Георги Марков
Мъже (14)

14

Изпитвах ново, удивително усещане на пълна хармония, която идеше от топлината на собственото ми тяло, от движенията ми, от невероятната яснота на мислите ми, от картината на околния свят, от всичко, що поемах.

Иван

Държи превързаната си ръка върху рамката на прозореца. Вятърът отслабва, релсите с трясък се множат…, две… четири… шест… перонът, краят. Краят на двете години. Не! Няма начала, няма краища. Има живот. Комуто е нужно, нека си жалонира живота, нека раздели и секундите, ако ще… Гарата.

Посреща го носач във вехти сини дрехи. Той е съобразителен — човек с превързана ръка не може да носи сам багажа си. Иван му дава куфара и адреса си. Остава сам.

През време на пътуването му бе леко и радостно. Така се чувствуваше през всичките дни от свестяването си насам. Както и да го лекуваха, където и да ходеше, каквото и да правеше — все му беше добре. Пълно, непознато досега доволство от всичко и за всичко владееше и ума, и сърцето му.

А сега при първата среща с града го обзе и друго чувство — за нещо чисто, мило и близко, което му предстоеше.

На провинциалната гара дойдоха да го изпратят само Марта и Младен. Капитанът ненавиждаше „подобни церемонии“ и не дойде. В това Иван още веднъж прозря искрената привързаност на ротния командир към него. Последните думи, които той му бе казал още в болницата, бяха:

— Добър шах играхме с тебе!

Младен носеше багажа на приятеля си. Беше угрижен за работата в завода и из целия път говори на Иван по технически въпроси. Очевидно Младен си мислеше, че неговата нова дейност не може да не интересува много Иван.

— Слушай — каза му по едно време Иван, — я ги остави тия работи за друг път!

Младен зяпна. Кой знае какво си бе помислил.

Марта мълчеше. Беше облякла черната официална рокля, но някак небрежно и изглеждаше още по-прелестна. Иван си помисли, че тя е направила това нарочно, за да му припомни първата им среща. Докато вървяха, тя избягваше да го гледа и необичайно за нея — беше смутена. В очите й имаше детска уплаха.

Иван се усмихна. Всичко трябваше да бъде така. А при раздялата тя непременно ще направи нещо особено. И в подготвянето на това „особено“ бе устремено цялото й същество.

„Търсене на истинското!“ — помисли си той.

Влязоха в празно купе. До тръгването на влака имаше още време и тримата седнаха. Младен каза нещо като „… свърши се нашата… разделяме се и може би вече няма да се видим… това е животът…“

Навярно той искаше някакви гаранции за бъдещо приятелство.

Иван не му отговори. Застана до прозореца, погледна към града и се учуди, че голямото новостроящо се здание на Съвета още не е довършено. Питаше се каква ли каша са забъркали строителите?

Отдолу мина продавач на сладолед. Иван поиска да купи и за тримата, но изпращачите му отказаха. Младен — защото някак не подхождаше на сериозен човек да лиже сладолед на публично място. Марта — защото, когато ще се прави нещо „особено“, не бива да се върши нищо друго. Иван взе само за себе си, седна срещу тях и най-спокойно изяде полуразтопения сладолед.

Гледаха го с голямо учудване.

— Ако беше Сашо — поясни им той, — щеше да поиска цялата тава!

Младен използва случая, за да каже, че е получил писмо от Сашо. Онзи описвал как гуляли три дни поред и минали града на четири крака. Младен не криеше снизхождението си, защото не знаеше, че Сашо нарочно му е написал всичко това.

— Жалко — казва Иван, — ако бях аз, щеше да има и четвърти ден!

Сега Младен можеше да твърди, че без униформа хората стават други.

Иван избърса ръцете си и спря очи на Марта. В полумрака на купето лицето й отново изпъкна с познатия си чар. Отново, но много по-силно го примамиха въздушно нежният тен на това лице, сладката миловидност на късата брадичка, смешната сериозност на спуснатите вежди и онзи винаги странен блясък на очите й, които пак бяха разкрили дълбочината си.

