Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (46)

Глава 8
Стълбите на Кирит Унгол

Ам-гъл дърпаше плаща на Фродо и съскаше от страх и нетърпение.

— Трябва да вървим — каза той. — Не бива да стоим тук. Бързайте!

Фродо неохотно обърна гръб на Запада и последва своя водач към мрака на Изтока. Напуснаха пръстена от дървета и се запромъкваха покрай пътя към планините. До някое време и този път вървеше право, но скоро взе да се отклонява на юг, додето не излезе точно под огромния скален масив, който бяха видели отдалече. Канарите се извисиха над тях мрачни и заплашителни, по-черни от черното небе отвъд. Пътят пропълзяваше в сянката им, заобикаляше ги и отново се втурваше на изток по стръмното нагорнище.

Фродо и Сам се тътреха с натегнали сърца и вече нямаха сили да се тревожат от заплахата. Фродо клюмаше; товарът отново го теглеше надолу. Щом отминаха Кръстопътя, тежестта — почти забравена в Итилиен — пак взе да нараства. Сега, усещайки стръмния път под нозете си, той морно погледна нагоре; и както му бе предсказал Ам-гъл, видя града на Духовете на Пръстена. Приклекна и се прикри зад каменния насип.

Дълга напречна долина прорязваше планините като дълбок пролив на сенчесто море. На отсрещния склон, малко навътре в долината, на висока скална площадка върху черния скут на Ефел Дуат се издигаха стените и кулите на Минас Моргул. Всичко бе мрачно наоколо, земя и небе, ала по нея се стичаше светлина. Не пленените лунни лъчи прозираха като древни времена през мраморните стени на Минас Итил, Лунната кула, прекрасна и искряща в прегръдката на хълмовете. Не, по-бледа от лъчите на болнавата луна, чезнеща в някакво бавно затъмнение, бе тази светлина, ту гаснеща, ту просветваща като злокобен дъх на тлен, мъртва светлина, лъчи, които не осветяват нищо. В стените и кулата зееха прозорци като безброй черни дупки, надничащи към пустотата вътре; ала върхът на кулата бавно се въртеше ту насам, ту натам като глава на чудовищен призрак, който се озърта в нощта. Тримата спътници дълго стояха там, свити, безволно загледани нагоре. Ам-гъл се опомни пръв. Отново ги задърпа тревожно за плащовете, но не изрече нито дума. Едва ли не насила ги помъкна напред. Всяка крачка бе неуверена, а времето сякаш бе забавило своя ход, та от вдигането на крака до отпускането му минаваха дълги, мъчителни минути.

И тъй, бавно достигнаха белия мост. Тук неясно просветващият път минаваше над потока в дъното на долината и лъкатушеше нагоре към градската порта — черна паст, зейнала сред външния пръстен на северната стена. От двете страни се разстилаха широки тераси, сенчести поля, покрити с бледи цветя. И те светеха — прекрасни, ала страховити по форма като безумни творения на кошмарен сън; излъчваха слаб, но отвратителен трупен мирис; дъх на тлен изпълваше въздуха. Мостът прескачаше от едната поляна към другата. В началото му се издигаха изкусно изваяни фигури — човешки и животински, ала всички до една скверни и отвратителни. Отдолу водата течеше безшумно и се изпаряваше, но парите, които се надигаха на тръпнещи спирали край моста, бяха мъртвешки хладни. Фродо усети, че му се завива свят и съзнанието му помръкна. После изведнъж, сякаш тласкан от нечия чужда воля, той забърза, залитайки напред. Бе протегнал ръце като слепец, а главата му се люшкаше, Двамата спътници изтичаха подир него. Сам хвана господаря си и го подкрепи, когато той се препъна и едва не падна досами началото на моста.

— Не натам! Не, не натам! — прошепна Ам-гъл, ала дъхът между зъбите му сякаш раздра като изсвирване тежкия покой и той ужасен се сви на земята.

— Стойте, господин Фродо! — промърмори Сам в ухото на Фродо. — Върнете се! Не натам. Ам-гъл казва да не ходите и поне този път съм съгласен с него.

Фродо прокара ръка по челото си и откъсна очи от града на хълма. Фосфоресциращата кула го бе омаяла и той се бореше с обзелото го желание да изтича по искрящия път нагоре към портата. Накрая с усилие се завъртя и при това движение усети как Пръстенът се съпротивява, изпъвайки верижката на врата му; а и очите му сякаш ослепяха, щом погледна настрани. Мракът отпред бе непроницаем.

