Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2013)
Корекция
bojanova_k (2013)
Форматиране
krechetalo (2014)

Издание:

Георги Марков. Мъже

Българска. Трето издание

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Редактор: Катя Топчиева

Художник: Стефан Груев

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Айше Сентова

Издателски № 8633

Дадена за набор на 6.VIІ.1990 г.

Подписана за печат на 22.X.1990 г.

Излязла м.ноември

Печатни коли 19.

Формат 84/108/32

Цена 5,40 лв.

Код 22/9536122411/5506-45-90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София,

бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

24

Те говореха за това, което трябва да дам. А аз си мислех за това, което трябва да взема.

Младен

Сега всичко е там, върху виненочервената плюшена покривка, изпод която се подават грубите цели обуща на секретаря. Тия обуща са подковани с железца като обущата на войниците, имат яки кожени връзки. Сигурно са топли и удобни, но с тях не може да се ходи на гости или пък на театър. Подходящи са само за работа, за поход, за война. Подходящи са и за партийното събрание, което секретарят ръководи.

Младен ще си купи такива обуща. Човек трябва да стъпва по земята здраво и сигурно. Да не могат да го отместят. Да не могат да го повдигнат…

Навън вятърът свисти. Суров предупредителен вик на зимата. Тополите край оградата махат отчаяно костеливи ръце подир изтръгнатите последни листа. Няма да се върнат. Никога, никога. Прозорците на залата подозрително проскърцват. Колебание. Уплаха. Така скърца всичко разстроено. Чукат редки дъждовни капки. Удари на телеграф. Кой ще дешифрира? Кой иде? Кой трябва да бъде посрещнат? От Балкана към града се въргалят черни облачни вълма. Нахлува зъл мрак…

Поискат ли, Младен може да се съблече и с голи гърди да тръгне срещу вятъра, дъжда, студа, нощта. Да видят силата му, да видят безстрашието му…

Никой от тридесетината души в залата не иска това. Не ги интересува. Нито скърцането, нито телеграфните знаци, нито мракът. Те гледат секретаря, който рови листовете върху червената покривка, сякаш проверява тяхното качество.

Първо! А може би — екстра!

В тия листове е разказано най-хубавото от неговото минало, изтъкнато е бляскавото настояще. Защото върху тях ще поставят резолюция за бъдещето му. Едва ли друг двадесет и две годишен мъж има такава биография!

Рови се, секретарю, чети, проучвай, това ти е работата! Аз съм напълно сигурен и затова си мисля за бъдещето! Хубаво е да знае човек накъде отива! Докъде ще стигне!…

Струва му се, че от днес ще смени влака. Ще се прехвърли от пътнишкия на бързия. Бързите влакове отиват по-далече и пристигат по-рано.

Колко нови мисли идват в главата му. Каква ли ще бъде автобиографията му след пет години? Началник цех? Или началник производство! Или главен инженер, с диплома, разбира се, с обществено признание? Или нещо още по-голямо? Натам ще го отведе бързият влак…

Всичко е ясно, добре подредено. Само обущата на секретаря… Струва му се, че между неговите планове и секретарските обуща има нещо несъвместимо, което сега не е в състояние да определи. Защото освен другите си свойства тия обуща могат и да настъпват с тежест, с болка и да размазват…

Младен седи в дъното на залата. Външен посетител, който присъствува на чужди работи. Спокоен, хладнокръвно издържа погледите на тия, които се обръщат да го видят.

Погледи, които искат да надникнат зад блясъка на зениците му — кой си?

Погледи, които го приветствуват — добре дошъл, тук ти е мястото!

Погледи, които недоумяват — много бързо! Заслужаваш ли?

Погледи, които подозират — не изглеждаш много чист!

А той гледа виненочервената покривка и трезво пресмята скоростта на бързия влак.

За него партията преди всичко е възможност, която ще му даде скоростта на бързия влак, която ще му открие голям простор, която ще му даде още сила. На какво е равна собствената му сила плюс силата на властта? На нещо огромно. Тогава би могъл да тръгне не само срещу вятъра и истеричния рев на зимата, а срещу много по-силни и могъщи стихии…

Много рядко Младен поглежда към събраните. Тук са почти всички ръководители на завода начело с директора. Седят гологлави по столовете с познатия му сериозен израз на дисциплинираност и внимание.