Искаше да я целуне.

Младен стана и му подаде ръка:

— Хайде — каза той, — довиждане! Пък ако се съгласиш да дойдеш на работа в нашия завод, много ще се радвам! И се пази, не се пресилвай! И ако ти се случи някаква нужда… пиши…

Иван го прегърна със здравата си ръка. Младен слезе от влака. Останаха двамата с Марта в полутъмното купе.

— Вземи ме със себе си! — каза тя, като го гледаше в очите.

— Защо! Искаш да видиш София?

— Искам да видя как ще живееш! — каза тя. — Страхувам се, че ще ти бъде тежко, и искам да бъда до тебе!

— С кърпи за компрес, бинтове и термометър! — усмихна се той. — Благодаря, Марта, аз съм вече доста добре! — той сви ръката си. — Но когато поискаш, ела!

— Не обичам да ходя по гости! — извика тя невъздържано.

Той сърдечно се засмя.

— Ти не ме разбираш! — каза му тя. — Ти нищо не разбираш! — отразили нова светлина, очите й блеснаха. Тя бурно го прегърна, като в забравата си не пощади и ранената му ръка.

Особеното!

В един миг хвана с две ръце главата му, обърна я към себе си и го погледна в очите съвсем отблизо — искаше да надникне зад тях, зад усмивката му.

Зениците й бяха огромни.

Целуна го и избяга.

Той отиде и си купи още един сладолед…

Жалко, че сега, рано заранта, в София няма сладолед. Пък и кой ли би поискал в този студ? Не е зле да намери някоя машинка за през зимата сам да си го приготовлява у дома. Маса до радиатора, куп списания със снимки на хубави актриси, книжки с прочути партии шах и сладолед… Може би липсва лула тютюн… Чудесните „академични“ петнадесет минути почивка. Десет — скъперничество, двадесет — разточителство.

Боже мой, как биха се възмутили някои по-раншни приятели, ако знаеха, че това е единственото му конкретно намерение, що се отнася до бъдещето.

Всичко останало лежи в спокойната омара на сигурността.

„Ще бъде така, както трябва да бъде! Но дори и да бъде по-иначе, пак ще бъде добре!“

Здравей, София!

Продавачка в бяло мете тротоара. Престилката й е късичка, открива голите крака. Лъскава слънчева кожа, от която лъха едновременно здраве и нежност, непретенциозност и красота.

Иван обича да гледа нещата отблизо и отдалече. Наведената продавачка, нищожно мъничка под големите здания, дългия коридор на булеварда, затворен от сивата гърбица на „Света Неделя“, опушения небесен таван и намръщената Витоша, решила сякаш най-после да настъпи срещу града.

Здравей, София!

Какво ли е в гората! Влажна шума поема звука на стъпките. Дърветата, невъзмутими философи, мълчат. По пейките — безнадеждно влюбени ученици, отхвърлени самотници в шлифери; по алеята крачи бодро войниче… раз, два, раз, два… и екскурзионно настроен старик, и пенсионерите, които събират шишарки…

Здравей, София!

В полунощ той ще излезе от кино „Млада гвардия“. Ще тръгне надолу към „Славейков“, асфалтът ще блести на дъжда като катран, ще гаснат прозорците и далече ще утихва шумът на последния трамвай… А той ще върви, бръкнал в джобовете на шлифера си, ще зяпа по витрините и ще му бъде все така хубаво и леко, защото е богат, неимоверно, фантастично богат и никой не е в състояние да посегне и да му отнеме богатството…

Здравей, София!

Ще фучи в утрото тролей с неразсънени хора. И някакъв шегобиец кондуктор с очила ще извика пред Зоологическата градина:

— Които са за Зоологическата, да слизат, молим!

И хората ще се разсънят.

Иван си мисли, че зад всичко това познато и близко стои другото, непознатото доскоро истинско съдържание на нещата, което винаги си е съществувало, но не е било открито за него.

Дългият път не го уморява, защото в последните дни често излизаше с Марта далеч от болницата. Краката му възвърнаха издръжливостта си и ако не беше незарасналата рана, можеше да иде и на екскурзия.

