Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (86)

Приложение Е
Езиците и народите от Третата епоха

Езикът, представен в тази история чрез английски, бил Западняшкия или „Общия език“ на Западните земи на Средна земя през Третата епоха. През нея той бил станал роден език на почти всички говорещи народи (освен елфите), които обитавали в границите на старите кралства Арнор и Гондор, тоест — по протежение на всички крайбрежия от Умбар до залива Форохел на север и във вътрешността — чак до Мъгливите планини и Ефел Дуат. Разпространил се също на север по Андуин, заемайки земите западно от Реката и източно от планините, чак до Перуникови поля.

По време на Войната на Пръстена към края на епохата това били все още границите му като роден език, макар обширни части от Ериадор да били вече изоставени и хората, що обитавали по бреговете на Андуин между Перуниките и Раурос, да били малцина.

Немногобройни представители на древните Диви люде се криели в Друаданския лес в Анориен; из хълмовете на страната Дун пък пребивавали останки от стар народ — бивши жители на стария, по-голям Гондор. Те говорели на собствените си езици. В равнините на Рохан сега обитавал Северен народ — Рохиримите, що били дошли в тази земя едва преди петстотин години. Западняшкият обаче бил използван като втори език за общуване от всички, които запазвали все още собствена своя реч — дори от елфите, не само в Арнор и Гондор, но и из долините на Андуин и източно до най-далечните граници на Мраколес. Дори сред Дивите хора и Дуноземците, които отбягвали другите народи, имало някои, които умеели да го говорят, макар и неправилно.

За елфите

Далеч назад, в Старите дни елфите се разделили на два основни клона — Западните елфи (Елдарите) и Източните елфи. От втория вид били мнозинството от елфическия народ на Мраколес и Лориен, ала езиците им не се появяват в тази история, в която всички елфически имена и думи са от Елдаринна форма^[1].

От Елдаринните езици в тази книга могат да бъдат открити два — Висшеелфическият или куеня и Сивоелфическият или синдарин. Висшеелфическият бил древният език на Елдамар отвъд Морето — първият заключен в писмена. Той вече не бил роден език, а станал, какъвто е „елфически латински“, все още използван за церемонии и за възвисеното съдържание на премъдрост и песни от Висшите елфи, които в изгнание се били завърнали в Средна земя към края на Първата епоха.

Сивоелфическият по произход бил сроден на куеня, защото той бил езикът на онези Елдари, които идвайки до бреговете на Средна земя, не били преминали отвъд Морето, а останали по крайбрежията в страната Белерианд. Там техен крал бил Тингол Сивоплащ от Дориат и в дългия здрач езикът им се бил изменил с изменчивостта на смъртните земи и се бил отчуждил много от речта на Елдарите отвъд Морето.

Изгнаниците, обитаващи сред по-многобройните Сиви елфи, възприели синдарин за ежедневна употреба и оттогава той бил езикът на всички онези елфи и елфически владетели, които се появяват в тази история. Защото те всички били от Елдаринната раса, дори когато народът, който управлявали, бил от по-нископоставени родове. Най-благородна от всички била владетелката Галадриел от кралския род на Финарфин и сестра на Финрод Фелагунд, крал на Нарготронд. В сърцата на Изгнаниците копнежът към Морето бил винаги неукротено неспокойствие — то дремело в сърцата на Сивите елфи, ала веднъж събудено, не можело да бъде усмирено.

За хората

Западняшкият бил език на хората, ала обогатен и омекотен под елфическо влияние. Бил по произход езикът на онези, що Елдарите нарекли Атани или Едаини — „Бащи на Хората“, като това били най-вече: людете от Трите рода на приятелите на елфите, които дошли на запад в Белерианд през Първата епоха и помогнали на Елдарите във Войната за Великите Скъпоценни Камъни срещу Тъмната сила от Севера.

След детронирането на Тъмната сила, в което Белерианд бил в по-голямата си част потопен или разрушен, на приятелите на елфите било отдадено като възнаграждение да могат и те като Елдарите да минат на запад през Морето. Ала тъй като Неумиращото Царство било забранено за тях, отделен им бил голям остров — най-западно от всички смъртни земи. Името на този остров било Нуменор (Западен край, Задмория). И така, повечето от приятелите на елфите заминали и се установили в Нуменор, и там станали велики и силни, прославени моряци и владетели на много кораби. Те били светлолики и високи, а срокът на живота им бил трижди този на хората от Средна земя. Това били Нуменорците — кралете на хората, които елфите нарекли Дунедаин.