Още одеве, преди да започнат, Младен забеляза, че тук външната официалност, задължителна в заводската работа, беше сякаш забравена. Отношенията им бяха съвсем прости и сърдечни. Като на хора, които временно са били разделени, а сега са се събрали и имат да си кажат важни и интересни неща. Куцият портиер Серафим се шегуваше с главния инженер. Младият бригадир Алекси разговаряше разпалено с капитана и очевидно искаше да му оспори нещо. Недостъпният мълчаливец Мануш доста словоохотливо критикуваше началник цеха, онзи симпатичен инженер, който бе приел Младен на работа.

Той забеляза още, че тук се казваха направо мисли, които отвън, в работна обстановка, биха били неуместни. Без каквито и да е предварителни уговорки се засягаше същността на въпросите и се диреха истинските отговори. Никой не се подмазваше никому, не лавираше, не отстъпваше…

Събранието на партийната организация към управлението на завода минава към втора точка от дневния ред — приемането на нов кандидат-член.

Обущата на секретаря се скриват под масата. Застанал на трибуната, той съобщава, че е постъпила молба от Младен да бъде приет за кандидат-член на Българската комунистическа партия.

Като чува името си, Младен усеща вълни на свян и гордост. Усмихва се и навежда глава. Знаят ли тия хора какво е това за него? Чувствува се като човек, комуто преливат нова кръв. Но такава кръв, която внася желязна сила, повдига тялото и му дава фантастични способности.

Нека свисти вятърът. Нека скърцат прозорците. Нека чука телеграфът. Това, което иде, ще бъде посрещнато със стомана.

Капитанът, седнал на първия ред, се обръща. Гледа го твърдо, втренчено, сякаш за последен път проверява нещо си.

„Проверката ще стане на друго място, другарю капитан!“

Младен се чувствува неловко. Вихрушка от нечакани, ненужни спомени… днешната ирония на Мануш — „Къде е моят началник, Младен?“ — … снощната въздишка на Виолета — „Защо си толкова далече! Приближи се, приближи се! Защо са ти студени ръцете? Кой ще стопли моите?“ — … и трескавият работен следобед, когато се струпаха триста неприятности… и разправията за неотчетената ламарина с магазинера… Защо така го гледа капитанът? Или може би някъде е подшушнато нещо, или…

Дружелюбната усмивка на секретаря разсейва съмненията му, успокоява го. Връща победоносното му самочувствие.

Секретарят повишава глас:

„… един от нашите най-млади, способни технически ръководители, довчерашен боец от народната армия, когото всички ние добре знаем и който…“

„… награден…“

Виненочервената покривка става по-ярка. В полуздрача на заседателната нахлува светлина. Откъде? Отвън е още по-мрачно…

Става тържествено. Думите на секретаря звънтят. Капитанът вече не го гледа… След малко ще го поздравят. Това не е момент на изкуствена радост, това е най-голямото му празненство. Никой не подозира колко голямо е то!

Достоен ли е да бъде приет?

Това ще кажат фактите, които той е написал в автобиографията си… Верни, голи факти, които всички приемат и уважават…

* * *

… Но които не всякога казват истината!

Случва се един добре пресметнат, добре обмислен и импровизиран факт да струва много повече от скритото голямо богатство на човека, който не умее да създава ярко положителни факти и най-вече да ги обявява. Или друго:

В една автобиография пише: бил началник отдел еди-къде си, еди-кога си.

Но не пише, че като началник на тоя отдел е работил лошо, че не се е справил, че не е бил честен в отношенията си с хората, че е губернаторствувал, че накрая са разбрали това, но са го съжалили и вместо да го изхвърлят по съответния параграф, са го уволнили по най-приличния член на кодекса. Не пише и много неща. Но пише факта! А за някои той е предостатъчен!

* * *

Секретарят чете автобиографията на кандидата:

„Роден съм в бедно селско семейство…“

Наистина бяха бедни. Баща му работеше в каменните кариери. Вадеше бял камък. Никой нямаше неговата сила. Като му носеше обяд и гледаше как кърти камъните, Младен мечтаеше да стане силен като него. Баща му не обичаше политиката, партиите и въобще хората. „Моята партия са камъните, а политиката ми е да отгледам децата си!“ Като се напиеше, казваше: „Хората се събират, защото са слаби! А аз съм сила! Пет мечки са в мене!“, и въртеше лоста… Уби го взрив, когато зареждаше фитила…

От всичко това за Младен беше останал един полезен факт — „беден селянин“.