Едва отминал халите, чува женски глас:

— Ваньо!

Тъмнокоса жена с голям бретон, който опира във веждите й, с хубаво полуусмихнато лице и сочна снага. Блузата й е яркочервена, полата — на червени, зелени и жълти квадрати. Нещо пищно и екстравагантно има не само в прическата и облеклото, но и в силно извитата линия на самото тяло, в широките рамене, в силно изпъкналия бюст. И най-вече в сполучливо изрисуваните с мек стъкларски молив клепачи.

Някога гимназистката Дора пишеше пламенни любовни писма на несръчния в любовта студент Иван.

— Ваньо — казва тя с глъхнещ, покровителствен глас, — откога не сме се виждали!

Укор за миналото, радостна изненада за настоящето и щастливи перспективи за бъдещето.

Сашо би плеснал с ръце от възхищение и би изпял:

„Пи-таш ли ме де зората ме е огряла първи път…!“

Иван й подава ръка и любопитно я разглежда.

Тя се усмихва — досущ амбулантна продавачка, която е изложила най-качествена стока.

— Накъде си тръгнал?

— У дома!

— Хайде, придружи ме малко, отивам да си търся канаваца, ленена канаваца, а пък няма никъде! — тя пъхва ръка под здравата му мишница.

Завиват по „Жданов“. Иван чувствува топлината на тялото й и си помисля, че не би било лошо, ако я заведе у дома. Няколко празни приказки за превързаната ръка. Това я интересува толкова, колкото би я интересувал апендиксът на абисинския император.

— Е — казва тя с радостно-печален глас. — Ние с тебе станахме другари по съдба!

Известна му е слабостта на хубавите малокултурни жени да разговарят с фрази. Все пак недоумява.

— Разведох се — казва тя. — Преди един месец се разведох!

— Това ли уеднаквява съдбите ни! — смее се той. Никога не е знаел, че тя се е омъжила.

Тя придава на думите му съвсем друг смисъл. Върху полуотворените й устни плъзва усмивка.

— Много исках да те срещна! — казва тя. — Често съм мислила за тебе!

— А аз съвсем те бях забравил! — тръсва той с удоволствие.

Дора го поглежда малко учудена. Я виж ти нашият Ваньо как се е променил. Нито червенее, нито се смущава…

— Но веднага си спомни, нали? — тази жена знае силата на чара си.

Той мълчи. Разговорът с нея му се вижда напълно излишен, тъй като всичко е прекалено ясно.

„Всичко, мисли той, трябва да се приема такова, каквото е, а не каквото на нас ни се иска!“

Магазините още са затворени. Тя го изпраща нагоре, като хвърля любопитни погледи към витрините. Иван вижда, че тънкият ток на обувките й е поне осем сантиметра дълъг, че този тънък ток прави крака й елегантен.

— Как живееш? — пита той без особен интерес.

— Обратното на някога! — отвръща тя. — Пишат ми писма, но аз не отговарям!

— Жалко! — казва Иван. — Тъкмо бях решил да ти напиша хубаво писмо!

— Напиши ми! — тя му подава ръката си за довиждане. — Може би на тебе ще отговоря!

Усмивката й е полуиронична. Тази жена, изглежда, е усвоила всички възможни нюанси на усмивките. Разговаря с усмивки и от това печели много повече, отколкото, ако разговаряше с бедния си речник от празни фрази.

Тя се връща назад. Иван забелязва, че повечето мъже из улицата зяпат по нея.

— Бива си я! — казва той на себе си и продължава нататък.

Като наближава площад „Ленин“, идва му на ум, че тъкмо сега е време да изпълни едно неприятно задължение. Да се обади на сестра си.

Често пъти му е било чудно защо е необходимо да се поддържа една роднинска връзка, в която човек не е вложил никакво чувство. Но тъй като не бе в състояние да си отговори и на обратния въпрос, защо е необходимо да скъсва съществуващата връзка, Иван продължаваше от време на време да ходи у сестра си. Тя беше женена за важен банков чиновник, живееше в просторен апартамент и отглеждаше децата си.

