Георги Марков
Мъже (22)

22

Слава богу, че не баща ми, а природата е сътворила света.

Инак хората щяха да се раждат с дипломи, с професии, с бюра, със спестовни книжки.

Сашо

— Ела да си поприказваме малко! — казва бащата с оня тон, от който малолетните синове настръхват.

Сашо не е малолетен.

— Имам работа! — отвръща той. Влиза в стаята си и се просва удобно върху леглото.

— Тогава аз ще дойда при тебе! — решителността на бащата приближава познатите от преди две години граници.

— Заповядай! — казва синът.

Дочула последните думи и отгатнала намерението на съпруга, майката изтичва от кухнята.

— Христо — обръща се умолително тя към мъжа си. — Христо, моля ти се!

И после към сина:

— Ти защо не мълчиш!

Но бащата невъздържано избутва жена си встрани и нахлува в стаята на Сашо.

— Христо!

Бащата е глух. Неговият син току под носа му прелистя филмово списание и преспокойно се плези на актрисите.

— Къде беше цяла седмица! — бащата слага ръце на кръста си.

Той е сух петдесетгодишен мъж е неврастенично лице, с израз на вечно недоволство от всичко и за всичко. Вродена мнителност. Счетоводителите и касиерите от окръга треперят, щом го видят — финансовият инспектор Баров е известен със злобната си непримиримост и педантизъм.

Синът не го удостоява с отговор.

— Питам те къде беше тая седмица? — гласът на финансовия инспектор модулира към високите тонове.

Синът с подчертано любопитство разглежда краката на актрисите.

При вратата майката молитвено е съединила ръце върху гърдите си.

— Христо!

Бащата не издържа. С рязък пристъп той изтръгва списанието от ръцете на сина си и го запраща през прозореца навън.

— Е, по-спокойно де! — казва синът и напук на всичко се усмихва кротко, ласкаво.

— Питам те къде си бил цяла седмица! — смутен от ласкавия поглед на сина, бащата повишава тона.

— Ако обичаш, да не се занимаваш с мене! — казва Сашо. — Както аз не се занимавам с тебе!

— Докато си в тая къща и докато носиш моето име, ще се занимавам! И още нещо! — избухва бащата, все пак възпиран от спокойствието и кротостта на сина си.

— Много си нахален!

Сега финансовият инспектор Баров не може да се удържи.

— Безделник! Главатар на хулиганите! — извиква той високо с глас на ограбен, измамен човек. Обръща се към майката, като сочи Сашо.

— Ето го! Нагледай му се! Това е! Инженер! Доктор! Агроном! Чиновник! Работник! Ето го! Всичко на едно място!

Майката пристъпва, улавя ръцете на мъжа си и е присъща само на майките кротост му казва:

— Успокой се, Христо! — скритом прави знак на Сашо да излезе.

Бащата изпада в нервна треска.

— Лъжех се, че отглеждам син, с когото ще се гордея, исках да се издигне, да заеме положение в обществото, да напредне в професията, да стане честен и уважаван гражданин като всички хора! А виж го! Нехранимайко и лентяй, градски тарикат и бараба! Едвам гимназията изкара! Вчера се върна от казармата и вече събра калта по улиците! Мъкне се с пияници и повлекани! Ето го! Пияница и побойник!

— И комарджия! — подсказва му Сашо.

— Стани! — реве бащата. — Стани, когато говориш с баща си, говедо!

Сашо и не помръдва.

— Срам ме е от хората! Срам ме е! — изплаква финансовият инспектор Баров. — На Кольови момчето следва в чужбина! Стефановият син е вече доктор! Атанас взе златния медал! Е това, загубеното момче на Пешо, ще стане инженер! А нашият мърсува из колибите край реката и се влачи като изоглавен пес!

Майката въздъхва. Бурята е попреминала. Нищо повече от обикновените скандали между двамата.

— Футболист! — казва с отвращение бащата. — Поне там да ти беше провървяло! Хората не правят побоища по игрищата и затова не те щат!

— И аз не ги ща! — отвръща Сашо.

Бащата обикаля няколко пъти стаята. Дава да се разбере, че всичко досега е само подготовка към същността на въпроса.

— Кога най-после ще започнеш работа? — пита той.