„… майка ми…“ — продължава да чете секретарят.

Вятърът съвсем се разбеснява. Дори в залата се усеща хладна струя. През прозореца се вижда само заводският двор. Облаците са погълнали планината. Заменили са я със собствената си фалшива внушителност…

А каква беше майка му? Майка като майка… полуграмотна, затворена. Най-важното за нея беше да станат богати, да имат много пари, имоти… да имат това, което никога нямаха…

„… прогимназия завърших на село…“ Всички казваха, че е добър ученик, и го хвалеха за хубавите му бележки. Той наистина се стараеше да си учи уроците. Но никой не знаеше колко мразеше тия науки, тия предмети, как се отвращаваше от литературата, от стихотворенията, от историята… Ала пак имаше отличен успех, защото още тогава някак усещаше, че „успехът“ ще му бъде необходим… И поведението му беше примерно. Никога не се бъркаше в никакви каши, не другаруваше с никого, не играеше с децата. За да бъде здрав, тренираше всеки ден сам. Когато беше свободен, ходеше да помага на строителната бригада в стопанството, носеше тухли, вадеше пирони, бъркаше вар и така изкарваше по нещо. Макар че бяха бедни, сираци и пет деца, в общината не ги обичаха заради саможивието на баща му. Не можеха да разчитат на помощ за гимназията.

Така и стана. Помощ дадоха на сина на председателя на стопанството, който беше много по-слаб ученик, а нему, пълния отличник, нищо не дадоха.

Това беше първият случай, когато той разбра предимствата на властта. Запомни го завинаги. И всяка вечер, и всеки път, когато търсеше стотинки из джобовете си, той си мечтаеше за деня, когато ще има достатъчно власт, за да натика председателя в миша дупка.

Дотогава амбициите му бяха някак неопределени, нецеленасочени. Искаха му се много неща. После всичко друго отпадна. Остана само едно — да се издигне, да има власт. Ала трябваха полезни факти и той ги трупаше един след друг.

„… пълен отличник в гимназията, награден с грамота от окръжния народен съвет, първенец на математическата олимпиада, активист комсомолец…“

В гимназията той видя как действува тежестта на фактите.

Абсолютно неспособната учителка по български език продължаваше да учителствува благодарение на един факт — връзките си. Учителят по химия, завършил в Германия, беше отвратителна мижитурка, която ближеше подметките на другите и сервилничеше пред учениците, само и само да изличи някои неприятни факти… Завучът изпращаше в министерството блестящи доклади за състоянието на учебното дело в гимназията, за успеваемостта, която стигна фантастични височини, а в действителност голяма част от съучениците му се учеха лошо. Отчетените мероприятия наистина се провеждаха, но безобразно формално… и още… и още… Но фактите в блестящите доклади помогнаха на завуча да се премести на по-голяма длъжност в столицата…

Тогава абитуриентът Младен си помисли, че не би било зле сам да започне да фабрикува полезни факти, като например да запали тайно нещо и след това да го угаси геройски пред очите на всички. Или пък да нападне някого през нощта и после да го спаси… Не, трябваше му сигурно, солидно издигане…

„… в казармата…“

Да, в казармата. За първи път в казармата той срещна човек, който отведнъж помете донесените ученически „истини“, който сякаш не се съобразяваше с фактите, а даваше вяра на друго.

Капитанът!

— Баща ми се познава с другаря П.! — бе извикал един майчин син.

— Приятно познанство! — бе отвърнал капитанът, цял пламнал от гняв. — В ареста!

И после:

— Аз съм завършил механотехникум! — бе казал друг.

— А какво си научил? — бе запитал капитанът. — Можеш ли да поправиш пишещата машина в канцеларията? Можеш ли да поправиш мотора на куриера? Или какво можеш?

Сега Младен научи, че фактите може да бъдат и проверявани. Тежко̀ на тоя, който лъжеше. Той не се чувствуваше сигурен в присъствието на ротния командир. Пред него не би се осмелил да се позове на какъвто и да е благовиден факт…

Но капитанът не пита нищо. Той гледа напред, където секретарят дочита автобиографията му.