Запълзял по земята като подплашен звяр, Ам-гъл вече изчезваше в здрача. Подкрепяйки и водейки своя залитащ господар, Сам го последва колкото можеше по-бързо. Недалеч от отсамния бряг на потока имаше пукнатина в каменната стена край пътя. Минаха през нея и Сам видя, че се намират на тясна пътека, която в началото блещукаше неясно, както и главният път, сетне се изкатерваше над полята с мъртвешките цветя и там помръкваше, криволичейки по северния склон на долината.

Рамо до рамо, хобитите се повлякоха по тази пътека, без да виждат избързалия напред Ам-гъл, освен когато се обръщаше да ги подкани. Тогава очите му засияваха със зеленикавобяла светлина, отразяваща може би злокобното сияние на Моргул или разпалена от някакво ответно настроение в душата му. Фродо и Сам непрестанно усещаха този мъртвешки блясък дори когато се озъртаха боязливо през рамо или свеждаха очи да дирят притъмнялата пътека. Бавно и мъчително се влачеха напред. Когато се изкачиха над зловонието и изпаренията на отровния поток, дъхът им олекна и мислите им се избистриха; ала сега в нозете им тегнеше непоносима умора, сякаш цяла нощ бяха мъкнали тежък товар или дълго бяха плували срещу някакъв мощен прилив. Накрая вече не можеха да продължат без почивка.

Фродо спря и седна на един камък. Бяха се изкатерили до върха на огромна и гола скална гърбица. Напред имаше пролука в склона на долината и пътеката продължаваше покрай нея, превръщаше се в тесен корниз над бездната; катереше се по отвесната южна страна на планината и чезнеше нейде горе из мрака.

— Трябва да поотдъхна, Сам — прошепна Фродо. — Тежи, моето момче, много тежи. Питам се докъде ли ще мога да го нося? Каквото ще да става, трябва да си почина, преди да поемем натам. — Той посочи към тесния път пред тях.

— Шшш! Шшш! — изсъска Ам-гъл, дотичвайки назад. — Шшш!

Беше притиснал устните си с пръсти и настоятелно клатеше глава. Като задърпа ръкава на Фродо, той посочи пътеката, но Фродо не помръдна.

— Не сега — промърмори той, — не сега. — Умората и нещо по-тежко от нея го потискаше, сякаш гибелно заклинание бе паднало над ума и тялото му. — Трябва да си почина.

При тези думи страхът и вълнението на Ам-гъл нараснаха дотолкова, че той отново заговори, съскайки в шепите си, като да скрие звука от невидими подслушвачи горе из въздуха.

— Не тук, не. Никаква почивка тук. Глупци! Очите могат да ни видят. Ще ни видят, щом излязат на моста. Елате, да се махаме! Нагоре, нагоре! Елате!

— Елате, господин Фродо — каза Сам. — И сега е прав. Не можем да стоим тук.

— Добре — каза Фродо с далечен глас, сякаш говореше в полусън. — Ще се помъча.

И той морно се изправи.

 

 

Но бе прекалено късно. В този миг скалата под тях се люшна и затрепери. По-мощен отпреди, гръмовният тътнеж се търкулна под земята и отекна из планините. Ненадейно огромна червена мълния раздра нощта. Далеч отвъд източните планини тя се стрелна в небето и обагри в пурпур ниските облаци. Сред тая долина, изпълнена със сянка и хладна мъртвешка светлина, заревото изглеждаше непоносимо ярко, ослепително. Каменни върхове и хребети като нащърбени ножове изникнаха с непроницаема чернота на фона на бликналия от Горгорот пламък. Сетне долетя оглушителен гръмотевичен трясък.

И Минас Моргул отговори. Засияха бледи мълнии; разклонени сини пламъци избликнаха от кулата и околните хълмове към навъсените облаци. Земята застена и от града долетя вик. Сред дрезгави, пискливи гласове като крясъци на хищни птици, сред пронизителното цвилене на побеснели от ужас коне се раздаде сърцераздирателен тръпнещ писък, който бързо изтъняваше, докато не стана недоловим за слуха. Хобитите се завъртяха към него и се проснаха по очи, притискайки ушите си с длани.

Когато страховитият крясък постепенно заглъхна с отвратителен протяжен вой, Фродо бавно надигна глава. Отсрещният склон със стените на злокобния град сега бе почти наравно с погледа му; мрачната врата, оформена като уста със светещи зъби, зееше широко разтворена. И от нея излизаше армия.

Цялата орда бе облечена в самурови кожи, черни като нощта. На фона на мъждивите стени и блещукащия път Фродо виждаше редица подир редица от дребни черни фигурки да маршируват бързо и безмълвно, устремени навън в безконечен поток. Кавалерията се движеше пред тях като огромен отряд от подредени една след друга сенки, а начело се извисяваше над другите един Конник — целият в черно, само на главата си носеше над качулката шлем като корона, в която потрепваха заплашителни светлинки. Сега той наближаваше моста под тях и втораченият поглед на Фродо го следеше, неспособен да мигне или да се отклони. Не бе ли това Водачът на Черните конници, дошъл отново на земята да поведе на бой призрачните си пълчища? И наистина, завърнал се бе изпитият крал, чиято хладна десница бе повалила Носителя на Пръстена със смъртоносния кинжал. Болка затуптя в старата рана и към сърцето на Фродо се разля непоносим студ.