Дунедаините единствени сред всички раси на хората знаели и говорели елфически. Защото предците им били научили синдарин и него те предали на децата си, като част от премъдростта, малко променяща се с отминаването на годините. А мъдрите им хора учели също Висшеелфическия куеня и го ценели над всички останали езици; на него те измислили и дали имена на много места за слава и преклонение и на много царски особи и прославени люде^[2].

Но родната реч на Нуменорците останала за повечето от тях прародителският им човешки език — адунаик, и към него се върнали кралете и владетелите им в късните дни на своята горделивост, изоставяйки елфическата реч, с изключение единствено на ония малцина, що все още държали на древното си приятелство с Елдарите. В дните на своята сила Нуменорците поддържали много укрепления и пристани по западните крайбрежия на Средна земя, а един от главните бил в Пеларгир, близо до устието на Андуин. Там бил говорен адунаик и — примесен с много думи от езиците на обикновените хора, станал Общ език, който се разпрострял по крайбрежията сред всички, които имали някакви отношения със Задмория.

След Падението на Нуменор Елендил отвел оцелелите Приятели на елфите на Северозападните брегове на Средна земя. Там вече обитавали мнозина, които били изцяло или частично от нуменорска кръв, ала малцина от тях си спомняли елфическата реч. Всичко говори, че тъй Дунедаините били от началото далеч по-малобройни от обикновените люде, сред които пребивавали и които управлявали, бидейки владетели с дълъг живот и голяма сила и мъдрост. Ето защо използвали Общия език в отношенията си с други хора и в управлението на обширните си царства, но разширили речта и я обогатили с много думи, почерпани от елфическите езици.

В дните на нуменорските крале този облагороден Западняшки език се разпрострял надлъж и нашир — дори сред враговете им, и започнал да се използва все повече и повече от самите Дунедаини, тъй че по време на Войната на Пръстена елфическият език бил познат само на малка част от гондорските народи и ежедневно говорен от малцина. Тези малцина обитавали главно Минас Тирит, прилежащите към града земи и тези на васалните принцове на Дол Амрот. При все това имената на почти всички места и личности в гондорското царство били с елфическа форма и значение. Няколко били със забравен произход и без съмнение идвали от дните преди корабите на Нуменорците да заплават по Морето. Сред тях били Умбар, Арнах и Ерех, и планинските имена Ейленах и Риммон. Форлонг също било име от този тип.

Повечето от хората от северните области на Западните земи произхождали от Едаините от Първата епоха или от близки техни родственици. Ето защо езиците им били сродни с адунаик и някои все още запазвали прилика с Общия език. От този тип били народите от долините на Горен Андуин — Беорнингите и Горските люде от Западен Мраколес и по на север и изток — хората от Дългото езеро и от Дейл. От земите между Перуниките и Каррок дошъл народ, що бил познат в Гондор като Рохиримите, Господари на конете. Те все още говорели езика на предците си и давали нови имена на него на почти всички места в новата си страна; себе си наричали Еорлинги или Хора от Ездитните предели. Но владетелите на този народ използвали Общия език свободно и го говорели благородно по начина на своите съюзници в Гондор, защото в Гондор, отдето идел Западняшкият, все още пазели по-изящен и древен стил.

Изцяло чужд бил езикът на Дивите хора от Друаданския лес. Също чужд или само относително сроден бил езикът на Дуноземците. Те били останка от народите, които обитавали в долините на Белите планини в отминали епохи. Мъртвите люде от Черноден били от техния род. Но в Тъмните години други се били преместили в южните долини на Мъгливите планини и тогава някои преминали в празните земи, далеч на север, чак до Могилните ридове. От тях дошли хората в Брее, ала дълго преди това те били станали поданици на Северното кралство Арнор и били възприели Западняшкия език. Само в страната Дун хората от тяхната раса се придържали към своите стари език и обноски — потаен народ, настроен неприятелски към Дунедаините и мразещ Рохиримите.