— Каква работа?

— Работа! Каквато и да е, работа да е!

— Няма работа за мене! — отвръща синът.

— А при вуйчо ти в банката? Мястото още е свободно!

— Не ща! Да превивам гръб на бюрото за шестстотин лева — не ща!

— А какво искаш?

— Нищо!

Синът е спокоен, съсредоточен.

— Цял живот да ми лежиш на ръцете? — кипва наново бащата. — Да те хрантутя, това ли искаш?

— Никой не ти е казал такова нещо!

— Нямааа! Нямааа! — закрещява бащата, обзет от нова криза. — Залък хляб няма да получиш в този дом, щом не искаш да работиш! Нямааа!

— Няма!

— И ще напуснеш къщата ми! Няма да ме резилиш пред хората! Не си ми син, не си ми никакъв!

Майката е много уплашена и не знае какво да прави.

— Да се махаш! Аз хаймани няма да храня! Пропаднал тип! Мислех си, поне казармата ще те оправи! Ще те направи мъж! А то, какъвто отиде, такъв си и дойде! И кой знае откъде си откраднал този медал! Аз…

Майката изпищява.

Сашо се хвърля към баща си, улавя с две ръце тънкото му вратле и го разтърсва лудо.

— Затваряй си устата, истерик!

Хвърля го на леглото и без да погледне примрялата си майка, излиза.

Навън е тъмно. Навън е глухо.

Оградата, улицата, градът. Тишина и спокойствие. И обидно равнодушие.

И тази къща, която се е превърнала в омразна дупка, и този човек, който иска непонятни неща… титли, пари, положение…

И колко различно е това от хладното спокойствие във вира, от небето, от селянина с жената, от Данчето…

Не иска да бъде като другите! Не иска!

В отделенията имаше една учителка. Прекрасна старица, която изкарваше последната година за пенсия. Децата много я обичаха. Но на годишния акт, когато всички й поднесоха грамадни букети с цветя, Сашо ей така, само за да се различи от другите, й поднесе… магарешки тръни. Очакваше да стане голям скандал. Ала учителката го прегърна, целуна го и не му каза нищо. На другия ден той набра най-големия букет, който можеше да се побере в ръцете му, и й го поднесе. Тя пак го целуна.

В гимназията същото се случи при биолога Илиев. Единственият предмет, където Сашо завърши с „отличен“. Тоя биолог беше смахнат човек. Освен учителствуването въртеше още две работи — ашладисваше дръвчета и каптираше изворчета. По някое време целият клас тръгна да му помага. Използваха следобедите да ашладисват. Дори се престараваха. А през нощта Сашо минаваше след тях и изтръгваше калемите.

Хванаха го и едва не го изключиха.

Десетина дни по-късно Илиев го помоли да дойде с него и да му помогне при каптирането на едно изворче. Бяха само двамата. Сашо пренесе торбата с цимента, сам разкопа пръстта и дълго наглася чучурчето. От този ден той и учителят каптираха двадесетина изворчета.

Само защото другите не вършеха същото.

Накрая учителят го разочарова.

„Е, момчето ми — каза му той, — всичко ние направихме заради хората, сиреч заради другите! Ние ги улеснихме да пият вода, без да се навеждат!“

А в казармата опитите му да не бъде като всички свършваха винаги зле.

„Искам да си живея мой живот!“ — бе казал Сашо на капитана.

„Няма такъв живот!“ — бе отсякъл онзи.

На Сашо непрестанно се струваше, че всички се стремяха да му докажат това по различни начини. И в гимназията, и в ротата, и у дома. Че всички изискваха от него да стане като тях — гражданин с професия, с положение, с приятна автобиография. А той все по-силно се инатеше.

Само Данчето не се опита да го наставлява.

Понякога изведнъж му се струваше, че най-после е намерил това, което му трябваше. То се явяваше само за кратко време и после изчезваше неуловимо, загадъчно и още по-привлекателно. Струваше му се, че ще настъпи, ден, когато то ще се открие напълно пред него и той няма да го изпусне.

Какво бе то?

Нещо от обхвата на простора, нещо от волността на птиците, нещо от случката със селянина и жената, нещо от бистрата вода…

То беше магия.