В мига, когато тия мисли го изпълваха с ужас и го обвързваха като заклинание, Конникът внезапно спря пред моста, а зад него застина и цялата орда. Настана гробовна тишина. Може би Пръстенът зовеше Водача на духовете и той се бе смутил за миг, усещайки в своята долина нечия чужда мощ. Черната глава, увенчана с шлем и корона от ужас, се завъртя насам-натам, обхождайки сенките с невидимите си очи. Без сили да помръдне, Фродо чакаше като птичка пред идваща змия. И докато чакаше, усети по-настоятелно от когато и да било заповедта да надене Пръстена. Но колкото и мощен да бе натискът, вече не бе склонен да му се поддаде. Знаеше, че Пръстенът само ще го предаде и че дори да го надене, няма — все още няма — силата да се пребори с Моргулския крал. Макар да бе поразен от ужас, волята му не отстъпи ни крачка пред тази команда и той само усещаше ударите на чудовищна външна мощ. Тя завладя ръката му и докато умът на Фродо наблюдаваше, без да го желае, ала безучастно (сякаш гледаше някаква стара и далечна история), ръката запълзя инч по инч към верижката на шията му. Сетне собствената му воля се разбуди; бавно изтласка ръката назад и я прати да подири нещо друго, нещо укрито на гърдите му. То му се стори хладно и твърдо, когато го стисна в шепа — стъкленицата на Галадриел, тъй дълго кътана и почти забравена до този час. Щом я докосна, за известно време всякаква мисъл за Пръстена излетя от главата му. Той въздъхна и наведе глава.

В същия миг Кралят на духовете се извърна, пришпори коня и препусна през моста, последван от цялото си мрачно войнство. Може би елфическите плащове заблуждаваха невидимите му очи, а умът на мъничкия му противник, намерил нова сила, бе отблъснал неговата мисъл. Но той бързаше. Часът вече бе ударил и по заповед на великия си Властелин трябваше да потегли на бой срещу Запада.

Като сянка сред сенките той скоро отмина надолу по лъкатушещия път, а зад него черните редици продължаваха да пресичат моста. От дните на Исилдуровата мощ не се помнеше тъй многобройна армия да е излизала от тази долина, нито пък тъй гнусна и въоръжена до зъби паплач да е връхлитала към бродовете на Андуин; и все пак бе само една и дори не най-голямата от войските, които потегляха от Мордор.

 

 

Фродо се размърда. И внезапно в душата му изплува споменът за Фарамир. „Най-сетне бурята се разрази — помисли той. — Тия безкрайни редици от копия и мечове отиват към Осгилиат. Ще успее ли Фарамир да пресече навреме? Той се догаждаше, ала знаеше ли часа? И кой може да удържи бродовете сега, когато се задава Кралят на Деветте Конници? Ще дойдат и други армии. Закъснях. Всичко е загубено. Много се бавих из пътя. Всичко е загубено. Дори и да изпълня задачата си, никой не ще узнае. Не ще има кому да кажа. Ще бъде напразно.“

Смазан от безсилие, той зарида. А Моргулското войнство все тъй минаваше по моста.

И тогава от безкрайно далече, сякаш от спомените за Графството през някое ранно слънчево утро, когато денят зове и вратите се разтварят, той дочу гласа на Сам:

— Събудете се, господин Фродо! Събудете се!

Почти не би се изненадал, ако гласът добавеше: „Закуската ви е готова.“ Но Сам явно бе разтревожен и припрян.

— Събудете се, господин Фродо! — повтори той. — Отидоха си.

Раздаде се глух звън. Портите на Минас Моргул се бяха затворили. Последният ред копия чезнеше надолу по пътя. Отвъд долината кулата все още се хилеше зловещо, ала светлината в нея гаснеше. Целият град потъваше в мрачна, тягостна сянка на безмълвие. Ала и сега го изпълваше бдителност.

— Събудете се, господин Фродо! Отидоха си и ще е добре да тръгваме и ние. Отсреща е останало нещо живо, нещо с очи или поне с виждаща мисъл, ако ме разбирате; колкото повече стоим на едно място, толкова по-скоро ще ни спипа. Хайде, господин Фродо!