От речта им нищо не се появява в тази книга, освен името Форгойл, което те дали на Рохиримите (както се казва — означаващо Сламени глави). Дун и Дуноземци са имената, които Рохиримите им дали, защото били смугли и тъмнокоси; тъй че няма връзка между думата дунн в тези имена и сивоелфическата дума Дун — „запад“.

За хобитите

Хобитите от Графството и Брее по това време били възприели — може би от повече от хиляда години, Общия език. Използвали го по свой си начин — свободно и безгрижно, но все пак най-учените сред тях все още владеели по-официален език, когато случаят го изисквал.

Няма летопис, споменаващ някаква свойствена само на хобитите реч. В древни дни те, изглежда, винаги използвали речта на хората, край които или сред които живеели. Тъй, след като навлезли в Ериадор, бързо приели Общия език и по времето на установяването си в Брее вече били започнали да забравят своята предишна реч.

Тя очевидно била хорско наречие от горен Андуин, сродно с това на Рохиримите, обаче южните Запасливци, изглежда, все пак били усвоили език, сроден с дуноземския, преди да дойдат на север в Графството^[3].

По времето на Фродо все още имало някакви следи от тези неща, останали в местни думи и имена, много от които силно приличали на намерените в Дейл или Рохан. Най-забележими били имената на дни, месеци и сезони; други няколко думи от същия вид (като матом или смял) били все още в обща употреба, докато повече били запазени в имената на места от Брее и Графството. Личните имена на хобитите също били особени и много от тях идвали от древни дни.

Хобит било името, обикновено използвано от обитателите на Графството за целия им вид. Хората ги наричали Полуръстове, а елфите — Перианнат. Произходът на думата хобит бил в по-голямата си част забравен. Изглежда обаче, че това е било изпървом име, дадено на Твърдокраките от Дъждокрийците и Запасливците и е отминала форма на дума, запазена по-пълно в Рохан — холбитла — „строител на дупки“.

За други раси

Енти. Най-древният народ, оцелял в Средна земя, били Онодримите или Енид. Ент била формата на името им в езика на Рохан. Те били познати на Елдарите в древни дни и на Елдарите именно ентите приписвали не собствения си език, а желанието да имат реч. Езикът, който били създали, не приличал на никой друг — бавен, сонорен, претрупан, досаден чак, съставен от разнообразни отсенки на гласните и различия в тона и качествените характеристики, което дори майсторите сред Елдарите не се опитвали да представят писмено. Използвали го само помежду си, ала нямали нужда да го пазят в тайна, защото другите не можели да го научат.

Все пак самите енти били умели в езиците, учели ги бързо и никога не ги забравяли. Предпочитали езика на Елдарите и обичали най-много древния Висшеелфически. Тъй че странните думи и имена, които хобитите записали, както ги били употребили Дървобрад и другите енти, са елфически или откъслеци от елфическа реч, нанизани заедно по ентски маниер^[4]. Някои са куенийски — като Таурелиломеа-тумбалеморна Тумбалетауреа Ломеанор, което може да бъде предадено като „Лесмногосенчест-дълбокадолиначерна Дълбокадолинагориста Здрачназемя“ и с което Дървобрад повече или по-малко имал предвид: „има черна сянка в дълбоките долини на леса“. Някои са синдаринни — като Фангорн — „брада-(на)-дърво“, или Фимбретил — „строен-бук“.

 

 

Орките и Черният език. Орки е форма на името, което други раси използвали за този неприятен народ, както било то на Роханския език. На Синдарин било орх^[5]. Без съмнение сродна била думата урук от Черния език, която обаче се употребявала по правило само за големите бойци-орки, що наизлизали по това време от Мордор и Исенгард. По-низшите видове били наричани — особено от Урук-хаите, снага — „роб“.

Изпървом орките били отгледани от Мрачната сила на Севера в Старите дни. Казано е, че нямали собствен език, но взели каквото могли от други езици и го изопачили по свой вкус. Въпреки туй те сътворили само груби подобия, едва задоволяващи собствените им нужди, освен ако не ставало дума за проклятия и ругатни. Тези изпълнени със злоба създания, които мразели дори своя собствен вид, бързо развили толкова варварски диалекти, колкото били групите или поселенията на расата им, тъй че оркската реч не била особено от полза в общуването между различните племена.