Сега, след кавгата с баща си, след противната история с Куклата, му се стори, че то е много, много далече. Или изобщо го няма.

Души го отчаяние. Плаче му се.

— Нима — пита се той — ще трябва да заема мястото в банката, да ставам в шест и половина, да се връщам в четири, да нахлузвам сатенени ръкавели, да събирам и изваждам цифри, да броя чужди пари, после ще се оженя за някоя дебела гъска, която нашите ще харесат…

Стига!

— Какво да правя? Къде да отида?

Прекосява града и по стар навик отива към дома на Коки. Не знае защо отива там. Може би приятелите ще му помогнат. Може би ще измислят нещо, ще го разведрят?… Не е ли по-добре да се върне, да замине нанякъде. Къде?

Прозорецът на Коки свети. Сашо заобикаля през градината и приближава глава до стъклото.

Вътре сред гъста тютюнева мъгла плуват лицата на приятелите му. Както винаги играят на карти.

Сашо се взира в тях. Познатата картина, в която отсъствува само той. Вижда как Коки хитро подменя карта. Детските му очички мигат невинно, а пръстите ловко действуват. После той си подсвирва като опитен крадец, който е свършил добра работа… Това уродливо голо лице, с тая низка пресметливост, със скритата си алчност… неговият приятел Коки.

Очите на Бандерата са премрежени. Обичайното му безразличие. За първи път Сашо внимателно го наблюдава. Зад това безразличие сега той усеща друго — отблъскваща пустота. Как живееше Бандерата? Подпираше стълбовете. И още? Лежеше. И още? Ядеше. И още? Играеше карти. И още?… Друго няма. И никой не знае да има… И ни една свястна приказка, и нищо топло, другарско, нито интересно… Как би могъл да иска съвет от това говедо? Как е могъл да си мисли, че Бандерата е умен. Може би по-скоро е луд.

Сандо? Като че той е най-свестният от всички. Но премного слаб и глупав, за да го разбере. Сандо, когото ще водят за носа, докато им омръзне или докато някой го измъкне…

Вътре избухва остра кавга. Сандо хваща двамата в мошеничество, хвърля картите и псува. Коки обиден се зъби срещу него и го обвинява в мнителност. Бандерата чака да се сбият.

Сашо ги наблюдава още малко. След това безшумно се връща назад, излиза на улицата.

Тръгва по тротоарите безцелно из града. Минават познати момичета и го закачат. Той не се и обръща.

„Не е въпросът за пренощуването — мисли той. — Бих могъл да намеря веднага къде да преспя, но не е там въпросът.“

Пред голямата градска сладкарница някогашни негови съученици го посрещат възторжено, викат го на масата. Сашо е весело момче и за компания е незаменим.

Отминава.

И малко по-надолу, сякаш го е причакала, стои младата вдовица на Стоян Шивача.

— Саше? — очите й лъщят в тъмното.

— Какво?

— Защо не дойде онзи ден? Чаках те…

— Имах работа! — казва той.

— Хайде ела сега! — тя улавя ръцете му. Тръпне цялата.

Тя го поглежда, спомня си… би могъл…

— Не мога! Извинявай! — отскубва се внимателно и продължава в тъмнината. Чува зад себе си бързите й стъпки. Обидена.

Около него е тихо. Няма никой. Прозорците един по един гаснат.

Той вади цигара и пали със запалката, която му подари Иван. Иван!

— Защо не отида при него?

И отведнъж, както само той приема нещата, решава:

— Ще отида при него! Само при него!

Убеден е, че единствено „професорът“ ще го разбере, ще го приеме и ще му помогне.

— Още сега! Веднага!

Забързва. Спира. Няма никакви пари. А до София са около триста и петдесет километра. Дали да поиска от Коки на заем?

Не! От никого нищо не иска! Ще върви пешком! За около една седмица ще стигне. А може би и някой камион по пътя ще го вземе. И дори още утре ще бъде в София.

Мисълта, че ще извърви пеша триста и петдесет километра го вдъхновява. Другите не могат да направят това!

Иван!

Преминава много бързо града и без всякакво съжаление оставя зад себе си последните къщи. Когато навлиза в полето сам сред нощта, обзема го твърдост — никога да не се върне назад.