Фродо надигна глава, после се изправи. Отчаянието не го напускаше, но слабостта бе отминала. Той дори се усмихна мрачно, усещайки сега толкова ясно, колкото преди миг бе чувствал обратното, че ако може, ще трябва да изпълни дълга си и че целта няма нищо общо с това дали Фарамир, Арагорн, Елронд, Галадриел, Гандалф или който и да било ще разбере някога за това. Той стисна тояжката с едната си ръка и стъкленицата с другата. Като зърна, че през пръстите му се процежда ясна светлина, я прибра в пазвата си и я притисна към сърцето си. Сетне обърна гръб на Моргул — вече само мъждива светлинка отвъд мрачна пропаст — и се приготви да поеме нагоре.

Изглежда, че когато се отвориха портите на Минас Моргул, Ам-гъл бе пропълзял покрай ръба към отвъдния мрак, изоставяйки хобитите там, където се бяха проснали. Сега се довлече назад с тракащи зъби и треперещи пръсти.

— Безумци! Глупци! — изсъска той. — Живо! Да не мислят, че заплахата е отминала. Не е. Живо!

Без да отвръщат, те го последваха към стръмния корниз. Дори след като бяха видели толкова много заплахи, пътят не им се нравеше твърде, ала това не трая дълго. Скоро пътеката наближи един заоблен ръб, където планинският склон отново свръщаше настрани и внезапно навлезе в тесен отвор сред скалата. Бяха достигнали първата от стълбите, за които говореше Ам-гъл. Наоколо царуваше почти пълен мрак и те едва различаваха протегнатите си ръце; но бледите очи на Ам-гъл засияха няколко фута по-нагоре, когато се обърна към тях.

— Внимателно! — прошепна той. — Стъпала. Много стъпала. Трябва да внимават!

И наистина трябваше да внимават. Отначало Фродо и Сам се чувстваха по-спокойни под закрилата на стените, но стълбата бе стръмна, почти отвесна, и докато се катереха нагоре, те все по-натрапчиво усещаха дълбокия черен кладенец под себе си. А стъпалата бяха тесни, неравномерно разположени и често коварни — бяха изтъркани и гладки по ръбовете, някои бяха счупени, други пукаха, щом положеха крак върху им. Хобитите мъчително продължаваха напред и накрая взеха да се вкопчват отчаяно с пръсти в близките стъпала, превъзмогвайки с усилие на волята болката при всяко прегъване и изправяне на коленете; а стълбата навлизаше все по-дълбоко в отвесния планински склон, все по-нагоре се издигаха стените над главите им.

Накрая, тъкмо когато усещаха, че не ще издържат повече, те отново зърнаха очите на Ам-гъл.

— Стигнахме догоре — прошепна той. — Първата стълба свърши. Умни хобити, дето се изкатериха толкова високо, много умни хобити. Само още няколко стъпала и край, да.

 

 

Замаяни и изтощени, Сам и Фродо изпълзяха по сетното стъпало и седнаха да разтрият краката и коленете си. Намираха се в дълбок и мрачен коридор, който, изглежда, продължаваше напред, но вече по-полегато и без стъпала. Ам-гъл не им позволи да почиват дълго.

— Остава още една стълба — каза той. — Много по-дълга стълба. Почивката — като стигнем върха на другата стълба. Не сега.

— По-дълга ли каза? — изстена Сам.

— Да, да, по-дълга — отвърна Ам-гъл. — Но не толкова трудна. Хобитите се изкатериха по Правата стълба. Сега е ред на Витата.

— А после какво? — заинтересува се Сам.

— Ще видим — тихичко рече Ам-гъл. — О, да, ще видим!

— Ти комай беше казал, че има тунел — настоя Сам. — Не трябва ли да минем през тунел или нещо подобно?

— О, да, има тунел — потвърди Ам-гъл. — Но хобитите могат да си починат, преди да навлязат в него. Ако го минат, ще са почти на върха. Почти там, ако минат. О, да!

Фродо потрепери. От катеренето се бе изпотил, но сега се чувстваше хладен и лепкав, а от невидимите висини по мрачния тунел вееше мразовит полъх. Стана и се разтърси.

— Да вървим! Тук не е място за седене.

 

 

Коридорът, изглежда, продължаваше много мили напред, а хладният въздух ги облъхваше непрестанно и постепенно се обърна в пронизващ до кости вятър. Сякаш планините опитваха да ги сплашат със смъртоносния си дъх, да ги отблъснат от тайните на висините или да ги издухат назад към мрака. Разбраха, че са стигнали до края, едва когато внезапно усетиха, че отдясно има стена. Не виждаха почти нищо. Над тях и наоколо се извисяваха безформени грамади и сиви сенки, но тук-там, високо над надвисналите облаци, проблясваше мътна червена светлина и за миг пътниците зърнаха отпред и от двете им страни да стърчат високи върхове като клони, подпрели необятен хлътнал свод. Отляво имаше канара, отдясно — пропаст.