Та в Третата епоха орките използвали за комуникация на порода с порода Западняшкия език и действително много от по-старите племена — като тия, що все още пребивавали в Севера и в Мъгливите планини, дълго били използвали Западняшкия като свой роден език, но по начин, който го правел съвсем по-малко некрасив от оркския. В този диалект тарк — „мъж от Гондор“ било развалено от таркил — куенийска дума, използвана в Западняшкия за някой с нуменорско потекло.

Казвано е, че Черната реч е измислена от Саурон през Тъмните Години и той желаел да я направи език на всички, що му служат, ала се провалил в това. От Черния език обаче произлизат много от думите, които били широко разпространени сред орките през Третата епоха, като гаш — „огън“, ала след като Саурон бил низвергнат за първи път, този език в древната си форма бил забравен от всички освен от Назгулите. Когато Саурон се въздигнал отново, той още веднъж станал езикът на Барад-дур и капитаните на Мордор. Надписът на Пръстена бил на древния Черен език, докато проклятието на Мордорския орк е в по-упадъчната форма, ползвана от войниците на Тъмната кула, на които капитан бил Гришнах. Шарку на този език означава стар човек.

 

 

Тролове. Името тролове е било използвано, за да преведе синдаринното торог. В тяхното начало — далеч назад в здрача на Старите дни, те били създания с тъпа, тромава природа и имали език не повече от зверовете. Ала Саурон ги използвал, учейки ги на малкото, което можели да възприемат, и прибавяйки подлост към способностите им. И така, троловете приели какъвто език могли да овладеят от орките, а Каменните тролове в Западните земи говорели развалена разновидност на Общия език.

 

 

В края на Третата епоха обаче невиждана дотогава тролска раса се появила в южен Мраколес и из планинските гранични райони на Мордор. Олог-хай били наречени те на Черния език. Че Саурон ги е завъдил — в това не се съмнявал никой, ала незнайно било какво е потеклото им. Някои настоявали, че това не са тролове, а гигантски орки, но телесно и умствено Олог-хай съвсем не приличали дори на най-едрите от оркския род, що надминавали далеч по размер и сила. Тролове били, ала изпълнени със злата воля на господаря си; свирепи, силни, бързи, жестоки и лукави, и по-твърди от камък. За разлика от по-старата раса на Здрача, те можели да издържат на слънце, докато власт над тях имал Саурон. Говорели малко и единственият език, който знаели, бил Черният език на Барад-дур.

 

 

Джуджета. Джуджетата са отделен народ. За техния произход и защо и приличат, и не приличат на елфите и хората, разказва „Силмарилионът“, ала по-нискостоящите елфи от Средна земя не знаят тая легенда. Преданията на хората пък са смесени със спомени за собствената им раса.

Били смятани за жилава, в по-голямата си част страняща от другите раса, потайна, работлива, със силна памет за оскърбления (и благодеяния), обичащи повече камъните, скъпоценностите, нещата, що придобивали форма под ръцете на занаятчиите, отколкото нещата, живеещи свой собствен живот. Ала по природа те не били зли и малцина служели на Врага доброволно, каквото и да твърдели преданията на хората. Защото хората от миналото желаели страстно богатството им и туй, що изработвали ръцете им, та расите враждували.

Но през Третата епоха все още на много места можело да се намери близко приятелство между хора и джуджета. В природата на джуджетата било да използват езика на хората, сред които обитават, докато пътуват, трудят се и търгуват из земите, както правели след разрушението на своите древни обиталища. Въпреки това тайно (тайна, която, за разлика от елфите, не разкривали доброволно дори на приятелите си) те използвали свой собствен странен език, малко променен от годините, защото бил станал по-скоро език на премъдростите, отколкото майчин, и те се грижели за него като за съкровище от миналото. Малко от другите раси успявали да го научат. В тази история се появява само в имената на места, които Гимли разкрива на спътниците си, и в бойния вик, който надал при обсадата на Рогоскал. Това поне не било тайна и на много полета било чувано, докато светът бил млад. „Барух Хазад! Хазад ай-мену!“ — „Секирите на джуджетата! Джуджетата са срещу ви!“

Собственото име на Гимли и имената на целия му род били от Северен (хорски) произход. Своите собствени тайни и „вътрешни“ имена — истинските си имена, джуджетата никога не разкривали на никого от чужда раса. Не ги изписвали дори на гробовете си.