Животът на сестра му не беше лишен от разнообразие. Тя принадлежеше към оная категория съвременници, които ги бива за всичко. Които знаят всичко, които могат да дават авторитетна преценка за всички събития, които могат да заемат всякаква служба и които вечно се оплакват, че са жертви на общественополезната си дейност и са пренебрегнали личните си интереси. За тия всеможещи и всезнаещи хора областта на търговията, на литературата или на науката са равностойни полета за действие. И те „действуват“.

Сестра му завърши зоотехника, но постъпи на работа в литературния отдел на радиото, после стана секретарка на Математическия институт (част от познанствата си с математици Иван дължеше на нея), след това „действува“ като журналистка във всекидневник и накрая зае някаква щатна профсъюзна длъжност. Междувременно тя пишеше стихове, разкази, очерци и издаде малка детска книжка с картинки и както писаха двамата авторитетни рецензенти, „пред нея се открива ново поле за действие“.

Тая страхотна предприемчивост само увеличи разстоянието помежду им. Не му беше трудно да прозре материалния източник на нейното вдъхновение и на цялата й „общественополезна дейност“. Но докато по-рано той отиваше у нея с отвращение, сега се запъти така, както би отишъл навсякъде. Тя не знаеше за раната му. По негова молба й писаха, че служебно ще се забави месец и половина след уволнението на набора. Беше сигурен, че ако тя знаеше истината, поне половин милион души щяха да научат, че брат й „геройски“ е ранен, и неговата рана щеше да бъде материализирана до крайна възможност.

Надписът на вратата е също характерен. Бащиното име на сестра му е сложено първо. Иван знаеше, че с това тя поддържаше репутацията си на свободна и независима жена.

Посрещна го самата тя. Руса, с брашненобяло лице, с накъдрени оксиженирани коси, с небесносин пеньоар. Макар и две години по-малка, тя гледаше на брат си покровителствено. Беше си присвоила това право и Иван не й го оспорваше. В нейните очи той изглеждаше безнадеждно завеян човек, без никакво практическо разбиране на живота, без никакъв усет към кариерата, без никакви „допълнителни“ способности. Често казваше: „Станала е грешка, трябвало е аз да се родя мъж, а ти — жена!“

Срещат се така, както навсякъде по света се срещат любящи се брат и сестра.

— Къде си се наредил! — пита веднага тя с тон, който казва, че нараняването на ръката му е още едно доказателство за неговата непрактичност.

— Дребна работа, паднах… — спокойно лъже той, докато се настанява в нов фотьойл.

Тя сяда срещу него.

— Какво мислиш да правиш сега! — струва му се, че зад сивите й очи е пусто и празно.

— Нищо!

— Как нищо? — тя прилича на хипнотизатор.

— Така. Както дойде!

Тя избухва отведнъж:

— Няма да се учудя, ако й подариш и квартирата си! Но да знаеш, няма да те прибера тук! Няма! Защо цял живот ще те лъжат? Или ти мислиш, че аз не й знам спатиите?

Тя гневно се нахвърля върху жена му. Ходила нощем в чужда квартира, познати я видели из заведенията, излизала извън града с колата на някакъв засукан мъж, скулптор или нещо подобно. Знае ли, че тя е мръсна и долна жена, докато мъжът й е войник, тя…

Иван не слуша. Всичко това е нужно на сестра му, за да изрази своето отношение, тъй като за човек като нея е абсолютно невъзможно да няма отношение по някой въпрос. А що се отнася до жена му, нищо не го интересува. Докато домакинята говори и се ожесточава, той преспокойно разглежда Витоша и се опитва да си спомни кому бе дал ските си, защото още два месеца и човек ще може да се спусне по „Стената“.

— Това е тя, стана ли ти ясно! — завършва сестра му.

— Стана!

— И какво мислиш сега? — неумолимо пита тя, готова да даде поне сто съвета.

— Нищо! — отново отвръща той.

— Дело няма ли да водиш? — тя настръхва.