Ам-гъл ги поведе плътно в подножието на канарата. Засега бяха привършили с катеренето, но тук пътят бе по-неравен и опасен в мрака, препречваха го рухнали скали и каменни блокове. Вървяха бавно и предпазливо. Нито Сам, нито Фродо можеше вече да си представи колко часа са минали, откакто бяха навлезли в Моргулската долина. Нощта изглеждаше безкрайна.

Накрая усетиха, че пак са наближили огромна надвиснала стена, и отпред се разкри входът към нова стълба. Отново поспряха и сетне се заизкачваха. Катеренето бе дълго и трудно, ала тук стъпалата не пробиваха планинския склон. Титаничната канара се накланяше назад и пътеката се виеше като змия по нея. На едно място тя пропълзяваше настрани досами ръба на мрачната бездна и хвърляйки поглед надолу, Фродо зърна под себе си като необятен кладенец широкия пролом в началото на Моргулската долина. Из дълбините му като върволица от светулки блещукаше призрачният път от мъртвия град към Безименния проход. Фродо побърза да извърне глава.

 

 

Стълбата продължаваше да се вие и пълзи все напред и нагоре, докато последната редица стъпала, къса и права, отново не се изкатери на равното. Пътеката се бе отклонила от главния проход в огромния пролом и сега поемаше свой собствен опасен курс по дъното на една по-тясна клисура из най-високите области на Ефел Дуат. От двете страни хобитите смътно различаваха каменни кули и зъбери, сред които, по-черни от нощта, зееха широки процепи и пукнатини, пробити и изгризани в сенчестите скали от студа на отдавна забравени зими. А червеното зарево в небето сега изглеждаше по-ярко; ала все още не можеха да разберат дали наистина по тия мрачни краища настъпва злокобно утро, или виждат само пламъците на някакво чудовищно Сауроново насилие над многострадалните земи на Горгорот отвъд планините. Като погледна нагоре, Фродо зърна далеч напред и безкрайно високо онова, което предполагаше, че ще е най-горната точка на този мъчителен път. Върху мъждивата червенина на източното небе се очертаваше пролом в последния хребет — тесен, дълбоко хлътнал между два черни върха; и на всеки връх се издигаше каменен рог.

Спря и се вгледа по-внимателно. Отляво рогът бе висок и строен; вътре пламтеше червена светлина или пък отвъдното зарево се процеждаше през някакъв отвор. Изведнъж разбра, че това е черна кула, надвиснала над прохода. Докосна ръката на Сам и посочи нататък.

— Не ми се нрави тая гледка! — каза Сам. — Значи тоя твой таен път се оказва охраняван в крайна сметка — обърна се той към Ам-гъл. — Което си знаел през цялото време, предполагам?

— Те наблюдават всички пътища, да — отвърна Ам-гъл. — Разбира се, че ги наблюдават. Но хобитите трябва да се промъкнат отнякъде. Тоя път може да е най-зле охраняван. Може би всички са отишли към голямата битка, може би!

— Може би — изръмжа Сам. — Е, засега изглежда, че има още доста катерене, додето стигнем там. А и тунелът ни чака. Мисля, че би трябвало да си починете, господин Фродо. Не знам кое време е, нощ ли е или ден, но се мъкнем вече дълги часове.

— Да, трябва да си починем — каза Фродо. — Хайде да намерим някое кътче на завет и да съберем сили… за последния преход.

И наистина така го усещаше. Ужасите на отвъдните земи и делото, което трябваше да извърши там, му се струваха все още твърде далечни, за да се тревожи за тях. Бе напрегнал цялата си воля към една цел — да проникне някак през тази непреодолима стена и нейната стража. Стореше ли невъзможното, тогава някак си щеше да изпълни и задачата или поне така му се струваше в морния и мрачен час, докато все още се влачеше из каменните сенки под Кирит Унгол.

 

 

Седнаха в мрачната пукнатина, между две грамадни каменни колони — Фродо и Сам малко навътре, а Ам-гъл се сви на земята близо до отвора. Хобитите похапнаха, уверени, че това ще е последната им трапеза, преди да се спуснат в Безименната страна, може би и последната им съвместна трапеза. Задоволиха се с малко от гондорските запаси и една-две елфически питки, после отпиха по глътка вода — само колкото да навлажнят пресъхналите си гърла, защото трябваше да пестят.

— Питам се кога ли пак ще намерим вода? — обади се Сам. — Но предполагам, че и там трябва да пият. Орките все пият нещо, нали?

— Да, пият — каза Фродо. — Но да не говорим за това. Не са за нас техните напитки.