За превода

В представянето на съдържанието на Червената книга като история, която ще четат днешните хора, цялата лингвистична постановка е преведена, доколкото е възможно, на езика на нашето собствено време. В оригиналната си форма са оставени само езиците, чужди на Общия, ала те се появяват главно в имената на личности и места.

Общият език като език на хобитите и техните разкази е превърнат повсеместно в съвременен английски. В този процес са намалели различията между разновидностите, наблюдавани в употребата на Западняшкия. Направен е опит те да бъдат представени с изменяне на използвания тип английски, но разликата между произношението и идиомите от Графството и Западняшкия език в речта на елфите или високопоставените хора в Гондор била по-голяма, отколкото е показано в тази книга. Хобитите действително говорели в по-голямата част селски диалект, докато в Гондор и Рохан бил използван по-древен език, по-официален и по-отсечен.

Един аспект на разликата може да бъде отбелязан тук, тъй като макар и да е важен, се оказа невъзможно да бъде представен^[6]. Западняшкият език правел разлика в местоименията от второ лице (и често в онези от трето), независимо от числото, между „фамилиарните“ и „почтителните“ форми. Било обаче една от особеностите на Графството, че уважителната форма била излязла от разговорна употреба. Тя продължавала да съществува само сред селяните — особено в Западната околия, които я използвали като галена. Това било едно от нещата, които гондорците отбелязвали, когато говорели за странността на хобитовата реч. Перегрин Тук например, през първите си няколко дни в Минас Тирит, използвал фамилиарната форма за хора от всички рангове, включително за самия владетел Денетор. Това може да е било забавно на възрастния Наместник, но трябва да е смаяло слугите му. Без съмнение свободната употреба на фамилиарни форми е спомогнала да се разпространи известният слух, че Перегрин е много високопоставена личност в собствената си страна^[7].

Може да се забележи, че хобити като Фродо и личности като Гандалф и Арагорн невинаги използват един и същи стил. Това е преднамерено. По-учените и способни сред хобитите имали известно познания върху „книжния език“, както бил наречен в Графството, и бързо забелязвали и възприемали стила на онези, които срещали. Във всеки случай било естествено за много пътувал народ да говори повече или по-малко като ония, сред които се намира, особено в случай че са хора, които — като Арагорн — често се стараели да укриват произхода и работата си. Въпреки това в тези дни всички неприятели на Врага почитали древните неща — в езика не по-малко, отколкото на други места — и намирали — всеки според знанията си — удоволствие в това. Елдарите, бидейки преди всичко умели с думите, боравели с много стилове, ала все пак най-естествено говорели по най-близкия до собствената си реч начин — по-древен и от гондорския. Джуджетата също говорели умело, с готовност приспособявайки се към околните, макар изговорът им да изглеждал на някои груб и гърлен. Орките и троловете говорели както си искали, без обич към думите и нещата, а езикът им в действителност бил по-западнал и неприличен, отколкото съм го показал. Предполагам, че никой не ще пожелае по-близко запознанство, но все пак образци лесно могат да бъдат открити. Много сходен е начинът на говорене, който все още може да бъде чут от орките по ум. Мрачен и излъчващ омраза и презрение, твърде дълго встрани от доброто, та да запази дори само словесната сила, освен в ушите на онези, на които силно звучи единствено мръсното. Преводи от този тип са, разбира се, обичайни заради наличните във всяко повествувание отношения с миналото. Рядко се стига по-далеч от това. Но аз продължих. Преведох също и всички Западняшки имена според значението им. Когато в тази книга се появяват английски имена или титли, това е знак, че по това време са в употреба имена на Общия език, редом с или вместо тези на чужди (обикновено елфически) езици.

Западняшките имена обикновено са преводни от по-стари имена — като Ломидол, Скрежноблик, Сребропът, Дългобряг, Врага, Тъмната кула. Някои се различават по значение — като Съдбовния връх за Ородруин — „горяща планина“, или Мраколес за Таур-е-Ндаеделос — „лес на големия страх“. Други са алитерации от елфически имена — като Лун и Брендивин, произлезли от Луун и Барандуин.

