ да слезе по стръмната заледена пътека към тяхната махала. Помоли Младен да й помогне. А той се направи, че не я чува. Нарочно изостана. Беше му унизително да върви с нея, за да не си помислят хората, че помежду им има нещо! Момичето се разплака от безпомощност. Тръгна само̀ по нанадолнището, като разперваше ръце и отчаяно се мъчеше да се задържи. Той неспокойно я наблюдаваше отзад, видя как тя полетя надолу и се строполи в снега. В същия миг зърна недалеч директора на гимназията. Веднага се завтече и вдигна разплаканото момиче. Тя хълцаше от преживения страх, но като видя директора, разбра. Стисна устни, отдръпна се рязко от Младен и го погледна така, че тръпки го побиха. В погледа й имаше отвращение, ненавист, някаква погнуса, която го докосна, опари го и му остави незаличим белег…

До полунощ той се мяташе в леглото си и се питаше:

— Подлец ли съм?

А какъв ужас беше, когато на другия ден директорът влезе в клас и го похвали пред всички за другарската му постъпка… Чак до края на учебната година не смееше да погледне Пенка в очите.

И това беше най-тежкото чувство, което някога бе изпитал…

Помисли да се извини и да си отиде.

Трябваше да остане.

Влезе директорът.

Баща.

Очите му тъмнееха кротки, мъчително усмихнати. Гласът му бе тих, полуласкав, полуироничен, като че се надсмиваше над нещо свое. Само изхвръкналите като птичи криле вежди внушаваха други чувства.

Той погледна въпросително Младен. Момъкът се смути и това беше в негова полза. Директорът го запита за Иван. После прегърна дъщеря си, целуна я по косите и каза шеговито на Марта:

— Има ли нещо ново за фотонните кораби?

Девойката свирна с уста.

— Прочетох едно интересно съобщение… — тя с удоволствие подхвана темата.

Виолета се бе извърнала цяла към Младен. „Харесва ли ти моя дом, моя баща, моята обстановка?“ — питаше тя.

Младен трябваше да каже нещо. Да не си помислят, че е дръвник. Но какво? Нямаше никаква представа от фотонни кораби и тая Марта веднага ще разбере фалшивия му интерес.

Разказа как се е почувствувал в цивилни дрехи. Облякъл се — не могъл да се познае. Разговорът изведнъж стана общ и забавен.

Директорът го поглеждаше по-често, предразполагащо и сам разказа свои весели преживявания.

По време на вечерята той много пъти се обръщаше към Младен, питаше го за впечатленията му от казармата. Момъкът отговаряше стегнато, ясно. Какъв дисциплиниран и честен човек! Домакинът каза много хубави думи за ротния му командир.

— Ако имаше повече хора като него! — възкликна той и лицето му прие особено изражение, най-голяма похвала за капитана.

Междувременно Младен откри, че директорът внимателно се вслушва в думите на дъщеря си, че е изненадан от нейното оживление. Безпокойство плъзна по лицето му.

„Обича много дъщеря си! — каза си Младен. — Да не забравям това!“

— Какво мислите? — запита го тя с усмихнати устни.

— Още не мога да свикна… — отвърна той — вчера — едно, днес — друго!

— Не се стеснявайте! — каза Виолета. — Идвайте по-често у дома!

Обърна се към баща си:

— Татко, ще стане ли от Младен работник?

— Зависи само от него! — каза ласкаво директорът.

— Благодаря! — промълви Младен с необичайно за него стеснение.

— Защо! — възкликна директорът. — Ако не аз, друг ще ви вземе! В нашия град трябва много работна ръка!

Марта го гледаше подигравателно.

— А каква нужда имаме от физик! — продължи директорът. — Поговорете с вашия приятел! Щом оздравее, нека остане при нас! Ще му дадем и хубава заплата, и хубаво жилище!

— Струва ми се, че Марта по-лесно може да го придума! — каза Младен.

Марта трепна. Лицето й промени присмехулния си израз, стана преднамерено сериозно, тъжно.

— Никой не може да го придума! — каза тя.

— Защо?

— Не е човек, който ламти за заплата! — добави Младен. — Само с работата можете да го привлечете! Но след тая мина не вярвам да изпитва симпатии към военната работа и въобще към града…

— Това не е причината! — прекъсна го Марта. — Той е особен човек! — тя произнесе последните думи с възхищение, та Младен си помисли колко хубаво би било, ако някъде кажеха и за него, че е „особен“ човек.

Директорът вдигна рамене.

Тръгнаха си скоро. На вратата Виолета каза тъжно усмихната:

— Идвайте по-често! Аз почти не излизам.

— Идвайте, идвайте! — рече директорът. Лицето му не се виждаше.

Младен беше доволен. Само Марта го ядоса по пътя. Тя каза:

— Слушай, не искам да се случват неприятни истории, опичай си ума!

Всичко това стана снощи.

Сега Младен уверено влиза в цеха.