— Значи толкова по-важно е да напълним манерките. Но насам няма никаква вода — отдавна не съм чувал бълбукане. Пък и Фарамир казваше да не пием моргулска вода.

— Никаква вода, извираща от Имлад Моргул, така каза. Вече не сме в долината и ако срещнем извор, той ще отива към нея, а не обратно.

— Бих рискувал само ако умирам от жажда — каза Сам. — Някакво зловещо чувство тегне над тия места. — Той подсмръкна. — И намирисва. Усещате ли? Странна миризма, застояла. Не ми харесва.

— Тук изобщо нищо не ми харесва — отвърна Фродо, — канара и връх, кокал или дъх. Земя, въздух и вода, всичко изглежда прокълнато. Но такъв път ни е отреден.

— Да, така е — съгласи се Сам. — И изобщо нямаше да сме тук, ако знаехме повечко, преди да потеглим. Но предполагам, че често става тъй. Юначествата в старите приказки и песни, господин Фродо — аз ги наричах приключения. Мислех си, че чудесните герои в легендите ходят да ги търсят, защото ги желаят, защото са вълнуващи, а пък животът е скучничък и трябва малко развлечение, дето се вика. Но не е така в истинските легенди, в ония, които остават в паметта. Обикновено хората сякаш просто се заплитат в тях — такъв път им е бил отреден, както казахте. Но предполагам, че са имали безброй възможности, също като нас, да се върнат назад, само че не са го сторили. А ако бяха отстъпили, нямаше да знаем, защото щяха да потънат в забрава. Ние чуваме само за ония, които просто са си вървели напред… и невинаги към щастливия край, забележете; във всеки случай не към онова, което героите (а не слушателите) биха нарекли „щастлив край“. Нали знаете, да се върнат у дома и да заварят всичко наред, макар и попроменено — както старият господин Билбо. Но това невинаги са най-интересните приказки, ако и да изглеждат най-приемливи за героя! Питам се, в каква ли легенда сме попаднали?

— И аз се питам — каза Фродо. — Но не знам. В истинските легенди е винаги така. Погледни която и да е от любимите си истории. Ти можеш да знаеш или да се досещаш каква е, щастлива или печална, но героите не знаят. И не ти се иска да узнаят.

— Не, сър, разбира се, че не. Берен например — той не си е мислил, че ще вземе Силмарила от Желязната корона в Тангородрим, и все пак го е сторил, а там е било къде-къде по-лошо място, изпълнено с по-черни заплахи от нашите. Но разбира се, оная легенда е дълга, минава през щастие и скръб и продължава отвъд тях… а Силмарилът е стигнал чак до Еарендил. Ама как не се сетих досега, сър! Ние имаме… вие имате от неговата светлина в оная звездна стъкленица, която ви подари Владетелката! Ами че като си помисли човек, още сме в същата легенда! Тя продължава. Нима великите легенди никога не свършват?

— Не, легендите не свършват — каза Фродо. — Само хората идват и си отиват, когато ролята им свърши. И нашата ще свърши… рано или късно.

— И тогава ще можем да си починем и да поспим — добави Сам. После мрачно се разсмя. — Точно това си мисля, господин Фродо. Най-обикновена почивка, сън и да се събудим за сутрешната работа в градината. Боя се, че през цялото време това ми е едничката надежда. Разните големи и важни планове не са за такива като мен. И все пак се питам дали някой ден ще попаднем в песен или легенда. Е, вярно, вече сме попаднали, но искам да кажа: словоплетците да поемат тая история, та много и много години подир това да я разправят край огнището или да четат от грамадански книги с червени и черни букви. И някой ще каже: „Хайде да чуем за Фродо и Пръстена!“ А друг: „Да, това е любимата ми приказка. Фродо е бил храбър, нали татко?“ — „Да, моето момче, най-прочутият хобит, а това не е малко.“

— Даже е попрекалено — каза Фродо и се разсмя звънко, от сърце.

Откакто Саурон бе дошъл в Средната земя, тия мрачни места не бяха чували такъв звук. На Сам изведнъж му се стори, че камъните се ослушват, а високите канари се свеждат над тях. Но Фродо не им обърна внимание и отново се разсмя.

— Ех, Сам, като те слушам и някак се развеселявам, сякаш легендата вече е написана докрай. Но ти пропусна един от главните герои — юначния Самознай. „Искам още за Сам, татко. Защо не са вмъкнали повече от приказките му, татко? Тях харесвам, разсмиват ме. А пък Фродо не би стигнал далеч без Сам, нали, татко?“

— Хайде, не се подигравайте, господин Фродо — каза Сам. — Аз говорех сериозно.