Тази процедура може би се нуждае от известна защита. Струва ми се, че ако представя всички имена в техните оригинални форми, ще се засенчи една основна черта на времето, както е било почувствано от хобитите (чиято гледна точка бях заинтересован да запазя) — контрастът между широко разпространения език — тъй обичаен и за тях, какъвто е за нас английският, и битуващите останки от далеч по-стари и по-почитани езици. Ако всички имена бъдат само транскрибирани, биха изглеждали на съвременните читатели еднакво далечни — ако например бъдат оставени непроменени и елфическото име Имладрис, и западняшкият превод Карнингул. Но ако говоря за Ломидол като за Имладрис, ще е като че ли някой говори за Уинчестър като за Камелот, с изключение на това, че в горния случай имената със сигурност принадлежат на едно и също място, само дето в Ломидол все още обитавал славен владетел, далеч по-стар, отколкото би бил Артур, ако още беше крал в Уинчестър днес.

Тъй бяха дадени на английски името на Графството (Суза) и всички други хобитови места. Рядко биваше трудно, тъй като обикновено такива имена са съставени от елементи, близки до използваните в нашите прости английски местни названия — било думи все още в обръщение, като hill или field, или поовехтели — като ton наместо tawn. Ала някои произхождали от стари хобитски думи, които вече не били в употреба, и са представени от сходни английски неща — като wich или bottle — „жилище“, или michel — „голям“.

Когато става дума за личности обаче, хобитските имена в Графството и Брее са били особени в ония дни, което може да се забележи в навика, появил се няколко столетия преди онова време, да се вземат съществителни имена за фамилии. Значението на повечето от тези презимена било очевидно (в разговорния език те произлизали от насмешливи прякори или имена на места, или — особено в Брее — от имена на растения и дървета). Преводът на подобни имена почти не представлява трудност, ала останаха едно или две по-стари имена със забравено значение и тях се задоволих да англицизирам по правопис — като Тук за Tuk или Бофин^[8] за Bophin.

Отнасях се — доколкото е възможно, по същия начин към хобитските първи имена. На момиченцата сред хобитите било общоприето да се дават имена на цветя или скъпоценни камъни. На мъжките си рожби те обикновено давали имена, които изобщо нямали значение в ежедневната им реч, подобни били и някои от женските им имена. От този тип са Билбо, Бънго, Поло, Лото, Танта, Нина и така нататък. Има много неизбежни, но случайни прилики с имена, които сега ние имаме или знаем — например Ото, Одо, Дрого, Дора, Кора и др. подобни. Тези имена съм запазил, като все пак обикновено съм ги англицизирал, променяйки окончанията, тъй като в хобитските имена а било окончание за мъжки род, а о и е били за женски род.

В някои стари родове, особено онези от дъждокрийски произход, като Туковци и Болгеровци, съществувал обичаят да се дават гръмки първи имена. Тъй като повечето от тях, изглежда, идвали от легендите от миналото — на хората, както и на хобитите, и много от тях — ако и сега не значещи нищо за хобитите, приличали силно на имената на хората в Андуинската долина или в Дейл, или в Пределите, аз съм ги обърнал в онези стари имена — до голяма степен от франкски или готски произход, които все още употребяваме или се срещат в историите ни. Тъй често пъти съм запазил поне смешния контраст между първи имена и презимена, за който самите хобити добре си давали сметка. Рядко са били използвани имена с класически произход, защото най-близките съответствия на латинския и гръцкия в Графствознанието били елфическите езици, а тях хобитите рядко употребявали за наименуване. Във всяко време неколцина измежду тях знаели „езиците на кралете“, както ги наричали.

Имената на Фуковяните били различни от онези в останалото Графство. Народът на Мочура и неговата издънка отвъд Брендивин били в много отношения особени, както беше вече казано. Без съмнение предишният език на южните Запасливци е бил този, от който са наследили много от много странните си имена. Тях обикновено съм оставял непроменени, защото ако са странни сега, такива са били и по свое време. Може би смътно бихме почувствали техния стил като „келтски“.

Тъй като оцелелите следи от по-старите езици на Запасливците и Бреевчани приличали на оцелелите келтски елементи в Англия, понякога съм ги имитирал в превода си. Тъй Bree, Combe (Coomb), Archet и Chetwood (Кестенака) са оформени по реликти от британското наименуване, избрани според смисъла — bree — „хълм“, chet „гора“. Но по този начин е променено само едно лично име, Мериадок беше избрано да съответства на факта, че съкратеното му име — Кали, значело на Западняшки „весел, веселяк“, но в действителност е съкращение от нищо незначещото сега Фуковянско име Калимак.