Каква полезна автобиография! В нея има и класов произход, и професия, и образование, и членуване в Комсомола, и всичко, което трябва да има…

Ама автобиография!

Хората в заседателната се раздвижват. Някои отново поглеждат към него. Удовлетворени ли са? Приемат ли фактите?

„А какви са техните автобиографии?“ — неволно се пита Младен с желание и този път да види своето превъзходство.

Търси с очи лицата, които познава.

Прошарената коса на директора. Големият белег над дясната му вежда. Испания. Очите, устремени в полумрака с израз на дълго очакване… шест години затвор… и властната широка брада, родена за настъпление, за ентусиазъм… помощник-командир при Драва… и стегната бяла яка, пръстите, хванали автоматичния молив… няколко години директор…

Кой кого превъзхожда?

Белее се голото теме на началника на пети цех. Свел е глава надолу, не се виждат очите му. Лауреат, изобретател на метод, с който държавата е получила много милиони. И навика да дъвче късчета хартия и нерядкото, отправено само към него си „дааа“, трезва преценка на всяка трудност, съвършена организация в цеха… и още нещо дълбоко, дълбоко…

Алекси? Повече от тридесет пъти ударник. Който тича като луд между машините, който често слива дните и нощите в завода. Когото са избрали за съветник в градския народен съвет, когото всички работници обичат…

Страдалческото лице на Серафим портиера… немска мина при щурма на Страцин. При това ятак, при когото са се крили мнозина…

Истини, които всички знаят. Истини, които са влезли в самия им живот, в телата им.

Не бърка ли той, като си мисли, че партийният билет ще му даде възможност да полети нагоре.

Не е ли получил такава възможност портиерът Серафим? И защо не се е възползвал?

Не е ли получил такава възможност капитанът? Защо не се е възползвал?

Не е ли получил такава възможност Алекси? И защо не се е възползвал?

Като че кристално ясните планове помътняват? Нещо се люлее, нещо се изкривява! И отново се показват обущата на секретаря. И като че тия подковани обуща стъпват върху стъклените кули на намеренията му и стъклото се пука, троши…

Как бе посмял да сравнява!

„А нима аз не създавам? — пита се той. — Кой има полза от моята работа? Кой печели от моите почини? Нима не допринасям с нищо за борбата на партията, за благополучието на народа?“

Отговорите го смущават. Той се ядосва на себе си и от един миг устремява своето внимание към трибуната, където четат препоръките.

Гаранти са старият директор на гимназията, един роднина на майка му и… капитанът.

Те гарантират за него.

А той би ли могъл да гарантира за себе си?

Не го питат. Значи всичко е наред…

Пръв се изказва Алекси. Младен си помисля, че Алекси би могъл да изкаже съмнение за някои негови похвати, би могъл да го обвини в недругарски отношения, би могъл да каже, че е егоист…

Не. Алекси мисли, че Младен е достоен човек. Алекси се радва, че един умен, трудолюбив младеж идва в редиците на партията, Алекси го гледа и сякаш му казва:

„Ние ти се доверяваме! И ти трябва да ни се довериш? Единственото мерило за всичко е тук!“

След него взима думата началникът на участъка, малкият Папазов. Вчера Младен го бе разиграл здравата. За малко не се стигна до скандал. Папазов би могъл да го обвини, да каже, че бригадирът чисто и просто е кариерист или недопустимо амбициозен, би могъл…

Папазов казва с женствения си глас, че Младен е добър организатор и способен бригадир.

Личното няма място тук. Когато ще се говори нещо, то трябва да бъде чистата истина!

И директорът.

Нима той не разбираше отношенията му с Виолета? Нима не бе наблюдавал и не бе схванал хитрата му игра? Нима не бе оценил намеренията му?

Говори като баща. Какво е партията?…

Запалват лампите. Мека, усмихната светлина залива залата, открива всички лица.

Докато гласуват, Младен ги гледа и с радостно вълнение мисли за това, че тия хора го приемат при себе си.

После внезапно вижда пред себе си капитана. Той пристъпя, прегръща го, целува страните му.

— Знаеш ли какво значи това? — пита някогашният ротен командир и дири отговора в очите на своя войник.

А Младен, отхвърлил всички одевешни мисли и съображения, покорен от непознато, тръпнещо чувство на мъжествена привързаност и силна радост, отвръща с прималял глас:

— Тъй вярно, другарю капитан!