— И аз — отвърна Фродо. — Не се подигравам. Само дето малко прибързваме. Ние двамата, Сам, още се влачим из най-страшната част от легендата и нищо чудно тъкмо тук някой да каже: „Затвори книгата, татко; не искаме да четеш.“

— Може би — кимна Сам, — но аз не бих го казал. Всичко е другояче, когато нещата са отдавна отминали и включени в част от голямата легенда. Ами че дори Ам-гъл би могъл да изглежда добър в приказката, във всеки случай по-добър, отколкото като ти се изпречи на пътя. А и както разправя, едно време е обичал приказки. Питам се за какъв се мисли — за герой или негодник? Ам-гъл! — подвикна той. — Би ли искал да си герой… ама къде изчезна пак?

От Ам-гъл нямаше и следа нито край входа на убежището им, нито из околните сенки. Както обикновено, той бе отказал храната им и прие само глътка вода; сетне като че се бе сгушил да поспи. Предишния ден бяха предположили, че поне една от целите на дългото му отсъствие е била да подири храна по своя вкус; а сега явно пак се бе измъкнал, докато разговаряха. Но за какво ли този път?

— Не ми харесва, дето се изнизва, без да се обади — каза Сам. — Още повече сега. Не може да дири храна из тия места, освен ако не му е хрумнало да дъвче камънаци. То тук и стръкче мъх не се намира!

— Вече няма смисъл да се тревожиш за Ам-гъл — каза Фродо. — Без него нямаше да се доберем дотук, дори прохода нямаше да видим, тъй че трябва да се примирим с нрава му. Ако ни мами — мами ни, и толкоз.

— Все пак бих предпочел да го държа под око — заяви Сам. — Особено ако ни мами. Спомнете си, че така и не ни каза дали проходът е охраняван, или не. А сега откриваме отсрещна кула… може да е изоставена, може и да не е. Мислите ли, че е отишъл да ги доведе — орките или някакви други твари?

— Не, не мисля — отвърна Фродо. — Дори да е замислил някаква злина, което е напълно възможно, не вярвам да доведе орките или други слуги на Врага. Защо да чака досега, да търпи мъките на дългото изкачване и да идва тъй близо до страната, от която се бои? Откакто го срещнахме, навярно е имал не една възможност да ни предаде на орките. Не, ако изобщо предприеме нещо, то ще е някакво самостоятелно дребно коварство, за което се надява, че никой няма да узнае.

— Е, предполагам, че сте прав, господин Фродо — съгласи се Сам. — Не че ми олеква кой знае колко. Не греша: уверен съм, че мене би ме предал на орките, без да му мигне окото. Но бях забравил… Безценното му. Не, предполагам, че през цялото време целта е била Безценното за горкия Смеагол. Това е единствената идея за всичките му кроежи, ако изобщо крои нещо. Едно не мога да се досетя — с какво ще му помогне това, че ни доведе насам.

— Нищо чудно и той да не може да се досети — каза Фродо. — И не вярвам в замътената му глава да има само един прост и ясен план. Мисля, че отчасти наистина се мъчи да спаси Безценното от Врага, додето му е по силите. Защото и за него би било пагубно, ако Врагът го овладее. А от друга страна, навярно просто протака и изчаква да му дойде късметът.

— Да. Крадльо и Смрадльо, както казвах преди — рече Сам. — Но колкото повече наближават земите на Врага, толкова повече Крадльо ще заприличва на Смрадльо. Помнете ми думата: ако изобщо стигнем до онзи проход, той не ще ни остави да пренесем съкровището през границата без неприятности.

— Още не сме стигнали дотам — каза Фродо.

— Не, но дотогава ще трябва да си отваряме очите на четири. Ако ни завари да дремем, Смрадльо бързичко ще изплува на повърхността. Ама не мислете, господарю, че ще е опасно да поспите сега. Легнете до мен, тук сте на сигурно място. Драго ще ми стане да ви видя, че спите. Аз ще ви пазя; пък и легнете ли до мен, ще ви прегърна и никой не ще може да ви пипне, без верният Сам да усети.

— Да спя! — промълви Фродо и въздъхна, сякаш бе зърнал сред пустиня прохладен зелен мираж. — Да, дори и тук бих могъл да поспя.

— Спете тогава, господарю! Положете глава в скута ми.

И така ги завари Ам-гъл няколко часа по-късно, когато изпълзя крадешком надолу по пътеката от отсрещния полумрак. Облегнал гръб на камъка, Сам седеше с клюмнала настрани глава и дишаше тежко. Фродо бе отпуснал глава в скута му и спеше дълбоко; на бялото му чело лежеше мургавата десница на Сам, а левицата мирно почиваше върху гърдите на господаря. Покоят бе изгладил лицата и на двамата.