Не съм използвал имена с еврейски или близък произход в транспозициите си. Нищо в хобитските имена не съответства на този елемент в нашите. Къси имена като Сам, Том, Тим, Мат са близки по абревиация на действителни хобитски имена като Томба, Толма, Матта й тям подобни, Но Сам и неговият баща Хам били реално наричани Бан и Ран. Те са съкращения от Баназир и Ранугад — по произход прякори, означаващи „недоучен/прост“ и „домашар“, ала бидейки думи, излезли от обща употреба, останали като традиционни имена в някои семейства. Така че се опитах да запазя тези особености чрез употребата на Самознай и Бързохам^[9] — осъвременявания на староанглийските samwis и hamfoest, които са им близки по значение.

Стигнал тъй далеч в опита си да осъвременя и направя близък езика на хобитите, се оказах замесен и в по-нататъшния процес. Хорските езици, които били свързани със Западняшкия, биха могли — стори ми се — да бъдат обърнати във форми, свързани с английския. Накарах съответно езика на Рохан да прилича на староанглийския, тъй като е бил свързан и (по-далечно) с Общия език, и (много близко) с предишния език на северните хобити и бил сравняван с архаичния Западняшки. В Червената книга на няколко места е отбелязано, че когато хобитите чули Роханската реч, разпознали много думи и почувствали езика близък до своя, тъй че изглеждаше абсурдно да оставя записаните Рохиримски имена и думи в напълно чужд стил.

В няколко случая съм осъвременил формите и произношението на имена на места в Рохан — като в Dunharrow и Snowbourri^[10], но не бях съвсем последователен, защото се водех по хобитите. Те са променили имената, които са чули, по същия начин, както ако бяха съставени от елементи, що разпознавали, или ако приличали на имена на места в Графството, но много оставили на мира, както сторих и аз, например Едорас — „дворовете“. По същата причина няколко лични имена също бяха осъвременени — като Сенкогрив и Змийски език^[11].

Това уподобяване осигури и удобен начин за представяне на особените местни хобитски думи от северен произход. Дадени са им формите, които изгубените английски думи спокойно биха могли да имат, ако бяха достигнали до наши дни. Тъй матом има за цел да припомни староанглийското матм и така да представи връзката между хобитското каст и роханското касту. По подобен начин smial (или smile) „дупка“ вероятно е наследник на smygel и добре представя връзката между хобитското тран с роханското трахан. Смеагол и Деагол са съответствия, направени по същия начин за имената Трахалд — „пълзящ в“ и Нахалд — „таен“ на Северните езици.

Още по-северняшкият език на Дейл в тази книга може да се види само в имената на джуджетата, които идват от тази област и следователно използват езика на хората там, вземайки своите „външни“ имена на това наречие. Може да се види, че в тази книга, както и в „Хобитът“, е използвана формата dwarves, макар че речниците ни казват, че множественото число на dwarf е dwarfs. Би трябвало да е dwarrows (или dwerrows), ако единственото и множественото число бяха вървели всяко по своя път през годините, както са man и men, или goose и geese. Ала ние вече не говорим за джудже тъй често, както за човек, или дори за гъска, а спомените не са били достатъчно пресни сред хората, та да запазят специално множествено число за раса, изоставена сега на народните приказки, където е запазена поне сянка на истина, или най-сетне — на истории-безсмислици, в които те са станали просто обект за подигравки. Ала в Третата епоха все още проблясва нещо от старите им нрав и сила, ако и леко замъглени; те са потомците на Наугримите от Старите дни, в чиито сърца още гори древният огън на Ауле Ковача и тлеят въглените на дългата им неприязън към елфите, в чиито ръце още живеело умението в обработката на камък, що не бил надминал никой.

Именно в знак на това се осмелих да използвам формата dwarves и да ги отделя малко, може би, от глупавите приказки в тези по-късни дни. Dwarrows би било по-добре, ала аз съм използвал тази форма само в името Dwarrowdelf^[12], за да представя името на Мория на Общия език — Пхурунаугриан. Защото това значело „Джуджеизкопан“ и още тогава вече било дума с древна форма. Ала Мория е елфическо име — и без любов дадено, защото Елдарите, макар да можели при нужда, в горчивите си войни с Мрачната сила и слугите й, да майсторят крепости под земята, не обитавали такива места по собствен избор. Те били любители на зелената земя и небесните светлини и на техния език Мория означава Черната пропаст. Ала самите джуджета — това поне име никога не е било пазено тайно, я наричали Хазад-дум — Големите покои на Хазад, защото това било тяхното собствено име за тяхната собствена раса и тъй било, откак им го дал Ауле, когато ги направил в дълбините на времето.