— Сигурно ще трябва да водя!

— Аз ще ти събера доказателствата, ще ти намеря свидетели, ще я смажем тая змия! — тя отново се разпалва.

А той се учудва защо сестра му мрази неговата жена, когато самият той не я мрази, пък и жена му никога не й е причинявала нищо лошо.

— И да не си посмял да я виждаш! Никакви срещи! Никакви обяснения! Ако дойде у вас, ще я изгониш с милиция, ако трябва! Най-добре на мене да ми телефонираш! — продължава тя.

И този път му е непонятно защо не трябва да я вижда, защо трябва да я изгони, защо не трябва да се среща.

„И двамата живеем на този свят, разделили сме се, защото не си допадаме, тогава за какъв дявол трябва да се мразим и преследваме? Кому е нужно това? За какво ще се отмъщава? Било, каквото било, точка!“

Разбира се, че е напълно безполезно да каже тия неща на сестра си.

— Тя е мръсница! — продължава домакинята. — Използваше те да я храниш, да й купуваш тоалети, за да се докарва пред любовниците си. Всичко ще й вземеш! Гола, голичка ще си иде! За да се научи да цени!…

— Слушай — казва той звънко, с висок глас, — я остави тая работа!

Сестра му го поглежда начумерено. Малко изненадана е от решителния му тон.

— Всичко ще се уреди! — казва той.

Токът протича в обратна посока.

— Ха! — реве тя. — Пък ти, ако искаш, прибери си я, живей си с нея! Работи, печели пари, купувай й, пък тя нека се забавлява, както иска! Може и приятно да ти е, де да те знам…

Той прихва. Смее се широко, от сърце.

— Защо не, сестро!

Става да си върви.

Тя го кани да остане за обяд, но той би предпочел десет дни глад, отколкото да слуша по време на обяда сведенията на зет си за покупната стойност на тази или онази мебел.

— Имаш ли кой да ти почисти? — задава последния си въпрос сестра му.

— Имам? — отвръща той, сякаш цял живот се е занимавал с чистачки.

Навън вали. Минувачите пробягват под стрехите на сградите. Иван решава, че най-добре би било да си отиде с трамвай.

Едва сега го обзема умора. Докато трамваят трещи под нозете му, той си мисли дали да извика Сашо да поживее малко при него.

„Ще му бъде интересно!“ — решава той.

Ето неговия дом. Сградата е стара, с излющена жълта боя. Нещо прецъфтяло и още по-жалко в дъжда. Стълбите са циментови, прости и груби, като че се сърдят на минувачите.

Семейство Дойчинови! — чете той върху табелката като пощенски раздавач и отключва.

Апартаментът е едностаен, северен, с веранда на изток.

Мирише на старо, непобутнато. И друга миризма — всяко жилище, както и всеки човек, си има миризма. Завесите са спуснати плътно и процеждат нищожна светлина. Струва му се, че влиза в мазе. Запалва лампата.

Почти всичко е на мястото си. Двете легла, наредени едно след друго, радиото, камината, телефонът, бюрото в дъното, гардеробът. Липсва пианото. В ъгъла над празното място паяк е завършил апартамента си и една грамадна муха с фосфоресциращо синкаво тяло е замръзнала там.

Липсва и портретът на стената. Нейният.

Върху бюрото лежи очакваното писмо. Взима го и пак го оставя, без да го чете. Съблича се с мъка. Много му пречи раната на лявата плешка. Заболява го отведнъж остро. Все пак сваля дрехите си. Щастлив е, че свършва тази работа сам. Докато навлича чехлите си, затананиква една песничка още от първо отделение: „Знамето ни е трицветно…“

Под такта на песничката отива в кухнята и оттам в банята. Включва ток в бойлера, за да се стопли водата. После решава да запали кухненската печка. Намира кибрит, но няма хартия и заради това се връща в стаята. Взима от бюрото писмото на жена си и без да го погледне повече, подпалва с него дървата в печката. Те запращяват, съскат, и внасят оживление в мъртвата атмосфера.

Лъхва го топлина.