Ам-гъл се вгледа в тях. Странно изражение изплува на изпитото му, прегладняло лице. Блясъкът в очите му помръкна и сега те изглеждаха мътни, сиви, стари и уморени. Той се преви като от болезнен спазъм и се извърна настрани, взря се нагоре към прохода, поклащайки глава, сякаш увлечен в някакъв вътрешен спор. Сетне се върна назад, бавно протегна трепереща ръка и много предпазливо докосна коляното на Фродо — ала докосването бе почти ласка. Ако в този мимолетен миг някой от спящите можеше да го види, би си помислил, че е съзрял стар, морен, съсухрен от старост хобит, преплувал през годините далеч отвъд отредения му срок, далеч от роднини и близки, от полята и реките на младостта — старо, прегладняло и клето създание.

Но от докосването Фродо се размърда и тихичко извика насън, а Сам незабавно се разбуди. Първото, което видя, бе Ам-гъл — зает „да опипва господаря“, както му се стори.

— Хей, ти! — грубо рече той. — Какво си замислил!

— Нищо, нищо — меко отвърна Ам-гъл. — Мил господар!

— Не споря — каза Сам. — Но къде беше, дърт негоднико? Сигурно си скитосвал насам-натам.

Ам-гъл се отдръпна и под тежките му клепачи заискри зелена светлина. Сега бе досущ като паяк — с изпъкнали очи, приклекнал на свити ръце и крака. Мимолетният миг бе отминал и вече нямаше да се върне.

— Скитоссвал, скитоссвал! — изсъска той. — Тия хобити вечно са толкоз любезни, да. О, мили хобити! Смеагол ги води по тайни пътища, които никой друг не би открил. Морен е, жаден е, да, жаден, но ги води и дири пътеки, а те казват: скитосваш, скитосваш. Много мили приятели. О, да, безценни, много мили.

Макар да си остана недоверчив, Сам усети леко угризение.

— Извинявай — каза той. — Съжалявам, но ме стресна от сън. А пък не трябваше да спя, затова малко се разлютих. Но господин Фродо е уморен, помолих го да подремне; ами това е. Извинявай. Ама къде беше наистина?

— Скитосвах — каза Ам-гъл и зеленият блясък все тъй пламтеше в очите му.

— Добре де — каза Сам, — мисли каквото искаш! Не вярвам да съм бил далеч от истината. А сега ще е най-добре всички да вземем да скитосваме нагоре. Кое време е? Днес ли е, или утре?

— Утре е — каза Ам-гъл, — по-точно беше утре, когато хобитите легнаха да спят. Много глупаво, много опасно… ако не беше горкият Смеагол да скитосва наоколо и да пази.

— Май скоро ще ни втръсне тая дума — каза Сам. — Нищо де. Ще събудя господаря.

Той нежно приглади къдриците над челото на Фродо и като се приведе над него, тихичко изрече:

— Събудете се, господин Фродо! Събудете се!

Фродо се размърда, отвори очи и се усмихна, виждайки склоненото отгоре лице на Сам.

— Рано ме вдигаш, нали, Сам? Още е тъмно.

— Да, тук винаги е тъмно. Но Ам-гъл се върна, господин Фродо, и казва, че е утре. Значи трябва да вървим. Още малко остана.

Фродо дълбоко въздъхна и седна.

— Още малко! — каза той. — Здрасти, Смеагол! Намери ли нещо за хапване? Почина ли си?

— Няма храна, няма почивка, нищо няма за Смеагол — отвърна Ам-гъл. — Той е скитник.

Сам изцъка с език, но се удържа.

— Недей да си слагаш прякори, Смеагол — възрази Фродо. — Неразумно е, все едно дали са верни, или не.

— Смеагол трябва да приема каквото му подхвърлят — отвърна Ам-гъл. — Тоя прякор му го даде господин Самознай, хобитът, който знае толкова много.

Фродо изгледа Сам.

— Да, сър — призна си Сам. — Подметнах тая дума, като се бях стреснал от сън и го зърнах наблизо. Казах, че съжалявам, ама търпението ми се изчерпа.

— Добре, да забравим това — каза Фродо. — Но сега, Смеагол, изглежда, че двамата с теб стигнахме където трябваше. Кажи ми, можем ли сами да намерим пътя по-нататък? Проходът вече се вижда и ако знаем пътеката натам, предполагам, че споразумението ни е приключило. Ти изпълни каквото бе обещал и сега си свободен — свободен да се върнеш, където ще намериш храна и почивка, да вървиш накъдето желаеш, само не при слугите на Врага. И някой ден може да си получиш наградата — от мен или от ония, що ще ме помнят.

— Не, не, още не — изхленчи Ам-гъл. — О, не! Те не могат сами да намерят пътя, нали? О, не, наистина не. Тепърва идва ред на тунела. Смеагол трябва да продължи. Няма почивка. Още не!