Елфи било използвано, за да преведе едновременно и Куенди — „говорящите“, Висшелфическото име на целия им род, и Елдар — името на Трите рода, които потърсили Неумиращото Царство и отишли там в началото на Дните (с изключение само на синдарите). Тази стара дума беше действително единствената подходяща — някога е била пригодена да отговаря на каквито спомени за този народ са запазили хората или на едни ненапълно различни творения на човешките умове. Но значението й е било стеснено и сега може да припомня на мнозина хрумвания къде хубави, къде глупави, тъй различни от някогашните Куенди, както са пеперудите от ястреба — не че някой от Куендите някога е имал крила — тъй неестествени за тях, както и за хората. Те били раса висока и красива, по-старите Деца на света, а сред тях Елдарите били като крале, които сега са си отишли — Народът на Великия поход, Народът на Звездите. Били високи, светлокожи и сивооки, ако и къдриците им да били тъмни — освен в златния род на Финарфин, а гласовете им имали повече мелодичност от всички чувани днес. Били храбри, ала печална е историята на онези, що се завърнали в Средна земя като изгнаници. Макар в отдавна отминали дни да се пресякла с тази на Бащите, тяхната участ не е като човешката. Господството им отминало отдавна и сега те обитават отвъд кръговете на света и не се завръщат.

Бележка върху някои имена: хобит, Гамджи и Брендивин.^[13]

 

Хобит е изобретение. Думата, използвана в Западняшкия — когато изобщо се споменавал този народ, била банакил — „полуръст“. По това време обитателите на Графството и Брее използвали думата кудук, която не е открита другаде. Мериадок обаче записва, че кралят на Рохан използвал куд-дукан — „обитаващ в дупка“. Тъй като, както беше отбелязано, хобитите някога са говорили език много близък с този на Рохиримите, изглежда възможно кудук да е овехтяла форма на куд-дукан. Последната съм превел — по обяснени причини, с холбитла, а хобит осигурява дума, която спокойно може да е форма на холбитла, ако името беше засвидетелствано в нашия древен език.

 

 

Гамджи. Според семейната традиция, изложена в Червената книга, презимето Галбаси или в съкратена форма Галпси, идвало от селото Галабас, за чието име се предполагало, че произлиза от галаб — „игра“ и един стар елемент — бас, повече или по-малко равностоен на нашето wick, wich. И тъй, Гамуич (произнасяно Гаммидж) изглеждаше много удачно хрумване. Съкращавайки обаче Гаммиджи на Гамджи, за да представя Галпси, не търсех израз на връзката на Самознай със семейство Котън, макар шега от този тип да би била доста хобитоподобна, ако имаше някакво основание в техния език.

Котън, де факто, представя Хлотран — доста познато селско име в Графството, произлязло от хлот — „двустайно обиталище или дупка“ и ран(у) — малка група такива обиталища в склона на хълм. Като презиме, може да е алитерация на Хлотрам(а) — „колибар“. Хлотрам, което съм дал като Котман, било името на дядото на Котън Фермера.

 

 

Брендивин. Хобитовите имена на тази река били алитерация на елфическото Барандуин (ударението пада на анд), което произлиза от баран — „златистокафяв“ и дуин — „(широка) река“. Брендивин изглежда естествена производна на Барандуин в съвремието ни. В действителност по-старото хобитово название било Бранда-нин — „гранична вода“, което би било предадено по-точно чрез Пределни поток, ала с обичайното чувство за хумор, позовавайки се отново на цвета й, по това време реката обикновено била наричана Бралда-хим — „опияняваща бира“.

Ала когато Старофуковци (Зарагамба) променили името си на Брендифук (Бралдагамба), първият елемент означавал „гранична земя“ и Гранифук би било по-близко. Само много дързък хобит би се осмелил да нарече Владетеля на Фуков край Бралдагамба в негово присъствие.